Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ներսես Մաժան դեղագործը, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
ultimat (2008)

Издание:

Карен Симонян. Планетата на двойниците

Роман и разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №85

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: Агоп Мелконян

Преведе от арменски: Агоп Орманджиян

Редактор: Светлана Тодорова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска — арменска, I издание

Дадена за набор на 29.I.1987 г. Подписана за печат на 9.IV.1987 г.

Излязла от печат месец май 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2057

Печ. коли 20. Изд. коли 12,95. УИК 12,11. Цена 2 лв.

Страници: 320. ЕКП 95363 5617–142–87

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С–31+32

© Агоп Мелконян, съставител, предговор, 1987

© Агоп Орманджиян, преводач, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

Կարեն Սիմոնյան

Ներսես Մաժան դեղագործը

„Հայաստան“ Երևան, 1974

Մոգական պատմություն

„Սով. գրող“ Երևան, 1980

 

Թարգմանեց՛ Հակոբ Օրմանժյան

„Գ. Բակալով“ հրատարակչություն, Վառնա, 1987

История

  1. — Добавяне

Как да те позная?

ЛЕТА. Единствената планета от съзвездието Чичил (вж. сектор 138 Г). Средно разстояние от звездата Чичил — 5,7 астрономически единици. Средна орбитална скорост — 39,95 см/сек… Период на въртене около оста — 32 ч.З мин. 11,4 сек. През 4986 година Маруяма Метуст (вж.)открива планетата и я нарича Сива пустиня. Когато през 5566 година започва заселването й, сивите пустинни терени са залесени с донесена отвън растителност. През 7000-та година на астрономическите карти се появява наименованието Лета, създавайки неприятности на астрономите. През 7124 година Сивата пустиня неизвестно защо е наречена Лета. В древната митология Лета се наричала реката в подземното царство на Хадес. Всеки, който пиел вода от нея, мигновено забравял всичко земно.

Лоуел А. — Пълен галактически справочник, том 76

(137-о допълнено издание, Бенедикт, 9827 година)

Първа глава

— Меластър!

Нерсес Мажан погледна седналия в съседното кресло слабичък мъж, чиито сключени вежди напомняха древна театрална маска.

— Меластър, вие… — човекът-маска тежко си пое дъх и посочи с пръст пода — вие… тукашен ли сте?

— Не.

— Благодаря — рече той, скръсти ръце и млъкна.

В чакалнята се бяха събрали всички, които днес бяха пристигнали в Сонт с орбиталната станция. Повечето нетърпеливо се тълпяха пред входа на града в очакване да чуят унилия, сякаш идещ от преизподнята глас да произнесе поредното име. Тогава призованият се втурваше към тъмнокафявата врата, която безшумно се отваряше, автоматически го поглъщаше и пак се затваряше.

Когато глухо отекващият глас извика поредния пътник, който след миг щеше да потъне в зиналата паст на кафявата врата, човекът в креслото отново се обърна към Нерсес Мажан.

— Меластър!

— Да?

— Сам ли сте пристигнали?

— Не.

— Благодаря.

Срещу прозорците на залата светнаха продълговати букви и зеленият им цвят ярко изпъкна сред царящата тук атмосфера на сдържана тревога.

… СОНТ.

— Меластър…

… СОНТ. Навън буквите отново блеснаха и Нерсес Мажан погледна своя угрижен съсед — човека-маска.

— Ако успеете да влезете в града… — рече човекът-маска и посочи кафявата врата, — мога ли да се надявам на среща с вас?

— Ако това е необходимо…

— Благодаря.

Нерсес Мажан реши да се поразсее и се залови да класифицира пътниците в залата. Това се оказа трудна задача, ала все пак трябваше по някакъв начин да се пребори със скуката и да се поразвлече поне малко, докато чака.

„Общо взето, като че ли едни са равнодушни, други — неспокойни. Не, не е точно така.“

— Меластър, това е много необходимо!

„… Търпеливи и нетърпеливи? Не е точно така.“

— Утре и вдругиден ще ви чакам…

„… Отчаяни и все още хранещи надежда? Точно така!“ Нерсес Мажан се усмихна доволно и погледна към съседа си — вероятно единствения в чакалнята, който принадлежеше към двете групи едновременно. Именно той с меланхоличния си оптимизъм подсказа на аптекаря вярното определение.

— Напразно се усмихвате, меластър — промърмори огорчено човекът-маска. — Това наистина е необходимо… заради Лета. Но възможно е и да не ви позная… Няма да ми се обидите, нали?

Нерсес Мажан понечи да каже „не“, но се овладя, защото знаеше, че пак ще получи същия отговор — „благодаря“.

— Може и да ви позная — продължи човекът. — Това ще бъде чудесно… За всеки случай ще ви дам едно писмо — и той извади от нагръдния си джоб метален диск. — И така, чуйте молбата ми… Ако ви позная, ще ми върнете това писмо… В противен случай… — лицето на човека-маска страдалчески се сбръчка — тоест ако не ви позная, ще потърсите сина ми Кушар… Женен ли сте?

Нерсес Мажан поклати неопределено глава.

— Само попитах… Аз имам две деца… Кушар е вече мъж. Ще предадете писмото на него… Дъщеря ми се казва Бианка… Навярно е навършила осемнайсет-деветнайсет години… Вече не си спомням — въздъхна той. — Отдавна не съм бил на улица „Бледият влюбен“. Впрочем живея там. Няма да забравите, нали? Улица „Бледият влюбен“… Само, моля ви, не ме питайте защо се нарича „Блед“ и защо „влюбен“… Все едно, няма да мога да ви отговоря. Къщата е номер седем. Няма да забравите, нали? Моля да ми простите, ако не ви позная, да не се ядосвате и да не се опитвате да ми припомняте, че сме се срещали в чакалнята пред входа на града… Иначе ще имате неприятности. И причина за това ще бъда аз… Просто се извинете и се опитайте тайно от мен да се срещнете с Кушар или с Бианка. Вие за постоянно ли идвате в Лета?

— Не, за кратко време, по работа — отвърна Нерсес.

— Благодаря — мигновено последва отговорът. Човекът-маска млъкна и започна да се озърта.

В чакалнята отново прозвуча тайнственият задгробен глас и извика Бааб Каспар.

Човекът-маска внезапно се оживи. Изпълнените му с надежда и отчаяние очи за миг се насочиха към Нерсес Мажан. И единственият, който принадлежеше към двете категории чакащи, бавно се изправи.

— Това съм аз — каза той. — Ако ви се усмихне щастието и влезете в града, отседнете в хотел „Жълт кикен“. Запомнихте, нали?

— Да.

— Благодаря — рече тъжно човекът на име Бааб Каспар и след малко изчезна зад кафявата врата.

… СОНТ.

… СОНТ — светнаха зелените букви.

Нерсес Мажан изведнъж се почувствува самотен.

— Нестор! — провикна се той в просторната чакалня. — Нестор, къде изчезна?…

Пътниците, пристигнали в орбиталната станция, го изгледаха с укор и нескрита неприязън, защото младият непознат човек с малка брадичка си позволяваше да се държи непринудено и дори свободно. Нещо, което те не можеха да направят.

 

— Вашите имена?

— Нерсес Мажан.

— Нестор.

— Откъде пристигате?

— От Роджър.

— Това е ясно. Иначе откъде сте?

— От Виланк.

Човекът с червената шапка най-сетне вдигна глава и подозрително изгледа с малките си любопитни очи новопристигналите. После отново наведе глава над папката и зададе нов въпрос:

— Цел на пристигането?

Цел на пристигането?… Мажан изтри с длан челото си и въздъхна. Може ли да отговори на този въпрос, и то тъй, че да не го помислят за луд. Нали всъщност са пристигнали в Лета, за да се запознаят с човека, който преди два месеца се бе самоубил в един от хотелите на Виланк? Нерсес Мажан разбра, че такъв отговор не може да изглежда смислен, и смутено погледна Нестор.

— Цел на пристигането! — повтори строго човекът с червената шапка.

— Ей тъй! — отвърна Нестор.

— Специалност?

— Моята ли?

— Тоест как ей тъй? — изведнъж рече човекът с червената шапка, като осъзна уклончивия отговор. — Ей тъй не се идва!

— Идва се! — невъзмутимо отвърна Нестор.

— Аз съм аптекар — побърза да се намеси Нерсес Мажан, давайки си вид, че не е чул упрека на служителя. — А това е Нестор, моят помощник.

— Не ме обърквайте — рече човекът и хвърли подозрителен поглед към Нерсес. — Не ме обърквайте… Значи ей тъй или аптекар?

— Аптекар.

— Или двете заедно. Избирайте по ваше желание — допълни Нестор. — За нас е все едно.

Прелистените страници леко прошумоляха. И човекът с червената шапка забеляза със задоволство:

— Естествено, аптекар е по-добре… Напразно ме обърквате — той се изправи и тържествено добави. — Минете надясно и ще излезете през главната врата. Сонт ви приветства.

— Благодаря — рече Нерсес и последва Нестор.

Щом минаха през главната врата, те се озоваха на площад, който всъщност беше входът на града.

— Нищо не разбрах — каза Нестор.

— Пеша ли ще вървим? — попита Нерсес.

Нестор не отговори.

И те тръгнаха към града.

Нерсес погледна небето и се учуди на странната промяна, присъща само на звездите, която бе станала с Чичил.

Преди няколко дни, когато звездолетът, пътуващ за Лета, се измъкна от изкривеното пространство и Космосът възвърна обикновения си тържествен и уравновесен вид, Чичил заедно със своята единствена сърповидна планета заприлича на евтин месингов диск сред хаоса от блестящи елмазени капки. Но сега всичко се беше променило и Чичил се беше превърнал в ярко златно слънце, заобиколено от лекомислени облачета.

— А защо в чакалнята бе нощ? — попита Нерсес Мажан.

Нестор не отговори.

— И въпреки всичко те са самотни, Нестор — отбеляза Нерсес.

— Кои?

— Чичил и Лета. Всяка живее заради другата, но и двете са самотни… безпомощни и щастливи.

— Като нас — рече Нестор. — Къде ще отседнем?

— В хотел „Жълт кикен“ — отвърна Нерсес Мажан. — В чакалнята се запознах с Бааб Каспар и той ме посъветва да отседна в този хотел.

— Кикените не са жълти.

— За хотела това няма значение.

— Наблизо ли е?

— Не знам — отвърна Мажан и като помълча малко, добави: — Бааб Каспар ме покани да му гостувам. Но се страхуваше, че няма да може да ме познае.

Чичил бе в зенита си и в града сенките изчезваха.

Нерсес Мажан за миг затвори очи и си спомни: СОНТ, СОНТ. Яркозелено… И когато ги отвори, чу мек звън.

Към тях вървеше човек с блестящи дрехи, от чиито ръкави, маншети на панталона и периферия на шапката висяха и подрънкваха малки звънчета. Щом срещнеше някой минувач, звънтящият човек забавяше крачки и му шептеше нещо. Като мина покрай Нерсес Мажан и Нестор, той неволно се спря.

— В Сонт е пристигнал аптекарят Нерсес Мажан със своя помощник — съобщи човекът със звънците. И като забеляза, че Нерсес и Нестор се смутиха, повтори малко по-високо: — В Сонт е пристигнал аптекарят Нерсес Мажан заедно с помощника си.

— Това сме ние, меластър — каза Нерсес Мажан.

Звънчетата замлъкнаха.

— Може би ще ни кажете къде се намира хотел „Жълт кикен“? — попита Мажан.

Човекът със звънчетата плахо изгледа чужденците.

— В Сонт са пристигнали…

— Тази новина я съобщавайте на други, меластър. Ние търсим хотел „Жълт кикен“.

— Вървете все направо… В края на улицата… В Сонт е пристигнал аптекарят Нерсес Мажан с помощника си — извика отново човекът, щом забеляза някакви жени, които идеха насреща му. И без да поглежда към чужденците, той продължи по улицата, огласяйки я със звънчетата си.

Нерсес Мажан и Нестор продължиха до края на улицата и спряха пред ниска двуетажна сграда, на чиято фасада бе изобразен кикен, захапал опашката си. Те бавно се изкачиха по каменните стълби.

Преди да влязат, Нерсес Мажан рече:

— Още днес ще посетя Бааб Каспар.

— И Зенон Джабез — напомни му Нестор.

— Непременно — съгласи се Мажан.

А в преддверието на хотел „Жълт кикен“ ги пресрещна още един човек със звънчета, облечен в лъскави дрехи, който полугласно, почти шепнешком им рече:

— В Сонт е пристигнал аптекарят Нерсес Мажан заедно с помощника си.

 

На улицата Нерсес Мажан забеляза няколко остъклени кабини с неизвестно предназначение. В една от тях се смееше някаква жена, без да обръща внимание на минувачите, които пък на свой ред не забелязваха нито кабините, нито нея.

Жената престана да се смее, излезе от кабината и разсеяно се озърна. Навярно не можеше да реши в коя посока да тръгне.

Погледът й се плъзна по застаналия недалече Нерсес Мажан и го стресна. Аптекарят се обърна към хотела и на прозореца на втория етаж видя Нестор, махна му с ръка и без да бърза, тръгна по улицата. Чичил бе залязъл и оранжевият хоризонт бе приказно красив. Короните на дърветата леко се полюшваха от нощния вятър.

Нерсес Мажан едва се сдържаше да не спре пред някоя кабина, където от сърце се смееха разни хора. Той така и не можеше да разбере предназначението на тези кабини. Изгаряше от любопитство и за да го удовлетвори, застана на тротоара и реши да попита първия по-любезен минувач за улица „Бледият влюбен“. Просто искаше да печели време.

Почака няколко минути и реши, че по улиците на Сонт е почти невъзможно да се открие любезен човек.

— Извинете, меластър — обърна се той към първия срещнат.

Този мълчаливо го погледна.

— Не мога да намеря улица „Бледият влюбен“ — безпомощно разпери ръце аптекарят.

Минувачът се закова на място и позабави отговора си.

— Не мога да я намеря — повтори Нерсес Мажан отчаяно. — Може би ви се струва смешно?

— Не, не.

— За първи път съм тук… Днес пристигнах…

— Да, да… вие сте от новодошлите.

Непознатият го гледаше втренчено и Мажан се сети, че може би трябва да се усмихне, макар и безпричинно. Явно тук смехът бе на почит, ако се съдеше по остъклените кабини.

— Смешно ли е, че не мога да намеря улица „Бледият влюбен?“ — престорено се разсмя аптекарят и издаде странни звуци. — Да, да, не мога да я намеря.

Минувачът се обърка още повече.

— Тръгнете към парка — каза му той, оглеждайки се плахо. — Преди да стигнете до него, свърнете вляво… Точно там е търсената от вас улица.

Мажан се вдигна на пръсти и се помъчи да види парка през рамото на минувача, но не успя да различи нищо.

— Малко е далечко — рече непознатият. — Ще се изморите.

— Нищо, нищо — успокои го Мажан — Идвам от много по-далече.

— Да, да… вие идвате отдалече… Аз малко… бързам…

— Представете си — продължи аптекарят, като хвана приятелски непознатия под ръка — маршрута: Виланк — Рамзес, а оттам — Централния сектор. След това — по отдалечените краища — Симал — Волф… После още по-далече — към Роджър. Не знаех, че Лета поддържа връзки само с Роджър.

— Аз трябва да вървя… Закъснявам…

Минувачът не бързаше за никъде и това личеше от пръв поглед. Нерсес Мажан си помисли, че ако се засмее още веднъж, ще успее да спечели симпатиите му.

— При полета ми през изкривеното пространство реших да убия времето си, като изуча тази част от Галактиката, но и досега се лутам в съмнения… Защо трябваше да летим по криволичещи, заобиколни пътища, щом може да се избере по-пряк път, встрани от централния сектор, без да се губи време по космодрумите на Рамзес, Волф и Роджър… Прав ли съм?…

— Бързам, меластър.

— А вие случайно да познавате Бааб Каспар?

— Питайте другиго… другиго питайте, меластър!

— Той е много слаб и също като вас много тъжен.

— Не… той е весел!

— Значи го познавате?

Непознатият не отговори, само тревожно се озърна. Макар Нерсес Мажан да не го държеше вече за ръката, той не бързаше да си тръгва и съсредоточено изучаваше пукнатините по тротоара, откъдето бяха дръзнали да поникнат крехки листенца на изстрадали растения. Нерсес случайно настъпи няколко зелени стръка. Но когато в същия миг изплашено дръпна крака си, те се изправиха, сякаш никога не са били настъпвани. Изправиха се предизвикателно пред ония, които и утре, и вдругиден — винаги щяха да ги тъпчат.

— Какво да се прави! — въздъхна Нерсес Мажан. — Макар и да не бързате за никъде, нямате желание да разговаряте с мен. От какво се боите, меластър? — Непознатият не отговори. — Тъй или иначе аз трябва да намеря улица „Бледият влюбен“.

Непознатият реши, че разговорът най-сетне е приключил, огледа се и като стрела изхвърча към близката остъклена кабина. След миг той вече се смееше, забравил всичко на този свят в плен на истеричния кикот, присъщ само на хората в кабините.

Здрачът се спусна от хоризонта и оранжевата приказка на залеза се превърна в сива мъгла.

Нерсес Мажан тръгна към парка.

„Бледият влюбен“… Макар вече да беше съвсем тъмно, буквите б-л-е-д-и-я-т в-л-ю-б-е-н не се очертаваха ясно сред мрака.

А яркозелените букви СОНТ? Те изглеждаха ярки дори и в слънчев ден… Защо?

Нерсес Мажан тръсна глава и с бързи крачки се приближи до номер седем. С крайчеца на пръстите си опипа металния диск в джоба си и завистливо погледна към остъклените кабини до стената, в които хората се смееха.

На една от вратите на втория етаж той прочете „Бааб Каспар“ и натисна черното копче.

Стори му се, че отвътре се чуха стъпки, но когато вратата се отвори, вестибюлът беше празен.

Нерсес Мажан влезе и искрено се зарадва, когато пред една от вратите на преддверието се появи миловидна жена, която изглеждаше твърде млада за възрастта си.

Аптекарят леко се поклони.

— Меластра, мога ли да видя Бааб Каспар?

— Той предупреден ли е за посещението ви?

— Как да ви кажа… Работата е там, че…

— Седнете — прекъсна го жената. — Ей сега ще разбера дали може да ви приеме. Как желаете да се представите?

— Нерсес Мажан, аптекар.

Веждите на жената се вдигнаха. Тя изчезна така безшумно, както се беше и появила.

Нерсес Мажан реши да се въоръжи с търпение, защото му се стори, че стопанката като цербер пази спокойствието на мъжа си. Даде си сметка, че може любезно да го отпратят.

Мажан закрачи по безкрайния коридор, стараейки се да отгатне при коя поред обиколка ще се появи жената. И реши — щом направи сто, ще отиде в хотела, ще обсъди с Нестор подробностите на своето безсмислено посещение и в краен случай, ако е все още в настроение, ще се опита да потърси Кушар или Бианка. И почна да брои:

Едно.

Озова се пред огледало без рамка. Спря за миг да се наслади на брадичката и мустаците си, които обграждаха стиснатите му устни. Нерсес Мажан си беше пуснал брада отскоро и не пропускаше случай да й се полюбува.

Две.

Май вървеше бързо. Поне така му се стори, като се видя в огледалото. Мажан смигна не без удоволствие на отражението си и играта започна да му харесва.

Три.

Мажан се опита да гледа на отражението си като страничен наблюдател. Това беше необходимо за по-нататъшните му действия, независимо дали ще срещне в Сонт Зенон Джабез или не. Разбира се, вътрешно бе убеден, че няма да го види. И точно тази убеденост го бе накарала да прекоси за безброй светлинни години изкривеното пространство, та като се върне отново във Виланк, да погледне право в очите очарователната Линда Ло и да произнесе съдбовните си слова като обвинение: „Зенон Джабез се е самоубил. Но кой уби Урсула?“

Четири.

Обръщайки се в края на коридора, Мажан видя в огледалото собствения си силует. Отражението му бавно се приближи към него, като гримасничеше в огледалото.

Пет.

Нерсес наистина се обиди, защото щом се обърна, си даде сметка, че гримасите на отражението му са явно оскърбителни и че другият му се надсмива. А той не можеше да понесе подобно нещо. И когато двамата отново започнаха да се приближават един към друг, този в огледалото му се усмихна. Това обезоръжи Нерсес и той се разсмя.

Пет.

Не, шест… Разбира се, че шест.

— Заповядайте, меластър! — чу той бодрият глас на жената.

Мажан рязко се обърна, за да смигне на отражението си, но в огледалото се мярнаха само профилът му и вратата, която се затваряше.

Придружен от домакинята, Мажан мина в следващата зала и тук неволно забави крачки.

Домакинята доволно се усмихна и също като Нерсес обходи с поглед залата.

— Да — рече Нерсес. — Бааб Каспар е не само страстен любител на изкуството, но и негов тънък познавач. За мен това е откритие.

Домакинята кимна и мина напред.

За да бъдеш тънък познавач на изкуството и да притежаваш такава колекция, трябва да имаш и солидно състояние. Но в съзнанието на Нерсес Мажан това богатство някак си не можеше да се свърже с човека-маска. Тогава кой беше този Бааб Каспар. Голям изкуствовед, когото в Сонт всички познават? Но нали изкуствоведите и художниците предпочитат да показват само собствените си произведения? Може би пък беше индустриалец?… Или пътешественик?… Нерсес Мажан бе склонен да повярва повече в последното, защото в колекцията имаше много платна от близки и далечни планети — от Бенедикт и Досп, от Роджър и съзвездието Орион, та дори и от Лолиланс. Като минаваше през залата, вниманието му бе привлечено от една скулптура — рядък образец на изкуството на отдавна изчезнали аборигени от Маул. Тази скулптура беше изваяна тъй, че изглеждаше като жива и непрекъснато менеше формата и цвета си. Никой не знае колко столетия или хилядолетия маулските скулптури се променят, без да се повтарят…

Нерсес Мажан ускори крачките си и настигна домакинята, която вървеше пред него. Домашната галерия го накара да си спомни колко снизходително разговаря сутринта с човека-маска Бааб Каспар. Стана му срамно и унизително.

Следващата стая му се стори много по-малка. Домакинята се спря, погледна аптекаря свенливо, усмихна се и безпричинно оправи роклята си. Без да иска, Нерсес Мажан забеляза колко добре сложена е тя. В същия миг жената се смути, изчерви се и бързо каза нещо, посочвайки му вратата в дъното на стаята.

— Той ви чака!

Мажан още веднъж изгледа жената от главата до петите, приближи се до вратата и натисна дръжката.

Бааб Каспар го посрещна в кабинета си, протегнал ръце към него.

— Радвам се да ви видя! — възкликна той.

Трагичната маска беше изчезнала от лицето му. Обаче това беше същият Бааб Каспар — мършавичък и много весел.

— Реших да ви посетя още днес, макар че вие…

— Моля, меластър — домакинът с галантен жест го покани да седне. — Значи вие сте Нерсес Мажан?

— Да — отвърна аптекарят. — Ние не успяхме да се запознаем…

Усмивката на Бааб Каспар беше омайваща.

— Ние не сме успели да направим още много неща — каза той. — Много неща. Значи вие сте аптекарят?

Нерсес Мажан кимна.

— И пристигнахте в Лета…

— Както вече знаете, искам временно да се установя тук.

— И естествено, да откриете аптека? — вдъхновено рече Бааб Каспар.

— Познахте — отвърна Нерсес, за да не го разочарова. — Ако не сте забравили… — той не се доизказа, извади от джоба си металния диск и го сложи на масата.

— Как мога да забравя! — Бааб Каспар се престори, че разглежда диска, а после пак го сложи на масата. — Щом сте дошли направо при мен, предполагам, че не сте случаен търсач на приключения.

Аптекарят не разбра за какво става дума, но за да не прекъсне разговора, попита:

— Че много ли такива идват при вас?

— Толкова много, та вече се опасяваме… Търсейки уютно кътче, те скитат от планета на планета. — Бааб Каспар напълни чашите. — А на нас са ни необходими делови, енергични и знаещи хора. Хора, в които все още не е угаснал огънят на предприемчивостта. В това е единственият залог за прогреса на Лета.

Нерсес Мажан се мъчеше да открие в седналия пред него човек чертите на непознатия от сутринта, следи от трагичната маска. Но напразно! Маската вече не съществуваше. Словоохотливостта на Бааб Каспар постепенно убеди аптекаря, че срещата в приемната на града сутринта е била сън, илюзия.

— Ние очаквахме да пристигне истинският аптекар — продължи Бааб Каспар вземайки в ръка чашата си, — а тези авантюристи много скоро показаха колко са некадърни.

— Може би и аз съм като тях…

— Невъзможно е!

— Защо?

— Вие сте дошли при мен, у дома. Вкъщи всички въпроси се решават много по-бързо и с взаимна изгода. Приятната задушевна атмосфера създава доверие — Бааб Каспар допря чашата до устните си, но не отпи и пак я остави, за да продължи. — В кметството не мога да се доверявам и да вярвам на хората. Там те прикриват пъклените си замисли с официални взаимоотношения. Планетата ни е малка и ние искаме да останем встрани от космическата суета. Не искаме да се намесваме в ничии дела. Но и няма да позволим външното влияние да покварява хилядолетната ни култура и нашите традиции… Разбирате ли ме?

— За щастие знаех само вашия домашен адрес — припомни му Нерсес Мажан. — Улица „Бледият влюбен“, номер седем… Забравихте ли?

— Моля ви, меластър, само не ме питайте защо улицата се нарича „Бледият влюбен“… Родил съм се в този град, от десет години съм негов кмет, но тъй и не можах да науча защо нашите улици имат такива необикновени имена… Между другото, меластър, никога не забравям домашния си адрес — отбеляза със снизходителна усмивка той.

Нерсес Мажан неспокойно се размърда и протегна ръка, за да вземе металния диск от масата, но след миг промени намерението си и взе чашата.

— И тъй?… — попита той.

— Кметството вече е определило няколко салона за аптека — изтълкува по своему въпроса Бааб Каспар. — Имате възможност за избор, щом сте първият аптекар, който се отзовава на поканата ни, отправена преди три години.

Нерсес Мажан мълчаливо изпи чашата си, изгледа с недоверие кмета Бааб Каспар и прибра диска от масата.

— Значи не ви е нужно? — все пак попита той.

— Писмото ли?… Не, задръжте го. Може и да го хвърлите. — Кметът се усмихна. — Разбира се, на ваше място бих го запазил за спомен. Впрочем през последния век това е първият случай, в който изпращаме писма, за да поканим аптекари отвън.

— Убеден ли сте, че това писмо сте го изпратили преди три години? — попита Нерсес Мажан. — Ще се опитам да ви припомня, че днес…

— Меластър, аз нищо не забравям — отбеляза кметът. — И защо се тревожите толкова за едно съвсем обикновено писмо?

— Защото трябваше да ви го предам.

— Щом настоявате, оставете го… Ваша воля.

„Най-добре е да не се опитвате да ми припомните, че сме се срещали в приемната на града… Иначе ще имате неприятности. И аз ще съм причината за тях. Просто се извинете и се опитайте тайно от мен да се срещнете…“

— Извинете — рече Мажан. — Вие сте прав. Това ще бъде прекрасен спомен от годините, прекарани в Лета…

— Разбира се — засия Бааб Каспар. — А къде сте отседнали?

— В „Жълт кикен“.

— За мен това е приятна изненада.

— Обичам да следвам съветите — многозначително отвърна Нерсес Мажан.

— Нима са ви посъветвали за това?… Сега ми е още по-приятно, защото „Жълт кикен“ е моят собствен хотел. — Мажан сложи диска в джоба си, а Бааб Каспар продължи: — Знаете ли, преди около три години положението бе такова, че едва не затворих хотела. Клиенти почти нямаше.

— А сега?

— Средна работа… с помощта на кметството… — смути се Каспар. — Впрочем кметството е заделило определена сума и за вашата аптека… Естествено, за да не понесете загуби в началния период… Разбирате ли?…

— Да — отвърна Нерсес. — Благодаря… Навярно ви отегчих вече.

— Съвсем не, меластър. Но ако бързате…

Аптекарят се изправи.

— Имате завидна колекция от картини.

Кметът се усмихна.

— Бих казал същото, ако в салона бе и само маулската скулптура — допълни Мажан.

— И няма да сгрешите… Тя е любимият ми експонат.

— Понеже е много рядка, нали?

— За тази скулптура са ми предлагали… Разбира се, вие няма да повярвате колко — каза Бааб Каспар.

— Защо да не ви повярвам, меластър — рече Мажан, — щом като от маулските скулптури са останали само няколко в целия Централен сектор?

— Точно така, малко са.

— Малко са, защото онези, които унищожиха маулската цивилизация, мислеха и по-точно бяха убедени, че и скулптурите са живи същества, които непрекъснато менят образа си, за да се спасят от ужасното изтребление.

Като забеляза как помръкна лицето на Бааб Каспар, Мажан установи за миг, че сега той малко прилича на познатата трагична маска, и побърза да добави:

— Така свидетелствуват и маулските историци… — И Нерсес тръгна към вратата. — Е, и кога ще решим окончателно въпроса за аптеката, меластър?

— Остава да си изберете един от салоните. — Бааб Каспар го поведе към преддверието. — Днес ме зарадвахте… Кой знае защо, аптекарите изчезнаха не само от Сонт, но и от всички планети. Не, никой нищо не знае как, защо и кога е станало това. Просто напоследък забелязахме, че градовете са без аптеки. Но възможно ли е в град като Сонт да няма нито една аптека?

— Не — отвърна Мажан и се спря във вестибюла.

— Не ни забравяйте — Бааб Каспар описа широк кръг с ръцете си, сякаш предложи на аптекаря цялата си къща. — Вие попадате в съвсем непозната среда и ако ви доскучае…

— Благодаря, няма да забравя… Но аз познавам едного, който по мое мнение би трябвало да живее в Сонт.

— Нима? — учудено възкликна кметът. — Кой е той, ако не е тайна?

— Зенон Джабез.

— Откъде го познавате? — попита Каспар.

Любопитството му не се понрави на Мажан.

— Това е много стара история — отвърна той. — Древна история.

Кметът се усмихна.

— Ако го срещнете, ще можете ли да го познаете? — попита Бааб Каспар.

— Не вярвам… Може би доста трудно — уклончиво отвърна Мажан.

— Ще се постарая първата ви среща да стане у нас — с готовност обеща Бааб Каспар. — Довиждане, меластър! Предайте моите най-добри пожелания на вашия помощник — извика той подир аптекаря, преди да затвори вратата.

Пред остъклените кабини на улица „Бледият влюбен“ продължаваха да стоят хора, които чакаха да влязат, за да се посмеят.

 

С напредването на деня някакво неприятно безпокойство неусетно проникваше в душата на Нерсес Мажан.

Беше нощ. Седнал до отворения прозорец на стаята си, на втория етаж на хотел „Жълт кикен“, той се мъчеше да открие причината за тягостното си настроение.

На отсрещния тротоар досущ като възпалени очи светеха червени фенери и от време на време под слабата им светлина се появяваха минувачи, а после пак изчезваха в гъстия лепкав мрак.

И спомените от миналото, към които Нерсес имаше причини да се връща, неочаквано изплуваха от мрака като закъснелите минувачи и като тях се стопяваха в тъмнината.

Тревогата, тягостното настроение напомняха на Нерсес нещо, което се беше случило много отдавна. Сега той се затрудняваше да определи точно какво. И когато пред прозореца започнаха да се появяват безформените спирали на буквите, той затаи дъх и не се осмели да даде свобода на спомените си, които изплуваха под тежестта на годините.

Спираловидните букви блеснаха за миг и изчезнаха. Нерсес Мажан отчаяно разтърка чело и помисли, че такъв нелеп момент не бе преживявал досега. Той още веднъж погледна към фенерите. Под прозореца, прегърнал електрическия стълб, стоеше човек, който нежно галеше гладкия метал. Мажан поиска да се дръпне от прозореца, но изведнъж спираловидните букви в доспски стил отново се появиха:

КВАДРАТНА СФЕРА

Аптекарят се облегна на перваза на прозореца и се усмихна. Сега не му беше трудно да се наслади на забравените спомени, които изплуваха от бездните на далечните времена. Те се появяваха един подир друг, спокойно, без паника. Отначало „Квадратна сфера“. Букви, които се проточваха чак до дъното на улицата.

КВАДРАТНА СФЕРА

За да го прочетеш, трябваше да изтичаш от площад „Близнаци“, но не към улица „Весел заек“, а към улица „Козирог“. Непременно трябваше да тичаш, за да могат буквите, които бяха на голямо разстояние една от друга, бързо да вървят една подир друга и да образуват дума.

Щом се върне във Виланк, той трябва на всяка цена да провери дали заведението с горното нелепо име продължава да работи. Нерсес Мажан мислено затича по улица „Козирог“, за да не изостане от спомените, и заедно с тях влезе във главния вход на зданието.

… Той здраво се бе вкопчил в спомените си. Толкова здраво, че в тишината на стаята на втория етаж на хотел „Жълт кикен“ изведнъж ясно чу гласа на портиера, който седеше във вестибюла и грижливо сресваше плешивата си глава.

— Меластър, ако кучетата залаят, постарайте се да не вдигате температура!

— Ще се постарая — обеща Нерсес Мажан.

… Ниши, ниши, ниши.

Полукръгли, малки, големи и скосени.

С ниски тавани и високи подове.

Нерсес Мажан се вмъкна в първата, но тя се оказа заета.

Някакъв човек бе легнал на ръба на масата с гръб към стената, енергично разтриваше ушите си и не му обърна внимание.

Нерсес Мажан се озърна, измъкна изпод масата двукрако столче и се замисли дали може да седне на него.

— Слушам ви, меластър — на входа на нишата се появи сервитьорът.

— Маулско кафе.

Сервитьорът изчезна.

А човекът, който лежеше в края на масата, без да се обръща към Мажан, рече:

— Умберто. Познават ме под това име — и започна да разтрива двете си уши едновременно. — Но аз съм съвсем друго лице. Умберто е мъжът на моята любовница. Ако се уморите да седите на този стол, тогава станете прав.

— Защо сте легнали на масата и разтривате ушите си? — учуди се Мажан.

— А какво бихте искали: да лежа на ушите си и да разтривам масата?… Следващия път.

И още по-удобно се облегна на стената.

— Въпреки че нахълтахте в моята ниша, ние няма да чакаме украсената с оранжев брокат карета — прозвуча пак гласът на човека.

— Каква карета? — попита Мажан.

— Не, преди два дни — отвърна човекът.

— Умберто, не е ли възможно да говорите по-ясно? — предложи Мажан.

— Умберто е мъжът на любовницата ми, затова изпитвам голямо удоволствие, когато разтривам ушите си — отвърна човекът. — Ако сервитьорът не ви донесе кафето, помолете тогава и за горещ лед. Не ви ли е топло от непоносимия студ?

— Мога да ви помогна — рече му Мажан. — Макар че съм аптекар, разбирам нещичко и от болести.

— Ако се опитате да замесите тесто, ще се убедя, че смъртта ми е омръзнала.

Сервитьорът отново се появи.

— Моля, меластър — рече той и сложи на коленете му нещо увито в пелена. — Убеден съм, че ще останете доволен от нашето кафе.

Нерсес Мажан смутено погледна вързопа, отгърна внимателно единия му край и новороденото се разплака.

— Какво да правя с него? — извика отчаяно Нерсес Мажан подир сервитьора.

Човекът, който лежеше на масата, се обърна към аптекаря, остави ушите си, без да бърза, бръкна в джоба си и извади оттам малък пистолет.

— Напразно си се загрижил — рече му той. — Когато носят маулско кафе, на всяка цена трябва да се плаче, за да не пие детето.

И също тъй бавно вдигна пистолета. В този миг Нерсес притисна детето към гърдите си и побърза да закрие лицето му с пелената.

— Умберто — промърмори човекът. — Умберто, ти си нищожество, защото мъжът на моята любовница преди два дни избяга с жена ми. Умберто, ти трябва да живееш за мъст, защото смъртта и без това ти е омръзнала.

Нерсес Мажан се опита да разтърси глава, за да се освободи от този кошмар. Детето в скута му се разплака още по-силно. Умберто стреля в главата си.

— Видя ли как не успях — каза той, гледайки учудено пистолета. — Май няма да се науча да стрелям… Може би няма да е зле да опитам още веднъж?

И без да чака отговор, отново опря цевта в челото си и стреля.

Нерсес Мажан видя как по лицето на Умберто се стече струйка кръв. Значи бе улучил.

— Умря ли вече? — попита някаква жена, която влизаше в момента.

Новороденото продължаваше да плаче с цяло гърло. Жената беше полугола. Впрочем дясната половина на тялото й бе в разкошна дреха, дълга до земята, а лявата бе съвсем гола.

— Умря ли? — повтори жената и взе пистолета от безжизнените пръсти на Умберто.

Нерсес Мажан кимна.

— Смъртта му беше омръзнала и той повече не ме обичаше — обясни жената. — Умберто, когато пристигне каретата, ти ще ме чакаш в моргата, защото аз съм твоята любовница. Аз винаги съм криела това от тебе, Умберто… Но сега вече можеш да узнаеш всичко. — Жената рязко се обърна и насочи пистолета си срещу Нерсес Мажан. — Умберто!

— Аз не съм Умберто… Скрийте пистолета! — запротестира Мажан.

— Умберто, миличък — извика жената. — Ако това не е нашето бебе, тогава знай, че за една жена е много по-добре да е млада и красива, отколкото грозна и стара… Отговори, Умберто! — Жената размърда ръката си, в която държеше пистолета. — Защо мълчиш, щом не си виновен?

— Две по две е равно на пет — не намери друг по-подходящ отговор Нерсес Мажан.

— Умберто, значи ти ме обичаш — трепна гласът на жената. — Умберто!… — Тя се облакъти на масата и се разплака.

Нерсес Мажан внимателно се измъкна от нишата, на един дъх изтича до вестибюла, при портиера, който седеше там и продължаваше да реше плешивата си глава.

— Искате ли маулско кафе? — попита го запъхтян аптекарят.

— Само с обувки ако е — отвърна портиерът.

Нерсес Мажан сложи повитото бебе на коленете му и се измъкна от „Квадратната сфера“.

И когато затича по улица „Козирог“ към площад „Близнаци“, никак не се учуди на спираловидните букви в дъното на улицата, които изглеждаха така: „Антардавк арефс“.

Защото две по две беше равно на пет.

От белите чекмеджета протягаха шии големи и малки, блестящи и прозрачни, сини и светложълти шишенца, на които с черни букви бе написано съдържанието им. На масата, на малки поставки, стояха крехки епруветки, бели порцеланови хаванчета и търпеливо чакаха блажения миг, когато бучките, сложени в тях, щяха да бъдат стрити на прах. Облепените с тъмночервено кадифе стени успокояваха нервните посетители; с преднамерена небрежност бяха наредени меки овални столове с метални крака.

От време на време редките минувачи спираха пред отворената врата на аптеката, за да вдъхнат специфичния мирис, надзъртаха крадешком вътре и продължаваха пътя си, без да поглеждат назад, сякаш не искаха да признаят дори пред себе си, че се интересуват от аптеката.

По обяд в аптеката се появи едно момченце.

Нестор учудено си помисли, че досега аптеката, въпреки че бе една новост тук, не е породила интерес у децата и те, вместо да я щурмуват с любопитните си погледи, са изпратили тук един-единствен представител.

Детето боязливо застана на прага, вкопчено във вратата, плахо и дълбоко вдъхна аромата.

— Колко хубаво мирише!

Нестор се наведе напред и приятелски се усмихна:

— Защо се страхуваш, влизай!

Момченцето изгледа Нестор от главата до петите, учудено свирна с уста, изведнъж отскочи и изтича на отсрещния тротоар.

Една количка се показа на отворената врата.

— Вземете пощата! — рече количката.

— Ей сега, ей сега — отвърна Нестор. — Каква е пощата?

— Писмо — отговори количката. — Натиснете първото лостче… Моля!

Нестор взе писмото и го повъртя в ръцете си. А количката, решила, че си е свършила работата, потегли надолу по улицата — отначало бавно, после по-бързо, давайки сигнали, за да не се сблъска с минувачите.

Старецът натисна лостчето върху диска и един глас тихичко му каза: „Улица «Небесносин фазан», аптеката на Нерсес Мажан. От кметството на Сонт… Улица «Небесносин фазан», аптеката на Нерсес…“

Той изключи писмото и го сложи на масата. После неспокойно погледна към огромния часовник, който висеше в ъгъла на салона и чието махало бавно отмерваше времето.

„Защо закъсня Нерсес?“ — запита се Нестор.

„… Това момченце бе първото, което видях в града“ — помисли си той.

И си помисли също, че до този момент в аптеката не бе стъпвал нито един клиент.

 

— Меластър, аз ви предупредих.

— Не ни пречете — изпъшка Нерсес Мажан, приведен под тежестта на човека, когото носеше на гръб, и влезе в аптеката. — Дръпнете се!… Нестор, помогни ми!

И двамата наместиха тежкото тяло на дивана. Сякаш не беше тяло, а чувал, пълен с чамчар.

— Намерих го паднал на улицата — задъхан обясни аптекарят. — Никой не спираше до него. А този субект — Мажан посочи рижавия мъж, който се въртеше край тях — само ни пречеше. Нестор, веднага трябва да изясним какво се е случило. Цветът на лицето му не ми харесва.

— Ще имате неприятности, меластър — предупреди го рижавият. — А заедно с вас — и аз.

Мажан извади от шкафа кутията с лекарства.

— Моля ви, не се месете в работите на Спандарат. — Рижавият хвана Нерсес Мажан за ръката. — Защо не оставите човека да си умре спокойно?

Нерсес Мажан се опита да се освободи от лепкавите пръсти.

— Зная, че вие сте аптекарят на нашия град. Пристигнали сте в Сонт със своя помощник. — Рижавият се зачерви от вътрешно напрежение и може би от вълнение. — Затова не докосвайте Спандарат. Ако всеки си пъха носа в онова, дето не му е работа, докъде ще стигнем? Пълен хаос. И никой на този свят няма да може да различи аптекаря от бръснаря, бръснаря от скромния канцеларски служител.

— Аз ви моля! — опита се да го прекъсне Мажан.

— Спандарат, изглежда, си е разчистил сметките с живота. Притеснява ли ви със смъртта си? Пречи ли ви? — продължи рижавият.

Спандарат лежеше на дивана неподвижно, с отворени очи. Беше дребничък човечец, но студеният блясък на очите му смущаваше Мажан. Той с усилие разкопча яката му. В същия миг в аптеката нахълтаха няколко души и грубо изтикаха Мажан. После единият от тях бързо закопча ризата на Спандарат и с укор изгледа аптекаря.

— Каква работа имате с нашия труп? — процеди през зъби той и направи знак на останалите.

Тялото на умрелия сякаш бе ламаринен лист. Те го препънаха, напъхаха го в сандъка, който бяха донесли, и затвориха капака му.

— Аз… ви предупредих… аз… — запелтечи рижавият.

Единият от мъжете мълчаливо кимна и се обърна към аптекаря.

— Вие сте само аптекар и за това именно ви плаща нашето кметство — глухо каза той. — Ако събирате и водите в аптеката всички, дето са нападали по улиците и ни принадлежат, то знайте, че кметството може да стигне до извода, че вие обичате да се месите в неща, които не са ваша работа, нито пък задължение, че… сте готов да създавате паника и хаос в този най-спокоен град, че вие сте дошли тук с користни намерения, че… не сте добросъвестен спрямо задълженията си.

— Меластър — рече Нестор, възползвайки се от паузата. — Бъдете добър да вземете това със себе си — и той постави малкия пакет върху капака на сандъка с тялото на Спандарат.

— И какво е то?…

— Не зная — призна Нестор. — Подарък е… но какъв — не зная… В кметството сметнаха за нужно да се поднесе подарък на първия клиент на аптеката. Подарък за спомен.

— Аз не съм клиент.

— Разбира се, меластър… Вие не сте първият ни клиент. Подаръкът принадлежи на Спандарат, който в момента е в сандъка. Когато благоволи да излезе от него…

— Той никога няма да излезе от сандъка. Може да бъдете сигурен в това!

— Всичко е възможно — съгласи се Нестор. — Но какво мога да сторя, щом кметството е решило да даде подарък на първия ни клиент?

Те взеха пакета и гледайки накриво Нестор, си излязоха.

Рижавият поиска да каже нещо, но махна с ръка и тръгна след тях.

Когато останаха сами, Мажан прибра кутията с лекарствата в шкафа и попита:

— Какво ще речеш, старче?

— Имаш писмо.

— Нещо друго?

— От кметството — допълни Нестор. — На масата е.

Нерсес Мажан неохотно взе писмото, доближи го до ухото си и натисна копчето.

— Нестор! — извика той.

— Да.

— Дали не съм най-глупавият човек на света?…

— Не.

— … Ами Оскар… Оскар може ли да различи живия от мъртвия?…

— Не.

— Щом е тъй, в дома на Бааб Каспар ще се срещна със Зенон Джабез.

— Така ли?

— Квадратна сфера — за първи път в живота си изруга Нерсес.

— Или сферичен квадрат — невъзмутимо забеляза Нестор. — Все едно и също е.