Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

X. НАОР’НД’НАОР

Стори му се, че се е събудил в друга стая, два пъти по-голяма. После разбра, че илюзията е създадена от дневната светлина, ярко отразена в огледалото, което заемаше цялата стена срещу прозореца. Това двойно отражение придаваше на стаята странна импозантност. Баюн неволно започна да разглежда отразеното в огледалото огромно легло, на което беше спал едва ли не напряко и от което сега се подаваше собствената му разрошена, сънлива и небръсната физиономия.

Повече не му се спеше — винаги на ново място беше така. Той стана, въпреки че до срещата в Деарския електромеханичен институт оставаха повече от два часа. Искаше му се да полежи още, но от това щеше да последва лениво разположение на духа през целия ден.

Когато излезе от банята, желанието да се върне отново в леглото беше изчезнало. Стратегът отвори папката на нощното шкафче — там, както във всеки луксозен хотел, имаше приготвени листове и пликове за писма. Искаше да напише няколко реда на майка си; започна да избира между картичките, на които искряха фидеарските красоти — несъмнено по-цветни от действителността. От втория сектор на папката се подаваше някакъв сгънат лист. Баюн го разтвори и с известно учудване зачете текста, отпечатан с едър декоративен шрифт. „Инструкция за начинаещите обожатели на Деара“ — гласеше заглавието.

„Който и да си ти — делови пътник или временен беглец от светската или военна суета на своята страна — ти си гост на Деара. През времето на твоето пребиваване тя ще бъде твоята майка и любима. Не се учудвай, пришълецо — Деара е майка на своите дъщери, които носят върху красивите си силни рамене бремето на цялата духовна и държавна власт, майка на своите синове, които непокварени от лъжовни илюзии за мъжко надмощие, уверено крачат редом със своите обожаеми дами и им помагат във всичко, на което са способни.

Несъмнено ти много си чувал за нашите деарки. За тяхната красота, гордост и благородство. За тяхната свобода в любовта, неограничавана от никакви административни бракове. Но не си създавай илюзията, че ще срещнеш лекодостъпните момичета от курортите на своята държава. Откажи се от подобно отношение — с него ще изгубиш всички шансове и — ако си упорит — ще привлечеш интереса на нашата Контролиция. Уверявам те, че тя, независимо от мъжкия си състав, работи добре.

Вашите държави непрекъснато воюват, изясняват отношения, изпадат в конфликти и противоречия. Нашата Деара е дама, в чието сърце винаги ще се намери място за теб и твоята почивка от суетата. Стига да намериш ключа към това сърце.

Щастливи преживявания и чувства, пришълецо!“

Баюн прибра листа обратно.

„Не знаеш да се смееш или да плачеш… Или все пак нещата тук са по-естествени, отколкото ми се струва?“ Той се усмихна — леко и не много весело, — написа няколко стандартни реда за това, колко добре е пътувал и колко е красива столицата, и запечата картичката в луксозния плик с герба на хотела. Облече се и слезе във фоайето. [???пропуснато: „за да телефонира.“?] Преди всичко в посолството, за да регистрират командировката му. После в института, откъдето потвърдиха уговорената среща, и накрая — по телефона, който му даде Комран. Оттам не отговори никой. Той окачи слушалката и излезе на площада.

Влажният вятър носеше откъснати от вълните невидими капчици, разхлаждащи лицето му. Спокойна крайбрежна алея плавно се извиваше в далечината, размиваше се в леката прозрачна мъглица. Баюн си спомни (колко отдавна беше!) пътешествието върху айсберга. Онзи океан, Лонт, беше синкавозелен и спокоен. А Пант се вълнуваше, хвърляше се върху вълноломите, начупваше слънчевите лъчи в белите гребени на вълните и като малки призрачни мълнийки през пяната прелитаха дъгоцветия. Водата имаше странен тъмновиолетов цвят.

„Отново океан… И хоризонтът е толкова далеч, че ти се иска да обхванеш поне с мисълта си цялото това пространство, в което някак… неочаквано изчезват дребните неща. Толкова обичаните от господин Фартат дребни неща… Несъмнено дамите от Деара ги владеят много добре. Винаги място в сърцето — иронично се усмихна Баюн. — Място в необятното сърце на Деара има не толкова за заблудени туристи и обожатели… въпреки че и те не са за пренебрегване. Но мястото е преди всичко за техните капитали в стотиците свръхсигурни банки, нефалиращи банки, където всяка наплашена от икономическата суета душица може да складира своето валутно самочувствие. И нангарските преломници, и кондафските генерали, ампайските Едносъщни, дииските вождове, гинвохските князе — кой ли няма тук влогове? Тук е сигурно, Деара не воюва и никой не би посмял да воюва с нея — кой е луд да пали огън в касата си? Този смешен и с такова старание поддържан матриархат… Всъщност много логично, нали мъжете правят бунтове и революции — ако имат време и ако възпитанието им позволява да допуснат тази мисъл…“

Деарският електромеханичен институт се помещаваше в импозантна сграда, построена в модерния кръгов архитектурен стил. Изправен пред вертикалната стъклена клетка на стълбището, Баюн си представи едно безкрайно блуждаене по пръстеновидните коридори, докато намери нужната лаборатория.

„Без дух да остана… и ще остана, ако няма кой да ме съпровожда!“

Страховете му бяха напразни. Още от приемната стая… по-точно зала, зад двуметровата металическа статуя на Деарската Майка го посрещнаха двама контролицери с далеч не женствена външност, деликатно сложили ръце върху кобурите. Други двама с ловки ръце и очи заопипваха документите и джобовете на стратега. Съпровождащата ги елегантна девойка се усмихваше вежливо, сякаш искаше да каже: „Не че имаме нещо против вас, но все пак идвате от воюваща страна, нали разбирате…“ Баюн разбираше. С предразполагаща готовност държеше ръцете зад тила си, за да проверят вътрешността на сакото му и кратко, делово отговаряше.

— Да, в командировка… да, Фелдстратегиума, секретния отдел… не, неженен… стратег, да, пилот по специалност… да, лабораторията за ротационни стабилизатори… да, по споразумение К-256…

Проверката приключи. Елегантната началничка на вътрешната охрана го съпроводи по стълбището и коридора, въведе го в трапецовидна стая с няколко бюра и чертожни маси и със същата служебна усмивка съобщи:

— Господинът е нангарският специалист по споразумение К-256.

Излезе. Баюн остана срещу трите млади жени, които без да стават, с интерес го разглеждаха. Очакваше някоя от тях да заговори. Изглежда обаче от него също очакваха нещо. Неизвестно какво. Мълчанието — неловко за Баюн и явно недоволно у домакините — продължи вечност и половина. Най-сетне седящата до прозореца светлокоса жена извинително се усмихна и стана.

— Все пак гостът ни не е деарец — обърна се тя към колежките си, после със същата извинителна усмивка погледна Баюн. — В Деара е прието мъжете да се представят първи.

Баюн въздъхна. Първи провал в познаването на деарския етикет.

— Прощавайте. Долу подробно ме провериха и мислех, че са ви съобщили…

Разбра, че е налучкал подходящо извинение, защото двете седящи жени вежливо кимнаха и загубиха интерес към него. Светлокосата се доближи и протегна ръка. Беше съвсем млада, поне така се стори на Баюн, толкова по-изненадващо беше силното й, почти мъжко ръкостискане.

— Наор’нд’Наор. Аз ръководя отдела.

— Бих искал да се запозная с…

— Знам, ротационните стабилизатори, нали? Елате, ще ви покажа документацията.

По пътя към лабораторията минаха през малко фоайе, в което няколко мъже, стоящи край прозорците, пушеха и тихо разговаряха. Без да спира, Наор подхвърли през рамо:

— Почивката свърши, господа. — Възражения нямаше. Мъжете угасиха камулите и изчезнаха.

Баюн седна в предложеното му кресло и пое тежката папка. Започна разсеяно да я прелиства, чертежите и полупознатите формули се плъзгаха пред погледа му, но в паметта не оставаше нищо. Той се учуди на разсеяността си, докато разбере кой знае защо неразбраната досега истина, че много повече го интересува тази загадъчна, спокойна Наор, с нейното „нд“, поясняващо, че тя е дъщеря на майка си Наор и тази нейна майка е вероятно видна ръководна дама с благороден произход… От ниския фотьойл, без да вдига поглед, той можеше да види твърде малко — пред очите му бяха две малки изящни обувки, от които нагоре продължаваха вълнуващи, може би малко пълни крака — нищо повече. Тогава Баюн направи единствено възможното…

…вдигна глава и я погледна в лицето. Посрещнаха го две заинтересувани насмешливи очи.

Той се усмихна, като си пожела най-обезкуражаващата усмивка.

— Знаете ли, аз съм практик. Преди да съм видял прибора, чертежите не ме вълнуват толкова.

— Можете да го разгледате — Наор посочи стенда.

— Знаете ли… в момента повече предпочитам да разглеждам вас. Ако деарските закони позволяват, разбира се!

— По този въпрос много ясно е казано в инструкцията за начинаещи обожатели! — с привидно сърдит тон отвърна Наор. — Не сте ли я чели в хотела?

— Да, видях я, само че…

— Какво „само че“?

— …виждате ли, аз съм неграмотен!

Тя го изгледа с широко отворени очи и изведнъж избухна в смях. Смехът й протегна във въздуха онази звънтяща тънка нишка, с която започва приятелството и близостта и Баюн, който също се засмя, разбра, че въпреки всички тревоги, въпреки всички проблеми, неговите двадесет и седем години също са подвластни на деарската магия, която събира в невъзможна едновременност толкова много и толкова различни мисли и желания…

* * *

Белезите на някогашна украса висяха по стените на заведението (което най-точно би могло да се нарече кръчма) във вид на проядени от бръмбари платнени обшивки, съдържащи всички цветове освен белия. Масите отдавна не познаваха покривка, а мръсните газоразрядни тръби пръскаха също така замърсена светлина върху съмнителната пъстрота на посетителите.

Бар с меланхоличен барман, който налива чашите, без да сваля стъкления си поглед от пространството над главите на своите клиенти.

Голямо, неприятно високо, препълнено с маси, около всяка от които седят четирима и поне един стърчи отстрани за компания.

Баюн се чувстваше много странно. Това започна още сутринта, когато приключиха с документацията и демонстрациите на стабилизатора. Баюн изрази напълно искрен възторг от качествата му. Наор мълча дълго, толкова дълго, че тишината в лабораторията стана почти веществена и неочаквано попита.

— Баюн, за довечера някакви планове имате ли?

— Не.

— В такъв случай имам намерение да ви поканя на… едно място, където ще можете да разглеждате и мен, и Деара на моя фон. Тази Деара, която туристите не познават!

Тя каза това с невероятна естественост, сякаш го канеше, за да му демонстрира друг образец на ротатора. За кой ли път през този ден Наор предизвикваше недоумение в чувствата му; откровеността на реакциите й започваше да му харесва изненадващо силно. Преди една-две години у него едва ли би могла да се появи дори представа за такова женско поведение или ако беше възможно, то щеше да му се стори сухо, противоестествено, дори цинично и отблъскващо. А сега беше… съвсем обратното. Едно движение на ръката й, една пестелива усмивка, мигновеният поглед на светлите й очи, които тя в застинал полет спираше в неговите, можеха да го вкарат в душевно състояние, за което нямат значения всичките комрани, дилетилевци, демони, фартати. Разбира се, през ум не му мина да се откаже от поканата или дори да зададе някой уточняващ въпрос. За въпроси Баюн просто не се сети и през целия ден, докато обикаляше забележителностите на Фидеара, беше принуден да гадае какво ли ще е това тайнствено място.

Беше именно тази кръчма.

Пробиха си път до бара. Докато Наор полугласно убеждаваше нещо бармана, който дори я удостои с разфокусирания си поглед, Баюн продължи да се оглежда и най-сетне разбра какво създава у него чувството за неестественост. Жените! Те преобладаваха сред посетителите. Възрастни и млади, почти момичета и раздърпани полудами, държащи или оставили пред себе си чаши с различни размери и съдържание — впрочем повечето с традиционното деарско тоно, което хвърляше светлосини отблясъци върху лицата и масите. Съвсем близо до него зад масата седеше възрастна жена, която в Нангар би могла да бъде домакиня на голяма къща и майка на четири деца. Баюн ясно виждаше месестия профил, когато тя отмяташе мрежестия воал под шапката си и пиеше направо от бутилката.

Явно убеден от Наор, барманът се измъкна иззад стойката. Изглежда подът отзад е бил поне с една педя по-нисък, защото на бял свят — т.е. в помещението — се появи гигантско туловище, разширяващо се от раменете надолу в поразителен ханш и колоноподобни крака, които го понесоха към ъгловата маса с два стола. На тях седяха брадясали мъже с неопределена външност. Единият спеше, другият разглеждаше света с неподвижен поглед, раздвижен само от въртенето на главата. Изглежда бяха от постоянната декорация на заведението. Когато барманът им заговори — отначало тихо и бащински, — в очите на будния пламна неподправен ужас. С неочаквана ловкост той хвана спящия и го придърпа в скута си, прегърна го през раменете — спящият само примляска и продължи да спи. Барманът ги задърпа. Будният продължаваше да го гледа с ужас отдолу нагоре, от очите му потекоха едри пиянски сълзи. Беше вкопчен от спящия си компаньон с надеждата, че заедно по-трудно ще ги изхвърлят. Изглежда, стремежът да остане зад масата беше за него проблем, сравним само със запазване на девственост или поне революция от среден мащаб. Но барманът не пожела да се съобрази с това. С професионално движение хвана под мишниците по-активната част от двойката и я помъкна към изхода. Спящият, без да напуска блаженото състояние, провлачи пробитите си подметки между масите.

Когато седнаха, Баюн видя в разширените от мрака зеници на Наор своето отражение — елегантно, вежливо, непроницаемо и странно напрегнато. Тази привична в последните месеци маска изведнъж го раздразни. Сега, тук, той не беше пилот, стратег, агент, емисар. Беше един млад мъж на двадесет и седем години и можеше да си позволи естественост… вместо това продължаваше нищо незначещия разговор, отчаяно търсейки онази фраза, онази дума поне, която би променила изцяло тона му, съдържанието, поведението, всичко…

— Всички сте филове!

Баюн едва не подскочи, когато този писклив глас преряза въздуха.

— Гнусен тип!

Той различи в полумрака чертите на къдрокосо пълничко момиче, седящо до самия бар, което енергично размахваше стиснатия в юмрука си огромен камул.

— Всички сте филове, гнусни типове, чакате само великата деарска мръсница да ви впрегне нанякъде и ще размахате опашки!

Партньорът й — слаб мъж с красиво безволево лице — се мъчеше да я усмири с успокоителни жестове и объркано мърмореше.

— Не трябва, мила, моля те, не трябва, хайде да вървим, хайде…

— Няма! Ти ще си вървиш! Всички ми омръзнахте, повръща ми се, чувате ли, повръща ми се от вас!

Тя хвана с трепереща ръка чашата и наведнъж изгълта съдържанието й. Възползвайки се от паузата, слабият мъж наметна на раменете й лекото палто и с мека настойчивост я поведе към изхода. Тя престана да шуми, пристъпът беше минал, раменете под тънките ръце на партньора й беззвучно, спазматично се разтърсваха. Баюн дълго и озадачено гледа след тях, а после, обърнал се, видя пръстите на Наор, стиснали до побеляване ръба на чашата. В сянката на ъгъла очите й почти не се виждаха, потънали в необяснима за него тъга и болка.

— Отново същото, без дух да остане! — в гласа й прозвуча злоба.

— Отново?!

Баюн категорично нищо не разбираше. Едва сега като че ли Наор го забеляза. От очите й изчезна студеното ожесточение.

— Извинете, Баюн. Забравих, че вие фактически нищо не знаете за Деара.

Тя помълча малко и добави:

— Виждате ли, аз я познавах…

— Кого, Деара ли? — глупаво попита стратегът.

Наор криво се усмихна.

— Става дума за Кайнир… за това момиче, Баюн. Много често се срещахме преди в Клуба на равните. Тя четеше там прекрасни и смели стихове, това беше чудесно, но после винаги започваше да говори за въоръжени акции, за нападения, измисли цяла теория за това, а когато се мъчехме да й обясним някои неща, започваше да крещи почти както сега и накрая престана да идва… После разбрахме, че се е включила във „взривните отряди“ — има у нас такава терористична организация, познавам някои от тях. И този, нейният приятел… знаете ли, тя не може да го търпи и същевременно не може без него, той е единственият мъж, който е в състояние да понесе всичките й неврози и изстъпления. Той… беше ми съученик, имаше бъдеще на химик, още в училище правеше опити, откриваше някакви свои структурни теории… А сега им прави бомби. И ще свърши заедно с нея в подземията на Контролицията, а за контролицерите ще има още един повод да тършуват из нашите клубове, за тях възможността да ни припишат акциите на „взривните“ е добре дошла, Баюн.

Той я гледаше с широко отворени очи.

— Велика съдба, Наор, за пръв път научавам, че у вас има някакви съпротивителни движения. Простете, но нима в Деара има основания?

— Основания… Какво значи основания, Баюн? Има една вечно отворена социална рана — нашият „матриархат“! Една старателно поддържана, противоестествена пародия на древния матриархат, която за някои е много удобна, защото тези някои смятат, че така ще предпазят обществото от промени, нали всяка промяна е опасна преди всичко за сейфа!

— Знаете ли, Наор, почти за същото размишлявах и аз днес, докато идвах към института… Но, струва ми се, у вас и мъжете, и жените по своему са доволни от живота.

— Лицемерие, Баюн! Наследствено лицемерие! Деара е пълна с мъже, докарали се почти до импотентност, с неудовлетворени и невротизирани жени, които се мъчат да компенсират чрез административни и дворцови интриги, скандира се за пълна промишлена и икономическа независимост от мъжките държави и отново, навсякъде лицемерие!… Днес вие искрено се възхищавахте от ротационния стабилизатор и аз бях щастлива да чуя такава оценка от един пилот, защото наистина сама съм сътворила този прибор; сама съм изработила опитния екземпляр — до последния винт. Но знаете ли в действителност защо и как съществува моята лаборатория?

Разбрал, че от него не се иска отговор, Баюн тактично мълчеше.

— По много интересна причина, стратег Глордах! — със студено ожесточение продължи Наор. — Защото моята майка, госпожа Наор’нд’Раон, трета придворна съветничка на Великата, прецени, че е по-добре капризната й дъщеря да си играе с научни залъгалки, отколкото да се занимава с политика. И беше достатъчна една хартийка с подписа на Великата, за да се излюпи цяла лаборатория към ДЕМИ.

— Но вие действително имате ум на конструктор, Наор!

— Това за никого няма никакво значение, пилоте! — почти извика Наор и в очите й се появиха сълзи. — Всички чакат! Чакат да изживея малките лудости на младостта и да заема мястото на майка си в ритуалите на правителствената машина…

— И майка ви ли очаква това, след като ви познава от малка?…

— Най-вече тя, Баюн! Тя никога няма да допусне и никога няма да види в мен онова, което не желае!

Наор преглътна сълзите и с рязък несръчен жест надигна чашата си. Баюн я гледаше слисан. Проклятие, помисли си той, имало душевни бъркотии, не по-малки от моята…

Лицето на Наор бързо възвърна защитното си спокойствие. От избухването й бяха останали само малки прозрачни кристалчета в ъгълчетата на очите. И в този момент Баюн изведнъж разбра колко е красиво това лице и как би искал да го скрие в дланите си, да изсуши с устни сълзите му… Това ненадейно видение го накара да отклони поглед от очите, които бяха започнали да го поглъщат.

— Наор…

Усещаше, че за пръв път в разговор с жена, която харесва, може да говори точно това, което би искал.

— Не можете да си представите колко близко отношение към света имаме, Наор. Моят Нангар по нищо всъщност не отстъпва — същото обществено лицемерие, само дето начините за прилагането му са различни. Същата олигархия, замаскирана с велики принципи и традиции, а всъщност загрижена само за неизменността. С тази разлика, че нашата върхушка е разнородна и всяка институция дърпа властта към себе си и понякога нишките, които управляват бедните човекоединици, така се оплитат, че… тогава идват войните. Всъщност войната с Кондаф беше провокирана от нас, беше добре дошла и за нашия Фелдстратегиум, и за Концентъра! Знаете ли, за пръв път говоря така за нещата, всичко идва може би от тази… илюзия, че светът може да живее и по-умно. Би могъл!

— Светът? Какво искаме от света, Баюн? Светът съществува такъв, какъвто е, той ни е родил и сега от нас, хората, живеещи в този свят, се иска да живеем по-умно! Би могло, прав сте, но толкова е трудно… Ето, ние двамата с вас дори желаем това, но можем ли да скъсаме хилядите нишки вътре в нас?

Можем ли? Въпросът увисна във въздуха между двамата и Баюн протегна ръка през неговото сребристо трептене, за хване нейната.

— Но между тях има и такива, които не бива да късаме, Наор…

Тя не каза нищо, не се отдръпна, продължи все така замислено и тъжно да го гледа и само малкият й пръст леко погали ръката му. Тази мимолетна ласка го заля с гореща вълна — цялата нощ с Йохат не бе му дала такова вълнение. Усети се, че сега ще започне да говори глупости, и си заповяда да мълчи.

В това време отзад, от дъното на залата, равномерният шум рязко се усили. Без да пускат ръцете си, двамата се обърнаха. Отначало нищо не стана ясно. После Баюн различи границата на конфликта между две групи съединени маси. Едните крещяха на другите, другите напираха да се бият, някой размахваше пистолет, ръце го отклоняваха, нангарските проклятия се преплитаха с гинвохски лаещи псувни, между които отчетливо звучеше характерен кондафски диалект — всичко това грабна вниманието на будната част от аудиторията, оживи замрелите тостове, някой залагаше за победата на нангарското оръжие, друг — на кондафската дисциплина и ред, и всичко това беше толкова печално и безсмислено, че Баюн се намръщи. Преди година може би и той щеше да скочи в защита на съотечествениците си — групата преситени нангарски туристи, намерили за лесна жертва на своя патриотизъм няколко гинвохски емигранти. Ругаеха ги защо са изменили на Нангар и са се продали на Кондаф. Гинвохите отвръщаха получленоразделно, че свърши вече тристагодишното робство под петата на Нангар и сега ще бъдат редом с кондафските братя, докато мръсните нангарузи се натъпчат обратно в пустинята, от която са се пръкнали!

Баюн се извърна към момичето, прочете в очите му същото горчиво отвращение. Почти едновременно двамата станаха, промъкнаха се през тълпата зяпачи и нощната улица ги погълна в мъглата си така, както поглъщаше нощните осветители и се превръщаше в редица от сияещи хралупи в тъмното дърво на нощта. Двамата вървяха по дъното на мъглата между сиянията и нямаше нищо извън този облачен коридор с безмерно дебели стени. Вървяха така естествено в пространството, както във времето са вървели безчислени двойки като тях, всяка със своята единственост и всяка като останалите, всяка затворена в себе си и разтворена в безкрайната верига от минали и следващи…

— Тук живея аз. — Гласът на Наор така просто го изтръгна от магията на мъглата, че в първия момент Баюн не осъзна смисъла на думите й.

После разбра — тя го бе довела до своя дом и нищо в гласа й не говореше за някакви местни морални задръжки от късния нощен час. Деара…

През просторното антре тя го поведе по широките вити стълби към втория етаж. Минаха край свит на кълбо огромен фил, два пъти по-голям от милия Бу. Гущерът го удостои с едно око и отново задряма. В полумрачния хол, през който трябваше да минат, Баюн не веднага забеляза в ъгъла причудливия абажур, под който госпожа Наор’нд’Раон, третата придворна съветничка на Великата, редеше гадателни знаци върху огромна полирана маса от тъмно дърво.

— Добър вечер, майка ми — равнодушно каза Наор.

Изглежда това беше поздрав. Без да дочака отговор, тя поведе Баюн към вратите в дъното. Госпожа Наор’нд’Раон бавно вдигна масивната си глава със следи от някогашна красота и ги огледа спокойно и преценяващо. Тънкият дамски камул, втъкнат в дясната й ноздра, иронично потръпна. Стратегът се чувстваше страшно неудобно…

— Мъж по това време? Ти ме радваш, малката ми!

Наор с нищо не показа, че е чула, но в мебелираната тишина на хола думите, произнесени с царствена ирония, дълго висяха във въздуха. Тя отвори пред объркания Баюн вратата на стаята си и едва на прага подхвърли през рамо със същия равнодушен глас:

— Добра нощ, майка ми.

Този път това беше пожелание.

И Баюн разбра, че е попаднал в друг свят. Тук нямаше нищо от претенциозния лукс на хола с ресните, висящи от абажури и пердета, с безчислените покривки върху безчислени мебели. Леглото, работната маса, библиотеката бяха изтеглени от прости и точни линии. Тази преднамерена простота контрастираше със стената над леглото, върху която се простираше огромно… пано?… композиция?… барелеф? Може би всичко това едновременно от сухи полирани клони, огромни океански раковини и живи цветя, поставени — това личеше не веднага — с възможността често да се променят, защото картината, нарисувана с такива странни средства, не беше нещо завършено и застинало в окончателна красота, тя пребиваваше в скрито непрестанно движение, където всеки ден се появява нещо ново, за да се преплете с другите, скрива нещо предишно, за да го направи живо и загадъчно. Някъде в плетеницата от черни блестящи клони проблясваха кристални обеми и Баюн изумен различаваше зад стените им опулените очи на океански риби, за които малките аквариуми с неправилна форма са цели вселени!

— Наор! — почти несъзнателно, усетил близостта й, той я прегърна. — Конструктор Наор, това е изумително!

— Наистина ли ти харесва? — очите й искряха с открита радост, ръцете й галеха раменете му.

— Наор, момиче, всичко при теб ли е така вълшебно? — отговаряше с въпрос Баюн, защото вече нямаше значение получават ли отговор въпросите или сами са отговори на себе си, нямаха значение вече думите и разбрали това, устните сами се сляха в топлото мълчание под скулптурата от черни полирани клони.

* * *

…отначало имаше много падащи неща, които Баюн, а може би това не беше Баюн, не различаваше в бързината им. После се оказа, че те не падат, а текат хоризонтално, това е паваж, улица и всяко паве… без дух да остане, има лице, едно и също лице — на Демона. Всяко от тях прави някаква своя гримаса, но дали тя се променя, Баюн не може да разбере, защото отминава, отминава и пак отминава, докато излезе на площад, покрит с все същите лица — тук те се усмихват, учудено или радостно, но това вече не е важното. В центъра на площада стои Лан Фартат, но половината от лицето му е разтегната в чертите на Презитега, има нещо от гримасите на Комран, а погледът е на Дилетиле. Хибридният човек прави някакъв непонятен жест, сякаш обгръща нещо или някого. С безкоментарната логика на съня Баюн вижда всичко непоносимо страшно — фигурата престава да се движи и застива с вдигната нагоре длан. Пръстите започват да светят, сиянието пълзи надолу по ръката, достига изменчивата многолика гримаса и рязко се усилва. Схванатият от ужас Баюн не може да извика или да се помръдне, немигащите му очи обхващат все по-разширяващата се светлина, тя достига потъналите досега в сива сянка сгради, но това вече не са сгради, а гъсти джунгли, по клоните висят човекоподобни кетрали. Те леко се полюляват на дългите си ръце, в хипнотизираните изблещени очи има нещо безнадеждно. Светлината става непоносима, това е вече лавина от ослепително сияние и жега, всъщност това е хилядократно забавен взрив и той го е виждал някъде! Виждал е висящите по клоните кетрали, тяхното бавно превръщане в димящи късове месо, които, пронизани от неистовата жега, бавно падат, а по голите изгорели пръчки остават само юмруците им, изведнъж страшно жалки и безпомощни. Телата засипват площада, лицата на Демона, които немигащо гледат с безжалостен поглед, телата закриват все повече от тези очи, в които е отразен сияещият хибриден човек…

Докосванията на ярката сутрин, нахлуваща през прозореца, спасиха Баюн от нощния кошмар. Няколко секунди той не можеше да дойде на себе си в непознатата обстановка. После видя спящата Наор и си спомни всичко. Сега, при трезвата светлина, той виждаше една млада красива жена, която продължаваше да харесва и желае, но това бе придобило някакъв по-друг смисъл… Някъде в света, в близкия свят, съществуваха Комран, Фартат, Дилетиле, някъде в близкото минало време беше съществувала Игис, която също така е била безкрайно нужна, а после… забравена — и от едното, и от другото светът не бе станал по-ясен.

Скочи от леглото и бързо започна да се облича. Когато закопчаваше ризата си, се обърна и срещна погледа на Наор — вече разсънен, замислен, напълно буден.

— Добро утро, любима Наор — усмихна се Баюн и си прехапа езика, но късно.

Това фалшиво, като разстроена струна „любима“, съпроводено с още по-изкуствена усмивка, изведнъж застана между тях. Лицето й се изопна, между веждите се вряза дълбока бръчка.

— Нещо променило ли се е през нощта, Баюн? — тихо попита тя.

— Какво ще се е променило, мъничката ми! — жизнерадостно отговори Баюн. — Просто дойде денят и трябва да си вършим дневните дела!

Лицето на Наор почервеня рязко, като от плесница. Секунда-две по устните й се сменяха неизказани думи, после се успокоиха. Тя се протегна предизвикателно, силно се огъна назад, неприкрито се прозя и каза с равен глас:

— Всъщност ти си прав. Нощта свърши.

И изведнъж добави с игриво уважение:

— А ти си талантлив мъж, Баюн. Можеш да смяташ, че една деарка не е разочарована от теб!

Баюн я погледна и не отговори.

А улицата вече е пълна с деарци и туристи — не можеш да прецениш кои са повече — бързащите да хванат сутрешните изпарения на океана? А в устата е кисело, сякаш плискащата се в цялото същество горчилка търси път навън… Но вълната бързо спада, остава да тлее глухо някъде вътре, като че ли прогонена от бодрия шум на улицата, но…

„Без дух да остана, без дух да остана, всичко е глупост, всичко е гадост и хукнах да се спасявам при първата… — не се осмели да я нарече някак, — а от какво се спасяваш толкова, фил такъв, и къде се спасяваш! За Демона се постара да забравиш, като че ли успя да се спасиш от лудост, забърка се във всички военни и държавни тайни, нищо не разбра, всички предаде, дори не ги продаде и пак за теб нищо! Сравни Фартат с Комран — видя ли нещо? Фартат с Дилетиле — разбра ли нещо? Съчета Йохат и Игис в една нощ с Наор — почувства ли нещо?

Постигна ли нещо?

Достигна ли нещо?

Само това, че се обвързах с десетки примки и всяка ме дърпа към себе си, като че ли моят врат й принадлежи! И мога да противопоставя само това усещане — проклето, измамно усещане!, — че имам сили да дръпна всички тези примки към себе си, да оставя всички тези Фартати, Комрани, Дилетиле с празни ръце, а аз, всемогъщият, всезнаещ Баюн, да прочета по следите им съдбата и да знам… какво? Как да се боря с тях? Откъде, велика съдба, откъде, кой ще ми каже, без дух да остане, кой ще ме просвети какво да правя и да правя ли нещо?

И най-вече — защо?

А трябва да ходя при Деарския резидент на Огнището. И не само трябва, но и искам да отида, а защо ми е? Защо имам тази нужда да говоря с него? Защо ми е това проклето любопитство, което ме кара все повече да ускорявам крачка? И защо… защо не чувствам Предписанието? Или то вече е станало част от мен и не мога да отлича себе си от него?…“