Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ներսես Մաժան դեղագործը, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
ultimat (2008)

Издание:

Карен Симонян. Планетата на двойниците

Роман и разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №85

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: Агоп Мелконян

Преведе от арменски: Агоп Орманджиян

Редактор: Светлана Тодорова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска — арменска, I издание

Дадена за набор на 29.I.1987 г. Подписана за печат на 9.IV.1987 г.

Излязла от печат месец май 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2057

Печ. коли 20. Изд. коли 12,95. УИК 12,11. Цена 2 лв.

Страници: 320. ЕКП 95363 5617–142–87

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С–31+32

© Агоп Мелконян, съставител, предговор, 1987

© Агоп Орманджиян, преводач, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

Կարեն Սիմոնյան

Ներսես Մաժան դեղագործը

„Հայաստան“ Երևան, 1974

Մոգական պատմություն

„Սով. գրող“ Երևան, 1980

 

Թարգմանեց՛ Հակոբ Օրմանժյան

„Գ. Բակալով“ հրատարակչություն, Վառնա, 1987

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Без да бърза, момичето излезе от кабината и разсеяно погледна Нерсес Мажан.

Аптекарят се засмя.

Но момичето продължаваше да го гледа разсеяно. Нерсес си помисли, че отстрани той сигурно изглежда доста глупаво с престорената си усмивка. Затова, без да се бави, влезе в кабината, седна на стола и крадешком хвърли поглед навън, за да разбере дали някой не го следи.

Стъклените стени на кабината бяха прозрачни отвън, а отвътре — матови. Улицата и хората не се виждаха и аптекарят въздъхна облекчено. Въпреки че здравият разум му подсказваше точно обратното: този, който седи в кабината, трябва да има възможност да наблюдава улицата, а самият той да не се вижда от минувачите. Но, както бе установил Нерсес, на тази планета не всичко се подчиняваше на здравия разум. И като се настани по-удобно на стола, той се вгледа във висящия срещу него паралелепипед, върху който мигаше нещо напомнящо котешко око.

Засега нямаше нищо смешно.

Но той търпеливо чакаше, недоумявайки на какво се смееше малко преди това седналото тук момиче.

— Меластър — тихо прозвуча нечий глас.

— Да?! — и Нерсес Мажан се огледа.

— Дълго ли ще седите така?

— Не — отвърна аптекарят.

И си спомни, че отвън го виждат.

Боейки се, че поради прекалено сериозния му вид минувачите могат да го вземат за глупак, той започна да се смее на висок глас и същевременно се постара смехът му да изглежда напълно естествен.

— Защо се смеете? — страхливо попита гласът.

— Да не мислите, че съм влязъл в кабината, за да плача? — рече Нерсес. — Както всички, така и аз се смея. — И пак се закикоти. — Ето така… — и се изправи.

— Отивате ли си, меластър?

— Да. Има и други, които искат да се посмеят.

— Но аз още нищо не съм ви разказал.

— Необходимо ли е това?

— Разбира се, меластър.

— Почакайте… Кой сте вие? — попита Мажан и пак седна пред котешкото око.

— Не си отивайте? — промълви гласът.

— Нямам такова намерение — успокои го Мажан.

— Пуснете в процепа една монета и аз ще ви разкажа нещо много смешно. — Котешкото око бързо замига.

Аптекарят порови из джобовете си и най-сетне намери някаква монета.

— Тази става ли? — показа я той на котешкото око.

— Не знам… Не виждам… Аз изобщо не виждам клиента. Баща ви за първи път ли ви изпраща да се посмеете?

— Баща ми ли?

— Нищо, нищо, момчето ми — гласът прозвуча нежно. — Ти още не умееш да се смееш добре. Много изкуствено излиза. И не знаеш колко струва всяка една история. По-късно, като придобиеш опит, всичко ще ти се стори много обикновено, естествено — значи и приятно. А този път чуй това, което е избрал баща ти. Хайде… пусни монетата в процепа. Хайде да видим каква история ще ти разкажа.

— Да видите ли? Но нали казахте, че нищо не виждате?

— Не обръщай внимание, момчето ми. Обикновено така се казва. Като пораснеш, ще видиш още колко противоречия има в живота. Хората говорят за онова, което самите те не познават. Но докато говорят, започват да си въобразяват, че и в действителност всичко е така.

Гласът млъкна.

Нерсес Мажан пусна монетата в процепа. Котешкото око пак премигна няколко пъти и изчезна.

В кабината отново се разнесе същият глас.

— Някога живял човек, който имал много леконравна жена. И мълвата за нея стигнала до ушите на кмета. Кметът повикал мъжа и го попитал: „Как можеш да търпиш и да обичаш такава блудница?“ „О, меластър — възкликнал мъжът, — как да нея обичам, щом я любят всички мъже в града?“

Нерсес Мажан се усмихна. Тази история му хареса.

— После? — попита той.

— Край. Това беше всичко — отвърна изплашено гласът. — Ще кажеш на баща си следващия път да ти даде по-дребни монети.

— Защо?

— Защото си още малък да слушаш скъпи истории. За тебе те са неразбираеми и безинтересни.

— По какво съдите? — запротестира Нерсес Мажан.

— Ти, момчето ми, искаш всичко да узнаеш… и то преди да му е дошло времето — отбеляза гласът. — Разбрах го, защото не се разсмя на историята, която ти разказах.

— Задължително ли трябва да се смея?

— Смехът е полезен. Човек, който се смее, винаги си остава човек.

— Тогава разкажете още нещо!

— Личи, че баща ти е щедър човек.

— Разкажете ми такова нещо, че да припадна от смях — предложи Мажан.

— Ще ти струва много скъпо… Няма да ти стигнат парите.

— И колко ще струва?

— Не зная — промълви гласът. — Ти искаш да ме объркаш, момчето ми.

— Аз не съм момче — отвърна Нерсес Мажан, — а аптекар. Пристигнах тук завчера.

— Извинете! — смутено рече гласът. — Усъмних се, въпреки че при нас много отдавна вече не идват нови заселници. Простете, меластър… Довиждане.

И млъкна.

— А вие кой сте? — заговорнически прошепна Мажан.

Гласът не отговори.

— Вие кой сте? — отново попита шепнешком Мажан. Котешкото око започна да мига тъй бързо и боязливо, че аптекарят не можа да сдържи смеха си.

— Ние сме съседи — каза той през смях. — Моята аптека е на отсрещния тротоар. Пак ще се срещаме. На всяка цена трябва да чуя вашата най-скъпа история.

 

„… Познавахме се отскоро и само няколко пъти бяхме имали възможността да се срещнем край игралната маса“ — бе разказал тогава Оскар, като показваше на аптекаря снимката на Зенон Джабез. Бяха фотографирани във фоайето на хотел „Капела“, докато разговаряха. Погледът на Зенон бе впечатляващ. Да, помисли си Нерсес Мажан, много рядко можеш да срещнеш такива изразителни очи.

В погледа на Зенон Джабез се съчетаваха непринудеността на светския човек и скрита тъга, неутолима жажда да изпита насладите на живота и дълбока угриженост. В този поглед бе запечатана една Урсула със знака на Досп на гърдите и една много далечна тъга по някакъв недостижим живот на друга планета…

„Какъв ли е сега погледът на Зенон Джабез?“ — помисли си Мажан и тръсна глава, за да прогони неприятната мисъл.

Защото сега него го нямаше. Съществуваше само миналото.

И в това минало — трагедията на Виланк: едно момиче, обесило се в килията на затвора, самоубилият се Зенон Джабез, когото Линда Ло възкреси с лека ръка, осланяйки се на писмото от кметството на Сонт, в което се съобщаваше за невероятно чудо на духа.

Като изкачваше стълбите на познатата къща на улица „Бледият влюбен“, Нерес Мажан успя напълно да се отърси от мисълта, че ще срещне Зенон Джабез, защото това противоречеше на законите на логиката. Той влезе в жилището на Бааб Каспар, за да се увери, че човекът със сините очи, който се бе самоубил във виланкския хотел, вече не съществуваше в нито едно кътче на Галактиката и нито един официален документ не би могъл да го възкреси.

Във вестибюла той хвърли поглед в огледалото и равнодушно сви рамене.

Нерсес Мажан очакваше отново да се появи домакинята, но този път го посрещна едно невръстно създание.

— Здравей, Бианка! — рече аптекарят.

Момичето се приближи, огледа аптекаря от главата до петите с нескрито любопитство, дори се позавъртя около него и се усмихна многозначително.

— Прав сте, аз съм Бианка. Но откъде ме познавате?

— Приличаш на баща си, когато е тъжен! — обясни Нерсес. — Май и ти си тъжна?

— Татко винаги е весел — отбеляза Бианка, поглеждайки подозрително аптекаря. — В момента аз съм само уморена.

— Вижда се — каза Мажан. — Между другото аз съм поканен лично от кмета. Аз съм аптекарят Нерсес Мажан.

Бианка, допряла пръст до устните си, се позамисли, а сетне въодушевено рече:

— Заповядайте!…

Малко след това Нерсес Мажан се озова в сводеста стая, където на разкошен губер се бяха разположили домакинята и една непозната жена.

— Добър ден — поздрави го меластра Каспар. И както преди няколко дни, пак сведе свенливо глава и без да е необходимо, започна да оправя роклята си. — Мадлен — представи тя приятелката си на аптекаря. — Мадлен Джабез.

— Каква приятна изненада — рече Нерсес Мажан. — С вашия съпруг съм прекарал чудесни дни в. Капелата, меластра. После той изчезна. И през ум не ми е минавало, че отново ще имам възможност да го срещна. А къде е сега Зенон? — и Нерсес Мажан се огледа. — Идвам с надеждата да го видя още днес.

— Със Зенон сте се запознали във Виланк, нали? — попита го Мадлен и ъгълчетата на устните й трепнаха. На лицето й се появи лека усмивка.

„Подиграва ли ми се?“ — помисли си Нерсес и застана нащрек.

— Виланк омайва нашите мъже — продължи Мадлен Джабез. — Онзи, който не е бил на Виланк, не се смята за пълноценен мъж. Вероятно и вие сте били на това мнение, преди да заминете за Виланк?

— Аз живея там — обясни Нерсес Мажан. — Имах аптека…

— Кога за последен път сте се срещнали със Зенон, меластър? — без да обръща внимание на думите на аптекаря, попита Мадлен Джабез.

Нерсес Мажан подозрително я изгледа. Тя му се стори силна, необикновена личност, ала въпреки това не успяваше да скрие нетърпението, с което очакваше отговора му.

— Много отдавна, меластра — едва произнесе Мажан, сякаш нещо застана на гърлото му.

— Ако вие… — подхвана Мадлен Джабез.

— За съжаление — прекъсна я домакинята — Зенон и Бааб неочаквано заминаха от града.

— Жалко! — рече Мажан. — А мога ли да се надявам, че ще се срещна, макар и друг път, със Зенон?

— Разбира се — увери го домакинята. — Не бих могла само да ви кажа с точност кога ще се върнат.

— Ясно — въздъхна облекчено аптекарят.

Едва сега той почувствува, че предстоящата среща със Зенон го тревожи, защото трябва да види човека, който бе престанал да съществува още във Виланк. Логиката и здравият разум го убеждаваха, че никога няма да се срещне със Зенон, защото него вече го няма… Той е извършил самоубийство. Защо ли го е направил?!… Наистина защо?… Този въпрос за първи път изникна в съзнанието на Мажан и той побърза да го прогони. Почувствува, че за да намери отговора, ще трябва да започне ново разследване. Разследване ли?… И Нерсес Мажан си спомни за Линда Ло.

И защо двете жени се опитват да скрият истината, ако я знаят? Или пък наистина не знаят нищо?… Едва ли. И не само жените. Кметът също не иска да признае, че Зенон е мъртъв. В официалния си отговор той твърди, че със Зенон Джабез не се е случило нищо особено, че Джабез, както и преди, дава своя скромен принос в производството на дамско бельо и подпомага развитието на Лета.

Продължителното мълчание явно обезпокои жените. Мадлен Джабез смутено погледна приятелката си и изведнъж каза:

— Зенон си има неприятности. Знаете ли с какво се занимава тук?

— Зная… той обичаше да говори за производството на дамско бельо и… — аптекарят въздъхна, защото почувствува, че против волята му го въвличат в играта. Но дали наистина това бе против волята му? — Той пристигна във Виланк за делова работа, а не да се забавлява. По-скоро деловата работа и развлеченията взаимно се допълваха — многозначително каза Нерсес. — Тези две неща органично се съчетаваха в него.

— Вие искате да кажете… — в очите на меластра Каспар проблеснаха немирни искрици.

— Искам да кажа, че Зенон Джабез бе истински делови мъж. Вероятно е трудно да се измислят нови модели дамско бельо. Те и бездруго са много и са пръснати из цялата Галактика. — Нерсес Мажан толкова се вдъхнови от идеята си, че дори се изправи. — Цялото това разнообразие могат да го демонстрират само виланкските жени. Виланк е своеобразна изложбена зала. Обаче на Виланк жените не ходят с прозрачни дрехи и следователно не могат да показват бельото си. Но бъдете уверени, че под техните рокли може да се открие такова модно бельо, каквото не се излага дори по витрините на магазините. Зенон бе от малцината, които го разбираха, и затова не пропускаше случай да се срещне с някоя виланкска жена. Зенон добре знаеше как ще се развива модата в бъдеще и жените се вслушваха в съветите му. Но правилно ли разбрах, че неприятностите на Зенон са свързани с производството на дамско бельо?

— Съвсем правилно! — потвърди Мадлен Джабез, която с възхищение слушаше аптекаря. — Търговията с бельо не върви. Наистина жените на Лета отказват да носят бельо и май са решили в скоро време да не носят и рокли.

— Как така?! — учуди се Мажан. — Защо?

— За да могат хората по-добре да се опознават взаимно.

— А!… — удиви се аптекарят. — Това трябва да е много интересно.

Жените не отговориха.

И отново настъпи мълчание.

Меластра Каспар упорито оправяше гънките на роклята си, Мадлен Джабез явно изгаряше от желание да продължи разговора и да каже нещо много интересно, но не отваряше уста. Аптекарят се довери на интуицията си и търпеливо зачака. Той отдавна се беше убедил, че в подобна ситуация един ненужен или прибързан въпрос би могъл да сложи край на разговора.

Но мълчанието ставаше тягостно, нетърпимо. На Нерсес Мажан му се стори, че е излишен. Той се изкашля и стана.

— Меластър! — извика Мадлен сподавено.

— Да? — отвърна с готовност той.

— Вероятно бързате, меластър? — вместо Мадлен заговори жената на Бааб Каспар.

— Бързам — разпери ръце Мажан, сякаш меластра Каспар не можеше да очаква друг отговор.

— Няма да ни забравите, нали? — проблеснаха очите на домакинята.

— Много сте любезна, меластра! — отвърна Мажан и се поклони. После въпросително погледна Мадлен Джабез. Но тя, изглежда, вече бе потиснала желанието си да продължи разговора и само виновно се усмихна на аптекаря. — Съжалявам, че днес не можах да се срещна със Зенон Джабез.

— Трябва да го извините — рече домакинята. — Когато дружите с делови човек, винаги трябва да очаквате подобни изненади. Скоро ще можете да се срещнете с него, но при условие че не бързате да напуснете нашия град.

„Виждам, че искате да ме отпратите“ — помисли си Нерсес.

— Познахте — каза високо Мажан. — Вероятно в близките дни ще замина за Роджър.

„Защо?“ — попитаха големите зелени очи на Мадлен.

— Трябва да набавя оттам лекарства — отвърна Мажан. — Надявам се, че дотогава меластър кметът и Зенон ще се върнат. А аз ще бъда поласкан, ако имам честта да ви приема в моята аптека — добави той. И тази покана бе отправена преди всичко към обаятелната Мадлен Джабез с прекрасните печални очи. — Ще ви нагостя с плодов сок и кафе. Такъв обичай имах в моята аптека във Виланк.

— Непременно ще се възползваме от поканата — обеща меластра Каспар и от името на приятелката си. — Довиждане, меластър!

Аптекарят отново се поклони и напусна сводестата стая.

 

В коридора се сблъска с Бианка.

— Подслушваше ли ни? — строго попита аптекарят.

Момичето неопределено поклати глава.

— Тогава защо си застанала тук?

Бианка се запъти към вратата и направи знак на аптекаря да я последва.

Те излязоха от коридора и се озоваха в съседната стая.

— Заминавате ли? — неочаквано спря и попита Бианка.

— Да.

— Много ли е наложително?

— Кое?

— Доставката на лекарствата.

— Може би не толкова… — отвърна замислено аптекарят. — Сонт е град, където хората не боледуват. Вероятно и по цялата Лета е същото. Не случайно аптеките по тези места са изчезнали. Но ако кметството е решило на всяка цена в Сонт да има аптека, то тя трябва да бъде отлично уредена. Бианка — понижи глас аптекарят и се озърна заговорнически, — Бианка, искам да видя Кушар.

— И това ли е много важно?

— Да.

— Няма да можете да го видите.

— Може би утре… или вдругиден? Не настоявам това да стане веднага, въпреки че няма да е зле, ако…

— Ясно — прекъсна го момичето, протегна ръка и оправи яката на аптекаря. — Него вече никога няма да можете да го видите. Вчера отведоха Кушар.

— Къде?

— Не зная. Вероятно там, където обикновено отвеждат онези, които излизат от строя.

— Бианка, а какво означава да излезеш от строя?

— Хората или умират, или излизат от строя. Зависи. Умрелите ги отнасят с ковчези, а онези, които излизат от строя — в малки сандъци. Слагат ги в сандъчетата и после ги отнасят.

— Ясно… В сандъчета казваш. Значи ли това, че Кушар е умрял вчера?

— Това го казвате вие — и Бианка отново оправи яката на Нерсес Мажан.

— Извинявай, Бианка… Не знаех, че си опечалена.

Момичето притисна с длан гърлото си и на аптекаря му се стори, че тя сподавя смеха си.

— Аз може би съм неделикатен — продължи Мажан. — Но… баща ти ме помоли да предам това писмо на Кушар или на теб. — И той протегна малкия диск към момичето.

— Татко ли?

— Бааб Каспар.

— Кога?

— В деня, когато за първи път стъпих в този град.

— Къде го срещнахте, меластър?

Нерсес Мажан укорително поклати глава.

— Ти си много любопитна, Бианка… Дори подслушваш зад вратата. Това не е хубаво… — и той тръгна към изхода.

— Меластър — извика след него момичето. — Ще се срещнем ли пак?

— Не вярвам.

Докато слизаше по стълбите, Мажан се помъчи да не мисли за Кушар. В съзнанието на аптекаря Кушар и Спандарат се отъждествяваха по странен начин. Животът в този град постепенно се превръщаше в кошмарен сън. И сред хаоса на кошмарите ясно изпъкваше логичният въпрос: „Нима вчера в този дом е имало мъртвец?“ И естествено следваше логичният отговор: „Не, не и не.“ И отново Нерсес попадна във въртопа на абсурдното, където лесно можеше да се удави, защото губеше естествената закономерност между причина и следствие. Не, трябва колкото може по-скоро да се избави от ненужните парадокси на заобикалящата го действителност.

Да избяга. Да се избави…

На път за хотел „Жълт кикен“ успя да вземе решение.

Той нямаше какво да прави повече в Сонт.

Нито пък на Лета.

Решението му го удовлетвори. Можеше да бъде доволен от дейността си като любител следовател на планетата Виланк. Вече ни най-малко не се съмняваше, че Зенон Джабез е мъртъв, че той не съществува, че днешната покана и заетостта на деловия човек бяха само игра и нищо повече. Защо?… Аптекарят успя да се отърси от този въпрос, тъй като всяко следващо „защо“ заплашваше да сложи началото на ново разследване. Той би искал да се задоволи с общи отговори и да си представи произшествието в най-общ вид. И телеграмата, адресирана до Линда Ло, трябваше да се обясни с неопределени мотиви, за които вероятно можеше да знае само Бааб Каспар.

И въпреки всичко неканеното „защо“ отново изплува от скритите кътчета на подсъзнанието му.

Нерсес Мажан сви рамене и сякаш за да предотврати приближаващата опасност, рече полугласно: „Това не ме засяга.“

 

Когато мъжът за пръв път мина край вратата, изразявайки пълното си пренебрежение към всички аптеки в света, Нестор успя да забележи само синкавите кълба дим, които той оставяше след себе си.

А когато същият мъж мина за втори път в обратна посока, Нестор забеляза, че той е среден на ръст и е облечен небрежно.

Неизвестно защо минувачът бе решил да се разхожда пред аптеката. Когато мина за трети път, старецът видя голямата лула, която мъжът стискаше между зъбите си. И след себе си той пак остави кълба дим, които лениво заплуваха във въздуха и се стопиха под ярките лъчи на Чичил.

Нестор се приближи до витрината, където преди няколко дни грижливо бе подредил разноцветни рекламни таблетки, големи колкото билярдни топки — червени, сини и бели, както и хирургически инструменти, предназначени за въображаеми великани, а после погледна навън. Човекът с лулата бе застанал пред витрината. Погледите им се срещнаха. И изведнъж, сякаш спомняйки си нещо важно, мъжът щракна с пръсти и се отдръпна от витрината. След миг в салона на аптеката бавно се издигнаха две синкави кълба дим, но преди да стигнат тавана, се просмукаха в облепените с кадифе стени.

— Добър ден — рече непознатият.

Нестор му кимна.

— Сам ли сте?

Нестор с нескрито любопитство погледна лулата на непознатия.

— Най-после и ние се сдобихме с аптека — продължи мъжът и се озърна.

— Необходимост, от която тук никой не чувствува — отвърна Нестор. — Меластър, в аптеките обикновено не се пуши.

— Така ли? — учуди се непознатият. — Че аз мога само да пуша — и все пак извади лулата от устата си. — Да, само това умея. Учудва ли ви?

— Не — отвърна Нестор.

— Казват, че сте пришълци?

Нестор го изгледа изпод вежди.

— Мисля, че не се представих — усмихна се непознатият. — Агамемнон. — И изискано се поклони. — Дошъл съм за таблетки против главоболие…

— Имате ли рецепта?

— Не… Тези таблетки винаги съм ги получавал без рецепта — Агамемнон отново захапа лулата. — Винаги, в смисъл, докато в града имахме аптека.

— Отдавна ли беше това? — попита Нестор с недоверие, без да откъсва поглед от непознатия мъж с неопределена възраст.

— Да… да… отдавна — отговори Агамемнон. — Вземам от най-обикновените таблетки, оранжевите, нали ги знаете, със сладка обвивка… Свикнал съм — и като извади от устата си лулата, разпери безпомощно ръце.

Нестор отиде до шкафа с чекмеджетата и се залови да търси оранжеви таблетки.

— Кой знае в кое далечно кътче на Галактиката се намират сега нашите аптекари — сякаш на себе си рече Агамемнон. — Казахте, че сте дошли отдалече, нали?

— Не… нищо не съм казвал — отвърна Нестор, подреждайки таблетките в малката кутийка. — Надявам се, че знаете как трябва да се вземат… Ще ги гълтате с хладка вода… И непременно трябва да полежите няколко минути… По гръб. Неподвижно.

— Аптеката придава на града особено очарование — рече Агамемнон и сложи кутийката в джоба си. — Обикновено хората не забелязват това. Просто не обръщат внимание и твърде късно си дават сметка, че в града няма аптека. А това е много тъжно.

— Кое е тъжно, това, че късно си дават сметка ли?

— Много добре ме разбирате, меластър — сърдито отвърна Агамемнон. — Когато в града има аптека, това означава, че има и живот.

— Вероятно искате да ме учите на мъдрост?

— Не ме иронизирайте, меластър… Съществуването на една аптека означава, че хората боледуват…

— Може би — съгласи се Нестор.

— А там, където има смърт, съществува и живот. Значи още не всичко е загубено. Значи Агамемнон може да бъде сигурен, че ще има и други клиенти, които да търсят услугите му.

— Всичко това свързано ли е със съществуването на аптеката? — попита Нестор.

— Свързано е, меластър, свързано е. — Агамемнон захапа лулата си и аптеката отново се изпълни с облачета синкав дим. — Значи не се учудвате, че умея единствено да пуша. С нищо не можете да ми помогнете… Имате ли нещо против, ако стана ваш постоянен клиент?

— Не.

— Впрочем вие и вашият млад приятел можете да ми станете клиенти… Взаимно ще си правим услуги. Убеден съм, че ще останете доволни — рече Агамемнон. — И ще посъветвате клиентите си да се обръщат към мен.

— Моля… Но с какво можете да ми бъдете полезен?

— О, меластър… Аз помагам на хората да прекарват живота си в безгрижие, сред удоволствия и развлечения, които обикновено са недостъпни за тях. С моя помощ хората имат възможност да се наслаждават на живота, да се наслаждават, наслаждават…

— Както на Виланк — отбеляза Нестор.

— Вие били ли сте на Виланк? — зарадва се Агамемнон. — Мнозина от клиентите ми прекарват там ваканцията си и се наслаждават на веселия, безгрижен живот.

Убеден съм, че те си спомнят с признателност за мен. Сам разбирате, че в началото е много трудно да разберат каква чудесна услуга съм им направил. Но аз съм търпелив и доста упорит. И цените са напълно достъпни.

— И каква е помощта ви? — полюбопитствува Нестор.

— Друг път ще ви кажа, меластър, друг път! — рече Агамемнон. — Първо си дайте сметка дали сте живели пълноценно… И без това сте човек на преклонна възраст. Ето, помислете си: живели ли сте така, че да изпитате сладостта, радостите на живота? Или цял живот сте били смазан от бремето на непрестанни грижи и сте успявали да осигурите само най-необходимото за вашето съществуване? Трудили сте се безспир, а животът неусетно ви се е изплъзнал. Имате ли семейство?

— Не.

— Виждате ли? Не сте успели да се сдобиете с най-необходимото, най-обикновеното, най-леснодостижимото и най-древното. И вашия млад приятел го чака същото. За да запазите съществуването си, вие скитате от планета на планета… Годините се изнизват… И едва в последните мигове от живота си ще почувствувате, че всичко е било глупост. Трябва да се живее, меластър. И за вас все още не е късно. Агамемнон е готов да ви помогне.

— Как?

— Друг път ще ви кажа, меластър — с усмивка повтори Агамемнон. — Аз пак ще ви посетя… за да купя таблетки против главоболие. Макар че… — той помълча малко — никога не ме боли глава. Предайте най-добрите ми пожелания на Нерсес Мажан.

Агамемнон се поклони изискано и излезе.

А облепените с кадифе стени на аптечния салон още дълго просмукваха сините облачета цигарен дим.

 

— Не виждам деца — рече Нестор.

Нерсес Мажан пак отвори и затвори капака на сандъка и като въздъхна, се облакъти на него.

— Какво каза? — попита изведнъж той.

— Не виждам деца в града — повтори Нестор. — Защо си домъкнал този сандък?

— Майсторът на ковчези ме накара… — Мажан отново отвори капака. — Обикновен сандък, а?… Странен човек е този майстор на ковчези. „Хората, които уважават себе си, още приживе си осигуряват ковчег“ — ми каза той.

— Ти си станал много далновиден — отбеляза Нестор.

— Така казва и майсторът на ковчези — рече Нерсес. — А аз нямах желание да му обяснявам, че и през следващото хилядолетие не възнамерявам да влизам в сандък. Ама той наистина е чудак. Ти много ли се тревожиш, че в града няма деца?

— Тревожа се и още как — отвърна Нестор. — Ако продължава така, хората скоро ще изчезнат от тази планета… Напразно летяхме дотук.

— Не е напразно… Иначе цял живот щях да се измъчвам, че съм сгрешил, че Зенон Джабез е жив, че Урсула, Оскар и останалите са един кошмарен сън. Неволно се забърках в тази история и щеше да е много тъжно, ако първият ми опит като следовател излезеше несполучлив.

— А не се ли замисляш, защо Зенон Джабез се е самоубил?

Нерсес Мажан неволно погледна стареца — въпросът не беше нещо ново за него. Той вече беше изплувал от потайните кътчета на съзнанието му и мъчеше аптекаря.

— Причините могат да бъдат най-различни — с престорено безразличие отвърна той. — Безгрижният живот на Виланк, Урсула, която се беше договорила със Зенон, а обичаше Оскар… Кой можеше да гарантира, че Зенон не се е досещал за тази връзка? Това не е ли причина за самоубийство?

— Почти по същия начин разсъждаваше и Линда Ло. И тя беше намерила многобройни причини и избра най-правдоподобната от тях. — Нестор млъкна за миг, за да провери въздействието на думите си, и като забеляза, че Мажан нервно поглажда брадата си, продължи доволно: — Най-правдоподобната!… А резултатът?… В крайна сметка едва след твоето посещение тук се потвърди предположението ти, че Зенон Джабез се е самоубил, а Урсула се е обесила в затворническата си килия. Така ли е?

Нерсес Мажан внимателно затвори капака на сандъка.

— Не разбирам защо изведнъж реших да вляза в магазина за ковчези — рече той. — Помня, че исках просто да мина оттам… По витрините обичам да гледам всичко друго, само не и ковчези. А те бяха различни по форма и големина, с различна цена, различно украсени… Когато майсторът ме убеди, че всеки уважаващ себе си човек още приживе си набавя неговата стока и че аз имам вид на такъв човек, реших да — купя най-скъпия… Наистина, Нестор, защо купих този глупав сандък? Може би и аз съм вече човек, излязъл от строя?

— Какво означава това?

— Не зная… Казват, че има мъртъвци и хора, излезли от строя. Боже мой, защо купих този сандък! Дали защото беше много скъп?

Нестор кимна: „Вероятно.“

— Или пък защото сандъкът изобщо не прилича на ковчег?

Нестор отново кимна: „И това е възможно.“

— Виждаш ли, Нестор, колко много са тези „защо“.

— Да, много са — съгласи се старецът. — Но има важни „защо“, които чакат отговор, има и маловажни, на които можеш и да не отговаряш. Искам да ти кажа, че ако сега вече не се вълнуваш защо Зенон Джабез се е самоубил, няма ли по-късно да се разкаеш за това, като чуеш за нова трагедия, която би могла да се предотврати, ако вече си отговорил на този въпрос? И още нещо: не се ли опитваш и ти като Линда Ло да намериш оправдание за себе си с различни официални документи?

— Във всеки случай, старче, ние вече нямаме работа тук.

Нестор поклати глава.

— Нека почетният кмет на Сонт да си намери друг аптекар. Ние ще отпътуваме за Роджър под предлог, че отиваме за лекарства. Ако решим завинаги да останем в Сонт, то бъди уверен, че единственият ни клиент ще си остане този чудак Агамемнон.

— Кога заминаваме? — полюбопитствува Нестор.

— След два дни — Мажан прегърна скъпия сандък и го сложи в ъгъла на стаята, където на специален постамент стоеше нескопосна статуя от местен скулптор, незнайно защо наречена „Утешение“.

Аптекарят сне от постамента скулптурата, която изобразяваше плачеща котка, и на нейно място сложи сандъка с отворен капак.

— Ето така — рече доволно Мажан.

— Какво ще си помислят хората, като видят на постамента ковчег? — промърмори недоволно Нестор.

— Ще кажат, че аптекарят на града е полудял — зарадвано отвърна Нерсес Мажан.

— И твоят прадядо беше несериозен като тебе — отбеляза Нестор. — И той имаше брада. Между другото в рода на Мажаните е имало само трима брадати. — Върховният жрец Мажан, чието име за първи път се споменава от Хоренаци[1]… После идва твоят прадядо, който е живял през две хиляди и шестстотната година, и третият си ти… Искаш ли да вечеряш?

— Чудесно, Нестор… Обаче сигурен ли си, че паметта ти не те мами?

Като видя, че ударът му попадна точно в целта, Нерсес Мажан се усмихна. Нестор обидено млъкна. Убеден, че тази вечер старецът повече няма да продума, Нерсес рече:

— Не искам да вечерям, старче. С удоволствие ще си легна да поспя.

Нестор кимна и отиде да приготви леглото, а Мажан си помисли колко грубо е постъпил с Нестор, като се усъмни в паметта му. Погледът му отново се спря върху сандъка, на постамента и от подсъзнанието му пак изплува въпросът: „Защо Зенон Джабез се самоуби.“ Сетне аптекарят реши, че може да поиска прошка от Нестор едва след два дни, когато те ще са много далеч от планетата, открита по една случайност от Маруяма Медуси.

„Лета — каза си наум Нерсес Мажан. — Лета… Това е реката, която тече в царството на мъртвите, и онзи, който пие от нея, забравя земния живот. Лета Маруяма Медуси е нарекъл планетата Сива пустиня. А защо сега я наричат Лета? Случайност ли е?… Лета.“

Аптекарят пак хвърли поглед към сандъка и сви рамене. Тези „защо“ наистина бяха много. Отчайващо много.

 

Хотел „Жълт кикен“ отдавна бе потънал в мрак. И обитателите му отдавна бяха заспали.

Пред тъмната стая, в която бе отседнал Нерсес Мажан, стърчеше някаква фигура. Беше Нестор. Стоеше прав, неподвижно, така както беше стоял десетилетия, столетия и хилядолетия — всяка вечер, където и да се намира.

Вратата беше открехната, той чуваше равномерното дишане на заспалия Нерсес и сериозно се питаше, защо аптекарят се усъмни в паметта му? Да, да, макар и на шега. Още повече че съществуват неща, с които не бива да се шегуващ.

Нестор бе оскърбен.

Защото той никога нищо не забравяше. Защото по стечение на обстоятелствата се беше превърнал във вечно жива памет. Защото целият: мисъл и целта на живота му се заключаваха в това.

И в мрака, сред тишината, пред погледа му се занизаха в безкрайна върволица хора и събития, отдавна превърнали се в легенда.

Ето един човек в бяла престилка — леко прегърбен, с добродушна усмивка — най-първия Мажан, на когото в далечното минало и през ум не му е минавало, че Нестор ще се превърне във вечно живата памет на рода на Мажаните и ще броди из галактиките с далечните потомци.

Тогава, през две хиляди двадесет и пета година, Нерсес беше още млад и не можеше да си представи какво означава вечност. Дори не разбираше много добре защо го наричаха смел и самоотвержен. И наистина, какво се беше случило?… Нищо особено. Една обикновена операция… и неговият мозък беше получил едно вечно тяло. Тяло, което, щом се изхабеше, можеше да се смени. И Нестор за първи път го смени в първите дни на четвъртото хилядолетие. Смени го с молба то да остарее малко. Оттогава досега всяко хилядолетие Нестор остаряваше с десет години. И от онзи далечен ден, когато поредният Мажан го нарече „старче“, той престанала се грижи за външния си вид.

… Вятърът леко подухна и полюшна тежката завеса на прозореца. Нестор се стресна, дойде на себе си и разтърка чело. Потокът от спомени така го бе впечатлил, че сякаш виждаше всичко насън.

Сън?… Ето какво му липсваше. Ето от какво се нуждаеше Нестор през изминалите хилядолетия. Той мислено се усмихна, защото това вече беше откритие. За да сънува, трябваше колкото се може по-последователно да си припомня събитията. Спомените сгряват душата, раждат невероятни картини, които не съществуват в действителност и именно затова се превръщат в приказка. Обикновените хора прекарват по-голямата част от живота си точно в такъв приказен, въображаем свят. Живеят с утрешния ден. Нестор също искаше да живее така, още повече че той имаше едно предимство пред другите — непресъхващите му спомени. Без спомени е невъзможно да живееш в утрешния ден.

Първият Мажан, живял в двадесет и първия век, го подготви за междузвездните пътешествия, за които не стигаше един обикновен човешки живот. Нестор извърши два полета и по време на своите пътешествия откри няколко десетки планети, за които сега могат да се получат кратки сведения от Пълния галактически справочник на Лоуел.

Общо два полета за цяло хилядолетие. На Земята той нямаше роднини и приятели. И макар често да го вземаха за робот, той беше и си оставаше човек и много по-остро от обикновените хора изпитваше нужда от близък другар. Затова Нестор беше верен спътник на Мажаните от всички поколения.

Много неща се променяха с течение на времето. Сега то се струваше на Нестор само миг. След поредните два междузвездни полета стана ясно, че и обикновените хора могат да летят в най-отдалечените кътчета на Галактиката благодарение на изкривеното пространство. Децата на Земята основаха колонии на почти всички обитаеми планети. Човечеството сякаш се пресели в Галактическия център, където с нова сила закипя истински живот. Постепенно мнозина забравиха намиращата се в периферията на Вселената планета-майка. И Нестор бе престанал да се учудва, когато някои смятаха, че Земята е само една красива легенда.

… И повече не изпитваха нужда от Нестор.

Както не чувствуваха нужда от Земята.

Изключение правеха Мажаните, чиято родова памет олицетворяваше старецът.

Старецът преминаваше през поколенията, осмисляйки живота си чрез грижата за потомците на Мажаните, родени тъй далече от Земята, ала възпитани от него като земни хора. И това свое задължение той изпълняваше до ден днешен.

Ах, Нерсес Мажан!… И ти се опитваш да се съмняваш в паметта на стареца?! Макар и на шега.

Вашата на Нерсес…

Той се съпротивляваше.

Установил се на Капутан, този човек от Земята не можеше да се съгласи синът му да получи продължителна младост. „Това е бедствие — казваше бащата Мажан. — Продължителната младост ще погуби цялата Галактика…“ И когато въпреки всичко Нерсес Мажан започна своя стократно забавен живот, бащата Мажан с болка в сърцето се раздели с Нестор, заклевайки стареца на всяка цена да изведе Нерсес от летаргията на вечната младост. Така синът му би могъл да разруши магията и да посвети вечната си младост на борбата за щастието на своите съотечественици и на всички заблудени, пръснати по света рожби на Земята.

Сега Нестор бе уверен, че вече е изпълнил своята мисия. По случайно и щастливо стечение на обстоятелствата Нерсес направи първата крачка. Макар и за много кратко време, той живя не само за себе си, а и за другите. И сигурно бе изживял оная безгранична радост, която се ражда у човека в такива мигове…

„Защо се самоуби Зенон Джабез?“

Ето втория въпрос, който щеше да принуди Нерсес Мажан да направи следващата решителна крачка.

… Черните прозорци изведнъж станаха млечни. А малко след това по покривите на къщите отсреща заиграха първите лъчи на Чичил.

Успокоен от предутринния си сън, Нестор най-сетне се размърда и се досети, че трябва да събуди аптекаря. В същия миг в съзнанието му изплува нов въпрос.

За да не го забрави, той се закова на място.

„Ти просто не искаш да повторя въпроса си… Затова се усъмни в паметта ми — за да се разсърдя и да те оставя на мира. Но щом се събудиш, въпреки всичко пак ще повторя въпроса си.“

Мисълта се беше родила.

И старият Нестор тръгна към спалнята на Нерсес.

Бележки

[1] Мовсес Хоренаци (V в.) — основател на арменската историография. Б.пр.