Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

XI. ПСИХОЛОГИКА

Някъде звънна камбана. Звукът беше плътен, веществен, осезаем, сякаш самата тя влезе в този широк разхвърлян хол… Да, влетя, изпълни тялото с блестящия си звън, напусна стаята, отдалечи се, за да нахлуе отново със следващия удар на сърцето — на кое сърце; неговото или нейното, биещото или звънтящото, живото или металното? Дан-н-н… дан-н-н… Високо в небето на невидима ос висеше невидимо махало, на върха му тази камбана, разлюляна от своите удари, отново и отново докосваше гърдите на Баюн и отлиташе обратно в тънките сини облаци… Там откънтя петият удар. Лори-Бин отиде до стенния часовник, поправи стрелките му на пет и издърпа нагоре топуза. Баюн въздъхна. Да можеше да възпроизведе този звук на дира…

— Не мога да чакам два дни, Лори-Бин. Имам билет за „Велдакон“.

Дългата физиономия се извърна към прозореца и предостави на Баюн възможността да я разгледа в профил. Виж ти, значи прословутият Лори-Бин бил гинвох! Ученият Лори-Бин, десетина години завеждал психологическата секция към Нангарската Научна Академия, скандално прочут с някакви прокълнати теории, които сегашните учени упорито ругаят, без да цитират, Лори-Бин, изпаднал постепенно в немилост и забрава, докато един ден… какъв ужас! Професор Лори-Бин — изчезнал и, представете си, казват, станал консултант на бандите на Огнището! „Е, да, господа, колкото и да ги храниш, дивият звяр все към гората гледа, а гинвохът — към джоба ти“ — с този неофициален коментар завършва разговорът в научната компания…

— Много жалко, господин Баюн, шефът лично искаше да види емисаря от центъра. Освен ако… може да се върне и тази нощ… ако желаете да го почакате… — явно в ролята на заместник на резидента Лори-Бин се чувствуваше твърде неуверен. Докато говореше, той успя два пъти да седне и стане, размахвайки непрекъснато артистичните си ръце, често примигвайки с безцветни клепачи, между които очите му проблясваха с полирана чернота.

— Добре — каза Баюн. — Ще чакам. В краен случай ще оставя пакета на вас.

Той се отпусна на фотьойла. Въпреки умората не му се спеше — беше останало нервното напрежение на деня от препускането по секторите на института, срещите с директори и шефове на лаборатории, копиране на документации, делови (проклятие!) разговори с Наор и отпъждане на мисли за нея, търсене на отговор за много други мисли и в крайна сметка всеки отговор се оказа отново въпрос… и накрая уморителното двучасово пътуване до това градче, където трябваше да го чака резидентът на деарския клон. Но, както се оказа, той беше заминал, бил излетял някъде по мътните си неотложни дела — и насаме с този гангстерстващ интелектуалец, който го заместваше, Баюн изведнъж почувства колко е уморен.

Тук, в тази стая с неправилна форма, с разностилни мебели и скъп, но чудовищно мръсен килим, той най-сетне можа да се отпусне, да си възвърне донякъде спокойствието. Съгласи се да чака до сутринта, защото не му се искате да пътува обратно, отново насаме с неприятни, тревожни мисли… А тук беше и знаменитият Лори-Бин и рядката възможност да си поговори с него не биваше да се изпуска.

— Ще се опитам да го изчакам — повтори Баюн. — Имате ли тук нещо за ядене? Прощавайте, не съм вечерял…

— Да, разбира се, разбира се!

Домакинът суетливо изчезна в кухнята. По звуците, които долитаха оттам, можеше да се съди за голямо опустошение сред кухненските сервизи. Скоро Лори-Бин се показа с голям поднос, претоварен със сандвичи, между които стърчаха няколко бутилки, а над тях — лицето на домакина с изражение на висша съсредоточеност и огромно напрежение на мисълта.

Докато вечеряха, започнаха да говорят за онези незначителни неща, които присъстваха в диалог между непознати: времето (много е хубаво, дано да се задържи така), политиката (и как в Нангар не ви омръзна да воювате?), цените (все не падат, без дух да остане!), жените (Лори-Бин изрази желание да сподели нещо по тяхната психология, но стратегът побърза да отклони темата)…

— Впрочем, щом заговорихте за психологията, защо не разкажете нещо повече за нея? Знаете ли, някога се интересувах от тази наука, но тя се оказа много сложна за един офицер…

Баюн говореше истината. Шест или седем години след Прелома беше започнал големият взрив от психологически открития. Научните рубрики на вестниците сипеха обещания за скорошно разгадаване на душевните тайни. Младият пилот-тактик Баюн побърза да се снабди с няколко книги по въпроса. Уви, популярните издания не обясняваха нищо, а научните бяха прекалено научни. Баюн се заплете в „слепоочните области“, „подмоторните зони“, „специализираните точки в кората“ и неизброими подобни словосъчетания. За известно време изгря теорията, че душевните процеси се отразяват в очното дъно. После залезе, скрита в облаци от опровержения и насмешки, както впрочем стана и с много по-сложните следващи теории. Големият взрив беззвучно угасна в пепелта на неизпълнените обещания. Психологията се затвори в научните учреждения и болниците, където по-голямо внимание се отдаваше на психиатрията. Дали някой продължаваше да се занимава с човешката душа, Баюн не знаеше. Но имаше основания да предположи, че в тази област е нагазил седящият срещу него човек с дълга гинвохска физиономия и силно оплешивяло теме. Въпреки недоверието си стратегът напрегнато се вслушваше в нервната му, екзалтирана реч.

Не, категорично отсичаше Лори-Бин, психологията е останала далеч назад по пътя му. Тази нищожна, повърхностна фактология, наивно опитваща се да намери система в безкрайно сложната мозъчна дейност, никога няма да излезе от рамките на своето детинско пелтечене. Единствена нейна заслуга са събраните факти. С помощта на многобройни прибори — психометри, динамоскопи, афектографи — психолозите събраха огромен материал и се удавиха в него. Той, Лори-Бин, някога се бе опитал да излезе на стабилна почва, но никой не благоволи да го последва. Е, какво, толкова по-зле за тях. Той, Лори-Бин, успя да намери необходимата система в този хаос. Това изискваше създаването на нова наука. Е, какво, той я създаде. Тук, в главата му… (той енергично се почеса по темето. Жестът напомняше отвинтването на капак)… тук са основите на психологиката, на психологическата логика, с други думи.

— Не знам дали ще ме разберете, Баюн, но ще опитам да ви обясня някои неща…

Лори-Бин се наведе встрани и наполовина хлътна във високия шкаф. Зашумоля хартия, отвътре излитаха облаци прах и сподавени проклятия, между които „без дух да остане“ беше най-малкото. Най-сетне той се измъкна, вкопчен в руло измачкан луксозен картон.

Беше схема на мозъка, начертана почти като географска карта. Сравнението стана още по-уместно, когато Лори-Бин започна да поставя по нея знаменца като по стратегически план.

— Ето така възниква механизмът на речта. Този център тук… на слуха… този център после… после паметта, ето тази област… или на зрението — ето тук, така, после тук, тази област съхранява образите, тази подбира и комбинира…

Баюн бързо изгуби нишката на обясненията. Психологиката далеч не беше толкова логична, но в нея се подреждаха много неща, за които човек обикновено не се замисля. Неочакваните взаимовръзки, които съобщаваше Лори-Бин, изведнъж преобръщаха най-естествените и обикновено неразбираеми душевни движения, обясняваха всичко и разтърсваха със своя безстрастен цинизъм. Според Лори-Бин всички пътища към съзнанието тръгваха от една мътна област, която той наричаше „несъзнание“. Това беше блато с океански мащаби, изпълнено с емоции, асоциации, неясни и непредставими образи, обозначаващи всяко нещо… Поне така го разбра Баюн. В несъзнанието управляват всички инстинкти, наследени от получовека-полуживотно, което някога е слязло от клоните на земята и взело първия камък. Несъзнанието е плътно и неразривно свързано със съзнанието и често властва над душата, определя постъпките, диктува поведението…

Лори-Бин внезапно млъкна. Направи същия жест на почесване, сякаш отвинтваше върха на темето си. Остатъците от косата се завихриха около голото островче. Едва сега Баюн можа да прецени колко странен е всъщност този човек. Кръглите му, абсолютно черни очи или хаотично блуждаеха по ъглите на стаята, или с ненадейна хипнотичност се фокусираха между очите на събеседника, сякаш можеха да надникнат в мозъка му. И в същото време той не се стремеше да надзърне в душата, в същността на събеседника си — Баюн го интересуваше като слушател и само като слушател. Лори-Бин беше едно чудовищно струпване на истини, които нямат като че ли никакво отношение към самия него, безсмислено се тълпят в дългото неудобно тяло и ако за миг са спрели да изтичат от устата, то е защото са се сбили на изхода…

Всъщност, както казахме, продължаваше психологът, несъзнанието не е просто хаотичен океан. Дъното му е изровено от подводни пещери, пълни с наблюдения, знания и знаци. Из него сноват най-разнообразни риби и морски зверове, които умеят да намират всяко необходимо сведение и да го донесат на островчето Съзнание. На това островче е огромната администрация с безкрайно количество чиновници, които раболепно изслушват всяка заповед, всичко, което човекът е пожелал да осмисли. „Слушам, след малко ще имате отношение към въпроса!“ — рапортува чиновникът и бегом се понася към брега, където с отворени уши го чакат рибите и зверовете. Чули заповедта, те се понасят към подмолите и там събират, сравняват, определят, объркват или изясняват чутото. Разбира се, между тях има и твърде несъобразителни, които често пъти довличат съвсем други, ненужни сведения, които, сглобени с верните оценки на други „риби“, създават малко изопачена картина на отношението. Тогава казваме, че някой е субективен и вижда нещата по своему… Искате ли тоно, Баюн?

Стратегът благодари и отпи от парещата зелена течност. Обичаше тоно, а сега имаше и нужда от него — предстоеше цяла нощ чакане и разговори. Отново докосване до най-обтегнатите струни, кънтящи в резонатора на черепната кутия… Думите на Лори-Бин, парещият вкус на тоното, нервното напрежение на безсънието, хаотичната обстановка действаха преобразяващо. Баюн се чувстваше съвсем друг, нямащ нищо общо с днешния и навярно утрешния свой двойник, който се движи в обществото, разговаря с хората, размишлява над ежедневното. Колко нови мисли, велика съдба! Всяка като риба в мътен океан (без дух да остане Лори-Бин с неговите натрапчиви сравнения!)…

Лори-Бин млъкна — по средата на фразата, естествено, — пъхна в ноздрата си камул и започна да търси из шкафовете кибрит. Сянката, хвърлена от ниския лампион, нелепо танцуваше по стените, загубила горния си край някъде под тавана.

Бръмченето на телефона спря хаотичните му мятания. Той грабна слушалката и заговори бързо, гълтайки последните срички и въпреки това достатъчно ясно.

— Да… да, Лори-Бин. Какво има, Крос?

Незапаленият камул подскачаше в такт с думите и чукаше по слушалката. Доколкото Баюн можа да разбере от откъслечните реплики, ставаше дума за някакъв контролицер, който не желае да прекрати някакво свое разследване.

— Да, разбирам! — крещеше Лори-Бин. — Разбирам, но защо бързате? Какво като нямало време? Време винаги има! Защо сте действали на своя глава? Какво изобщо сте направили? Ах, отвлекли сте сина му? Глупак! Не сте го отвлекли вие? Кой тогава? Аха. Предайте му, че той е глупак! И какво смятате да правите, ако смея да запитам? Ще му се обаждате по телефона? Ах, благодаря, без вас нямаше да се сетя, глупак такъв! Питам какво смятате да му кажете?

Той замълча. Слушалката гъгнеше. Върхът на камула описваше застрашителни фигури.

— Ясно, друго не съм очаквал от вас! Не, Крос, никакви такива! Не ме прекъсвайте… Не ме прекъсвай, глупак такъв, а слушай! Никакви заплахи. Особено това — „ще ви смачкам фасона“. Такива изрази забранявам, ясно ли е? Изобщо няма да се обаждате вие! Ще се обади синът му. И ще каже… не ме прекъсвай. Крос! Запиши си какво трябва да му каже. Как ще го накараш, не ме интересува! „Здравей, татко, и така нататък, тук за мен се грижат, дават ми невероятни работи за ядене, живея в къща — не ти е работа… Държат се с мен човешки, разговарят с мен, не могат да разберат защо упорстваш толкова и не приемеш парите, които ти предлагат…“ И тук, Крос, момчето трябва да вметне… Като от случайна мисъл, разбираш ли? Да каже: „Татко, извинявай, ти наистина ли получаваш толкова малка заплата?“ Разбираш ли, Крос, удар по социалното самочувствие! И никакви намеци за физическа разправа! Иначе ще го мобилизираш още повече. Разбери, Крос, щом той е тръгнал срещу нас, значи е изживял страха на насилието. Единствено намекът, че въпреки принципността му заплатата не винаги стига, че синът му е способен да се възхити от тези, които имат повече, че никой в обществото не цени принципите му… Разбра ли, Крос? Наистина ли разбра? Е… хайде… радвам се за теб!

Той хвърли слушалката.

— Ох, тези деарци, тези деарци, Баюн! Активни са, не отричам, не се спират пред нищо, но щом стигнат до обмисляне, вдигат ръце! Това глупаво женовластие ги е отучило да мислят! Преди известно време идват при мен двама — намислили да правят игрален филм, създали собствена студия, искат да използват киното за наша реклама. И ми носят сценария — велика съдба! Благородните герои на Огнището — невинни жертви на чужда несправедливост и честни отмъстители, влюбени девойки — ужас, кошмар! Романтици! Не си дават сметка, че още с първата прожекция ще им закрият студиото! И им заповядах да променят сценария. Имаше там един млад герой, адвокат, който тръгва срещу Огнището — отрицателен, с една дума. Ето, казах им, него ще направите положителен герой, истински борец срещу мрачната сила на Огнището. И когато той красиво и драматично, въпреки могъществото си, загине, само за миг ще покажете нас — жестоките, рационални насилници, които не спират пред нищо в името на целите си и будят отвращение, да, отвращение, но и ужас! Забележете — ужас пред неунищожимата могъща сила, срещу която дори такива прекрасни, обаятелни, силни мъже, какъвто би искал да бъде всеки зрител, не може да направи нищо, освен с трупа си да послужи за алиби на истинските убийци.

Лори-Бин се тръшна в креслото.

— Долавяте ли, Баюн? Такъв съвършен психологически етюд е невероятно трудно да се измисли. Но аз съм гений!

Това бе казано като на шега. Но Баюн разбра — събеседникът му действително се чувства гений.

Това не беше самообяснителният цинизъм на Фартат, еластичната хитрост на Комран, умореният фанатизъм на Дилетиле. Не, зад невротичната несръчност на Лори-Бин лъхаше бясното горене на самовлюбени истини, които само смъртта би могла да угаси. В отношението на Баюн към него беше смесено и отвращението от налудничавата атмосфера на нередовен ум, и уважението към доловимото научно мислене, предлагащо начин за разумно обяснение на света, и чувството, че в него има нещо като Предписанието. „Да, без дух да остана, с изумление си помисли Баюн, този човек като че ли има в себе си Предписание… Въпреки че всичко в него явно си е негово, и все пак…“

— Господин Лори-Бин! — ненадейно за самия себе си прекъсна мълчанието Баюн. — Искам да ви разкажа нещо. Струва ми се, че случаят е във вашата наука.

И прибързано, без да дочака съгласие, сякаш искаше да изпревари своята нерешителност, започна да разказва. Разказът се получи също като тогава, толкова отдавна, в страшната нощ преди „Мълниеносеца“, пред случайния събеседник в бара… Наистина, много се беше променило, заглъхнало, отначало Баюн успяваше да се задържи в рамките на полускептичен, полуравнодушен тон. Можа да представи случая като разказ на свой познат, на който той самият не вярва кой знае колко, но все пак има нещо в него! Но после в разказа се появи Демона, изплуваха спомени за много неща — сините очи, срещнати още в кратките секунди на боя, крилото, разорало пясъка, меките пръсти, изпуснали пистолета — и отново тези страшни сини очи, тежката ръка върху рамото и теснотата на „Таргана“, после…

— Престанете, Баюн — прекъсна го Лори-Бин, — всичко това се е случило с вас, нали? С вас самия.

Баюн се задави, преглътна и почти беззвучно изцеди от гърлото си:

— Да, с мен.

— Продължавайте, моля ви.

Баюн продължи. В очите на психолога се разгаряше все по-див интерес, хипнотичните им скокове ставаха все по-трескави — когато Баюн стигна до Предписанието, тяхното движение вече трудно можеше да се долови.

— После? Какво се случи после, Баюн?

Стратегът се отпусна в креслото.

— После? После нищо. Извинете, всъщност много неща. Животът ми се промени невероятно. Предписанието понякога ме водеше, понякога ме оставяше на спокойствие. Направих кариера във Фелдстратегиума само благодарение на него. Два или три пъти то ме накара да проникна в секретния отдел и да прелистя някакви документи… казвам „да прелистя“, защото всъщност то ги четеше, аз оставах някак встрани. Сигурно ще ви се стори забавно — първия път, за да проникна там, трябваше да съблазня секретарката на моя началник. Всъщност то я съблазни… Известно време след това станах човек от Огнището и тогава, знаете ли, за втори път срещнах Демона. Или ми се стори, че го срещнах, всичко стана много бързо. Нещо ме отвлече за миг и после вече го нямаше. Горе-долу това е всичко.

„Не, разбира се, това далеч не е всичко. Но да му разказвам за другото няма смисъл. За новото разбиране и новите знания, за променените усещания — не, няма смисъл. Всичко това би го разбрал Рел, може би ще го разбере Наор, но не и геният Лори-Бин…“

— А сънища, Баюн-чи? Можете ли много, ама много внимателно да си спомните по-ярки сънища оттогава насам?

Баюн се стъписа. Объркано промърмори, че не си спомня никакви сънища и… само…

— Именно, именно, тези, които само…

Тези, които „само“? Онези смътни съновидения, които се разпадат, когато се мъчиш да ги облечеш в думи, съществуващи само в собствената си логика… Като съня снощи, единствен останал в паметта с всички детайли, с хилядите очи на Демона и отразената в тях статуя на Презитег-Комран-Фартат, с отново преживяната нетърпима, убиваща светлина в ръката му и стената от горящи кетрали… без дух да остана, стига с тая гадост!

Лори-Бин необуздано се изкиска и се отпусна назад върху жално скърцащата облегалка. Очите му прекратиха хипнотичните си скокове, блажено се рееха някъде над главата на Баюн и в ъгълчетата им се таеше покровителствена усмивка.

— Достатъчно, драги ми Баюн-чи! Вие казахте всичко, което ми беше нужно. Сега ще говоря аз! А вие ще слушате. И ще узнавате.

Стратегът кимна. Чувстваше се изтощен и безволев. Дори усещането, че е страшно близко до разгадката на себе си, не можеше да разруши това състояние.

И сякаш видял психическата му беззащитност, Лори-Бин се нахвърли като хищник. Думите бликаха в яростен поток и сякаш съдържанието им придаваше огромно налягане. Те не само проникваха в ушите, те пропиваха тялото, влизаха в непознати химически реакции с кръвта, объркваха мрежите на нервните влакна и караха костите да кънтят под безмилостните им удари.

Още отначало Баюн научи, че всичко това всъщност не се е случвало. Тоест не абсолютно всичко, а срещата с Демона. И затова Баюн е имал огромен късмет да попадне на него, Лори-Бин, който единствен в този прогнил свят може да обясни същността на случилото се, посредством, както вече казахме, създадената от него, Лори-Бин, наука психологика! И така, къде е коренът? В самото начало, Баюн-чи, ти разказа (нали може на „ти“?) какво си преживял един ден преди срещата с Демона. Не почивка с развлечения и не обичаен изпитателен полет. Ти си гледал секретния филм с демонстрация на новото оръжие, за което, както разбра, отдавна имаме информация. Ти видя невероятните опустошения, на които то е способно, видя — ето най-важното! — изгорелите тела на кетралите в поразената зона. Аз мога да ти кажа нещо повече за това оръжие, Баюн-чи, то е най-страшното нещо, измисляно някога в света, то убива дори години след взрива. Ти и твоите колеги сте получили предупреждение да не летите над зоната, нали? Оттук тръгва всичко! Военният в теб, който владее съзнанието ти, който е изграден от обществото и вярно му служи, счита всеки страх пред смъртта за срамен, мъжествено стиска зъби и си мисли: „Щом мръсните кондафари заслужават, и това ще им е малко!“ Но другият Баюн, животното Баюн, организмът Баюн вижда нещо съвсем друго. По телата на изгорелите кетрали той чете знаците на пълно биологично разрушение, различно от всички познати досега, нещо принципно ново. Той, скритият в безбрежните води на несъзнанието Баюн, сравнява себе си с тези трупове, вижда себе си в тези трупове! Разтърсен от див ужас пред смъртта, той се мъчи да сподели състоянието си с главния Баюн, който управлява действията и командва тялото. Но несъзнанието няма право на глас. То може да говори единствено чрез предчувствия, смътни усещания, намеци, настроения. Обаче храбрият, силен офицерски характер не обръща внимание на предчувствия, не вярва на намеци. И тогава несъзнанието пуска в ход най-силното, последно средство, което аз наричам Фантомен враг. Твоят Демон! Той се вклинява в живота на съзнателния Баюн, круши представите му за правилно и неправилно, извършва с тялото му непонятни действия…

— А способностите, невероятните способности, които ползвах, Лори-Бин?

— Какво знаем ние за своите способности, Баюн-чи? — с горчив и нервен смях отвърна психологикът. — В нашето несъзнание има огромни складове със знания, дочути и доловени от ухо, едва видяни от периферното зрение, които биха могли да сглобят вярната представа за всяка една ситуация, да намерят най-сполучливото поведение за излизане с изгода от нея. Ние не познаваме това, защото сме жалки и несъвършени, сковават ни хиляди догми на обществен морал, които ни карат да правим това или да не правим онова, да правим онези грешки, с които обществото ще ни понесе и приеме като нормални в своята безпомощност единици…

Баюн усещаше как кръвта бие в гърлото.

— Всичко, Баюн-чи, на което си бил способен през този период, винаги е съществувало в теб, но само това дълбоко разтърсване на несъзнанието го е направило действащо. Наистина доста странно е било това твое несъзнание, щом от всички гледали филма единствен ти си реагирал по този начин. Дотук е моята наука, Баюн-чи. Да не забравяме, че тя току-що се създава, нали?

* * *

Още преди да влезе в сградата на въздушната гара, Баюн разбра, че нещо не е в ред. Над ниското кръгло здание, където през тези два дни беше висяло огромното тяло на „Велдакон“, сега нямаше нищо. Сградата, миниатюрна в сравнение с дирижабъла, сега изглеждаше странно уголемена. В първия момент той помисли, че е попаднал на друго място… Не, разбира се, това беше площадът, зданието на гарата, зад което се виждат пистите за самолети и огромният елинг за дирижабли… Стоп! Покривът на елинга е затворен! Значи „Велдакон“ не е отлетял преждевременно, а е прибран вътре. Защо?

Изпълнен с неприятни предчувствия, между които едно от първите беше, че Деара е влязла във войната и се очаква въздушно нападение, Баюн почти изтича до информационното гише.

— Съжаляваме, господин Глордах, но днешният полет се отменя — мъжът зад гишето говореше с искрено съчувствие. — Очаква се страшна буря, всеки момент ще започне и… не знам какво да ви кажа, тук бурите продължават по няколко дни. Затова „Велдакон“ е прибран, иначе… представяте ли си, ако това огромно нещо се откъсне от мачтата и налети на сградите отвън? Преди шест години имаше такъв случай, само че последствията…

— Благодаря за информацията — отчаяно го прекъсна Баюн, рязко се обърна и тръгна към някаква стълба, без да се интересува накъде води.

Излезе на плоския покрив на гарата. Там имаше ресторант, който като връх на всичко сега беше затворен. Баюн нервно обикаляше между празните маси. Рязко налитащите пориви на вятъра рошеха косата му и развяваха полите на лекото палто. Светлината помръкна. Чудовищен, черен, смазващ погледа облак поглъщаше небето. И изведнъж плисна дъжд. Вятърът беше също топъл, неговият плътен напор предизвикваше дори удоволствие. Дрехите почти мигновено подгизнаха, но Баюн не почувства студ — дори и в такова време Деара не познаваше студа.

Той беше забравил природата. Беше забравил каква може да бъде тя — такава могъща, весела, приятелска. Подложи лице на дъждовните струи, разкопча палтото си, което веднага като старинен плащ се развя зад гърба му, и се наведе през парапета. Във вдлъбнатините на бетона долу имаше цели езерца с набраздена от капките и вятъра повърхност. В тях кипеше отразен мракът и редките сини мълнии. В кратък миг слънцето успя да разкъса облака, погледна Баюн право в очите и всичко заблестя от тази мигновена светлина. Баюн се засмя и започна да лови дъжда с уста. Капките бяха пъргави и безвкусни.

Изведнъж малките светкавици като че ли изчезнаха.

После огромна лилава пукнатина свърза двата най-тъмни облака. Сякаш за момент някой невидимо дръпна встрани двете половини на небето и веднага с чудовищен тътен отново захлопна пролуката. И Баюн престана да се наслаждава на бурята. Светкавицата, облакът му бяха познати. Споменът за тях водеше назад, към дълбоката древност на пустинята Нангаруза, пустинята на демоните, пустинята на Демона!

Мътната вълна на мислите, възпирани досега, се блъсна в бента на челото, възвърна напрежението на премълчаните въпроси и го понесе надолу по стълбата (както тогава, след взрива на „Мълниеносеца“!), обратно в канцеларията, където телефонистката подскочи от внезапното му нахлуване.

— Какво ще обичате, господине?… С Нангар? По подводния кабел?… Да, по гражданска тарифа… Ах, вие сте с правителствена командировка? Трябваше веднага да кажете, можете да говорите по спешната линия… С кого? Командора на въздушната гара… Вечинт? Трета кабина, заповядайте, моля. Сега ще опитам да взема връзка…

— Ало, Халбун, ти ли си? Баюн ти се обажда, не се учудвай и не питай нищо… спомни си, когато служехме в Нангаруза… много е важно. Та тогава ни прожектираха един филм, помниш ли? Много важен филм, специално за нас и после забраниха полетите над квадрат 165… спомни ли си? Кажи ми сега, ама внимателно си спомни, как мина полетът на другия ден? Моят полет, разбира се! Така… не е имало полет, казваш… нервна криза, така ли? Да, представи си, не си спомням! Два дни съм бълнувал? Благодаря ти, Халбун-чи, много ти благодаря! Извинявай, сега не мога да ти обясня нищо, после, когато се видим… Всичко хубаво, Халбун-чи! Не, не съм полудял… и нямам намерение! Как мислиш, колко ще продължи тая буря? Аха. Е, тогава до скоро виждане!

Когато излезе на бетонната писта, бурята беше в разгара си. Стратегът имаше чувството, че тялото му с усилие разгръща плътната водна завеса, промъква се през нея, както се промъква мисълта му през гъстата маса на чувствата. Някъде високо в сивия купол воюваха облаците — плътни и безформени, без Демони и „Таргани“, всичко е било въображение, всичко е било болезнена реакция на ужасеното несъзнание, светът отново можеше да бъде прост и ясен както преди…

Както преди? Едва ли!

В него вече съществуваха Фартат, Комран, Дилетиле, Лори-Бин, съществуваше мъдрата тъга на Рел Ваус, звънтящите струни на дира, стиховете на Зун Себенера, красивата, грациозната сила на Наор… без дух да остана, изстена Баюн…

…Наор!

* * *

Наор бавно вървеше покрай витрините и отражението й бавно се плъзгаше по вертикалните им езера — стройно, отчуждено от декоративния блясък на стъклата. Лицето й, също така чуждо на всичко наоколо, потопено дълбоко в себе си… Баюн усещаше пулса на кръвта в краката си, сраснали се с тротоара, и разбираше, че ако не направи нещо в този момент, тя просто ще мине край него и няма да го забележи. Всички обмисляни по време на чакането думи някъде изчезнаха и нищо не можеше да ги възвърне. Стопи се спасителното остроумие, елегантната небрежна импровизация, която бе зачеркнала горчивината от вчерашната раздяла. А трябваше да я накара да почувства колко друга е за него тази среща сега, колко нов е той самият сега, колко други са очите, с които гледа света…

— Наор!

Той едва успя да изстиска от гърлото си името й. Тя спря, сякаш с цяло тяло се бе ударила в невидима стена. Отначало очите го прободоха със защитна студенина, после — с болка и учудване.

— Баюн? Нали вече трябваше да сте в полет?

— Ще има буря… — изговори Баюн нищо незначещите думи, без да откъсва погледа си от нейния. Не знаеше какво може да каже с очи, но разбираше, че сега думите са най-малко удачни.

Тя разбра. Разбра! Напрегнато се усмихна. И мълчаливо му протегна ръка. Баюн я пое внимателно, още не вярваше в реалността на прошката, но познатата лека ласка, погалването на малкия пръст, го убеди…

После имаше едно хаотично кръстосване по свечеряващата се Фидеара, топлият вятър бързо изсуши дрехите му и нищо не пречеше да вървят по-близо един до друг… съвсем близо… После имаше две малки ресторантчета и две чаши тоно, и няколко квартални градинки, всяка от които крие едно късче от нежността, и километри улици, като че ли без посока, но всяка водеща точно там, където ще се влее в другата и всичко това не е случайно, всичко това е изпълнено с някакъв вътрешен смисъл…

После отново домът на Наор (за щастие майката този път отсъстваше) и стаята на Наор, където всичко напомняше за онази нощ, където Баюн най-сетне можа да си поеме дъх.

…Държеше лицето й в дланите си и се любуваше на нежното му сияние на фона на стенната композиция. После го притегли към себе си, очите й бяха на равнището на устните му и той ги целуна едно след друго, бавно, внимателно, сякаш се боеше да не пропусне някое…

— Наор’нд’Наор! — В аквариумната тишина на стаята думите прозвучаха странно тихо и тържествено. — По всичко изглежда, че нангарският пилот Баюн Глордах безнадеждно се е влюбил във вас.

— Боя се, че и с мен става същото, стратег Баюн — полусериозно-полушеговито каза тя. И добави: — Усещам в теб движението, което толкова липсва в нашия свят, загрижен само за спокойствието си.

Неестествените за една жена думи, произнесени от нея, бяха ясни и прости, защото това беше Наор… Баюн изведнъж помисли, че за пръв път обича не обвързващата уютност на Игис или хищната ненаситност на Йохат, а истинската, невероятната Наор, в еднаква степен и жена, и ум. И че това, което го кара все по-силно да притиска към себе си гъвкавото тяло, идва както от вълнението на ръцете, усетили нежната красота на кожата, така и от трепета на ума, разбрал до какво богатство се е докоснал. Той зарови пръсти в косата й, пръстите му се съединиха отзад, дланите легнаха върху шията, където някаква жилка доверчиво трептеше, сякаш под ударите на далечна камбана. Наор притисна чело до гърдите му. Баюн погледна към тъмния прозорец, където светлината на Зун затъмняваше блясъка на Първоцветето, Триглавата Птица, Великия Северен Кръг и още много други съзвездия, които той не помнеше. Погледът му се отклони. Плъзна се безцелно по стените и спря, срещнал своето отражение. В огледалото стояха техните фигури, лишени от детайли, способни да придобият такива черти, каквито човек пожелае. Лунната светлина потъмня, прорязана от последните облаци на бурята. Закъсняла светкавица освети отражението и в мигновения му заслепяващ блясък Баюн видя себе си.

От огледалото го гледаше висок, жилест старец, в лицето му сред плетеницата от бръчки се губеха чертите на сегашния Баюн. Застиналата в прозореца мълния осветяваше очите, в които хиляди събития прозираха през разширените зеници, и всяко от тях беше част от живота, в който нищо не е минало напразно. Извърнал глава, старецът гледаше към Баюн, а до гърдите му беше притиснала лице жена с прошарени от тъмни ивици коси.

После мълнията угасна, времето тръгна отново, Баюн се засмя и притисна устни към гладката, съвсем детска кожа на лицето й, на това изумително, това единствено лице, в което всяка черта е съвсем обикновена, но всички заедно се съчетават в такава неповторима композиция, както са неповторими очертанията на тропическите съзвездия…