Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

IV. ДНИ НА ЩАСТИЕ

Машинописката Игис Хоуфа не бързаше за работа. Изобщо нямаше да отива тази сутрин, както останалите девет. Това беше нейният ден, нейният празник, краят на многозначително-сладостните момински сънища. Това беше нейният Баюн. Вече половин час не можеше да се отлепи от огледалото. С бледи от вълнение пръсти оправяше несъществуващи гънки върху роклята си. Стъкленото езеро отразяваше очите й, но те виждаха само едно — Баюн Глордах, най младия стратег в секретния отдел, той се доближава, говори нещо и това нещо е нежно, възпитано, ръката му е силна и уверена, обвива кръста й, води я през танца, ах, нима е възможно един танц да бъде такова вълшебство! И всички са вперили поглед в тях, сякаш няма война, сякаш примирието е вечно и десетте дни през които ще бъдат заедно, също са вечност, която няма край, защото не е имала начало…

— Ига, до кога ще се мотаеш? Господин Баюн ще пристигне всеки момент!

Гласът на майка й се изсипа от горния етаж като вряла вода. Пръските от него засегнаха и бащата на семейството, който сепнато изтърва седмичника „Проблеми на нангарската търговия“ и погледна дъщеря си.

— Ох, майче, готова съм, стига си викала! — тросна се тя и тръгна към стаята си.

Там също имаше огледало.

Господин Хоуфа вдигна вестника, без да забелязва, че го държи наопаки. Помъчи се да разчете няколко заглавия, после го хвърли, скочи и започна да обикаля стаята. При третата обиколка се спъна в килима, при петата налетя на мама Емалрин, която точно в този момент влизаше в хола, натоварена с добре опакован сервиз. За щастие опаковката на сервиза смекчи удара. Нищо не пострада, така че скарването не продължи дълго и неусетно премина в обсъждане на подробностите около сватбата.

— Ама какви деца! — коментираше щастливата майка — Можеше да каже нещо, да сподели, а тя в последния момент! Иди сега, че се подготвяй за три дни.

— Нищо страшно, ще я оправим! — бодро рече господин Хоуфа. — Какви по-големи работи съм оправял, та една сватба! Все е по-лесно от борсата!

За да улесни още повече нещата, той си наля една чашка, гаврътна я на екс и продължи:

— Ама чудесен избор, нали, Емалрин? Аз вчера пак приказвах с него, говорихме и за техните… Много порядъчни хора, много полезни. Довечера пристигат, нали?

— Да, разбира се — разсеяно каза госпожа Хоуфа. — Какво каза преди малко, че не те чух?

— Казах, че са порядъчни! Нищо чудно, че младият господин Глордах се е издигнал толкова…

— Татко — обади се от стаята си Игис. — Нали се разбрахме, че ще го наричаме просто Баюн. И стига с това издигане — какво като се е издигнал, аз да не се женя по сметка? Никакво значение няма!

— Разбира се, Иги, разбира се! Ти баща си не го слушай, те мъжете са такива. Пък и развълнуван е, не се карайте точно днес.

Развълнуваният баща изпразни още една чашка и започна да си припомня близкото минало и своята прозорливост, като настани дъщеря си в канцеларията на Фелдстратегиума. Как без това щеше да се запознае с господин Глордах… с Баюн де, нашия Баюн-чи? Такъв способен истински офицер, отдалеч си личи, че е истински офицер, изобщо армията, това е благородство, опора на Презитега, на властта, на Нангар!

Мисълта му подскочи към сватбата и се зае с изчисленията по банкета. Броят на необходимите гости се сумираше с неизбежните роднини. Към тях се присъединяваше радостната цифра на очакваните уважавани лица. И за съжаление — всичко това се умножаваше по стойността на един сериозен обед, където двата десерта далеч не завършват списъка от кулинарни художества. Последната математическа операция малко развали настроението му, но не за дълго. Един път се жени единствена дъщеря!

През това време мама Емалрин довършваше подреждането на сватбените дарове. В просторната кухня беше станало тясно от разположените по масите, бюфетите и пода ценни предмети. Майката грижливо постави една до друга трите вазички, изобразяващи един и същ атлет, подпрял мощните си длани върху нещо като меч или чук. Залюбува се на фино изрисуваното върху порцелана лице (наистина червените устни на единия бяха изместени малко към бузите, но независимо от това бяха страшно красиви). Върху кушетката трябваше да се подредят дрехите. Прекрасни зелени ризи с розови цветчета, които бе бродирала сама. Сега кърпичките — да отделим наляво с буквите на младоженците, надясно без буквички…

Ненадеен звън прекъсна работата й. Тръгна към вратата, но чу бързите стъпки на Игис. „Усеща дъщеричката ми мъжленцето си!“ — помисли тя и беше напълно права.

Обичаният Баюн, очакваният Баюн, влюбеният Баюн наистина беше пред входа и възторжено дърпаше верижката на звънеца. Отвътре беше изпълнен с тишина и спокойствие. Вече шести ден Предписанието мълчеше и не се опитваше да управлява действията му. Тази тишина го правеше щастлив. Даваше му възможност да чуе далечния звън в недрата на къщата, хлопването на вратата, бързите нетърпеливи стъпки, които можеха да бъдат само на Игис, неговата съпруга — майката на неговите бъдещи деца!

Когато тя отвори вратата и смутено застана в нейния правоъгълник, Баюн си каза, че си е дошъл у дома. Нежно я погали по рамото — знаеше, че не обича да се прегръщат на обществени места. Дръпна за верижката отново зазяпалия се фил Бу, който отдавна не беше извеждан на разходка и с възмущение следеше полета на една пеперуда. Така че пилотът трябваше да повлече гущера по стълбите към гостната, където го очакваха родителите на Игис.

— Лягай, Бу! — строго каза, Баюн, като посочи ъгъла. — Здравейте, господин Хоуфа. Как сте, маминко?

— Благодаря, Баюн-чи, прекрасно се чувствам! Ах, какъв изумителен фил. Какъв породист и колко е мил!

Бащата вдигна замъгления си от банкетни изчисления поглед.

— Да, Баюн, добър фил, изгодно ли го купихте?

— Съвсем изгодно, господин Хоуфа. Подариха ми го.

— Сядай де, Баюн-чи, нали вече може на „ти“? — весело забълбука госпожа Емалрин. — Ела, вече сме сложили масата, ти сигурно си гладен?

— Ама моля ви се — не особено твърдо заяви Баюн, тъй като наистина беше зверски гладен. Идваше направо от работа и едва беше намерил време да вземе Бу, защото Игис много искаше да го види.

— Нищо, нищо, ще хапнеш малко, да видиш как се готви в добро семейство, не е като в ергенска квартира…

Отчаян вик прекъсна домакинята. Във вика на Хоуфа бяха вложени толкова много чувства, че всички замръзнаха по местата си и образуваха следната скулптурна група: Баюн и госпожа Емалрин, извърнати в посока на вика и мъчещи се да разберат какво става. Господин Хоуфа, вперил отчаян поглед в зъбите на Бу, откъдето стърчи нещо бяло. И накрая Игис втренчена в лицето на баща си с ням въпрос: „Велика съдба, какво става?“

Баюн пръв разбра какво става. Филът, озовал се в нова обстановка и възмутен от изпуснатата пеперуда, беше решил да потренира в точна стрелба с език. Сега той дъвчеше листчето с банкетните изчисления и невинният му поглед питаше: „Нещо да се е случило?“

— Бу! — заплашително процеди Баюн.

— Нищо, Баюн, нищо момчето ми! — бързо заговори Емалрин. — Ах, палавник такъв! — това се отнасяше за фила. — Мирувай, че ще ядеш бой.

Господин Хоуфа понечи да изрази възмущение или нещо подобно, но скришом настъпен от съпругата си, само криво се усмихна.

Скоро инцидентът бе умело забравен. Бу, въдворен в ъгъла, с нестихващ интерес въртеше глава. Господин Хоуфа се зае с реставрация на сметките си, а мама Емалрин се отдаде на сервиране. Гостната се изпълни с фин коктейл от аромати и апетитно подрънкване на чинии. Това накара Баюн да прояви известна небрежност към очарованието на Игис и да наостри ухо към тези привлекателни звуци. За щастие съвсем скоро през открехнатата врата прозвуча:

— Заповядайте на масата, деца, да видите какво ще ви покаже мама Емалрин!

Показаното беше забележително не толкова с качеството си, колкото с количеството и актуалността си. Татко Хоуфа даде тон и гмурна лъжица в дълбоката чиния. Баюн незабавно последва примера му и го следва докато можеше. Десертните захарни пръчици бяха възхитителни. Умилостивен от доброто ядене, той си помисли, че не е лошо да предложи една на Бу. Незабелязано протегна ръка зад гърба си. Очакваше всеки момент пръчицата да изчезне от ръката му, отнесена от вездесъщия език на гущера. Нищо не последва. Огледа се — Бу не се виждаше никъде!

— Маминко, да сте виждали Бу?

Госпожа Хоуфа преглътна масивната хапка и понечи да отвърне нещо, но не успя. От горната стая, където бяха складирани предсватбените подаръци, се чу ясен звън на порцелан.

Последва бързо тичане, сблъсък на вратата, оглед на нанесените щети. Въпреки тяхната скромност — един от атлетите-вазички вече нямаше на какво да се подпира — Бу изяде боя. За целта Баюн употреби една дъска, като само веднъж леко се убоде в шиповете на опашката му. Затвориха фила в килера, пилотът му пожела да остане без дух и възбудата започна да спада.

— Все пак къде ще отидем? — шепнешком попита Баюн под акомпанимент на мелодично хъркане. Татко Хоуфа консумираше следобедния си сън.

— Предложи ти — прошепна Игис.

— Ами… дай просто да се разходим — реши щастливият годеник.

Игис побягна да се гримира като за пред хора. Баюн започна да кръстосва стаята, като внимателно заобикаляше креслото с господин Хоуфа. Замисли се дали Бу заслужава да бъде взет на разходката. Реши, че все пак ще го вземе, защото така е по-безопасно за целостта на къщата. Кой знае какви последствия би имало игривото настроение на един десеткилограмов гущер в дом, пълен с толкова чупливи предмети.

„Кой знае, може би ще се наложи да се разделя с него. Бяхме големи приятели, Бу, и си те обичам, но сам си си виновен, гадинка такава! Ще гледам да те устроя при някой познат… при Халбун например, той обича животните, нищо че изглежда такъв простак… Ще се виждаме от време на време.“

Разнесе се звън. Някой дърпаше верижката с такава сила, че шумът хвърли в паника целия дом. Баюн бе най-близо до вратата и с няколко бързи крачки я отвори. На прага, изпълнил цялата врата, стоеше баща му. Учителят по нангарски език и класическа литература Саан Глордах погледна сина си с изненадано и недоволно изражение, а вместо поздрав му връчи куфара си. После с отмерени крачки влезе в преддверието.

— Мамо, нали щяхте да пристигнете довечера? — попита Баюн, като пое чантата на майка си.

Тя стоеше и го гледаше. Едва достигаше рамото му. Не сваляше от лицето му вечно печалните си очи.

— Колко време не съм те виждала, Юни…

Детското галено име, с което го нарече, усили още повече усещането, че е негодник: последните месеци дори един телефон не беше навъртял до къщи. Той остави багажа в антрето и внимателно я прегърна през крехките рамене. Когато влязоха в хола, обстановката там вече бе съвсем съживена. Игис беше успяла да прояви инициативност — да събуди баща си, да се представи на бъдещия свекър, да го представи на родителите си и да се включи в разговора. Майката на Баюн беше посрещната с шумно внимание. Татко Хоуфа я поздрави с комична грация и подробно й обясни колко много се радва. Неговата съпруга не пропусна случая да прояви присъщата си любвеобилност и разцелува дребната женица, с което я хвърли в трепетно смущение.

Господин Хоуфа се въртеше около Саан Глордах и бълваше въпроси в стремежа си да го въвлече в по-фамилиарен разговор. Но старият Глордах отговаряше само с къси студени реплики:

— …разбирам, идваме не навреме, извинете.

— Но, господин Глордах, какво говорите, тъкмо навреме идвате, въпреки че ви очаквахме по-късно…

— Дирижабълът имаше попътен вятър — с претеглени до грам думи отвръщаше учителят. Настани се в креслото, без да нарушава дървената си стойка. С неговото идване в дома на Хоуфа се разнесе онази хладина, която цял живот бе обкръжавала баща му. Саан Глордах винаги говореше с класическо произношение и подчертан литературен език. Само това би стигнало всички около него да се чувстват неудобно, а можеше да се прибави и вечната му маска на застинало превъзходство. Три години Баюн не беше виждал баща си. Промените в него можеха да се опишат с две думи: „малко повече“. Малко повече старчески тъмни коси. Малко по-избледнели очи. Малко повече надменност. И нищо повече.

— До нас в провинцията рядко достигат вестници. Колко дни остават до края на примирието?

Без съмнение Саан знаеше датите на примирието. Но чрез всяка реплика той изразяваше себе си. Не търсеше много повод, за да заговори.

— О, напълно достатъчно, господин Глордах! Още цели шест дни Кондаф няма да ни безпокои. И сватбата ще проведем, и всичко останало, без да се боим от бомбардировки!

— Странно, че Концентърът се съгласи с това примирие — отсече Саан.

Баюн реши, че трябва да се намеси в разговора

— След загубата на „Мълниеносеца“ кондафарите…

— Не съм ти задавал въпрос, Баюн — студено го парира баща му, без дори да се обърне.

Баюн отново усети така познатия от детството прилив на безсилна ярост и се учуди на себе си. Всъщност баща му просто следваше принципите си. Считаше, че без нужда не трябва да се дава думата на по-нискостоящите в семейната йерархия. Днес Баюн разбираше, че тази „бащина нежност“ истински му е помогнала да понесе жестокия режим в училището на Едносъщните — при всички положения там беше по-леко, отколкото в къщи. Той беше единственият, който не се огъна пред дресурата на Тихия певец Дилетиле и с това му стана любимец. Единственият, който успя да запази своя, макар и съвсем малка гледна точка. И това не му попречи да бъде един от първите ученици. Сега баща му не събуждаше предишната жажда за безшумна съпротива — достатъчно време бяха живели далеч един от друг. Останала беше само досадата. И уважението към широката за един провинциалист култура, която старият Глордах никога не се бе изкушил да приложи към семейството си.

Друго беше сега и с майка му. Откак бе отпаднала нуждата да вижда в нея безропотно оръдие в ръцете на баща си, Баюн си даде сметка, че дългите години съществуване като безплатно приложение към своя съпруг бяха успели да изтрият почти всички черти от душевното й лице, освен една — майчината любов.

Черта, нанесена от точната ръка на природата, която щеше да остане с нея до гроб. Баюн не разбираше дали само я съжалява, или все още я обича. Това беше прекалено дълбоко, там, където е опасно да се посяга, там, където може би лежи Предписанието (което по нещо приличаше на баща му).

Тръсна глава и се огледа — никой не бе видял изражението му. Родителите разговаряха, а Игис отново се бе впила в огледалото и изтръгваше от него уверения в съвършенството си.

Баюн я докосна по рамото:

— Хайде да ги оставим.

Тя го погледна с колебание, леко изплашена от неизбежната необходимост да останат насаме. После тръгна към стаята си. Няколко минути след това я последва и Баюн. Тя стоеше до прозореца в явно колебание да спусне ли завесите или не. Пилотът се доближи изотзад и почти едновременно с думите й „Недей, Юни“ я вдигна във въздуха. Завъртя я из стаята, докато тя обви ръце около раменете му. После, без да я пуска, седна на дивана и внимателно я спусна върху коленете си. За пръв път този ден те започнаха да се целуват и опиянението смеси косите им.

— Обичам те — прошепна Баюн.

Винаги му беше трудно да казва тези думи. Все му се струваше, че не бива да се казват, защото в тях не се побира онова, което би искал да каже…

— И аз те обичам — лицето на Игис беше плътно притиснато до рамото му, затова думите прозвучаха глухо и неестествено. Но Баюн беше щастлив да ги чува по какъвто и да било начин.

— Недей, моля те — изви се в ръцете му тя. Баюн смутено отдръпна ръката си, която кой знае как бе проникнала дълбоко под роклята й. За секунда изплува споменът за жаркото тяло на Йохат, но Баюн бързо го прогони. Отново потъна в блажената вълнуваща лекота, в щастието, наречено Игис.

— Ти си всичко за мен.

— И ти…

От хола се извиси гласът на татко Хоуфа:

— Но, разбира се, всичко, приятелю Саан, всичко което е нужно за младите…

— Юни, нали ще си вярваме?

— Разбира се, мъничката ми.

— Ти си толкова добър…

Изглежда татко Хоуфа се беше разгорещил сериозно, защото гласът му отново влетя в стаята:

— …за доброто на младите, Саан, за тяхно добро…

Игис се засмя и подръпна мустаците на Баюн:

— Ужасно бодеш! Юни, нали ще се обичаме винаги? Няма нищо да ни попречи, нали?

— …слава на съдбата, на втория етаж има място, ние като сме строили тази къща, не сме забравили, че имаме дъщеря за женене…

— Ах, този мой баща, как може… — подскочи Игис, но Баюн я задържа.

— Тихо, милинката ми! Родители са това, няма да седнат да говорят за любов, нали?

Тя прихна и отново се сгуши на рамото му.

— А-а, не! Спалнята ще я купя аз!

Гласът на Саан Глордах влетя в стаята и като че ли се заби в стената. Баюн се улови, че поглежда дали не пада мазилка.

— Ох, вече ми действат на нервите! Юни, нали ние няма да станем такива?

— Разбира се, не, Ига, нали всичко зависи от нас?

Лицето на момичето порозовя.

— Пък и аз като напредна във Фелдстратегиума…

Баюн замълча. Не беше сигурен относно щастливата си кариера във Фелдстратегиума. Не толкова дали е възможна, а дали ще е щастлива. Да, всички около него се възхищаваха от бързото му издигане — кой искрено, кой с крива усмивка — защо, без дух да останат, щяха да го правят, ако наистина не беше за завиждане? В хола зазвуча музика — бяха пуснали грамофона. На фона на пращенето — плочата не беше първа младост — зазвуча тенорът на Родул Релат:

„…аз искам твоето сърце да ми повярва,

че вечна ще е нашата любов.

Страдание ми чувството докарва,

о, вслушай се във моя страстен зов…“

Двамата отново започнаха да се целуват, опиянени от близостта си. Баюн отново си позволи повече от позволеното. Получи си заслуженото и смутен каза първото, което му дойде наум:

— Как се отнасяш към Бу, миличка? Нали ще живее у нас?

— Разбира се, Юни. Той е чудесен! Ужасно е смешен. Само да беше малко по-възпитан. Но ти ще го дресираш, нали?

— Чудесно сте възпитали сина си, господин Глордах — разпалено говореше от хола мама Емалрин. — Толкова културен младеж!

— Аз съм учител, госпожо Хоуфа, и преподавам класика!

„… но черна сянка смръзна любовта ни

и аз тъгувам всеки божи ден…“

— пееше Релат.

Баюн притисна плътно топлото тяло на Игис. Стигаше му да говорят за онези малки незначителни неща, в които е важен не толкова смисълът, колкото звукът на гласа. Страшните, неясни времена на Демона и Предписанието бяха останали безкрайно далеч. В бъдещето се очертаваше близък и понятен живот, който едва ли щеше да бъде само от радости, но поне щеше да е привичен и естествен.

Станаха и се върнаха в хола. Блаженото усещане не напусна Баюн през целия следобед. Денят бе увенчан с тържествена вечеря, която мама Емалрин превърна в трогателен ритуал. След доброто хапване татко Хоуфа получи пристъп на патриотизъм и на пълна мощност пусна плочата: „Сляпо служим на Презитега“. Юнашките гласове на военните хористи не попречиха на разговорите. Майката на Баюн най-после преодоля потиснатостта си и заразказва на Емалрин подробности из детството на Баюн. Мъжете обсъждаха политиката и икономиката, като обилно цитираха по памет авторитетни издания като „Популярна политика“ и „Проблеми на нангарската търговия“.

Баюн и Игис усетиха, че интересът към тях не е толкова голям, и тихо се върнаха в нейната стая. Беше тъмно, но никой не пожела да запали осветлението. Седнаха на дивана, без да проговорят нито дума. Баюн усети как ръцете му сами намират мястото си върху кръста й, как тя безсилно се отпуска назад и устните й поемат неговите. Стана му страшно горещо, тази горещина плъзна по кожата и подпали мускулите му. Нямаше значение нито Демона, нито Презитега. Имаше едно огъващо се тяло и една непреодолимост.

— Не, Юни, не!

— Защо, Иги? Защо?! — трескаво зашепна Баюн, без да прекратява настъплението си.

— Още… — гласът й доби плачевно-капризен тон, — още не сме никакви…

— Но нали след два дни… — пръстите му успешно се справиха с още една кукичка от корсета й.

— Ох, Юни, не бъди като всички, моля ти се!

Баюн изстена. Никак не му се искаше да бъде като всички в нейните очи. Желанието изчезна, остана някакво неудобство. Явно, че трябваше нещата да протекат по своя разумен порядък, така както е отредил животът, както са го решили културните и сериозни хора, които знаят защо живее човек и как да живее.

Сутринта Баюн се събуди от трясък. Първата му мисъл бе, че бомбардировките са започнали отново, но разбра, че е паднал на пода, или по-точно е изблъскан от леглото. Саан Глордах беше свикнал да спи сам и от дълги години не търпеше в леглото си никого. „Можех да си отида в къщи!“ — ядно си помисли Баюн. Какво го прихвана татко Хоуфа вчера? Настоя да спим всички тук, като че ли не знаеше колко малко са леглата. Виж, ако беше при Игис… е, след два дена. Все пак падането от леглото не е най-добрият будилник!

Облече се бавно и акуратно. Обтегна мундира и поправи изкривената стратегическа значка. Тихо почука на вратата на Игис.

— Сега, маминко — разнесе отвътре раздразнен глас.

— Иги, аз съм — осведоми я Баюн. Последва кратка пауза, докато момичето смени интонацията, за да каже ласкаво:

— След малко съм готова, Юни!

Баюн не беше добре осведомен какво означават думите „след малко“ в устата на една жена, която се облича. Когато Игис най-сетне излезе в хола, търпението му беше на свършване. Но все пак оставаше малко.

Още вечерта бяха решили да излязат на ранна разходка. Модерното учение на доктор Фуриш препоръчваше чистия въздух преди закуска. За целта избраха, както винаги, „Горското уединение“. В ранните часове там нямаше никой.

Баюн докосна нагръдния си джоб, където тихо шумолеше заповедта за десет дни отпуска. Разписа му я лично фелдстратег Гарлик, като с известно съжаление каза: „Е, аналитик-стратег, честит брачен живот!“

Паркът ги посрещна с пролетен въздух, зеленина и тишина. Слънчеви орнаменти лягаха върху пясъчните алеи, върху тревата, тичаха по дрехите и лицата им. Отражения играеха в езерцето, покрито с водни растения, в косите на Игис, в пагоните на Баюн. Пясъкът недоволно скърцаше под ботушите му и шумолеше зад високите токчета на девойката. И безкрайно нелеп беше тук звукът на идваща отзад кола. Баюн едва не изруга на глас — кой нахалник се разхождаше из парка, забранен за автомобили? Изведнъж почувства да се надига смътна тревога оттам, където дълбоко бе залегнало Предписанието. Колата префуча край тях. Пилотът стисна ръката на Игис и я бутна леко в посока към храстите. Колата изпусна облак пара и заприщи алеята. Отзад се чу съсък на втора кола. Ситуацията ставаше недвусмислена.

От всяка кола излязоха по двама мъже с пистолети в ръце.

— Аналитик-стратег Глордах?

— На вашите услуги, господа! — за своя изненада спокойно отвърна Баюн. Предписанието отново се намеси в живота му. После всичко стана бързо, по-бързо от способността му да преценява. Само зрението съобщаваше за фактите, без да е ясно защо и как… Двете му ръце се изхвърлиха с ребрата на дланите напред, удар в гърлата на двамата мъже, рязко надолу, приклякане, но защо, без дух… ах, да, над главата му два слети изстрела, премятане, краката се изправят и Баюн вече лети над пътеката, прицелен между другите двама, палците му се забиват в коремите им. Оглежда се — четиримата лежат, отстрани Игис е застинала с разширени очи в неустойчиво равновесие между вика и припадъка… Всичко е страшно контрастно и отчетливо, вижда се всеки детайл по кората на дърветата, лицето на Игис, алеята… стоп! Защо не си взех пистолета? Нови четири силуета бързат насам. Цивилно облечени, като четиримата лежащи… впрочем двама от тях вече не са лежащи и го държат под прицел. Както и новодошлите четирима.

— Ръцете зад тила, секретег! — излайва единият. — И заповядайте в колата!

Предметите наоколо загубиха рязкостта си. Баюн отново се почувства объркан и неразбрал какво искат от него тези въоръжени типове, които ще го отведат далеч от Игис…

Масивният джип изпусна парата от спирачните цилиндри. Белият облак зачеркна алеята, Игис, целия парк „Горско уединение“. Имаше само сив, неравен паваж, който разтърсваше колата. Имаше прелитащи отстрани дървета и два бдителни пистолета, двама мълчаливи мъже от двете страни и пълна неяснота относно техните намерения.

Пресякоха околовръстния път, преминаха през две непознати села и по бетонната магистрала развиха такава скорост, че постовете на Пътната контролиция би трябвало да вдигнат тревога, ако по това време има постове… Игис, помисли Баюн, който едва сега усети, че може да мисли. Добре, че не направиха нищо на Игис. Моята бедна Ига, как ли се е изплашила. Велика съдба, кога ще я видя пак — от ръцете на такива не се излиза лесно… Кондафари са сигурно или пък Огнището… глупости! Огнището не се интересува от офицери. Само кондафари са тези, Концентърът навярно е научил, а може… може това да е била целта на Предписанието!? Кой знае как Кондаф е открил начин за управление на психиката и онзи, Демона, ме е направил техен безволев агент…

Тази догадка обясняваше много неща с изключение на едно. Баюн помнеше действията си по време на нападението. Нали Предписанието би трябвало да го подчини на тези бандити? Спомни си, че неговата собствена враждебност се сля с враждебността на Предписанието. И двете страни не искаха Баюн да бъде отвлечен! И за двамата тези типове бяха врагове. Велика съдба, пак попаднах в кошмарна ситуация? Защо аз, защо винаги аз, какво съм направил, какво съм виновен?!

Колата спря. Баюн с усилие преглътна започващата истерика и погледна навън. Пропуснал бе кога са излезли от магистралата и някакъв черен път ги бе извел пред стара тъмнокафява къща. Изведоха го все така мълчаливо. Двама го държаха под прицел, други двама стискаха ръцете му. Изглежда в парка ги беше респектирал. Поведоха го по външни и вътрешни стълби и спряха пред една врата. Шофьорът влезе вътре, каза нещо неразбрано и се върна да ги въведе.

Баюн влезе. Сам. Някой затвори вратата зад него. Оказа се пред разкошно резбовано бюро, зад което седеше… непознатият от вечеринката в Калуро. Същият, който слушаше тъпи вицове и се интересуваше от кариерата му. А после секретегът си спомни къде толкова пъти е виждал това лице. Наистина на снимка и наистина не беше киноартист. Този човек се казваше Комран Гмас и снимката му редовно присъстваше в служебните бюлетини под рубриката „Търси се престъпник“.

„Значи все пак Огнището!“ — простена наум Баюн. По-точно, Хората на Огнището. Или най-точно — Бранители на Семейното Огнище. Всякаква измет на обществото — обичаше да казва Гарлик. Маскиране на вулгарен бандитизъм като „защита на истинското човешко щастие“, „съхраняване ценностите на семейството…“ Някакъв хибрид между политическа организация, която защитава бедняците чрез терор и лицемерно сдружение на крадци. За бедняците ли отидоха двадесетте милиона от Централната банка, които отмъкнахте миналата година, господа Бранители? А „валутният влак“, от който в Лосата пристигна само локомотивът? Баюн беше чувал много за бруталната наглост на техните операции, за блестящата им организация. Спомни си, че един офицер от Фелдстратегиума предложи техните обири да се изучават като тактически операции. Естествено, никой не одобри предложението му. Във Фелдстратегиума се считаше за лош тон да се говори за това позорно петно върху нангарското знаме. Нангар процъфтяваше, в Нангар не можеше да има организиран бандитизъм! Веднъж, докато очакваше свой колега в канцеларията му, Баюн зачете една секретна инструкция относно Бранителите. Дори и там с половин уста се признаваше, че „независимо от успешните действия“ на Контролицията, Хората на Огнището стават все повече. Напоследък било регистрирано преминаване на интелектуалци в редовете на Бранителите. Специално се коментираше доброволното изчезване на някакъв психолог или психиатър… Сега Баюн съжали, че не е дочел брошурата до края.

Впрочем тя едва ли би помогнала. Пред него беше реалният ръководител, а може би и създател на тази сила. Човекът, който можеше да си позволи да посещава приеми в Калуро, докато всички вестници публикуват снимката му в най-неприятни ракурси. Впрочем нито един калурис не би си позволил дребнави подозрения. Велика съдба, какво да говорим за калурисите, когато аз, кадровият офицер, не можах да го позная?

Може би Комран Гмас имаше приятели в Калуро? Това Баюн не знаеше, а и не напираше да узнае. Той би дал много, за да разбере какво мисли сега този възрастен силен мъж с набръчкано като пролетна земя лице, какво означава добродушната му усмивка. И какво да прави самият Баюн в този момент? Да се хвърли към гърлото му с голи ръце и да умре като герой? Или първо да му каже в очите какво мисли за него?