Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

VIII. КОНТРОЛИЦИЯТА

Дежурният се наведе към гишето, за да разгледа секретния пропуск. Кимна удовлетворено.

— Какво ще обичате, господин секретег?

— Трябва да говоря лично с консултант-президент-стратега.

— С господин Фартат?

Баюн кимна. Леко изненадан, дежурният затвори прозорчето. Заговори с някого по вътрешния селектор. Гласът му не се чуваше. Най-сетне остави слушалката и отвори гишето.

— Обърнете се за вътрешен пропуск към седми отдел. Но имайте предвид, че трябва да е за нещо наистина важно.

Без да го изслуша докрай, Баюн тръгна към въртящата се врата на чакалнята. Преди да влезе, рязко се обърна към входа. Зад стъклото на портала една сянка се дръпна встрани. Втората сянка на Баюн. Някъде тук имаше и трета. Две професионално незабележими фигури, които с търпеливостта на вързан фил следваха Баюн вече трети час. За да се убеди в това, той измина доста заплетен маршрут около центъра на града. Следенето беше факт. Напълно естествено.

Баюн не бързаше. Пропуск щеше да получи веднага. Вървеше към седми отдел по широкия коридор. Коридори… Откакто се беше преселил в столицата, коридорите станаха също такава обикновеност, както и улиците. Ако сравнеше разстоянията, изминати през коридори, с тези, които бе извървял под открито небе, те сигурно щяха да се окажат равностойни. Пък и преди това — коридори в целия живот, от детството досега. Не прави това, не прави онова, дръж се по един начин, не се дръж по друг. Тази стая е за теб. В онзи отдел нямаш работа. В последния месец се случиха много събития — и всички бяха свързани с коридори. Дори пътуването до Ампай и обратно се оказа кратък преход под открито небе от едни коридори до други.

А най-големият коридор беше Предписанието. И най-странният. С неочаквани завои, с подеми и слизания, с внезапни стълби и колони, скрити в полумрак или ярко осветени. В последно време идваше чувството, че този коридор може би (може би!) ще го изведе от всички останали. А зад тях? Можеше ли да има нещо зад тях?

— Баюн! Без дух да остана, ако това не е Баюн! — стресна го отстрани полупознат глас.

Стратегът се обърна. Гореща вълна от спомени го накара да направи няколко непроизволни движения с лицевите мускули, преди да се усмихне.

— Ломит! Ти ли си наистина?

— И още как съм аз!

Наистина, той беше — все така дълъг, изтъкан от сухожилия, с огромен гърбав нос, зад който предпазливо се взират сближени пронизващи очички. Тези очи лукаво умееха да скрият истината при всяко нарушение на уставния порядък — някога, в школата. Същите очи нагло се хилеха, когато старшият преподавател тържествено съобщи пред строя, че кандидат-летецът тактик Ломит се изключва от школата за системно напиване по време на наряд. В тези очи се четеше, че Ломит няма да пропадне, Ломит винаги ще бъде добре и ако Баюн е негов приятел, един ден ще се гордее с това.

Сега, пет години по-късно, дългата фигура на Ломит запълваше страничния коридор. От него лъхаше на концентрирани напитки. Знаците на униформата говореха, че е вътрешен служител на Контролицията. Баюн беше чувал какво правят вътрешните служители на Контролицията…

— …кретег си станал, а? А кажи как го направи? Хитър си, хитър! Не го усуквай, до такъв пост с пилотско майсторство не се стига…

— А при теб какво става? — отклони неприятната тема Баюн.

— Какво при мен? Контролицерче! Тия, които не обичат реда, ги подреждам. С враговете на Презитега враждувам и да ти кажа, все ми е от полза. Нервна работа, ама плащат добре. Виж какво, я ела в кабинетчето ми, к’во сме седнали да говорим прави. То малко не е редно, ама ти си секретег, имаш право навсякъде. Там имам един клиент, ама той е дребна риба, да не те тревожи.

Баюн погледна към дъното на коридора, където светеше гишето на вътрешния дежурен. Предписанието не го посъветва нищо, въпреки че остро се нуждаеше от съвет. Тръгна след Ломит.

Стаята беше с доста неуютен вид. Пилотът закри с ръка очите си — мощната тръба в средата на тавана излъчваше режеща светлина. Огледа се. Здраво вързан за стола, в средата на стаята седеше човек. Падащите резки сенки скриваха лицето. По цялата фигура с изцапани от нещо тънки дрехи се четеше белег на мълчалива неподвижност, който накара Баюн да потръпне. После той разбра с какво са изцапани дрехите на седящия. И съжали, че е дошъл.

— …Чувала Халбун. Абе, ти не ме ли чуваш?

— Бях се замислил нещо — смутолеви Баюн. — Та казваш, че си срещнал Халбун?

— Да бе, нали знаеш, че стана командор на летището. Остави армията и нещо не иска да си прави пиенето с мен. Тлъсто, викам му, забрави ли услугите на школата? А той ми се хили и разправя — сега, вика, ти ще идваш при мен за услуги! Притрябвал ми е! Лесно му е, като има свои хора в Калуро и не му пука от нищо! А аз тука бия мутри и стягам колана…

Ломит застана пред седящия в леко разкрачена стойка.

— Седни, де — каза той през рамо и посочи единствения стол до вратата. — Аз тука ще обработя моя човек и посл…

Без да довърши, той ритна седящия в коляното. Човекът изстена. Отметна се назад — единственото движение, което му беше достатъчно. Баюн видя лицето му. Страшно лице, върху което чертите са загубили тривиалното си разположение и са придобили съвсем друг порядък. Винаги беше мислил, че порядъкът е свързан с истината. Но този, върху лицето на седящия, произлиза ше от най-страшната лъжа, лежаща върху света. Навярно това бе лъжата на целия свят, който Баюн познаваше. Поиска му се да избяга от тази стая. От този стол. От това лице. Но нещо, може би Предписанието, може би той самият, го държеше на стола по-здраво от въжетата на онзи отсреща и мълчаливо му крещеше: „Гледай, Баюн, виждай, запомняй!“

— Тоя знае защо го бия — мърмореше Ломит. — Абе, тъпак, не разбра ли, че е по-хубаво да си кажеш хората, отколкото да станеш на кайма. Виж, Баюн-чи, луд човек. Не прави сметка, че е военно време и ни вестници, ни подписи ще му помогнат. Чу ли, бе! Няма! Я, ти май искаш да ми кажеш нещо?

Той се наведе над разбитото лице. Доближи ухо до нереалните по цвят и форма устни. Изглежда разбра какво му казва седящият, защото рязко се изправи, изпсува и го удари с юмрук в гърдите. Тласъкът беше прекалено силен, столът се наклони назад. Няколко застинали мига Баюн се бори с желанието да скочи и да спре падането. Но не мръдна. Предписанието го държеше застинал с равнодушно изражение. Той съзерцаваше странната фигура на замръзналия в неустойчиво равновесие стол, здраво държащ в прегръдките си човека, и Ломит, наведен отгоре, почти залитнал, възвръщащ нервите си в професионално равнодушие. Столът все пак не падна, върна се в старото положение и стратегът беззвучно въздъхна.

— Ломи!

Контролицерът мигновено се обърна. Направи крачка, като че ли искаше да стовари върху него целия бяс на опънатите си до пълно озлобление нерви. Баюн изтръпна. Вече чувстваше себе си привързан за стола. Но Ломит бързо се овладя и дори криво се поусмихна.

— Прощавай — каза Баюн и стана. — Трябва да тръгвам.

— Къде ще тръгваш, бе човек! — извика Ломит, готов като че ли отново да избухне. — Току-що се видяхме и ти…

Баюн се доближи и доверително прошепна:

— Отивам при консултант-презитега.

— При… Фартат? — също шепнешком попита Ломит и изведнъж застана мирно.

Баюн кимна. В погледа на контролицера като тревожна лампичка трепна уважителен страх.

— Извинявай… извинявай, Баюн-чи, не знаех! Не… няма да те задържам, извинявай много… не знаех!

— Нищо, де! — успокоително каза стратегът. — Все едно трябваше да чакам, докато получа пропуск. Ама слушай, Ломи-чи, дай да се видим, а? Имаш ли телефон?

— Да… имам, разбира се! 3-59-90, ще ме търсиш вечер, пък и по-късно може, ние, контролицерите, сме свикнали да ни будят…

— Хайде, всичко хубаво — каза Баюн, отваряйки вратата.

— Всичко… хайде довиждане, пък се обаждай!

В тона на Ломит се чувстваше искреното нежелание да му се обажда такъв опасен посетител, който носи униформа на стратег и разговаря лично с Лан Фартат.

Баюн отиде до гишето на седми отдел и повтори молбата си. Дежурният се обади по селектора, поговори няколко минути и съобщи на Баюн, че ще трябва да почака десетина минути, докато стане възможно да съобщят на господин консултанта. Баюн кимна, осведоми се къде е тоалетната и се отправи натам.

До този момент той усещаше само чудовищното напрежение на човек, който с ръце задържа срутваща се стена. Стената бяха неговите чувства. Последните капки от усилията му я сдържаха, докато той се добере до тоалетната, да се заключи вътре и да приседне върху капака на чинията. После стената рухна.

Баюн се облегна назад върху някаква тръба. Разкопча яката си, но не почувства облекчение. В гърлото пулсираше нещо плътно и остро. Нещо с цвета на окървавени дрехи. Пред разфокусирания поглед танцуваше раздутият юмрук на Ломит, който се стовари… Не, не върху Баюн. Това беше твърде малко. Той рухна върху целия свят. После… едно трудно преглъщане, едно притискане на лицето върху грапавата мазилка — и край. Върна се хладнокръвието, нарушавано само от заглъхващия трепет на тялото. Какво толкова го беше потресло всъщност? Това, че в Контролицията не си поплюват, му беше известно отдавна. Но всичко, което беше чувал, се отнасяше за разпитите на предатели на нацията, на кондафски шпиони, които са загубили нравствения си облик… Какво беше загубил човекът на стола? Лицето си? И именно Ломит ли трябваше да му го върне? Може би за да му предложи своето?!

Тези мисли не бяха единствени в главата му. Някъде отзад течаха други, много по-бързи. Не диктовки на Предписанието. Избликваха като фонтани от пукнатините на неосъзнатото и с тъмни гъсти струи заливаха съзнанието… „В нангарската икономика… — иронично танцуваше лицето на Комран, — дълбоко изгодна и нравствена!“, „Но Сироган не може да бъде записан на грамофон, Комран-чи“ — летеше в обратна посока Дозиюш, „Играта, моята игра…“ — хрипкаво умираше Лоттикс, „Нищо, всички сме бледи пред Същността“ — отговаряше Дилетиле и обнадеждено обръщаше другото си лице…

Човекът на стола.

Ломит.

Президент-стратегът, на когото служеше Ломит и когото Баюн за пръв път нарече хитър мръсник.

Баюн излезе в коридора. Отиде до гишето. Съобщиха му, че ще бъде приет. Дадоха му пропуск. Измина необходимия брой коридори и стълби (пътят тук все пак беше по-кратък, отколкото в Храма). Влезе в кабинета при Лан Фартат.

— Седнете, аналитик-стратег — учтиво каза Лан Фартат.

Баюн седна. Очакваното предписано раздвоение сега беше някак по-бледо. Нищо чудно. Този път бившият пилот не се бореше със себе си. Доброволно, с пълно съгласие, той отстъпи пътя на Предписанието.

— Прощавайте, че идвам с такова закъснение, господин консултант.

— Без титли, господин Баюн, и дори, бих предложил, без „господин“. Действително, очаквах ви по-рано. Надявах се, че ще дойдете още сутринта.

— Засега ще запазя учтивата форма, господин конс… извинете, господин Фартат. А що се отнася до идването ми, държах първо да се наспя. Съгласете се, че когато човек е пътувал цяла нощ с влак, а преди това три денонощия с подводница… Това ви е известно навярно. И не само това, нали?

Лан Фартат го гледаше с внимателна вежливост.

— Радвам се, че намираме общ език, Баюн… добре, господин Баюн… засега. В такъв случай, струва ми се, можем да говорим с открити истини. Нищо повече не ми е известно. Дори и фактът за вашето пристигане с подводница беше съмнителен. Поради това не ви арестувах, въпреки че появата ви след такова мистично изчезване е… достатъчно подозрителна. Но…

— Но моето поведение след завръщането не даваше никакви поводи за арестуване, нали? Аз не се укривах, не се свързвах с подозрителни личности и т.н. Аз се прибрах в къщи, наспах се, а след това дойдох, както виждате, тук. Между другото вашите служители, които ме следяха, са бездарни. Повярвайте ми, десет пъти можех да се отърва от тях.

Фартат изглеждаше леко шокиран. Съвсем леко.

— Вие сте досетлив повече, отколкото предполагах, господин Баюн. Харесвате ми. Чисто субективно, разбира се.

Баюн се усмихна. Почти същия комплимент беше получил от Комран. Явно умението му да се харесва печелеше почитатели.

— Господин Фартат, знаете ли, най-лесно човек прави впечатление, когато се „досеща“ за предвидени неща. Всичко беше едно логическо… пророчество, ако щете. В края на краищата целта ми беше именно да не ви давам повод за арестуване…

— Ясно. Ето ви тогава едно допълнение към вашето пророчество, господин Баюн. Бездарните, според вашия израз, агенти, проверяваха само дали ще се стараете да се освободите от тях. А те бяха придружени от други, които едва ли сте забелязали.

— Едва ли — съгласи се Баюн.

Той разглеждаше Лан Фартат. Ръководителя на Контролицията и фактически неин създател. Съратника на Презитега от самия Прелом. Конструктора на държавната власт. Макар и неофициален, широко известен беше неговият обтекаем девиз: „Всички граждани в нашата страна имат право на контрол и ние сме длъжни да им го осигурим.“ Продълговатото фино лице на Фартат излъчваше образованост и тънко познание на живота. Доста оредялата и потъмняла от възрастта коса в абсолютен порядък раираше безупречния му череп. А ясните очи бяха толкова внимателни, че можеха да минат за равнодушни. И като последно допълнение цивилният костюм създаваше чувство за геометрична точност на кройката, вярна до неестественост.

— И така, Баюн Глордах, двадесет и шест годишен, аналитик-стратег в секретния отдел на Фелдстратегиума… — той бавно положи листа с данните върху масата, — вие се завърнахте. И тъй като сте гражданин на Велик Нангар, вие имате право на контрол, който ще ви осигури нашата скромна институция. Доколкото разбирам от доброволното ви идване тук — Фартат прекъсна за секунда фразата си с ненадейно красива усмивка, — вие желаете да подпомогнете нашата работа с подробен разказ за двадесетдневното си отсъствие. Правилно ли ви разбирам?

Предписанието неуловимо плъзна пръсти по невидимите си картотеки и измъкна върху екрана на поведението най-подходящата мимика, най-естествения глас, с който разговарят умните и съобразителни офицери в нангарската армия, най-скромната усмивка, с която Баюн да каже:

— Напълно, господин Фартат.

— В такъв случай аз цял съм в слух.

Баюн започна да разказва истината. Или почти цялата истина. С малката разлика за Лотикс, който в разказа пред Дилетиле беше загинал при падането на самолета, а сега умираше в силните ръце на Баюн, които биха настигнали всеки подобен предател. Описа хитрия и коварен Дилетиле, който, получил съгласието на Баюн, е бил убеден, че действително го е направил свой агент…

Истинският Баюн слушаше тази невероятно искрена и откровена своя изповед и почти беше готов да повярва — толкова логично и истинно звучеше всичко. Лан Фартат, великият комбинатор на нангарската политическа машина, започваше да вярва. Финото му лице за секунда доби глуповат оттенък. Той се изумяваше на своето доверие. Може би затова ръцете му нервно запрелистваха папката с досието на Баюн.

— Момент, господин Баюн. Доколкото разбирам, възложена ви е невероятно висока мисия, емисар на самия Дилетиле…

— Малко повече, господин Фартат — вежливо го прекъсна Баюн. — Контрольор и нещо като инспектор. Емисарите се връщат, а аз оставам.

— Добре. Контрольор. Хм… в известен смисъл сме колеги, значи. В такъв случай вероятно се досещате за моето известно недоумение от разказа ви…

— Предполагам го, господин Фартат. Но все пак бих искал по-конкретно.

— Ще се конкретизирам, господин Баюн — меко каза консултантът. — Особено ако престанете да ме прекъсвате.

Внезапно той стана. Наведе се през бюрото си. Лицето му се оказа близо до лицето на Баюн. Изчезна приятелската усмивка. Подпрян в ръбовете на бюрото, той заговори:

— Аз познавам Дилетиле лично — преди войната се срещахме на дипломатически приеми. Това бяха от онези приеми, в които участниците, особено ако са противници, имат възможност да разговарят дълго и толкова откровено, колкото им позволява тяхната игра — извинете за баналния израз. Знам достатъчно за Дилетиле, за този умен фанатик, който търпеливо проверява не само хората си, но и тяхното родословие до прадядото включително. А той има много добри хора. Но не на тях, а на вас възлага функциите на контрольор. На вас, който сте попаднал на Ампай при подозрителни и непроверими обстоятелства. Непроверими! Старият Дилетиле настръхва от тази дума. Аз също.

Той седна. Без да възобнови усмивката си. Без да сваля поглед от Баюн. Баюн мълчеше, следейки тактиката на Предписанието. Внимателно построената комбинация се развиваше безпогрешно. С неуместното прекъсване на репликата Фартат получи възможност да постави Баюн в неудобно положение. Следваше една естествена внезапна атака, целяща да обърка стратега. Лан Фартат не пропусна да направи това и сега очакваше отговор.

— Очаквам отговора ви, Баюн.

„Вече без господин“ — помисли си Баюн и с нахална усмивка каза:

— Но вие не сте задали въпрос, господин Фартат. Вие само коментирахте своето недоумение. Трябваше ли аз от своя страна да коментирам вашия коментар?

В очите на Фартат се мярна раздразнение, после учудване и дори известно уважение. После изразът им стана пак такъв, какъвто беше в началото на разговора.

— Все пак отговорете ми, господин Баюн. Много държа. Смисълът на въпроса ми е достатъчно ясен, пък и героичните пози са излишни. Поне на мен така ми се струва.

Баюн леко присви очи.

— Героизъм? Не уважавам особено тази дума. Прощавайте, ако съм ви засегнал (Фартат действително се понамръщи — имаше героично минало и навярно се гордееше с него). А що се отнася до Дилетиле, всичко се свежда до едно просто умение, на което пак той ме е учил в Едносъщното училище. Умение да се харесвам на хората. Така, както се харесвам на вас в момента. Дори вие ми вярвате, господин Фартат, въпреки цялото си нежелание. А какво да каже старият Дилетиле, който след толкова години отново среща своя ученик? И то такъв, какъвто би искал да го види. Добавете към това и факта, че старият Дилетиле все пак се нуждае от човек, на когото да вярва без тези дълбоки проверки, които само засилват подозренията. Вие можете да влезете в положението му, господин Фартат. Нали също се нуждаете от такъв човек. Също искате да вярвате на някого.

Лан Фартат го слушаше внимателно, без усмивка. Без да изпуска очите му, Баюн стана и на свой ред се наведе през бюрото.

— Всички около вас са толкова оплетени в игри и игрички, че от двеста крачки личи колко малко доверие заслужават. Дори за живота с тях не може да се говори просто така, без определена скрита цел. Ето защо ми вярваше старият Дилетиле. Ето защо и вие ми вярвате. Вие знаете, че аз не играя своя игра, нито играта на Кондаф, чиято позиция е бита. Вие знаете, че можете да ми се доверите. Знаете, че няма да ви предам. Знаете, че можете да ми вярвате, защото и аз ви вярвам.

Баюн рязко се обърна, направи няколко крачки към стената и отново се върна до бюрото. Това беше достатъчно, за да може Фартат да се освободи от обхваналото го вцепенение. За втори път Баюн разбра, че може и това. Но ако в предишния случай с Йохат имаше физически допир, то сега този дуел с очи можеше да означава само едно — Демона беше дал на своята жертва и частична (или по-скоро епизодична) способност за хипноза, прилагана от Предписанието в някакви ясни само за него върхови моменти.

Чакай, мълниеносно си мислеше Баюн, докато Фартат, изтълкувал състоянието си като умора, разтриваше челото си. Трябва в края на краищата да се опитам да разбера какво иска това Предписание. И аз какво искам, наистина, аз какво искам?

Този въпрос го опари отвътре. Стори му се, че по лицето му е избила издайническа червенина. Без дух да остана, какво искам аз? Сега? Какво?

Преди Демона исках да стана пилот. Да летя на все по-модерни самолети. Все по-нависоко. А сега, когато научих толкова неща за света под самолета, и най-високият полет загуби своето очарование. В света под самолета имаше безкрайна сложност от маршрути, невидими виражи и пикирания, опасни вибрации в крилата на мисълта. Имаше стремителни издигания в свещ нагоре, нагоре, до почти пълното заглъхване на турбините, и веднага след това — хоризонтален безветрен полет в облаците на неизвестни отношения, където никой не знае къде е горе и долу. Това няма значение.

Ето сега този кабинет, този елегантен, възпитан човек с уморено лице беше неговият неповторим вираж. Наистина, моторът на Баюн беше чужд, с неизвестна мощност, но крилата и кормилото, с които той извърши виража, бяха негови. Те уверено бяха превърнали въздуха от враг в приятел и победата им принадлежеше.

Лан Фартат, аеродинамичният Лан, както го наричаха сподвижниците му на политическата арена, който въртеше цялата сложна система на Контролицията, беше седнал пред Баюн с безволно вдигната глава, без да мига с красивите си очи. Баюн разбра, че иска още нещо. Да разлюшка още повече този задкулисен държавен гений. Да направи невероятното. Да го накара да говори това, което мисли.

Нещо повече — той почти разбираше как може да стане това. Трябваше малко да отстъпи от своята идеално защитена позиция. Вече се налагаше. В този образ Баюн беше прекалено съвършен, по-съвършен от събеседника си. Фартат едва ли би могъл да му прости. Трябваше отстъпление. Нужна беше една безпогрешна грешка. Или няколко. Или цяла система, в която грешките толкова се преплитат със съвършенството, че предизвикват снизходително доверие и желание за поучителна откровеност… Предписанието беше съгласно.

Баюн внимателно поведе разговора между нови брегове. Тонът на разговора стана достатъчно интимен, за да може той с чистосърдечен стил да заговори за себе си. Баюн нахвърляше словесни щрихи в най-неочаквани места. Постепенно започна да се осъществява едно сложно платно, един неуверен, колеблив портрет. Идеали, преди всичко идеали, а после тяхната ерозия. Така вятърът разрушава скалите, стояли непоклатимо в нангарските равнини. Вятърът на живота налита върху завършилия школата младеж, изминал по-късно за кратко време пътя към най-високите нива на обществото. Пирамидата от натрупани идеали започва да се руши в най-слабите си места. Често някой по-тежък идеал се срутва от мястото си и полита надолу, довършвайки разрушението на слабите и нетрайни основи. В пясък се превръщат и падащите отвисоко скали. А оцелелите стърчат самотни, болезнено остри като спомен за старата пирамида. Постепенно потъват сред еднаквите цинични дюни, които вятърът на живота може да размести, но не да ги разруши, защото вече е постигнал най-силного разрушение. Пясъкът, от който са съставени.

Баюн беше привършил, но Фартат още мълчеше. Равните му бели зъби замислено хапеха точно очертаната устна. Очите може би за пръв път тази вечер напрегнато се вглеждаха не в другия, а в себе си. После заговори — тихо, като че ли на себе си.

Да, той няма да скрие, че вижда един узрял не според годините си млад мъж. И това го радва. За него съжалението винаги е придружавало необходимостта да се вземат мерки срещу младите бунтари, които попадаха в Контролицията. Идеалите, в това господин Фартат е дълбоко убеден, са абсолютно необходими за съзряващия човек. Трябва отнякъде да се започне. Трябва да има стъпала, от които да се отблъснеш нагоре. Но според идеалите не може да се живее, без дух да остане, колкото и да е жалко! Те са обща представа за най-добрата възможна картина на света. А той на практика се оказва съставен от огромно количество дребни неща. Човекът е принуден именно от тях да съставя живота си, а не от общите представи. И тук, Баюн-чи, се крие клопката. Великата трагедия. Предопределеността на човека. Вместо той да прави нещата — те правят него. Те са се научили на това много преди той да се роди. Преимуществото, че е разумен, не му помага да надхитри безсмъртната им практика. Затова идеалите в един момент се оказват вреден товар, който повече не може да бъде влачен по нанагорнището на живота.

Тук именно е изпитът на зрелостта, Баюн-чи. Или оставаш с товара и той рано или късно те смъква в подземията на Контролицията или подобна институция, която неизбежно съществува… Или, освободен от бремето, се понасяш нагоре, където може да има финален връх. Връх, а не подземие, нали? Има и нещо друго, Баюн-чи. Хората искат да бъдат еднакви. Не защото не обичат прогреса или са лоши по натура. Не, те просто са като скачените съдове в опитите на Онторах. Повечето в един от тях предизвиква движение от него към другите, които имат по-малко. На това се крепи движението в света ни. Нашата скъпа Контролиция изпълнява ролята на онези тръбички, които свързват всеки с всеки, които дават възможност за доближаване до равновесието, без да се опасява, че то ще бъде достигнато. Дори съвсем еднаквите амбиции предизвикват различни постижения, различни достояния, а оттам — необходимостта да се прелива от някой към някого…

Колко сложно, помисли си Баюн. Колко много думи са необходими на разумния човек, за да нагоди разума към целите си. Ето как буквално се наслаждава Лан Фартат на гласа си, разливащ мъдростта на житейската си философия. С невероятна яснота Баюн разбра, че пред него се намира особено опасен враг. Още не знаеше дали това е негов извод или на Предписанието, сега това нямаше значение. Лан Фартат му беше ясен — от словоохотливото си желание да се самообясни до безапелационната си жестокост към тези, които не желаят да направят това.

— Да, наистина, господин Фартат — прекъсна мислите на Баюн собственият му глас. — Вие се ориентирате в тази сложност по начин, който умът ми не го побира.

Фартат трепна. Внимателно се вслуша, не откри ирония и се усмихна доверително.

— Аз съм политик, Баюн-чи. Зрелият човек трябва да бъде зрял политик. Политиката е онова шесто чувство, което безпогрешно намира път в тоя сложен свят. Останалото е маскировка. Всичко — и моят несъмнено важен пост, и личният ми живот. Така е, Баюн-чи.

Стратегът замислено и печално кимна.

— Завиждам ви, господин Фартат. Простете за искреността, но ви завиждам. Всичко при вас е ясно, всичко е разпределено. А аз се оказах, поради случайност или кой знае как, в напълно неопределено положение.

— О, не, Баюн-чи — с усмивка го прекъсна консултантът. — Тъкмо напротив, аз би трябвало да ви завиждам. Вашето положение е повече от чудесно. На вашата възраст аз дори не можех да мечтая за такова стечение на обстоятелствата.

Баюн внесе в погледа си недоумение. Със същата добродушно-покровителствена усмивка Фартат започна да разяснява.

Оставайки резидент на Дилетиле, Баюн заема изключително важно място в цялата йерархия на Огнището. Невероятно важно! В негово лице Контролицията придобива може би най-ценния си сътрудник, осведомен за всички повече или по-малко важни движения сред Бранителите, за всяка инструкция, дошла от Ампай или Кондаф, за всички ключови личности. Не, Контролицията няма да предприема срещу Огнището действия, основани на информацията на Баюн. Това би означавало неговото бързо разкриване и излизане от играта…

— А вие знаете как се излиза от играта на Огнището — вметна Фартат.

„Така, както и от вашата“ — мислено отговори Баюн.

По този начин, продължаваше Фартат, ние ще бъдем предупредени за дейността на Огнището. Ще се изравним по информираност с него. Това ще го направи безопасно до такава степен, че то практически ще заработи за нас. За Нангар. Когато Комран и останалите лидери Бранители разберат това, те ще преценят, че, първо, вече е късно, и второ, че така е по-изгодно. Наистина ще бъде по-изгодно. Контролицията ще се сдобие с още една негласна и несъмнена сила, която ще подпомогне нейната работа. А Кондаф ще получи солиден удар, без да разбере откъде го е получил. Това ще означава неговото поражение. Ще подкрепи нашето право да си върнем колониите, на които независимостта очевидно не е от полза.

* * *

Когато Баюн излезе от Контролицията, беше съвсем тъмно. Връщащите се от работа вечинтци изпълваха улиците. По старому той се сля с тълпата. Не искаше да мисли за нищо, всичко в него вибрираше от преживяното съсредоточаване. Краката му механично и деловито отмерваха шестоъгълните плочи на тротоара, очите жадно скачаха по пъстроцветната тълпа в светлината на фенерите. Скоро хората се разредиха и Баюн видя къде са го довели краката му — в квартала, където живееше Игис. По-точно — където беше живяла Игис. Поредната бомбардировка го бе превърнала в развалини. Аварийните бригади в светлината на прожектори разчистваха улицата. Баюн скоро се оказа пред самата къща. Беше оцеляла фасадата с входната врата, на която се белееше стандартна бланка — обявление на аварийните бригади.

„Семейство Хоуфа е живо и в пълния си състав. Понастоящем са евакуирани в…“ Следваше адресът на родното село на мама Емалрин. Странно, едва сега забеляза Баюн, аз никак не се тревожех за съдбата на Игис! Той разбираше, че трябва да се засрами, учуди или огорчи, но не изпита нищо подобно. Само някакъв разсеян интерес. Тези развалини изглеждаха почти естествени… Сградата на любовта му не бе издържала попаденията на неочакваните събития. Сега от нея стърчаха само живописни развалини, които носят толкова окончателност, че после сами изчезват от спомените…

Баюн постоя още малко, обърна се и уморено повлече крака към квартирата си.