Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

XII. ЗУН СЕБЕНЕРА

„Велдакон“ безшумно пронизваше облаците и нищо в млечното сияние на прозореца не издаваше бързия му бяг. Уморен от тази белота, Баюн дръпна завеската и седна на леглото. Всичко, свързано с Деара и с Наор, бе останало назад — двата дни и двете нощи в ненаситната надпревара на радостно взаимно откриване, странното объркано изпращане, колкото очаквано, толкова и неподготвено, летящият през целия град таксовоз, едва успял да догони последните няколко секунди преди отлитането… Всичко остана назад, но не отмина безследно.

Пръстите инстинктивно се плъзнаха по струните на дира в неуверено търсене на истината — и разочаровано замряха. Нито един звук не беше нужният. Акордите кънтяха звучни, красиви, но… познати. Нито един не вървеше с мислите, не съживяваше късче от преживения свят.

„Без дух да остана, що за човек съм аз?

Пилот, който кой знае откога не е летял?

Шпионин, който нищо не узнава?

Стратег, който нищо не решава?

Или просто луд с раздвоение и двете личности в когото не могат да се изтръгнат от нормалността си? Глупости, Баюн-чи, глупости! Приличен психопат дори не може да стане от теб, изпусна такъв шанс като Предписанието, Демона, колко струваше само Демона, а, Баюн-чи? И ето, сега си свободен, а не знаеш какво да правиш със свободата си. Щом Демона не е съществувал, губи смисъл желанието да го откриеш и да му поискаш сметка… Какво желаеш сега, Баюн-чи? Несъмнено, да оправиш света, въпреки че не си наясно в каква посока е изкривен този свят и колко точно… Стоп, Баюн-чи! Този въпрос не е на шега. Трябва да се започне от този край на света, в който се ориентираме най-добре. Нангар!“

Той се повъртя из каютата — просто така, безцелно, за да не се поддава на ленивата наслада на лежането. Направи няколко бързи упражнения, после тръгна към салона — беше време за филма.

А после имаше едно бързо напускане на салона, навеждане под прожекционния лъч и тихи извинения към краката, които бе настъпил в тъмното. Защото след тежките каменни титри на „Киноепоха“ върху екрана забушуваха пламъци, които се оплетоха в заглавието „Огнени пилоти“. Екипажът на дирижабъла не се беше погрижил за разнообразие в програмата…

В засенчения ъгъл на фоайето седеше някакъв човек. Да беше Рел Ваус… Без да се обръща към седящия — не искаше една непозната физиономия да засили раздразнението му, — Баюн се отправи към стълбата. И спря. Един много познат глас го прикова пред вратата.

— Все пак полезно е човек да се познава с екипажа!

Баюн рязко се обърна и погледът му отскочи от усмивката на Ваус към очите…

— Защо? — глупаво попита вместо поздрав.

— Защото може предварително да научи кой филм дават и навреме да напусне залата. Като мен!

Писателят стана и с две огромни крачки се приближи към Баюн.

— Радвам се да те видя отново! — възкликна той и стисна ръцете му. — Наистина, не можеш да си представиш колко се радвам!

— Почакай, Рел! — неусетно Баюн също премина на „ти“. — Как така си в същия рейс?

— А какво странно има? — Ваус го поведе към креслата. — Бях дошъл само за два дни, оставих книгата си в издателството и щях да се върна, но бурята ме задържа. Теб също, нали? Затова не бях много огорчен от прекъсването на разговора ни тогава. Знаех, че ще го завършим през обратния рейс!

— Ще го продължим, Рел — усмихна се Баюн, сядайки в съседното кресло. — Не ми се иска да приключи заедно с полета.

Писателят го гледаше с весел интерес.

— Баюн, ти си военен, нали? Не ме гледай така учудено, походката те издава. Жестовете също. Имаш поведението на висш офицер…

— Велика съдба! Рел, ти имаш способности на следовател!

— Нали? Освен това в посолството ми казаха кой си…

Двамата се разсмяха и дълго не можаха да се успокоят. Никога от детството досега Баюн не бе имал до себе си човек, с когото да се смеят така свободно. В Рел имаше нещо от неговия съученик… музиканта… „Велика съдба, та аз не помня името му! — мислено извика Баюн. — Музиката помня, да, а името му?“ Името беше забравил… Или не! То беше останало като музикална фраза, кратка мелодия, неизменно свързана с бледото момчешко лице… Не, лицето на Рел не приличаше на него. Но очите, очите бяха същите…

— За какво се замисли, Баюн?

— Напоследък непрекъснато ми се налага да се замислям, Рел. За един военен, както знаете, това не е много привично, но не е и особено вредно — възвърна усмивката си Баюн.

— О, не си прав, не си прав, Баюн! — лукаво вдигна пръст Ваус. — Всяка нова мисъл съкращава живота с един час, както твърди в едно интервю нашият шампион по спортно ходене!

И продължи замислено:

— И ако е прав, ако пресметна мислите и часовете, аз вече живея трети живот, Баюн.

Баюн не знаеше какво да отговори, а и усещаше, че старият мъж е готов да каже още нещо, искаше му се да чуе още нещо от него. Но Рел Ваус не казваше нищо. Отпуснат спокойно в креслото, той надничаше в някаква своя, навярно добра мисъл, защото добродушно се усмихваше.

— Можеш ли да ми отговориш на един въпрос, Рел? — наруши мълчанието пилотът.

— Ако не е много извисен…

— Не е, въпреки че се отнася до извисен човек.

— За Презитега ли ще ме питаш?

— Него нямам щастието да познавам лично, Рел, но с твоя фронтови приятел Лан Фартат имах доста подробни разговори…

— И той те запозна с теорията за малките неща, нали?

— Да. И оттогава непрекъснато си задавам въпроса — не е ли моята съпротива от това, че просто съм още млад и не съм попаднал под онези удари, които карат човек да мисли като Фартат. Но сега виждам теб, толкова различен от свето поколение…

Баюн замълча, беше му неудобно да говори за Ваус по такъв начин. Писателят го гледаше и погледът му ставаше едновременно тъжен и весел.

— Ние, човеците, Баюн, дух знае защо, може би защото се кичим с разум, непрекъснато се стремим да се обзаведем с едно нещо, наречено Истина. Непременно с главна буква! И една е тази Истина, която употребяваме в бита си, друга е тази, за чието съществуване непрекъснато подозираме и това подозрение е дълбоко в нас — ако бях вярващ, щях да кажа, че това е Единната Същност. На младини всички сме убедени, че тя съществува, за да я търсим и с нея да творим велики дела, които ще смъкнат от света маските на неговото уродство и той ще прекрачи на новото си стъпало. После идват истините на организма — нашия прекрасен, до този момент здрав и безотказен организъм, който все по-настойчиво желае да се храни, да се лекува, да се размножава — и всичко това в максимално добри условия. С най-вкусните храни, с най-ефективните лекарства, с най-красивите жени! И забележи, Баюн, за достигане на целта си той разполага с най-съвършените средства! Всички болки, емоции и страсти, съобщени с гласа на свещените чувства, звучат безпрекословно. И човек приема тази истина. На малките неща. Продължава я и в големите и всичко като че ли е наред. Но някъде отдолу е останало подозрението, Баюн — дълбоко подозрение, че онази, другата Истина, все пак съществува, сияе на съседен, безнадеждно висок връх и което е най-страшното, има хора, които се стремят към нея. Към Нея! Това е трагедията на нашия Фартат, пилоте. Аеродинамичният Фартат, който разбира от поезия, събира картини на велики майстори и — с особена страст — колекционира в подземията на Контролицията всички, които не са забравили за другата Истина. Защото помни как сам някога е вярвал в нея. Защото всеки от тях, докато съществува, ще бъде за него непрекъснато обвинение, доказателство за най-страшното предателство, което човек може да извърши към себе си!

Пръстите на Ваус напрегнато потръпваха върху коляното.

— И все пак това е трагедия, Рел — със сдавен глас роизнесе Баюн.

— Страшна трагедия, Баюн. Безмерна! Изплашен вожд на изплашено племе — ето какво е Фартат. Презитегът е достатъчно повърхностен, за да се самозалъгва и да си вярва, той е непрекъснато зает да пази трона си от претенденти. А Фартат знае, че неговото място е несменяемо, властта му е абсолютна, но — над кого? Над тези, които сам презира, хилядите средни граждани, които се нуждаят от неговия контрол, за да се опазят от себе си, от онова тревожно видение за нея, което да им осигури спокойно хранене и размножаване. Чиято мечта е да постигнат възможността да се самоубиват чрез преяждане, за да могат да заглушат нейния глас.

Баюн стана и с широки крачки започна да кръстосва салона. Спря. Сложи ръце на стената и опря чело в студеното стъкло на илюминатора. На места облачната пелена изтъняваше и през нея прозираше синевата на Пант.

— А ние, Рел? — попита стратегът, без да се обръща. Дъхът на думите му покри стъклото с мъглива влага. — Откъде сме се взели, а? Хайде, за мен съществува някакво обяснение. Дълго бях под властта на странно психическо заболяване и то промени целия ми живот. Но ти… Или тези, които Фартат „колекционира“… Как се появяват такива като тях? Като нас…

Най-сетне се обърна. По лицето на Ваус пробягваха неуловими движения, сякаш мислите се мятаха непосредствено в лицевите мускули. Изведнъж писателят се засмя.

— Неочакван въпрос… Никога не ми е идвал… по този начин. Знаеш ли, Баюн, винаги беше много трудно. Когато бях дете, беше много трудно да запазя себе си. Едносъщното Училище, Храмовият Университет… После дойде Преломът. Стана много трудно да се живее. Това беше истинска война, пред очите ми убиваха хора, сред тях — и моите близки. А трябваше да вярвам в победата, да пиша репортажи, изпълнени с тази вяра, и това беше ужасно трудно. После дълго време беше лесно. Пишех „Огнени пилоти“, „Осма застава“, „Цветя над руините“. Но ставаше все по-трудно да пиша. Да вярвам в това, което пиша. Нангар се променяше, но не така, както мечтаехме някога. Сега разбирам наивността на тези мечти, разбирам колко неща са могли да бъдат предсказани още тогава, ако можехме да виждаме със сегашните си очи. Има няколко души, с които не съм се разделял и, надявам се, няма да се разделя. Това, което казах за себе си, важи за всеки от тях. Има и други, с които не съм толкова близък, но дълбоко ги уважавам. С всички тях искам да те запозная, Баюн. Повечето са известни като мен. И почти всички са забравени. Като мен.

— Мислиш, че си забравен?

— Но разбира се, Баюн-чи! Когато кажат: „Рел Ваус“, почти всеки ще възкликне с възхищение: "Ами да, „Огнени пилоти“, „Буранският мост“ и т.н. За мен това е забрава, Баюн. Забрава! Но за какво говорех? А, да! На всеки от моите приятели му е било също толкова трудно, дори още повече. Да запазиш себе си… И това, че сме станали такива, изглежда толкова естествено, че на никой не му идва наум този естествен въпрос: откъде сме се взели? Сигурно има сила, която ни е създала такива…

— За съдбата ли говориш? — с недоумение попита Баюн.

— Не, разбира се. Съдбата, глупости! Великата разумна съдба, която се разпорежда в малкия ти живот… Няма такава съдба! Нима една разумна сила би допуснала толкова нелепости, толкова гадости в нас и извън нас? Не, Баюн, говоря за историята…

— Това не значи ли, че я надаряваш с разум?

— Баюн, ако излезеш през прозореца, трябва ли ръката на съдбата да те дръпне надолу или е достатъчен законът за притеглянето, за да се пребиеш? И тези закони се различават от физическите само по две неща — първо, че се отнасят до човешките общества, и второ, че никой не ги изследва. Никой! Да речем, по времето на Едносъщите това би било невъзможно. Преди пет години аз можех да се успокоявам, че още не е дошло времето за това. Но все по-ясно виждам, че е дошло. Дошло е, Баюн, и отминава неизменно! Знам какво ще ме попиташ — защо не ги изследвам аз. Изследвам ги, Баюн, и тези, за които ти споменах, също се мъчат над тях. Но ние сме писатели, журналисти, музиканти… А трябват учени. И съвсем нова наука. Ние правим това, което е по силите ни, понякога и извън тях. Издаваме книгите си със собствени средства, наемаме на свои разноски театри и актьорски трупи, изложбени салони… И все повече разбираме, че не стига. Има неща, които се крият от нашия поглед, изплъзват се от мрежата на литературното слово.

Шум прекъсна думите му. Филмът беше свършил, пътниците запълниха фоайето, във въздуха се понесе камулов дим. Баюн покани писателя в каютата си, Ваус не възрази. Вратата отряза шумовете — изолацията беше прилична. Рел Ваус огледа каютата и погледът му спря върху захвърления на леглото дир.

— Ти свириш на дир? Все повече ме изумяваш, стратег! Няма да мръдна оттук, докато не ми изсвирищ нещо. Знаеш ли някоя пиеса на Лантар?

Баюн се смути:

— Всъщност аз почти нищо не знам, Рел… Мога, разбираш ли, да свиря само собствени измислици…

— О! — Ваус решително се тръшна на единствения стол. — Аз слушам! Никакви увъртания, млади приятелю! Дори Фирнал не смее да ми противоречи и сяда зад клавишите веднага, щом поискам!

Баюн си представи как великият Фирнал седи мирно зад клавикорда си и неволно се усмихна. Взе дира. Струните, покорно пружиниращи под пръстите, сами подсказаха първия акорд, след него — втория, и потече бавна, напрегната мелодия…

Вкаменените птици не пеят,

не познават лудешките пориви

и тъгата на вечните пътища.

 

Вкаменените птици не знаят

за тревите, надничащи в слънцето,

и тревожния вкус на дъгата.

 

Вкаменените птици не могат

да усещат живия вятър

в живия клин на телата си.

 

Вкаменените птици не искат

да живеят в сънувани полети,

вечно някъде да се завръщат…

 

А вкаменените хора?…

След завършването на песента Ваус седя няколко минути неподвижно, после стана, решително погледна Баюн в очите и стисна рамото му.

— Стой тук, аз сега ще се върна — и с бързи крачки напусна каютата.

В главата още отшумяваше угасналата мелодия.

Сякаш още лежеше върху рамото силната широка длан на писателя — това усещане го зареждаше със спокойствие. Не, не беше станал по-ясен светът, но по-истински? Да! Някакво разсеяно състояние го бе обхванало, мислите заедно с погледа се плъзгаха по предметите и всеки взрив от спомени… като този издължен, изящен като женска ръка облак зад илюминатора…

Наор, моят светъл облак в нощта, в онази нощ на объркания ми задъхан разказ за пустинята, за Демона и неговото Предписание, за страданието, за подсъзнанието, Наор, която на всичко отговори с един въпрос: „Какво мога да направя за теб, Юни?“, и аз не можах да й отговоря с думите на ежедневието, защото би звучало като жажда за притежание…

Почти слепешком Баюн напипа позициите върху грифа и тихо, почти наум, запя:

„По ръцете, изгубили своята посока,

се простираше утрото.

По ръцете, замрели в раздяла,

се чертаеха срещите.

Ръцете, омекнали в кратката нежност,

раждаха вечното…“

Дръжката на вратата рязко подскочи и в каютата нахлу Ваус — все така решителен и умислен.

— Ето — каза той и подаде на Баюн тънка папка. — Сега, млади приятелю, си свидетел на това, как великият Ваус нарушава своя велик принцип никога да не показва незавършени и нередактирани ръкописи. Фрагмент от ненаписания ми исторически роман за древния поет Зун Себенера, автора на „Врати на съня“ и „Песен за Копрал“. Чети, докато не съм се отказал! Довечера ще дойда да си го взема.

Всичко това Рел го изсипа на скоропоговорка и с бърза усмивка отново изчезна зад вратата… Баюн унесено го изпрати с поглед, остави дира до масичката и разгърна папката. Вътре имаше няколко машинописни страници, изпъстрени с корекции от молив. Без заглавие.

„Прах и жега. Свят от прах и жега. Вятърът набива праха в очите, в ушите, във всяка гънка на ризницата. И ти, и конят ти, и мечът ти, изгубил черния си блясък — всичко става жълто-сиво. Прахът попива ударите на копита и цялата конница е като армия от зли духове, тръгнали на бой срещу безсмъртните от сините дворци. «Напред, воини!» — крещи предводителят. «Напред!» — крещят стотниците. «Напред!» — всички подхващат яростния вик. Никой вече не забелязва жълто-сивия прах, който скърца между зъбите, нажежените ризници, тежестта на меча в отмалялата ръка… «Напред, воини, напред, напред!» — пронизва слуха и измива всичко освен яростта, спазъма на пръстите върху дръжката на меча и онова, което наричат «жажда за кръв». А може би и за смърт, кой знае. Смърт — за императора, смърт — за империята, смърт — за да не сееш смърт.

Ето селото! Изхвърча поредният завой, мярка се между скалите, а после се носи срещу тебе. Виж, хора изскачат от сламените колиби… не, не хора, а врагове, които нямат качествата на нас, избраните. Ние трябва да им посочим тяхното място, те ще станат тор за плодородните земи, отредени от безсмъртните за нас… «Бий!» — крещи стотникът и хвърля факел в една колиба. Бий, нека огънят погълне всичко, нека съскащите мечове разсичат писъците на обречените.

Моят кон, опитен боен кон, с рев навежда глава, промушва бягащия срещу мен гол човек — не, не човек! враг! — вдига го и го хвърля в канавката. Отличен кон, само десетниците имат коне с раздвоени рога, а аз вече съм десетник, сам предводителят окачи върху ризницата ми белите отличия… «Бий!» — крещи стотникът и аз замахвам със затворени очи, мечът с пращене се врязва в нещо меко… «Бий!» Поглеждам назад и с ъгъла на окото си виждам за миг лежащото окървавено тяло, мъртва парцалена кукла…

Така беше, трудно ти е да ме слушаш, нали? Лицето ти е каменно, но очите те издават. Така беше. Всички убиваха, аз също. Дали ми беше лесно? Вече не помня. Първият път мина някак незабелязано. Вторият… осъдени на смърт. Предпочитам да забравя. А след третия път си казах: «Виж как твоят кон убива и стани като него. Стани кон, щом никой не се интересува дали си човек. Стани кон и забравяй, че си убивал. Мисли за яслата, която те чака пълна, за младата робиня, която ще се погрижи за теб, за другите коне, които можеш да проиграеш на клечки. Стани кон.» И станах убиец. След всеки бой, след всяко учение ръката ми ставаше по-силна и точна, очите — по-зорки, яростта — по-заслепяваща.

Не ме гледай така. Не знам как е у вас, но у нас нищо не унижава болния толкова, колкото съчувствието към него. Знам, че виждаш по-далеч от мен и по-дълбоко в мен. Навярно си прав, това е болест, наистина съм бил болен тогава. Сега не мога да кажа. Болестите в душата се осъзнават, когато вече са отминали, или… когато вече е късно. Тогава чувствах само страха от нещо неотвратимо, за което не знаех къде е, какво е, в мен ли е или извън мен… През деня в боя аз, поетът Зун Себенера, нямах равни на себе си. А нощем аз, воинът-убиец Зун Себенера, се изправях пред съда на убитите. И бях беззащитен.

Те идваха безлики и безбройни. Сядаха около мен и говореха с безцветни гласове, слети в неразбираеми съзвучия. Оплитаха ме в ужас и ме потапяха в кошмари, където от блатото на моето зрение изплуваха удавените образи. Сутрин се събуждах бодър, готов на всичко, а вечер кошмарите се повтаряха и дори жрецът не можа да ми помогне. Когато опъваш тетивата на лъка безкрайно, тя се чупи. И в мен нещо се изпъваше, препъваше, наближаваше… Научих се да убивам със затворени очи. Не помогна. Не можеш да изхвърлиш спомените, да заключиш палатката пред безликите убити. Не можеш.

Онази вечер беше моят празник. Луните Зун и Себенера, чиито имена нося, се срещнаха в небето. Значи бях именник и сам императорът ме покани в своята палатка, за да изпием с него по чаша от питието на безсмъртните.

Вечерта в тези краища настъпва бързо, за минути. Но минава време, докато луните се срещнат в небето. Вървях между дърветата на превзетия оазис. Тази вечер беше различна от другите. Нямаше ги безликите сенки. Нямаше я болката от спомените, нямаше ги самите спомени, беше щастие и спокойствие, чист въздух и лек полъх, шумолене на листа и звънтяща песен на нощно гущерче. В мен се надигаше непозната вълна и аз разбрах, че нещо ще стане, когато тя достигне върха си. Но луните вече бяха високо и аз се върнах в лагера. Вървях между палатките и се заслушвах в себе си, само в себе си. Вълната се надигаше, оставаше й още малко, съвсем малко, затова спрях пред шатрата на императора, очаквайки края. Часовите взеха мечовете си «за почест», а аз все стоях, защото моята вълна вече се покриваше с пяна, оставаше й още малко, съвсем малко… и изведнъж тетивата в гърдите ми се скъса със звън на пречупен меч. Въздъхнах и влязох в шатрата. Внимателно поех чашата от ръката на императора и я плиснах в лицето му. Той отстъпи назад, избърса се и студено попита:

— Защо, десетник Зун Себенера?

— Ти си нищожество — казах аз. — Стар кон със затъпени рога, който дори не смее да се доближи до младата си кобила. Със смъртта на невинните рисуваш своето величие, а те презират дори и конярите. Влизаш в чуждите столици, когато вече са превзети и поставяш там свои статуи. А кой ще издигне статуи на мъртвото в нас?

— Седни, Зун Себенера.

Продължавах да стърча. Той седна и ме погледна с прозрачните си очи.

— Толкова ли искаш да те убия?

— Може би предпочиташ обратното?

— Седни, Зун Себенера.

Мълчах прав.

— Седни! — изкрещя той. — Вежливият гост уважава молбата на стопанина.

Аз седнах.

— Добре, светозарни. Уважавам молбата ти. За какво ти е всичко това? Лош артист си, играта ти личи.

— Дали съм лош или добър артист, това теб малко те засяга. Искаш да умреш. Добре. Още утре. Или тази нощ. Ти дойде при мен навреме, Зун Себенера. Сега искаш само да умреш. След пет дни ще искаш моята смърт. След месец ще разбунтуваш войниците, ще ме хвърлиш отвисоко върху копията им и ще седнеш на моето място, както някога аз седнах на него. И какво? Ще те завърти мелницата, наречена власт. Помниш ли? Това са думи от твоите поеми, Себенера.

Мълчах.

— Исках да те спася — отново заговори той. — Държах те до себе си, не те пусках в боевете — не помогна. Тогава те направих десетник. Надявах се, че така ще убия в теб онова, което с години изкоренявах в себе си. Ти не оправда надеждите ми. Аз исках великият поет Зун Себенера да прослави моя поход. И какво стана? Великият поет се превърна във велик воин. Но велики воини аз имам предостатъчно. Къде отиде поетът?

— Поетът дойде при теб тази нощ — отговорих аз. — Поетът ме доведе тук с конвой от безлики сенки. Поетът поиска аз да умра, за да може поне той да остане.

— Това не е поетът, за когото питам! Това е злият дух, който вечно драска душата и прогонва спокойствието, гаси наслаждението и докарва кошмари в спокойния сън. Под маската на фалшиво търсене той прикрива само страха, отвратителното лице на страха за богатството, за почестите, за името и легендите около него!

— Не приписвай на съседа си твоите болести, светозарни, това няма да те излекува, е казал Колдарай. И ти няма да се освободиш от страховете си, дори да ги припишеш на мен. Ти всъщност се страхуваш от мен, светозарни. И може би най-много от онова, което ме е довело тук. Страхуваш се, че същото ще се пробуди в теб и ти ще престанеш да бъдеш светозарен. Това е страшна сила, светозарни. Безсмъртна! Лъжеш, че си я изкоренил от душата си!

— Малко ме интересува какво мислиш.

— И тук лъжеш, светозарни. Знам, искаш да ме смутиш с безразличие. Но твърде дълго съм бил в твоята свита и знам какво значат за теб думите ми.

— Но какво искаш все пак, Себенера? Добре, моята смърт, моята власт, и после какво? Мир и любов в страната. Не си първият, не си и последен… впрочем, по-добре да си последен. Дори съседните страни да те оставят на спокойствие, ти непрекъснато ще воюваш с приятелите и придворните, с приближените, със заобикалящите. Даваш ли си сметка колко хора ще жадуват за твоя трон, твоята хазна, за императорската власт? Мирът пробужда завистта, любовта завършва с предателство. Нима е имало поне една жена, която те е следвала докрай? Нима не те напусна и Копрал, въпреки че ти я обезсмърти в поемите си? Само между животните понякога има мир и любов, Себенера, а хората стоят по-ниско от животните

— Хората се променят.

— Стига! Това не е просто ерес, това е глупост! Безсмъртните от сините дворци някога създали за забавление шепа изроди и после забравили за тях — ето как са се появили хората! Не знаех, че си толкова наивен. Такъв бях аз преди двайсет години, а уж сме връстници! Да промениш хората? Безсмъртни ли искаш да ги направиш? Прекланям се пред теб, всемогъщи! — той се разсмя остро и леко се поклони.

— Радвам се на доброто ти настроение, светозарни — аз също се поклоних. — Нека безсмъртните ти дарят дълъг живот и бодър дух. Нека ти помогнат да забравиш…

— Какво да забравя? — той вече не се смееше.

— Тази нощ. И моите думи: «Хората се променят.» Добре те познавам, светозарни. Ти не би ги забелязал, ако ги кажеше друг. Но това го казах аз, поетът Зун Себенера, а ти не забравяш казаното от мен. Не веднъж в моите стихове си откривал онези свои лица, които криеш и от себе си. Знам страховете ти и ти прибавям още един — страха, че хората ще се променят. Най-големият страх. Сега ти ще следиш всички около себе си, за да откриеш и най-малката промяна. Ще я виждаш навсякъде, дори и себе си ще подозираш — нали се смяташ за съвършен и завършен, сега се появиха съмненията. Ще започнеш да избиваш всички заподозрени, ще посееш ужас в себе си и около себе си и в този ужас също ще чувстваш промяна. И в стремежа си да унищожиш всички в края на краищата ще стигнеш до… Сещаш ли се?

— До себе си — каза той. — Добре. Нека бъде така, Зун Себенера. Но първо…

За миг в ръката му блесна острие…

По-нататък на помня. Дойдох на себе си, когато ме хванаха часовите и измъкнаха от ръката ми ножа. Неговият нож. Не знам аз ли съм го убил, отразявайки неговия удар, или съм измъкнал ножа от раната, която той сам си е нанесъл. Не помня.

През нощта избягах, без сам да зная защо, без да си давам сметка къде всъщност отивам, без да познавам пустинята. Не ме преследваха — избягалият в пустинята е осъден. Не взех нито храна, нито вода. На третия ден започнаха виденията. Струваше ми се, че безликите сенки вървят редом с мен и ме подкрепят, пустинята ставаше море или чернота. И ако се спасих, то е…“

Тук ръкописът свършваше.

* * *

— Вече ти казах, Рел, колко ми харесва Зун Себенера. Но разбери, не е там работата. Ти сам спомена, че на вас ви се изплъзват много неща. На теб, който си два пъти по-възрастен… Какво да кажа аз, Рел? Аз, който съм тръгнал по този път едва от година…

Ваус изпъшка:

— Баюн, непрекъснато се мъча да ти обясня точно това, но не мога да намеря начин да не те обидя…

— Глупости, Рел. Говори направо.

— Добре. Виждаш ли, ти не си тръгнал по никакъв път. Ти само си излязъл от релсите на досегашния си живот и сега се мъчиш да ходиш без предопределена посока. И при това не искаш да виждаш някои неща — например че между пътищата, които можеш да избереш, има достатъчно други релси, които могат да те хванат и повече да не те пуснат.

— И какво после? Добре, вярвам ти, приемам всичко, но какво ми предлагаш ти, Рел?

— Нищо, Баюн-чи! — в гласа на Ваус се мярна злост. — Аз и в книгите си никому нищо не предлагам. Никакви готови истини. Може би само малко вглеждане в околното…

Сега беше ред на Баюн да изпъшка от досада.

— Рел, само преди час ти казах цялата история и би трябвало да си разбрал, че поне вглеждането вече ми е познато…

— Но накъде, накъде се вглеждаш, пилоте? Предимно в себе си!

— А Фартат, Лори-Бин, Дилетиле? Толкова неща видях в тях и в другите, за които…

— Играчите, играчите на света са това, Баюн! Погледни сам отстрани — с кого си се срещал непрекъснато по целия свой прословут път на прозрение? С офицери от Фелдстратегиума, бандити, религиозни реставратори, неофициални диктатори като Фартат, гангстерстващи учени като Лори-Бин… А тези, които ги хранят, които работят за тях?

Баюн си спомни за случайния познат от бар „Надежда“ и премълча, защото в цялата си изповед не беше споменавал нито дума за него.

— Знаеш ли нещо за тези, които строят любимите ти самолети, Баюн? В огромни неотоплявани цехове, петнадесет часа в денонощие? Затова ти говоря, че твоето вглеждане не е достатъчно! Твоята странна съдба те е завъртяла сред големите играчи, ти виждаш как те натискат лостовете и ти се струва, че в действителност от тях зависи всичко. А самите тях ги мести по игралното поле ръката на историческите същности. Затова те винаги се оказват хора на миналото, защото се вкопчват в някой пръст на тази ръка, в някоя частна същност, която за него става Единна, става вечна и постоянна истина, валидна за всички времена. А някъде там, долу, между хилядите, пораства друга ръка, невидима и призрачна, протяга се нагоре и сваля играчите от полето. Там, между тях уж еднаквите, между които Лан иска да протегне паяжина от свързващи тръбички… Виждал ли си, наблюдавал ли си как работи зидарят, Баюн-чи?

— Случвало ми се е — тихо каза Баюн. Рел се беше изправил и с инстинктивно движение дърпаше ръкавите си над лактите.

— Представи си зида на обществото, Баюн. Стои зидарят, нито висок, нито нисък, нито умен, нито глупав, просто верен на неизбежното, като историята. Реди си той тухлите, отрупани до него — обикновени, ежедневни тухли с очукани, но прави ръбове. Попада тухлата в зида — отдолу с хоросана на битовите и семейни необходимости, отгоре с хоросана на развлеченията, и готово! Следващата. Следващата. По едно време в ръцете на зидаря попада някаква тухла, сякаш съставена от две, долепени под прав ъгъл. Здрава тухла, не е за изхвърляне. Оставя я настрана. След малко — друга такава. Настрана. Докато към края на седмицата — а неговите седмици са исторически епохи — се събере цяла купчина. А нашият зидар е грижовен, Баюн! И прави от тях чупка в зида, под прав ъгъл спрямо предишната посока. Защото знае — ако дълго време гради зида съвсем прав, той ще се срути. Нали знаеш, единственият начин да закрепиш лист хартия вертикално, е като го сгънеш…