Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

VI. СИЛОНШЕРСКОТО ТЕЧЕНИЕ

Изгряващото слънце трябва да бъде отдясно. Носът на лодката, ако заобленият гумен валяк може да бъде наречен „нос“, тогава ще сочи юг. Ако гребе по седем часа в денонощие, най-много след три дни на хоризонта ще се покажат върховете на Ратан.

На петият ден Баюн разбра, че се е заблудил. На хоризонта нямаше нищо. През последните два беше изчезнало дори желанието му да се бори с този спокоен гладък океан. Когато в края на третия ден на юг така и не се показаха планински върхове, младият мъж вече искаше да се остави на волята на ветровете, стихиите и всичко, което в романите помага на корабокрушенците. Още две денонощия Предписанието гребеше с неговите ръце. Сега, на петото, изглежда и то се отказа. Във всеки случай никой повече не караше ръцете му да хванат веслата.

Баюн се отпусна по гръб. Опипа кървавия мазол на ръката си. Намръщи се и заби поглед в небето. Лежеше и изпитваше нещо като наслаждение от покоя. Пет дни без събития. Освен ако не се счита предстоящата смърт. Пет дни без борба със себе си и с околните. Имаше на какво да се наслади човек преди края.

„Движение…“

Баюн с лениво учудване регистрира тази дума в главата си.

„Движение… движение…“

„Какво движение, без дух да остане?“ — ядоса се той.

„Движение…“ — увери се, че чува Предписанието. — „Има движение“

Баюн разбра, че това е нещо ново и отвори очи. Имаше движение. Нещо беше завъртяло лодката в обратна посока. Слънцето светеше отляво. Подводно течение? Той почти физически усети как Предписанието се рови в паметта му. Морски течения… забравена ученическа карта по география… редки букви, извити като влечуго през синевата на океана: „Силоншерско течение“. И всички данни, свързани със скоростта и размерите му. Кой знае как и те бяха запечатани в някоя заблудена гънка на мозъка му.

Сега стратегът разбра защо пети ден не се показват Ратанските върхове. Упорито, но безмислено той се беше борил с могъщото течение. А то, без да забележи нищожните му усилия, го беше носило в обратна посока. На север, към екватора.

„Диис и Ампай.“

Тези названия се отърсиха от праха на паметта му. Два големи острова, между които минава Силоншерското течение. Единствените брегове, до които биха му стигнали малкото храна и вода от неприкосновения запас. Диис и Ампай — две места, които Баюн никога не би желал да посети.

Диис присъстваше във всеки втори приключенски роман с неповторимия си колорит на разбойническо свърталище. Заобиколен с непристъпни подводни скали, островът векове наред бе служил като място за заточение. Пиратски набези — по-късно се е превърнал в база за контрабанда. Диис оставаше недостъпен за всяка по-твърда власт, която би се заинтересувала от него. Спомни си историите на десетките неуспешни десанти на морската пехота. В най-добрия случай те успяваха да отстранят някой от брадатите вождове. На следващия ден биваха изклани от следващия главатар, ненадейно появил се от вътрешността на острова. Постепенно се постигаше нещо като въоръжен неутралитет. Дииските главорези се научиха да не нападат богатите курортни градове на Деара и крайбрежието на Ампай. Това им спести наказателните експедиции, които при нарасналото съвършенство на оръжието им струваха все по-скъпо. Диис се отказа от пиратството. Контрабандата беше по-изгодна.

Що се отнася до Ампай, сведенията идваха от друга посока. От колониалната история на Нангар можеше да се научи, че Ампай е малозначимо владение по средата между Нангар и Кондаф. Било е заселено с диви и необразовани племена, които Едносъщните доста умело поддържаха в първобитно състояние. Ампай осигуряваше кадри за манастир-лагерите и слуги за висшите Едносъщни. След Прелома останалите живи Едносъщни ведно с останките от армията си превърнаха острова в своя база, настръхнала срещу новия режим. Там се градяха планове за реставрация на теокрацията. Ампай беше естествен съюзник на Кондаф във враждата му с Нангар, а злите езици говореха, че по-скоро е обратното.

Къде щеше да е по-добре да попадне — на Диис или на Ампай?

„Ампай“ — беззвучно каза Предписанието.

Баюн не възрази. Отдавна не му възразяваше. Само потръпна от мисълта, че отново ще бъде сред врагове и унизително ще играе ролята на враг.

Все пак това е роля. Въпреки желанието си той се оказа едва ли не в положението на разузнавач, проникнал във вражески лагер. Разбираше, че това е самоутешение. Но то съдържаше немалка доза истина. Дори почти цялата истина. Неясно оставаше само чий разузнавач е стратегът Баюн. Неясно оставаше как ще се върне в Нангар. А ако успее, как ще го посрещнат там? Впрочем такава мъглива перспектива не беше достойна за размишление. Много по-актуално бе да използва самотата, за да се разрови из себе си. Откриваше промени, макар да не можеше да ги назове или определи. Но знаеше — вече не е предишният Баюн.

Остави веслата и плъзна разсеян поглед по хоризонта. Нещо блестящо трептеше на абстрактната линия между небето и водата, но беше прекалено далеч, за да се познае какво е то. Слънцето бавно залязваше. Неусетно се стопи и слънчевата пътека. Лилавите оттенъци постепенно отстъпиха на нощта с нейните вечни спътници Зун и Себенера. Впрочем Себенера вече изоставаше — пролетта бе към своя край. Тя изгря едва когато Зун беше високо в небето. Това беше последното, което Баюн видя, преди да заспи.

Събуди го лек тласък. Стратегът отвори очи и веднага ги затвори, ослепен от ярката светлина, която не идваше от слънцето. Пред лодката се издигаше кристален, безумно сияещ склон. Баюн с труд се овладя и изправен на колене, се огледа. Гуменият борд на лодката се триеше в подножието на айсберг. Изпълзя върху леда, като издърпа лодката след себе си. По една случайност имаше удобна площадка.

Айсберг в тропическия пояс? Ама че работа. Спомни си нещо прочетено за тези ледени острови, но какво? Като че ли нещо свързано с Ампай… да! Предписанието извлече страница от справочника по навигация, който някога в някаква канцелария случайно беше разлиствал. Раздел „Океански течения“, страница 119:

„Силоншерското течение започва на 540 километра от Южния полюс и се движи към екватора. Причините за неговото възникване…“, не това… „големи късове от южните ледени полета…“ а, ето го: „попадат в течението и постепенно, топейки се, достигат дори до екватора. Често явление по тези места, те се използват от населението на остров Ампай като източник на сладка вода, която на острова не достига. Още в древни времена ампайците са построили преграда от каменни стълбове, забити в дъното на Диис-Ампайската плитчина. Когато ледените блокове опрат в тази преграда, туземците ги изтеглят с корабите си, а ако блоковете са големи, ги насичат на късове…“

Баюн се зае да огледа по-обстойно новото си плавателно средство. Айсбергът беше не повече от двеста метра в диаметър. С неравномерната си блестяща архитектура приличаше повече на къс небе — едно продължение на вечно белия небесен купол, стъпил върху синята равнина на океана.

Скоро реши, че е видял достатъчно. Избра нова площадка и се върна за лодката. Пренасянето й беше изпълнено с емоции. Особено когато пакетът със сушени концентрати се изплъзна от ръцете му и бавно започна да набира скорост към водата. Трябваше да направи няколко скока и с цената на едно натъртване да го хване. Чия беше заслугата за този подвиг — дали на Предписанието, или на стомаха му, разтревожен за бъдещето си — Баюн не уточни. Докато подреди всичко на мястото си, денят влезе във владение. Слънцето бързо изсуши влагата по дрехите му. Тънки ручейчета потекоха около преобърнатата лодка. Баюн се изтегна върху дъното, което бе удобно като фотьойл. Чувстваше се спокоен. Това спокойствие не приличаше на живота преди появата на Демона. Не приличаше и на кратката женитбена отпуска, която му бе дало Предписанието. Тогава суетнята на душевните радости му пречеше да осъзнае свободата си. За пръв път животът го остави на спокойствие. Живот, съдба или кой знае какво… Разговори, полети, грижи, служба… Поток на едно житие, което с постоянна скорост, подобно на Силоншерското течение, носи несметни разнолики кристалчета: всяко със своя блясък, своя форма. Течението ги уеднаквяваше. Дори брилянтът, потопен във вода, губи част от блясъка си. Рядко се случваше нещо да завърти и размъти това течение. Още по-рядко кристалчето на някой човек да излети над водната повърхност и за пръв път да почувства своя блясък! Изхвърлен от битието, Баюн се потапяше в сложността на новата си свобода.

Свобода.

Стремителното, вечно недостигащо време забави своето трескаво движение. Изведнъж доби смисъл. Стана безкрайно и открито в своята истинска същност. Хоризонтът се отдръпна като при височинен полет, сякаш за да докаже сферичноста на планетата. Вместо високи стени, надупчени от прозорци, вместо калните улици, затворения обем на стаята или пилотската кабина пред Баюн, над Баюн, около Баюн се разтваряше пространството. Тихо и величествено. Свободно.

Отново и отново Баюн се връщаше към тази дума, на която изживяното пространство-време даваше нов смисъл. Гърлото се стягаше от протеста на тялото, което още не можеше да свикне с тази новост. Шести ден в океана?! Този протест все по-рядко го пронизваше. Сега, когато наоколо имаше толкова малко неща — един океан, един айсберг, — всичко скрито в душата можеше да бъде извадено на яркото слънце, да бъде подредено по опразнените лавици на мисълта, да бъде спокойно огледано.

Какво всъщност се случи с теб, стратег, не — пилот, това за стратега беше после, какво всъщност? Един Демон се вклини в живота ти със своето Предписание. Защо? Стана стратег, като изпъкна единствено със свръхестествен нюх към настроенията на началниците си? Да! Проникна в секретния сейф на отдела си, но предаде ли някъде тайните? Не! Против волята си, с невъзможна арогантност облада Йохат, но беше ли това неприятно за теб или нея? Разбира се, не. Изобщо нищо не е ясно, без дух да остане…

Нищо не беше ясно. Слънчевата топлина все повече го отпускаше. Без да е стигнал до някаква яснота, Баюн заспа. Почти веднага пристигна Демона и с ирационалната естественост на съня го покани на танц. Те се завъртяха по блестящия паркет на семейство Теракол. Баюн прегръщаше вече не Демона, а Игис… впрочем лицето бе на Игис, а всичко останало на Йохат. Игис-Йохат го гледаше с влажен поглед и с пиянския глас на Халбун шепнеше: „Има разни хора, Баюн-чи, едни честно служат на националната ни икономика и нравственост, като не бързат да си получат закупеното олово, а други, например… — тя кимна към Лотикс. С елегантно движение отстъпи назад и безволевият Баюн попадна в ръцете на убития, който го поведе през безликата танцуваща тълпа. Лотикс го прегръщаше през рамото и хватката му ставаше все по-силна, Баюн не можеше да откъсне поглед от неподвижната струйка кръв в ъгъла на устата му, а Лотикс стискаше все по-силно и по-силно…

Събуди се с изтръпнало рамо. Слънцето клонеше към залез. Това природно събитие този път беше изпълнено с толкова багри, нюанси и промени, че напомняше самия живот. И като живота завърши с дълбока непрозрачна нощ. Околното, загубило образа си, избледня. Останаха само звуците, усещанията, миризмите. Толкова малко за една реалност.

И толкова много за едно въображение.

Плискането на океанските вълни напомняше за вибрафонов концерт на брега на Сиса… Когато Баюн беше на девет години, Едносъщният Дилетиле заведе техния клас на концерт. Баюн не знаеше чия е тази музика, едва по-късно научи, че Храмовият оркестър е изпълнявал предкласически автори, а вибрафоновият аранжимент е създаден от Теоджин, бащата на класиката. Тогава това не го интересуваше. Вибрафонът се намеси в духовата партия и постепенно я подчини. Затворил очи, Баюн слушаше това изпълнение, изплувало от глъбините на седемнайсет преживени години. Дълбоко кънтящи звуци, постепенно преминаващи в шепот и звън… Тогава беше лято. Оркестрантите свиреха на открито. Според каноните на Храма концертът продължи седем часа. На другия ден всички деца се успаха за училище и почти всички намразиха музиката. Освен двама — Баюн, който запомни вибрафона, и приятелят му от съседния клас, който три години по-късно стана детето-чудо на Вечинт. Беше започнал да композира музика в нов стил, с открити от него ритми и контрапункт. Родителите му имаха благоразумието да не му пречат. По-късно и те се прославиха покрай сина си. Това момче научи Баюн да свири на петострунен дир — един от най-трудните инструменти, който след години добави много към авторитета на пилота сред колегите му. Може би Баюн също щеше да стане музикант, ако беше видял в музиката спасение от досадата на Едносъщното училище, от насилствения авторитет на учителите. Но той намери друг път за спасение — в книгите, които разказваха за машини и изобретатели. После дойде Преломът и момчето-чудо загина при пожарите.

А Баюн стана пилот.

Но сега, когато гумената лодка го предпазваше от студа на айсберга, а звездите горе ставаха все по-пронизителни, Баюн ненадейно си помисли, че и полетът е като музиката. Или по-скоро в онова вътрешно, дълбоко неизречено желание да лети винаги е присъствала музиката. Макар че тя винаги е била в него. Единствената заслуга на Предписанието беше може би в това, че го изтръгна от ежедневието. Даде му възможност да се вгледа в себе си. Досега не знаеше, че това е толкова възможно. Нямаше откъде да го научи. Никой от хората, които беше уважавал, не правеше това. Единствен Дилетиле обичаше да говори за самовглъбяване. Но в неговото огледало човек можеше да види само отражението на Единната същност — и нищо повече.

Да полетиш като музика. Да излетиш в музиката. Да изсвириш мелодията на полета… Баюн с наслаждение караше мисълта си да се преобръща като риба в планински поток — толкова бързо, че се виждат само отблясъците. От паметта извираха несметни преживени мигове, когато издигайки самолета през облаците, той неизменно бе чувал една мелодия, лягайки на крило — друга, и всички неповторими виражи в своята грациозност раждаха музикален образ — неосъзнат и естествен като дишането… Поиска така, както е легнал по гръб, с лице, потопено в небето, изведнъж да пропадне нагоре, да разкъса стегнатата еластичност на въздуха и да се гмурне там, където падането няма значение, защото не те приближава към нищо и не те отдалечава от нищо. За пръв път извън самолета усети в себе си мелодията. Нямаше самолет, но имаше полет. И мелодията прилягаше на този полет. Тя се възкачваше по хиляди разтревожени струни. Изстреляна от техните тласъци, отвъд тембрите на познатите инструменти, тя ставаше просто музика — истинска и изменчива като мисъл… и зад затворените му клепачи пламна една кратка и необикновена фраза: Музиката е танцуваща мисъл.

Изминаха още две денонощия в размисли и сън. Мимоходом Баюн откри, че Предписанието е готово да му помогне винаги, когато това не пречи на неизвестната негова цел. То непрекъснато извличаше от паметта му образи, ясни и детайлни като цветни филми. Обзет от треската на новото възприятие, бързаше да си спомни всички, да преразгледа всичко. Долавяше несъвършенството на новите се оценки, но продължаваше да бърза напред.

Към края на седмия ден пакетът вече беше празен. Баюн се ядоса, че не е съобразил да остави поне малко сушено месо за примамка. Сега и риба не можеше да лови. Добре поне, че вода имаше достатъчно. Стотици тонове лед! Беше чувал, че без храна човек издържа до месец. Значи до Ампай щеше да изкара.

Скоро разбра, че гладът не е от най-приятните усещания. Мислите му все по-често добиваха кулинарен оттенък. Отначало това го разсмя. После го разтревожи. Към вечерта първият пристъп на глада утихна и Баюн заспа почти спокоен. Когато се събуди, слънцето отдавна висеше над океана. Последните дъгоцветия на изгрева, разнищени на тънки слоеве, изчезваха в победната белота на деня. Но не това беше важното. На хоризонта имаше земя. А откъм нея бавно нарастваше редица от черни точки. Лодки, разбира се. Той мигновено се разсъни. Изправи се на ръба на площадката, рискувайки всеки момент да се подхлъзне надолу. Ампайците идваха — с тези темпове след не повече от час щяха да бъдат на айсберга. Какво ще им обяснява? Че е сбъркал летището с морето?

Изведнъж разбра, че се пита по инерция. Решението вече бе в главата му. Негово или на Предписанието — това не го интересуваше. Той отпуши вентила на лодката и започна да я тъпче, докато целият въздух излезе от нея. Напъха я в една от дълбоките дупки, пронизващи леда. Когато свърши, лодките бяха съвсем близко. Бяха около двадесет с по четирима души вътре. Многообразна смесица от лица, дрехи и възрасти: старци, младежи, мъже, няколко жени с груби черти и мъжки мускули. Износени облекла с най-различни кройки, между тях бивши пилотски комбинезони, някои доста нови (късмет!). Повечето бяха типични мургави ампайци, но имаше и бели, дори двама-трима гинвохи с тежки кестеняви коси. Всички мълчаха. Ръцете им работеха като машинни лостове, загребване, връщане, загребване, връщане. Едносъщните умееха да дисциплинират.

Все така мълчаливо гребците събраха лодките пред полегатата площадка. Неколцина излязоха на брега. Забиха клинове. Започнаха да връзват за тях въжетата, които им подхвърляха останалите. Когато лодките бяха закрепени, всички тръгнаха към върха на айсберга. Скрит зад една издатина, Баюн изчака ледосекачите да минат край него, обърна се с лице към склона и пое след тях. Никой не погледна към него — каноните на Единната Същност изискваха концентрация в целта. Баюн или Предписанието знаеше, че към него няма да погледнат.

Първите вече стигнаха върха. Тези, които носеха инструменти, започнаха да разбиват леда, останалите се наредиха в очакване да ги повикат за товарене. Правейки се на един от тях, който търси по-удобна позиция, Баюн се спусна надолу. Безпрепятствено стигна лодките. На няколко крачки от него стояха двама души. Трябваше само едно обръщане, за да видят как пилотът отвързва крайната лодка и скача в нея. Но те бяха концентрирани във върха и не му обърнаха внимание.

С няколко енергични загребвалия Баюн се отдалечи от брега. Айсбергът започна да се смалява, по склоновете му отмерено се мяркаха тъмните силуети на работещите. Никой не погледна към морето. Никой не забеляза лодката. Съвършенството на тяхната концентрация беше смайващо. Ако това изобщо е съвършенство“ — по-скоро това беше не концентрация, а равнодушие. Пълно, затъпяващо равнодушие към всичко, освен към работата, която вършат и която ги храни…

Северният бряг на Ампай не се отличаваше с нищо забележително. Полегата пясъчна ивица с навързани по коловете рибарски лодки. Баюн вкара лодката си между тях, придаде на движенията си скучна унилост и тръгна към града.

Къщите бяха глинени, само отпред имаха стени от грубо издялани камъни, замазани със същата зеленикава глина. Имаше в тях нещо познато и радостно, но Баюн си спомни откъде идваше това усещане — така изглежда ха къщичките в детските рисунки от времето, когато добрият Серитан Лоритан танцуваше по покривите и вечер раздаваше красиви сънища, времето, когато войната беше игра за момчета. Къщите на Ампай изглеждаха като приказни, защото имаха само по една врата и един прозорец. Но приказката свършваше дотук, защото всичко останало говореше за отчайваща нищета.

Духна хладен вятър и Баюн вдигна яката на комбинезона. Все така унило, с уморено влачене на крака, тръгна нагоре. Наоколо минаваха предимно жени — старите със застинала прекършеност във фигурата, младите — с угрижени домакински лица. Изглежда повечето мъже бяха в морето. Децата кресливо владееха улицата. Резките им викове и псувни на невъзможен нангаро-ампайски диалект се носеха над прашното пространство и се впиваха в ушите на пилота. Една хлапашка тълпа беше заобиколила нещо в средата на улицата. Баюн надникна над главите им и съжали за любопитството си. В средата лежеше труп на едър впрегатен фил, неимоверно раздут от напредналото разлагане. Високото слънце хвърляше върху посинялата му кожа отвратителни мазни отблясъци. Едно момче със самодоволно изражение възсядаше пружиниращия търбух и тържествено се друсаше. При всяко тръскана от предната и задна част на трупа звучно изригваше зловонен въздух. До озъбената глава на гущера подскачаше прашен дребосък и с пресипнал глас ругаеше победителя.

Баюн не дослуша цветистите псувни. Запушил нос, той побягна към ъгъла, по-далеч от всичко това, за което беше чувал, но не можеше да си представи действителната му гадост. Повдигаше му се, но дори това не го спря. И без друго в стомаха му нямаше нищо за повръщане. Продължи по първата попаднала пресечка. Градът не беше малък въпреки мизерното си преддверие. Направи няколко завоя, докато се убеди, че отива към центъра. Прекоси някаква обширна незастроена зона, може би парк. Усещаше се, че този парк е стената, с която градът се изолира от кошмарните си покрайнини. И наистина, първите къщи, появили се след парка, бяха значително по-поносими и прилични. Започнаха да се мяркат коли, но по-често срещаше затворени колесници, теглени от филове. Въпреки жегата гражданите се държаха в каноничните норми на приличие. Облеклата им напомняха на Баюн за неговото допреломно детство. От време на време се появяваха хора, повечето ампайци, облечени как да е, явно общи работници. Гледаха ги с неприязън. Към Баюн също. Неговият комбинезон не внушаваше доверие. Той бързо усвои правилата — да върви близо до стените, защото в средата на тротоара е за прилично облечени, да не гледа никого направо, защото не е прието — изобщо да си знае мястото.

Почти километър стратегът вървя покрай висока гладка стена. Не можеше да разбере какво има зад нея. Накрая достигна портала, откъдето тъкмо излизаше малък отряд, облечен в парадната униформа на Едносъщни защитници. Черно трико, нелепа алуминиева ризница, каска с насочен напред рог. Студени и вглъбени лица. Концентрирани погледи. Тежки едрокалибрени карабини. Явно това беше един от прочутите манастир-лагери. Баюн се поклони на отряда и продължи по улицата.

На ъгъла висеше малко обявление. Стратегът равнодушно плъзна поглед по него и понечи да продължи, но Предписанието го върна.

„Каним тези, които пазят в сърцата си Едносъщната вяра и Свещения дълг, които желаят, изпълнявайки волята на Същността, да встъпят в бой с незаконните диктатори на родния Нангар, да се явят в Храма на Единната Същност и да приемат сана на Послушници-Доброволци!“