Карен Симонян
Планетата на двойниците (3)

Трета глава

Това се беше случило толкова отдавна, че Нерсес Мажан беше изгубил представа точно кога и сега вече не можеше да определи колко години или десетилетия са минали от онези далечни дни. Впрочем то не беше толкова важно. Нерсес просто неочаквано си спомни детството и се почувствува четиринадесет-петнадесетгодишен.

Той видя и града, чиито къщи бяха нанизани като мъниста по единствената крайбрежна улица, която по залез слънце бързо потъваше в здрач.

Той си спомни именно залеза, защото всеки един от тях — четиринадесет-петнадесетгодишните, очакваше този миг през целия ден и защото, изглежда, само тези юноши можеха да го почувствуват и оценят. Момчетата си бяха разделили града на няколко части. По взаимна договореност всяка вечер те напускаха своите къщи, дворове и градини, за да опазят неприкосновеността на кварталите си.

Момчетата вървяха само от едната страна на улицата, край горската ивица, зад която влачеше водите си широката, спокойна река. Те крачеха поединично, сякаш излизаха на разходка, за да подишат чист въздух, преди да си легнат. После се срещаха на закътаната горска поляна или на някоя скала край брега на реката и разгорещено обсъждаха плана за предстоящите бойни действия.

Колко сложни, колко дръзки и колко смели бяха тези планове и колко наивни изглеждат те сега!

Нерсес бе един от редовите членове на тази група. Като всички и той се вълнуваше и въодушевяваше от разпалените кратки речи, които водачът на групата — Маджо Дребосъка, произнасяше във вечерната тишина, под студения блясък на капутанските звезди.

За какво говореше той?… Възможно ли е човек да си спомни?

Не, сега Нерсес Мажан не можеше да си спомни това, но беше уверен, че тези речи много си приличаха и сякаш периодично се повтаряха.

Маджо започваше така:

— Обръщам се към вас, капутански мъже… Аз, Маджо Дребосъка, се обръщам към вас!… Снощи враговете са нарушили южната ни граница.

Или северната, защото техните владения имаха само две граници. На източната течеше реката, на западната бяха къщите, а после се ширваха ливадите.

— И така, нека им покажем! — размахвайки ръце, крещеше Маджо Дребосъка и от въодушевление дъхът на юношите секваше.

— Ще им покажем!… — крещяха те в един глас.

— Ще им покажем!… — чуваха се отделни гласове.

Тогава те бяха убедени, че водят справедлива борба с южния си съсед, който бе нарушил договора и бе пристъпил тяхната граница.

Маджо Дребосъка изпращаше двама-трима със задачата да нарушат северната граница, та привечер на следващия ден да не останат без работа. А останалите от групата отправяше на юг.

И момчетата внимателно, един по един, се отправяха на юг, към въображаемата граница, която започваше от сградата на редакцията на „Капутански куриер“, минаваше по гладките бели и жълти плочници на главната улица и свършваше на брега на реката, там, където лежаха повалени дебели клонести дървета, преживели хилядолетия. Съседите, естествено, бяха заели позиции и търпеливо очакваха момчетата на Маджо да нарушат тяхната граница.

А после?…

После — Нерсес си спомни щастливите мигове, които бе изживял само два пъти в живота си. Само два пъти те бяха успели да преминат в тила на „противника“. Вярно е, че и двата пъти попаднаха в плен, но на следващата вечер се чувстваха като знаменити личности, като герои, и капутанските момичета от групата на Верона повтаряха само техните имена.

От всичко това запомни една вечер.

Топла, тъмна, тайнствена вечер.

За момчетата тя с нищо не се отличаваше от досегашните, нито пък щеше да се отличава от бъдещите многобройни подобни вечери.

Тя бе необичайна за Нерсес.

Баща му току-що се беше върнал от поредния космически патрул. Той седеше в градинката, ровеше земята с обувката си и разказваше как един от товарните звездолети претърпял авария и бил изхвърлен от изкривеното пространство. „Патрулирането е досадно, но е необходимо“ — рече той, преди да разправи подробно как и къде е открил пострадалия екипаж. На хората и през ум не им минавало, че звездолетът им се е озовал в обикновеното пространство, чиито физически закони познавали съвсем слабо.

Разказите на баща му в повечето случаи бяха интересни и тъкмо тази вечер Нерсес така се увлече, че закъсня за сбора на групата. Той скочи и незабелязано се измъкна от градината, прекоси улицата и се озова на края на горската ивица. Беше тъмно. Звездното небе не се виждаше през клоните на дърветата. Нерсес си пое дъх едва на брега на реката, но беше закъснял. Маджо Дребосъка отдавна бе произнесъл обичайната си реч. Момчетата се бяха разотишли.

Нерсес седна на огромната крайбрежна скала, където непрестанно се плискаха мътните води на реката. Именно на този камък заставаше Маджо и произнасяше знаменитите си речи.

По гладката повърхност на реката се отразяваха звездите, обсипали небосвода. Наоколо бе тихо и спокойно.

На Нерсес му доскуча и му се прииска да се върне вкъщи. Той скочи от скалата на брега и се срещна очи в очи с мургавия Ноел.

Отначало Ноел се смути и понечи да побегне, но Нерсес му каза тихо:

— Ноел!

— Ъхъ?

Ноел бе момче от съседния квартал и нямаше право по това време да нарушава границата. Нещо повече: Ноел бе водач на група, като Маджо Дребосъка. Нерсес веднага разбра цялата сложност на неговото положение.

— Досега никога не съм хващал пленници — рече Нерсес.

— А попадал ли си в плен?

— Два пъти.

— Ех, тогава мен ще ме плениш, нали?

— Разбира се.

— Сам ли си?

— Сам… Днес позакъснях. Не зная къде са момчетата. Но няма значение, нали?

— Добре тогава, води ме — предаде се мургавият Ноел.

— Не искаш ли да избягаш? — попита Нерсес. — Направо ли се предаваш?

— Да.

— Няма ли да се съпротивляваш?

— Не желая.

— Аз на два пъти съм попадал в плен, но преди да се предам, понатупах един-двама. Ако бяха по-малко, сигурно нямаше да им се дам… Но те бяха много и нямаше смисъл да се съпротивлявам. Е, и какво реши?

Ноел стоеше до него и търпеливо чакаше. Такова примирение със съдбата беше необичайно и Нерсес изведнъж си помисли, че и в продълговатото слабичко лице на Ноел има нещо необикновено.

— Хайде, залавяй ме — каза Ноел. — Не искам да се съпротивлявам.

— Може би само от любопитство?…

— Пъзльо! — презрително рече мургавият Ноел.

— Аха — усъмни се Нерсес, — това да не е клопка?

— Аз тръгвам — усмихна се Ноел. — Може би момичетата от групата Верона ще поискат да ме пленят?

Нерсес потърси оправдание:

— Днес не съм в играта, Ноел… Но ако поне мъничко окажеш съпротива…

— Не — отвърна Ноел. — Аз тръгвам.

— Ноел, щом като наистина си решил…

— Решил съм.

— Добре. Тогава стани мой пленник!

— Наистина ли? — зарадва се Ноел.

Нерсес мълчаливо тръгна напред. Беше сигурен, че Ноел го следва.

Близо до дома на Нерсес пленникът запита:

— Къде ме водиш?

— Не е твоя работа — грубо отвърна Нерсес, защото знаеше, че с пленниците не е прието да се церемониш.

Вкъщи ги очакваше вечерята и интересните разкази на Нерсесовия баща за космическите изненади и сензации.

— Скаран съм с нашите момчета — призна Ноел след вечерята, когато заедно с Нерсес се прибраха да спят в детската стая. — Днес поисках да скроя номер на Маджо Дребосъка, но момчетата не се съгласиха, защото бяха решили да ходят за риба с момичетата от групата Верона. Не повярваха. Представяш ми си как ще съжаляват утре, че водачът им е бил пленен?

Нерсес заспори с него и му заяви, че той няма моралното право да се предава в плен с цел да уязви момчетата си, защото Ноел не е обикновено момче като Нерсес, а водач. Нерсес дълго го убеждава, но Ноел не се съгласяваше. Те спориха до късно за справедливостта, за достойнството и честта.

Преди полунощ Нерсес изпрати Ноел до дома му.

На връщане, близо до театъра на главната улица, под електрическия стълб, той забеляза група момчета. Маджо Дребосъка размахваше ръце и обясняваше нещо. Неколцина от групата на Ноел слушаха с наведени глави.

— Мигел ги е видял с очите си — горещеше се Маджо. И като забеляза приближаващия се Нерсес, извика зарадван: — Плени ли Ноел?… Преди малко Мигел ви е видял. А тези пък са дошли да търсят водача си, искат да им го дадем. Няма… До утре той е наш пленник.

— Не съм пленил никого.

— Как така?

— Татко се върна от дежурство… Ноел много обича разказите му за Космоса… Заведох го у дома. Не съм го пленил.

— Но-ел… Но-ел!… — започнаха да скандират момчетата от неговата група.

После едно от тях взе кофата с риба и застана пред Маджо.

— Запомни, че някой ден непременно ще те пленим — рече то. — Виж го ти!… Човекът ходил на гости, а ти… — и като се обърна гневно, плисна водата от кофата и си тръгна.

Беше нощ — топла и мрачна.

Нерсес с удоволствие си спомни Маджо Дребосъка, мургавия Ноел и самия себе си, когато беше четиринадесет-петнадесетгодишен… И искрено се упрекна, че досега е оставил в забрава този далечен, приказен и светъл свят…

 

„Представителите на закона не обичат да чакат!“

Нерсес Мажан се усмихна иронично и като се престори на разсеян, влезе в трапезарията.

Линда Ло се беше преоблякла и се бе преобразила в обикновена жена. И поведението й бе друго. Сякаш в трапезарията не седеше същата жена, с която преди час Нерсес се срещна в хотела. Следователката беше уморена, но имаше делови вид. Аптекарят забеляза насмешливата усмивка, която трепкаше по устните й.

— Наложи се да ви обезпокоя — рече очарователната Линда и се вторачи в хлътналите от безсъние очи на аптекаря.

— Меластра, поласкан съм от неочакваната ви визита.

Линда Ло отметна глава, за да оправи немирното кичурче, увиснало на челото й.

„Ти си красива и умна, но защо днес си спомних за Естер?!“

— Много сте любезен — отбеляза Линда тъй многозначително, че думите й можеха да се приемат като старателно прикрита ирония.

— Обзалагам се, че не сте успели да си починете след нощната ни среща — нарочно рече Нерсес Мажан, за да не й даде възможност да се съсредоточи.

— И ще спечелите.

— Дори не сте успели да закусите, защото сте били прекалено заета със следствието.

— Вие сте проницателен човек, меластър Мажан. Но аз не съм дошла да закусвам.

— Ясно. Тогава ще пийнете ли кафе?

— На всичкото отгоре сте и настойчив — рече Линда.

— Нестор! — извика Мажан.

— Да — отвърна старецът и влезе с поднос в ръка.

Той постави едната чаша на ниската масичка пред Линда, а после взе и другата от подноса, и загрижен, започна бавно да бърка кафето със стъклената пръчица.

Нестор въпросително погледна Линда Ло, после се вгледа в Нерсес Мажан. Веждите на аптекаря трепнаха и Нестор застана прав до вратата с поднос в ръка.

Линда Ло взе чашата и каза тихо:

— Искам да поговоря с вас…

Нерсес Мажан кимна утвърдително.

— Ще възразите ли, ако проведем нашия разговор в присъствието на свидетел? — попита Линда Ло, намеквайки за Нестор, който продължаваше да стои приведен до вратата.

— Щом намирате, че е удобно, моля! — отвърна невъзмутимо Нерсес, вътрешно доволен, че въпреки всичко успява да прикрие необяснимото си безпокойство от изненадващото посещение на Линда Ло.

В трапезарията се възцари мълчание и Нерсес Мажан, който не бързаше за никъде, с удоволствие предостави на Линда Ло възможността първа да го наруши.

Но тишината се задълбочаваше с всяка измината минута и на следователката й беше все по-трудно да вземе първа думата.

Линда въртеше в ръката си празната чаша, сякаш не знаеше къде да я остави. Надяваше се, че Нестор ще се приближи да я прибере. И тогава тя щеше да каже „Благодаря“. И това щеше да е повод да наруши мълчанието, смело да подхване разговора по предварително замисления план.

Нестор продължаваше да стои приведен, без да се приближава до нея.

Линда Ло сложи чашата на масичката, неочаквано рязко се обърна и срещна насмешливия поглед на Нерсес Мажан. Това трая само миг, а после лицето на Мажан пак стана безизразно и равнодушно. Ала и този миг бе достатъчен на Линда, за да разбере, че си има работа със силен противник.

— И така, значи не познавате Урсула?

Нерсес Мажан се усмихна доволно, защото Линда Ло се принуди да започне разговора без излишен увод.

— Познавам я, меластра, че как иначе! Познавам я.

— За четвърти път ви задавам този въпрос.

— Зная. Преди да дойдете при мен, вие я разпитахте, нали? Е, успяхте ли да изясните нещо? — полюбопитствува аптекарят.

— Отдавна ли я познавате?

— От вчера.

— Къде се запознахте?

— В моя салон, в аптеката. Нали знаете, че вечер поднасяме на клиентите сладолед и плодов сок? Имам много посетители. Нестор направо излиза от кожата си. Трудно се изпълняват бързи поръчки в претъпкан салон. Така ли е, Нестор?

— Да — отвърна старецът, без да вдига глава.

— Нима се запознавате с всичките си клиенти? — попита Линда Ло.

— По физиономия ги зная всички. А вчера, когато дойде Урсула… За ваше сведение тя влезе в аптеката в два часа и четири минути. По това време обикновено нямаме посетители…

— Вие запознавате ли се с всичките си клиенти? — повтори въпроса си Линда.

— Не. Това е невъзможно.

— А защо направихте изключение за нея?

— Явно не сте ме разбрали… Тя дойде в аптеката по такова време, когато обикновено нямам посетители. Клиентите се струпват само вечер. Урсула помоли да я подслоним. Търсеше сигурно кътче да се приюти. Позволете ми… Впрочем така и не мога да разбера целта на вашето посещение. Не зная с какво мога да ви бъда полезен при разследването на убийството. И то убийство на човек, чиято самоличност не е известна.

— Не се тревожете! Трупът е идентифициран. Вече изпратихме в Лета вестта за убийството на Зенон Джабез. Помолихме и за подробни сведения, които ще ни дадат възможност много по-точно да водим следствието. След два-три дни ще получим отговора. Вие можете ли да ни разкажете коя е Урсула, кога е пристигнала на Виланк, какви взаимоотношения е имала с Джабез и с Оскар?… С една дума, да ми кажете всичко, каквото знаете за нея?

— Не мога.

— Може би имате сериозни причини?

— Да.

— Интересно е да ги чуем.

— Причината е сериозна и едновременно много обикновена. Дори смешна. Там е работата, че нищо не зная за нея.

Линда Ло оглеждаше Нерсес Мажан с присвити очи.

— И въпреки това решихте да я подслоните, да й предоставите сигурно убежище?…

Аптекарят сви рамене.

— Независимо от всичко няма да е зле, ако разполагаме с някои, макар и най-общи сведения — рече Линда Ло.

— Защо не — съгласи се Нерсес. — Но първо ми кажете какъв е резултатът от разпита?

— Момичето не иска да говори.

— Жалко! — въздъхна облекчено Нерсес.

— Знаехте ли, че я търсим?

— Знаех.

— Кога научихте? В механата?

— По-рано. Тя ме предупреди за това.

— Значи е предполагала — заключи Линда Ло. — Тя е имала причини да се страхува и да се крие. А сега е решила да мълчи.

— Според вас…

— Аз все още нямам определено мнение — прекъсна го Линда Ло. — Вие я подслонихте вероятно… за да прекарате приятно времето си, нали?

— Въпросът ви е много деликатен.

— Да. Имам предвид, че мъжете обичат да се възползват от случая.

— Не, не е така — отвърна твърдо Нерсес Мажан.

— Благодаря — рече Линда Ло. — Ако вие действително я бяхте подслонили, за да се забавлявате с нея, всичко щеше да бъде ясно. Но доколкото ни е известно, вие не сте нощували вкъщи. Тогава защо искахте да я прикриете? Защо отказахте да дадете показания в механата? Вие, естествено, не бихте могли да се досетите, че когато ви питах последния път за нея, аз вече знаех, че са я намерили във вашата аптека.

— Мога и да не отговарям на въпросите ви! — рече Нерсес Мажан и се изправи. — Защото мисля, че ще ви бъде трудно да разберете… И на мен все още не всичко ми е ясно… Наистина защо я подслоних? Защо веднага не съобщих на полицията, когато тя призна, че я търси ПОСИЗУ? — Нерсес Мажан започна да се разхожда из стаята, спря се пред прозореца, погледна навън и добави загрижено: — Може би защото в себе си бях убеден, че момичето не е виновно. С вас не се ли е случвало същото? Вие сте жена, а женската интуиция е много по-остра и винаги по-точна. Навярно дълбоко в душата си и вие сте убедена, че Урсула е невинна.

— За мен са по-важни фактите — снизходително се усмихна Линда Ло. — Само фактите… Интуицията може да сгреши и да попречи на следователя. Отдавна съм решила да не се осланям на нея. А в случая фактите са против Урсула. Единственото признание, което е направила, и то тук, в аптеката, е следното… Мога дословно да повторя това, което е заявила на полицая: „Аз видях камериера, когато излизах от апартамента на Зенон.“ Интересни са и показанията на камериера… Тази сутрин успях да разговарям и с него. Във всеки случай Урсула е ако не последният човек, който е видял Зенон жив, то без съмнение първият, който го е намерил убит. А сега кой знае защо е решила да мълчи.

— Разбирам ви… Значи вие не сте убедена, че девойката е виновна. Тогава защо сте я арестували?

— Аз не съм и няма да бъда убедена в нищо, докато не намеря достатъчно улики и докато не се открие оръжието — рече Линда Ло, стана и се приближи до прозореца, недалеч от Нерсес.

Нестор, който все още стоеше приведен до вратата, я погледна скришом и се изсмя. Нерсес и Линда приличаха на свенливи влюбени, които се обясняват в обич, но не смеят да се погледнат. Затова всеки от тях надничаше през прозореца, говореше сякаш на себе си, без да среща очите на другия.

— Ако бяхте формулирали вашата цел по-ясно, можех да ви бъда полезен — отбеляза Нерсес Мажан.

„Ти си и умна, и прелестна. Защо си арестувала Урсула, след като мотивите за преднамерено убийство са налице при Оскар?“

Аптекарят тихо се засмя.

— Защо се смеете?

— Просто така… По-скоро се смея на себе си. Бях уверен, че полицията няма да се досети да потърси Урсула в моята аптека.

— И сте били прав. Следобед полицейските отряди претършуваха целия град и околността. Прецизно провериха всички превозни средства… Представяте ли си колко съм била отчаяна? Но на всяка цена трябваше да се срещна с Оскар. Затова от осем часа сутринта зачаках в механата. Бях уверена, че ще дойде сам. След убийството вероятността той и Урсула да скитат заедно из града бе малка. А покрай Оскар можехме да открием и момичето. Но той дойде в механата с вас. И не случайно!

— Наистина случайно отидохме там.

— Възможно е. Но само за вас.

От прозореца се виждаше дворът с оределите дървета, а в дъното се извисяваше гладката сива стена на съседната къща само с две прозорчета. Червените листа на дърветата бледнееха под ярките лъчи на слънцето. В малкия басейн насред двора цъфтяха водни лилии. Тягостно чувство обзе Нерсес Мажан.

„Защо никога не излизам да се поразходя из двора?“ — помисли си той, ала гласът на Линда Ло го стресна.

— Мислех, че познавате Урсула отдавна, и хранех големи надежди за тази наша среща.

— А не са ли по-важни мотивите на престъплението, за които тъй откровено говори Оскар?

— Мотивите ли?… Да, те са ясни. Принудена съм да се съмнявам във всичко и във всички.

— Оскар арестуван ли е?

— Не.

— Но как така? Вие сте уверена, че Урсула е невинна и… Моля, позволете ми да завърша мисълта си — изпревари я Мажан — и въпреки това сте арестували момичето, а не Оскар… Странно!

— Засега не мога да посоча категорично виновника.

— Това си е ваша работа. Но ако бях на ваше място, бих се вслушал във вътрешния си глас. Интуицията е неоценимо качество на жената.

Линда Ло се отдръпна от прозореца. Аптекарят я погледна, отправяйки тъжен поглед към двора.

— Струва ви се странно, меластър, че вместо Оскар е арестувана Урсула. Според мен в това няма нищо странно и неразбираемо. Да, Оскар е имал причини да си разчисти сметките с партньора. Но нали Урсула е била в стаята на Зенон Джабез? Дори ако засега нямаме сериозни улики срещу момичето, нима е изключено тя да е съучастница на Оскар? Колкото и смешно да изглежда това изявление в условията на Виланк, не забравяйте, че Оскар и Урсула бяха влюбени. Може Урсула да е станала негово оръдие…

— Ами да — съгласи се Нерсес Мажан, — положението на Урсула е тежко.

— И най-важното — продължи Линда Ло. — Защо Урсула не е съобщила веднага за убийството, а е предпочела да се скрие във вашата аптека? Защо мълчи и сега, щом не е съучастница в престъплението?

„Това е той… той го е убил… Но ПОСИЗУ търси мен. Убедена съм, че ме търси.“

Нерсес Мажан тръсна глава. Линда се разсмя.

— Да — рече аптекарят, — заплетена история.

— Иска ми се да вярвам, че вие сте готов да помогнете на следствието, ако се наложи.

— Меластра, бъдете уверена, че…

— Уверена?… Само фактите могат да ме убедят. Ако научите нещо ново, ето ви телефона ми… Довиждане, меластър.

Нестор, без да променя позата си, отвори вратата.

— Вие навярно се изморихте — с коварна любезност изрази загриженост Линда.

— Не, меластра — отвърна старецът. — Аз обикновено никога не се изморявам.

 

Нерсес Мажан боязливо погледна цилиндричната сграда на Капелата, където трябваше да влезе за решителен двубой. Не беше уверен в победата си.

Аптекарят бавно изкачи каменните стълби и се озова в луксозно обзаведено преддверие. Опипа лицето си и установи, че е забравил да се обръсне. Ядоса се.

Администраторът, който седеше зад стъклената преграда, го забеляза, скочи и плесна с ръце.

— Нерсес!…

— Добър ден! — мимоходом отвърна Нерсес Мажан.

Администраторът се показа иззад стъклената преграда, отново плесна с ръце и извика:

— Каква изненада!… И през ум не ми е минавало… Каква приятна изненада! Седни… Седни, драги! Ей сега ще ти предложа най-отбраното вино. Сигурен съм, че такова никога не си опитвал.

Аптекарят се усмихна, постара се да си спомни името на администратора, но не успя.

— Минавах оттук — промърмори Нерсес Мажан. — Реших, че няма да е зле да се отбия… Хората лесно забравят старите си приятели. А новите… новите са си нови.

Администраторът кимна и гръмко се разсмя. После извади от стенния шкаф осмоъгълно шише и две чаши.

— Подари ми го един клиент. Разправяше, че само президентите от Пети сектор пият такова вино. Аз, естествено, не изтърпях и опитах една чашка…

— И какво?…

— Ох! — И той впери поглед в тавана. — Това вино наистина могат да го пият само президентите от Пети сектор.

— Значи ти има щастието да се срещнеш с един от тях?

— Така ли мислиш?

— Ами как иначе? Кой тогава ти подари тази бутилка?

— Наистина — плесна се по челото администраторът. — Вярно, че е така… Как не съм се сетил още тогава! Посетителите са толкова много, че свят ми се завива.

Той внимателно напълни чашите.

— Да пием за нашата среща!

Нерсес Мажан отпи и си помисли, че наистина само хората, които могат да си играят с времето, трябва да пият такова пивко вино.

Администраторът се намести по-удобно в креслото и блажено притвори очи.

Аптекарят остави преполовената чаша на масата.

— Предполагам, че не си дошъл тук само за да видиш стария си приятел — полугласно рече администраторът, без да отваря очи. — Така ли е?

— Може би — неопределено отвърна аптекарят и млъкна, обзет от благодарност към съдбата, че го срещна с неговия любим „стар приятел“. Нищо че не може да си спомни името му. Сега това не му е нужно.

— Умно си го измислил, Нерсес — рече му администраторът.

— Мислиш ли? — попита Нерсес Мажан още по-неопределено.

— Разбира се, драги… — Администраторът изпи чашата си на един дъх. — Рано или късно всички кореняци ще го проумеят.

— Може би.

— Ти си млад — рече му администраторът. — Едва ли ще си спомниш, че някога съм обичал да повтарям думите: „И ние трябва най-после да се радваме на този живот!“

— Не, не съм чувал — призна Нерсес Мажан. — А ти радваш ли му се?

— Иска ми се — отвърна администраторът, — но не мога. Закъснял съм. Останало ми е само предишното желание. Отваряй си очите, след години ще заприличаш на мен. Впрочем какви ги приказвам! Ти си по-умен… Навреме си се усетил. А аз си мислех, че времето е безкрайно. Казвах си: има време, има време… Дълга младост… Празна работа! Все някога времето ще свърши! Бавно, но ще се изчерпи. Ти още не чувстваш това.

— За съжаление чувствам го.

— Значи все още не всичко е загубено, не всичко! — Администраторът отново напълни чашите. — Да пием, драги, да пием за твоя първи дързък опит.

Нерсес Мажан с удоволствие, глътка по глътка изпи президентското вино, като се питаше за какъв първи опит намеква администраторът.

— Ще ти дам чудесен апартамент. На втория етаж…

— Благодаря.

— Сам ли си?

— Засега — да — отвърна Нерсес и веднага се досети какво има предвид администраторът. — Каза на втория етаж, нали?

Разбрал точния смисъл на тези думи, администраторът леко се намръщи и погледна изпод вежди аптекаря.

— И ти ли… Не съм очаквал… Какво значение има — ще ви предложа стая на друг етаж, макар че с присъствието си и там можете да разгоните хората.

— Защо?

— Не е ли ясно?… Страхуват се.

— Не се отказвам от третия етаж.

Лицето на администратора светна.

— А аз помислих, че… Тогава ще ти дам прекрасен апартамент… — И като помълча малко, добави: — Отдавна не съм бил в нашия клуб.

Нерсес Мажан неспокойно се размърда в креслото. Щеше да съжалява, ако разговорът, влязъл в желаното русло, вземеше друг обрат.

— И аз не съм бил там — отвърна Нерсес, за да приключи с клуба. — А защо посетителите се отказват от втория етаж?… Може би защото… — и той многозначително млъкна.

— Да, да, само за това. — Администраторът напълни чашите. — Вчерашното произшествие ще ни струва скъпо. На кого ли му е минавало през ума!… — Той въздъхна. — Най-интересното е, че преди убийството седяхме с клетия човечец един срещу друг и разговаряхме. Дори поисках да го почерпя с вино, но той бързаше. От колко дни търся повод да изпразня това шише. Ако Зенон Джабез се беше съгласил да пийне с мен, вероятно нещастието нямаше да се случи. Но той така бързаше… Сякаш е знаел какво го очаква и не е искал да забави края си. Ти как мислиш, може би е предчувствал?

Администраторът зачака отговор. Но Нерсес Мажан нямаше намерение да отговаря.

— Предчувствал е! — заяви администраторът. — Аз обикновено не вярвам на такива неща, но всичко стана пред очите ми… Той често идваше при мен да си говорим. Настаняваше се в това кресло, чакаше да седна срещу него, така както сега сме седнали ние с тебе, и питаше: „Какво ново по света, меластър Даниел?“, барабанеше с пръсти по масата и все се усмихваше.

— Весел ли беше? — попита Мажан.

— Той винаги се усмихваше, защото беше тъжен човек. Веселите хора почти не се усмихват — рече администраторът. — Да, тъжен човек беше: „Какво ново по света, меластър Даниел?“ — питаше той всеки път, ала не се интересуваше от отговора ми. Напоследък нарочно не му отговарях. И навярно беше по-доволен. Защото обичаше да говори само той, а другите да го слушат. Разказваше… а аз мълчаливо го слушах. Сега вече имам твърдо мнение: той по-скоро мечтаеше на глас. Срещат се и такива хора… Те вземат мечтите си за действителност.

— За какво ти говореше?

— За жените и децата на своята планета, но не бих могъл да кажа точно за какво… просто не помня. Нали ти казвам, той обичаше да го слушат. А аз пък се преструвах, че го слушам, а всъщност мислех за грижите си… Да пием, Нерсес… Какви ли не чудеса стават в този голям свят!

Виното беше доста силно. Нерсес Мажан отпи само глътка, за компания на събеседника си, чиито бузи вече пламтяха.

— Значи казваш, че той е предчувствал? — попита аптекарят.

— Точно така — потвърди администраторът, гледайки със съжаление празната бутилка. — Още вчера, някъде към обяд, преди да изтече дежурството ми, той влезе при мен, седна в креслото, но този път не попита: „Какво ново по света, меластър Даниел?“ И може би за пръв път не забарабани с пръсти по масата. „Не сте ли в настроение?“ — запитах го аз. А той се усмихна. Усмихна се като дете… ей тъй — и администраторът се опита да се засмее така, както вчера се беше усмихнал Зенон Джабез. На лицето му се появи глупава, смешна гримаса и Нерсес Мажан кимна. — Предложих му да пийнем по чашка от президентското вино. Отказа.

— Развълнуван ли беше?

— Не… Обикновено когато е развълнуван, винаги барабани с пръсти — администраторът енергично разклати празната бутилка и Нерсес Мажан безмълвно раздели с него остатъка от виното си. — А вчера той не барабанеше. Но и без това личеше, че не е развълнуван. Преди винаги ми се е струвало, че нещо го тревожи, нещо го гнети… Такава тревога, която кара хората години наред да се усмихват и да разказват безкрайно за мечтите си, дето нямат нищо общо с действителността… Но вчера той беше спокоен. Поседя малко — мълчалив и вглъбен в себе си… Вероятно мислено разговаряше с мен. Впрочем често се случва двама души да седят дълго един срещу друг и да мълчат. На страничния наблюдател може да му се стори, че те наистина не разговарят. А всъщност те не само говорят, но и спорят… И Зенон Джабез мислено разговаряше с мен… Разбираш ли? После рече: „Остани със здраве, меластър Даниел.“ „Довиждане“ — отвърнах му аз. „Тази наша среща може би ще е последната“ — продължи. „В такъв случай да пием.“ „Не, сега не може — отказа той. — Сега не мога да пия.“ Поинтересувах се да не би да има намерение да си заминава. „Да“ — отвърна той, стисна ръката ми, тръгна и застана пред банковото гише. Готвеше се да отпътува и този път сполучи… — въздъхна администраторът. — Бъди жив и здрав, приятелю Нерсес. Прости ми, че днес дрънкам много. Повярвай ми, не съм пиян. Работата е там, че тази смърт ми подействува ужасно. По-добре да не бях го срещал вчера!

— Често ли напускаше Виланк?

— Често?… Да, няколко пъти. И всеки път на тръгване казваше, че едва ли ще се върне пак. Но отново се връщаше и винаги ме молеше да го настаня на третия етаж, в предпоследния апартамент. Той беше постоянният му наемател. Вчера, когато си тръгна от банковото гише и ми махна с ръка за „сбогом“, аз извиках подир него, че ще запазя апартамента. „Този път вече няма да се върна — отговори той. — Твърдо няма!“ И се качи горе.

— Значи твърдо заяви: „Няма да се върна повече?“

— Да. Сега увери ли се, че е предчувствал нещо? — Администраторът изтри с широката си длан потта от челото си.

Нерсес Мажан кимна утвърдително.

— Като свърши дежурството ми, се преоблякох и вече се готвех да си тръгвам, когато неочаквано на стълбището ме пресрещна камериерът на третия етаж и със странен глас ми съобщи: „Убили са човек.“ Каза го някак напевно. „Джабез ли?“ — запитах го аз. Вероятно ще попиташ как тъй изведнъж се сетих за него? Джабез сам ми внуши тази мисъл. Да! Той знаеше, той го очакваше и със завидно хладнокръвие тръгна към непредотвратимото. Да…

— После?

— Веднага съобщихме в полицията.

— Разпитваха ли те?

Администраторът учудено погледна Нерсес Мажан.

— Ами как иначе! — отвърна той. — Първо — дежурният в полицията, а после — тази жена… Линда.

— Ти разказа ли им всичко това?

— Ако се позаинтересуват, мога и да им го разкажа. Но когато изказах мнението, че Джабез е предугадил събитието, Линда веднага ми благодари и ме изпроводи… А според мен най-важното е, че Джабез предчувстваше. Така ли е?

— И аз мисля тъй — отвърна Мажан. — Въпреки че не вярвам на предчувствия.

— Пък аз вече вярвам — заяви администраторът. — Ти не можеш да си представиш какъв беше изразът на очите и лицето му, когато ми каза, че заминава завинаги.

Мажан машинално вдигна чашата и пак я остави на масата.

— Може би ще е по-добре да слезем в избата? — смигна му администраторът. — Естествено, там няма да намерим такова вино, но…

— Друг път ще отидем — отказа Нерсес. — Сега не си струва да си разваляме вкуса от президентското вино.

— Вярно — зарадва се администраторът и отново притисна ръце до гърдите си. — Не си струва. Много е приятно да се разговаря с теб.

— Благодаря.

— Искрено ти казвам, че много отдавна не бях сядал да побъбря на бутилка вино. Олекна ми на душата. Мислиш, че хората се интересуват какво мисли този или онзи за дадено събитие? Никак! Принуден си да слушаш само себе си…

Нерсес Мажан се изправи.

— Искаш ли да видиш апартамента? — Администраторът мина зад стъклената преграда и протегна ключ-шифъра на аптекаря. — Камериерът на етажа ще те придружи. Да, мили мой, в началото ни се струва, че нашата продължителна младост е безкрайна. Търпим всичко, отлагаме… Минават и заминават десетилетия, столетия и в един прекрасен ден виждаш, че времето се е изчерпало и ти си останал сам-самичък в този свят… И едва тогава проумяваш, че си прекарал целия си живот в самота. Запомни това. Както виждам, решил си да пускаш брада?

— Да — отвърна аптекарят и взе ключ-шифъра. — Значи на третия етаж?

— На третия, миличък, на третия — рече припряно администраторът Даниел.

 

— Как е? Харесва ли ви?

Нерсес Мажан по навик сви рамене, което означаваше „нормално“. Камериерът стоеше във вестибюла. Аптекарят го погледна изкосо, опитвайки се да разбере ще може ли да изкопчи нещичко от този човек с огромна глава и бяла гривеста коса.

— Спокоен етаж — каза Нерсес. — Тук винаги ли е така?

— Да, меластър — дебелите устни на камериера едва помръднаха. — Общо взето, е спокойно. А днес — още повече… Защото сега на този етаж има много свободни апартаменти. След вчерашното произшествие… — Камериерът неочаквано млъкна.

— Намеквате за убийството, нали? — с равен, безразличен глас уточни Нерсес.

— Учудвам се, че сте знаели всичко и сте се съгласили да живеете тук — почти шепнешком изрече камериерът.

— Че какво от това?…

Камериерът се оживи, устните му замърдаха по-бързо.

— И аз тъй казвам — какво от това?… Но след вчерашния случай мнозина напуснаха апартаментите си. Ако продължава така, етажът съвсем ще се опразни. Може би ще промените решението си?

— Едва ли.

— Повярвайте ми, че такива апартаменти в Капелата са само пет, защото те са специални и се предоставят само на високопоставени клиенти.

— Аз не съм от високопоставените — отвърна Нерсес Мажан.

— Вероятно са направили изключение, като са взели предвид положението сега — устните на камериера продължиха да мърдат по инерция дори когато той замълча. След кратка пауза продължи: — Тук имате възможност чудесно да се позабавлявате…

— Точно това желая.

— От този апартамент ще имате рядката възможност да наблюдавате живота на всички останали наематели — камериерът понижи глас. — А на света няма нищо по-приятно от това, да гледаш отстрани какво прави човек, когато е уверен, че е сам в стаята си. А когато са двама?!… Представяте ли си?

Понякога при нас отсядат високопоставени клиенти и живеят тук под чуждо име.

— Убедихте ме — усмихна се Нерсес Мажан. — След ден-два ще се преместя тук.

— Защо толкова късно?… Не е ли по-добре още днес?…

— Не е — каза Мажан. — Имам неотложна работа… Искам непременно да намеря и… — Той помълча малко и като човек, който е открил нещо важно, се вгледа внимателно в едрото лице на камериера. После му подаде една петачка.

— С какво мога да ви бъда полезен? — размърда устни мъжът.

Мажан седна в креслото и с лек жест покани и него в стаята.

— Бих искал, драги…

— Аграм, меластър, Аграм се казвам.

— Драги Аграм, бих желал да се срещна с човека, който вчера пръв е видял убития. Казаха ми, че това е бил камериерът на етажа.

— Вярно е.

— И къде мога да го намеря? Още днес!

— Няма нищо по-лесно от това, меластър. Аграм, криво усмихнат, разгледа пръстите си, сетне размърда устни и дрезгавият му глас стигна до Мажан.

— Важна работа ли имате с него, меластър?

— Да.

— От него искате да научите нещо по-интересно за вчерашния инцидент, нали?

— Отгатнахте.

— От полицията ли сте?

— Не, драги Аграм. С полицията не съм имал и не искам да имам нищо общо.

— Аз също, меластър.

— Тогава как да се срещна с него? Може би вие ще го изпратите?… — Нерсес Мажан се замисли за миг. — Изпратете го в аптеката на улица „Голямо куче“… Там има само една аптека. Нека попита за Нестор.

— Вие Нестор ли се казвате, меластър?

— Не, но нека потърси Нестор.

— Непременно ли трябва да дойде в аптеката?

— Можем да се срещнем, където той поиска, но на всяка цена още днес.

— Какво по-точно ви интересува, меластър? Нерсес запази самообладание и с привидно спокойствие продължи:

— Чух, че вчера този камериер видял едно момиче да излиза от апартамента на убития. Бих искал…

— За Урсула ли става дума?… Разбира се, меластър… Аз вече му бях пратил закуската: той обичаше да закусва след обяд, имам предвид покойника. После отидох да сервирам… До стълбите видях Урсула. Току-що беше излязла от апартамента на убития и се бе спряла за миг… Забелязах, че е силно развълнувана. Да, да, меластър, не ме гледайте така, защото този камериер съм именно аз… И утре, и вдругиден пак ще бъда аз… Точно така: момичето бе изплашено и развълнувано. Притискаше ръце към гърдите си също както нашия администратор, който има такъв навик.

Аграм млъкна за миг и дълбоко въздъхна. Мажан забеляза, че той се намръщи и по лицето му се появиха бръчки.

— Защо е била развълнувана? Какво си помислихте в този момент?

— Нищо особено. Тук толкова често стават дребни, незначителни лични трагедии, че човек свиква да не обръща внимание на такива неща. Тя не ме забеляза… и бързо се запъти към апартамента си. Живееше до жилището на убития.

— Като Оскар?

— Вие знаете много повече, отколкото предполагах… макар и да ме уверявате, че нямате нищо общо с полицията.

— Аз съм аптекар.

— Дори и да сте от полицията, няма значение. Вчера дадох показания пред следователя. Неприятно е, когато не разказваш спонтанно, а се напрягаш да си спомниш подробности, които уж могат да помогнат на следствието. А когато се стараеш, неволно си измисляш някои неща.

— Моля ви да разказвате не като пред следовател.

— С удоволствие… — След всяка пауза камериерът примлясваше с дебелите си устни. — И така, всичко това трая няколко секунди. Помня, че веднага отидох в апартамента на покойника. Вратата беше открехната. Влязох. Трапезарията беше празна.

— Това не ви ли разтревожи? — полюбопитствува Мажан.

— Защо?… Бях уверен, че след като е изпратил момичето, Зенон се е прибрал в спалнята да се преоблече. Сервирах закуската и подредих масата, както се полага, после се обадих, че всичко е готово и меластърът може да закуси. Друг път той ми благодареше от спалнята и аз си отивах. Но вчера упорито мълчеше. И как би могъл да ми отговори, щом вече е бил мъртъв. Уж случайно се приближих до спалнята и надникнах вътре. Видях, че леглото е оправено, а Зенон го няма… Отново се обадих, но този път извиках. Но когато човек е мъртъв, може ли да ти отговори, ако и да крещиш с пълно гърло?

— Естествено, че не — съгласи се Нерсес Мажан, защото камериерът дишаше тежко и чакаше отговор.

— Чак тогава нахълтах в спалнята. Мъртвецът седеше в ъгъла на дивана, отпуснал глава на рамото си. В първия миг нищо не разбрах. Само почувствувах, че се е случило нещо лошо, но се боях да разбера какво. После погледнах пода и видях локва незасъхнала кръв, която се бе стекла от слепоочието му. Разбрах, че са го убили. Меластър, ужасно е, когато убият човек.

— Да.

— После съзнанието ми се проясни — Аграм се усмихна и дебелите му устни очертаха дъга на едрото му лице. — Казвам „проясни се“, защото ми се струваше, че сякаш е в мъгла… И тогава изскочих от апартамента на убития, за да повикам полиция. Едва стигнах до стълбите и някой сякаш ме подсети, че не трябва да изпускам от очи девойката до пристигането на полицията. Върнах се и заключих отвън вратата на апартамента й. Бях уверен, че тя е пречукала Зенон.

— Защо мислиш така?

— Кой друг може да бъде? — попита недоумяващо камериерът. — И тъй, затичах се надолу по стълбите. Отдавна не бях тичал така. През това време някой вече се беше обадил в полицията. После… — той се усмихна доволно — разпитаха мен. Следователката е много красива жена, меластър… В живота си не всеки има щастието да говори с такава красавица. Но когато отидоха да потърсят девойката, оказа се, че апартаментът й е празен. Тя беше изчезнала. Е, какво ще кажете на това?

— Нищо — отвърна Нерсес Мажан.

— Как така нищо?… Това не ви ли учудва?

— Малко.

— Тъжно е, когато убият човека в собственото му жилище, без да му дадат възможност поне да закуси — промълви камериерът. — Но мигар това може да е причина посетителите да не искат да живеят тук? Вие кога ще се пренесете? Вашето идване ще има важно психологическо въздействие.

— Ще видим… След ден-два — машинално отвърна Мажан. — Ако, разбира се, дотогава не се случи нещо неочаквано.

Камериерът се намръщи. Лицето му се набръчка сякаш се готвеше да заплаче.

— Ех, меластър… Хората, изглежда, си приличат. Напразно се разприказвах… Обаче имайте предвид, че за такова жилище понякога се чака с месеци.

— Ще видим — повтори Мажан. — Може и да не се случи нищо изненадващо. Нищо не мога да кажа.

Той се спря на изхода, погледна замислено камериера и му подаде още една банкнота.

Лицето на Аграм светна.

— Благодаря, меластър. Ако успея да си спомня или да чуя още нещо, непременно ще дойда в аптеката на улица „Голямо куче“ и ще потърся Нестор. Доволен ли сте, меластър? Моля…

 

Когато дискът на Синьото слънце се затъркаля по гъстите сиви облаци, на небето ярко запламтя Оранжевото слънце.

„Поне да завали“ — помисли си Нерсес.

Облаците бързо се сгъстяваха, но вместо да помръкне, денят се обагряше от оранжевите лъчи в невероятни оттенъци.

„Поне за пет минути… няколко капки.“

Дъждът така или иначе щеше да донесе някаква промяна, а Нерсес Мажан с цялото си същество изпитваше необходимост от промени.

Той пак погледна към облаците, повъртя се безцелно из стаята, излезе в коридора, после се втурна в спалнята, сетне реши да слезе долу, да побъбри с Нестор, но след миг промени намерението си и се озова в библиотеката. Той взе малкия калъф и го отвори. Черната флейта с лъскавите копчета блесна върху тъмната кадифена подплата. Този блясък криеше мелодия, която всеки миг можеше да се втурне навън. Нерсес Мажан погледна едно копче, в чиято огледална повърхност се отразяваха библиотеката, картините по стените и миниатюрните полилеи на тавана. Ако натиснеш копчето, стаята щеше да се изпълни със звуците на флейтата — възхитителни, неповторими.

Нерсес Мажан припряно затвори калъфа и го сложи на писалището.

Не си струваше, не си струваше заради такъв нищожен повод да изгуби единствената мелодия в света, макар че загубата можеше да се компенсира с намирането на единствения изход от положението, който Мажан бе започнал да търси още щом излезе от Капелата.

Да, изход имаше. Нерсес Мажан не се съмняваше в това. Но трябваше да узнае в каква посока да тръгне, в кое да се съсредоточи, та на пътя му да не се изпречи неочаквано някоя стена. Да узнае… Но как, от кого? Значи трябва да разпитва. И най-важното: какво да стори, та Урсула да проговори?

Нерсес Мажан погледна часовника си. Работният ден още не бе свършил и той би могъл да завари Линда в централното управление на ПОСИЗУ.

Аптекарят потърси в джобовете си телефонния номер на следователката и сетне взе видеофона.

Отначало чу гласа на Линда Ло и след миг на белия екран се появи лицето й.

Дъждът леко барабанеше по стъклата на прозорците. Нгрсес Мажан се усмихна.

— Защо да не може? — отвърна Линда Ло, като изслуша молбата му за свиждане с Урсула. — Дори и сега.

Дъждът се усили.

— Защо се смеете така? — попита го следователката.

— Вали дъжд — отвърна Нерсес. — Не обичате ли дъжда?

— Май че не… Като вали, работата ни се затруднява.

— Ох… наистина — възкликна Нерсес Мажан.

— Ако не съм тук — каза Линда Ло, — вземете разрешение за свиждане от дежурния. Надявам се, че ще убедите момичето да не мълчи. Безсмислено е.

— Ще видим — рече Нерсес. — Ще се постарая.