Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Източник: http://www.fantastika-bg.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

ПСИХОПРОГРАМИРАНИЯТ. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика No.12. Фантастичен роман. Формат: 16 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 204. Цена: 10.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Допълнителна корекция от Еми

III. Криза

Тръгна към града пеш. Имаше достатъчно време. Под краката му равнодушно мълчеше невидимият път и изтичаше в меката пролетна нощ. Беше сезонът, когато в небето са и двете луни — когато хладната равномерна светлина на Зун се смесва с тревожния пурпур на Себенера и връща древността на Нангаруза — старото име на тази страна, сега запазено само за голямата пустиня в средата на континента. Според езическата нангарузка вяра любовта се раждаше тогава, когато мъжът Зун се срещне в кристалния нощен купол със своята Себенера. Това означаваше пролет, движение и трескаво търсене, неспокойно напрегнато чувство за обновление на досадното прохладно битие на отминалата зима. Да, езичеството изчезна, смазано от настъпващата Единна същност. Много монарси паднаха, нови правителства и религии идваха, но пролетите оставаха същите — мъжът Зун намираше своята Себенера, спокойният хлад закипяваше от тръпния пурпур и дълбоко под здравия разум се надигаше тревогата на онези стремежи, които някога бяха породили езичеството и неговата любовна поезия.

Баюн не познаваше тази поезия. Носен от Предписанието, той наближаваше града, без да се разсейва от магията на околния пейзаж. Мисълта за предстоящата среща с Йохат отново бе изтласкала на повърхността спомена за Демона.

Кой беше Демона?

Без дух да остана, трябва поне да предполагам нещо. Човек в края на краищата трябва да предполага нещо, ако не иска някоя сутрин да се събуди от шума на своята кръв, която изтича през разрязаните вени. Баюн крачеше с широко отворени очи, но дори смесената светлина на Зун и Себенера не можеше да освети в мозъка му черния силует на Демона. Не можеше да проникне в невероятните, сини като детска коса очи, пълни с чувства и мисли, които нямат имена на нангарски, защото никой никога в този свят не е имал такива… Един и същ въпрос, вече половин година един и същ въпрос…

Кой е Демона?

Може би кондафар, овладял силите на древните магове, който воюва срещу нас? Откъде накъде такъв могъщ дух ще служи на жалките зъбльовци от Концентъра. Или посланик на все пак съществуващата Единна Същност, дошъл да постави Баюн на изпитание, да извиси мисълта му до пророчество? За това някога в часовете по Приобщение беше говорил Едносъщният Тих Певец Дилетиле, но кой да му вярва? Какво, без дух да остане, искаше проклетият Демон? Каква беше Целта? Имаше ли Цел?

Можеха да се предположат много неща. Прекалено много неща и всички те щяха да образуват неправилен кръг около центъра, защитен от посегателствата на познанието му. Истината.

Баюн не я знаеше. Това беше страшно.

С изминатите километри около него се сгъстяваше градът. Зачестиха горящите фенери — започваше булевард „Прелом“. Тяхната светлина заглуши луните и се вряза в очите на пилота с агресивната си празничност. Предписанието вече разливаше в гънките на мозъка прилива на нова воля. Баюн ускори крачка, зави зад познатия ъгъл и се изкачи до главния вход на Фелдстратегиума. Показа на постовия своя секретегски пропуск, мина покрай уставния му поклон, пресече коридора и отвори вратата на канцеларията.

Йохат го чакаше. Когато влезе в стаята й и спря изненадан от тъмнината вътре, тя изневиделица го прегърна. Баюн сграбчи извивката на кръста и плъзна ръце нагоре. В тъмнината лицето й безизразно се белееше, само черните отвори на очите разнообразяваха повърхността му. Младежът, скрит дълбоко в Баюн, който редките срещи с момичета далеч не бяха направили ловък, с ужас и страхопочитание следеше властните действия на ръцете си, силните си длани, които караха тялото на Йохат да се огъва, устните си, които я караха да стене и отмята глава назад, краката си — пружиниращи и уверени, които я повеждаха към големия просторен диван в преддверието на кабинета — дивана с най-пикантната слава във Фелдстратегиума…

Йохат не заспиваше. Баюн търпеливо изчака десетина безкрайни минути, за да разбере, че жени като Йохат не заспиват лесно. А тя трябваше да заспи, защото всичко си губеше смисъла. Предписанието напираше и младият мъж, натегнат като пружина, повтаряше наум: „Спи! Спи най-сетне. Не ти ли стига! Спи. Спи!“. Ръцете му силно стискаха раменете й, в очите му, вкопчени в нейния поглед, гореше заповед: „Заспи!“. И той усети как Йохат омекна в ръцете му. Лицето й стана умиротворено. С лениво движение го погали, сгуши се под мишницата му и затвори очи.

Баюн предпазливо се измъкна от топлината й и стана. Нямаше съмнение в дълбокия й сън и той, прекрасно ориентиран в непознатата тъмнина, влезе в кабинета, както си беше гол. Огромната метална каса сега беше само един по-плътен къс от мрака. Действаше така, сякаш беше ден. Но това беше другият Баюн. Предишният, изтласкан встрани, отново наблюдаваше движенията на своето тяло. Ръцете му опипваха сейфа. С ужас усещаше как дебелата многослойна врата става осезаема и видима в цялата си дебелина. Проявяваше се сложната система на шифровата ключалка. Полупрозрачни зъбчати колела, лостчета, заплашително жълти кабели на алармената инсталация и успокояващо зелено сияние на копчетата за тяхното изключване. Баюн ги изключи — преди той изобщо не подозираше за тяхното съществуване. Циферблатите покорно защракаха под пръстите му. Три, седем, пауза, пет, осем, пауза, отново пет, пауза, четири… Баюн отвори сейфа и замря. Не от страх, не от нещо външно, което може да го разобличи. То беше отвътре. Излетя някъде от гърдите или от главата? Прелетя по тунелите на ръцете, които сега бяха станали кухи и кънтящи, вля се в пръстите, задвижи ги с абсолютна точност и акуратност, както биха могли да се движат само каменните статуи пред входа на Фелдстратегиума. Безупречно протягане навътре, в абсолютната тъмнина на сейфа. Пръстите пълзят между папките, четат надписите им. Най-долната! Виждащите пръсти я измъкват. Те считат, че вече може да бъде запалена лампата. Настолната лампа на бюрото на фелдстратега Гарлик. Папката се разгръща леко. Очите се впиват в тънката хартия, изпъстрена с чертежи и формули. Полуживият, тръпнещ дълбоко вътре Баюн също се взира в тези формули, но не разбира нищо. Пръстите мълниеносно разгръщат лист след лист, очите с фотографическа скорост съобщават на Предписанието смисъла на видяното. И още, и още…

Аркс!

Нещо се случи. За пръв път тази нощ Баюн управляваше тялото си дотолкова, че да може да вдигне глава и да се огледа. Да вдигне глава вътре в себе си, да се огледа вътре в себе си и да разбере, че този странен звук е прозвучал там. И това е бил викът на Предписанието — вопъл на отрицание, на констатация, че всичко това, което пръстите са разгръщали, а очите прочитали и преценявали, не е необходимото.

И Предписанието заглъхна. Избяга като пребит фил в най-далечния ъгъл на душата му. Опустошен и вдървен, Баюн затвори сейфа, с остатъчно съзнание и остатъчна воля върна кодовия циферблат в старото му положение, включи алармената система и излезе. Край дивана, където спеше Йохат, поспря, облече се, взе от бюрото й лист и молив и написа: „Скъпа Йохат, извинете, че ви оставям, но държа да се прибера вкъщи. Надявам се, че сте спали добре. Баюн“. После постави листа до възглавницата й така, че да го види веднага след като се събуди. Излезе в коридора, внимателно и безшумно затвори вратата. И побягна под безразличната светлина на дежурните лампи, през застиналите геометрични гърчове на коридорите, по паркета, потъмнял от дисциплинирани стъпки. Баюн бягаше към изхода, обвит от оловна задуха, бягаше по-далеч от извършеното неизвестно защо, неизвестно с каква цел, недостигната цел… Предписанието не се намеси, не попречи на ужаса. Напомни му само да забави тичането, да го намали до военна крачка, за да премине покрай постовия, без да внушава подозрение.

Дълбокият нощен хлад направи това, което Баюн бе очаквал от Предписанието — донесе успокоение. Не пълно, но поне някакво. Във всеки случай не изпитваше повече нужда да бяга. Не му се прибираше. За пръв път пилотът поиска да се напие до безсъзнание. Може би това щеше да го спаси от бавно сковаващата бездънна самота.

Огледа се. Наоколо нямаше никой, който да изкаже мнение за действията му. Трябваше да решава всичко сам. Седна на тротоара. Беше късно, прозорците бяха тъмни, светеха само витрините. Точно срещу него двама усмихнати манекени си протягаха един на друг модерен колан и елегантна чанта. Баюн изпита непреодолимо желание да запрати по тях два-три камъка. Спря го само тяхната липса. Върна се към мисълта за алкохола и паметта му започна да изравя от склада си нощните заведения на Вечинт. Най-близо се намираше бар „Надежда“.

В нощното заведение зеленият камулов дим се събираше под тавана и придаваше на осветлението плуващи оттенъци. Както винаги, Баюн се задави, но решително продължи навътре. Барът не беше пълен. Програмата за щастие отдавна беше свършила. Все пак свободни маси нямаше — край всяка седяха поне двама-трима души. Впрочем Баюн си даде сметка, че не търси свободна маса. Трябваше му сам човек, срещу когото би могъл да седне, да заговори. Независимо за какво. Поръча си коктейл и докато чакаше, огледа залата. Близо до празната сцена видя това, което му беше нужно. Масата беше малка, долепена до стената. Освен самотния си клиент можеше да приюти само още един човек. Баюн взе коктейла си, приближи се и бавно попита:

— Свободно ли е?

— Разбира се — радушно реагира мъжът. — Аз не съм тукашен и няма кого да очаквам.

Стратегът се намести на удобния стол и огледа събеседника си. Именно събеседник — той беше точно от този тип хора, които предразполагат към разговор — близък, приятелски и откровен, какъвто може да бъде само разговорът със случаен непознат.

— Как ви се вижда столицата? — започна с най-баналния въпрос, защото чувстваше, че е все едно как ще започне.

— Чудесна е — с готовност реагира мъжът. — Въпреки войната. Впрочем, аз за последен път бях по време на Прелома, тогава нямаше бомбардировки, но бяха страшни пожари, не ти е работа…

— Вие участвахте ли в битките? — заинтересува се Баюн.

— Малко. Аз съм южняк от Сисант. Може да го знаеш — малко градче край Сиса. Бях млад, смятах, че светът може да се оправи и че тая работа няма да мине без мен — горчиво се засмя мъжът.

— Сигурно сте разбирали историческата нужда да бъдат изгонени Едносъщните? — Баюн рязко усети, че повтаря лозунги. Учуди се защо досега никога не е разбирал това.

— Вятър разбирах! В Сисант Едносъщните бяха почти невидими — там всички си оставаха староверци. Сигурно така и щях да я карам, ако не бях дошъл тук да уча занаят. Научих го, автомобилен техник станах, парни турбини оправям, газови системи и какво ли не. И там, в работилницата, научих това-онова, влязоха ми едни мухи главата…

И неусетно случайният събеседник на Баюн разказа историята на своя живот — един от сюжетите, които Преломът с грубия си почерк беше изписал по сивите страници на живота и всеки един от тези вече възрасти мъже с прошарени коси и лица носеше по една страница от този странен ръкопис и си даваше сметка, че тя е в тираж един екземпляр… Но в живота няма всеки ден Преломи. Баюн слушаше и усещаше как в душата му се разлива едно полузабравено чувство за вътрешна цялост кой знае защо, свързано с новопридобития приятел.

— … без дух да остана, ако нещата не се подредиха така, както ги желаехме, то вината си е само в нас, нали?

Стратегът кимна, въпреки че почти не чу тези думи. Да, това беше приятел, близък човек, на когото можеше да се разчита, да разкаже ако не цялата истина, то поне част от нея. Едва сега той разбра каква нужда има да разкаже някому своята тайна. Отначало като че ли искаше само да излее някаква абстрактна мъка, някакво оплакване от това, колко е трудно човек да разбере сам себе си, но се получи друго. Чувствата, сдържани толкова дълго от незримото Предписание, се завъртяха из главата му и потресени от ненадейното изчезване на вътрешния бент, се понесоха навън. Техният поток с лекота срути стената от предпазливи фрази и заля събеседника му с остри накъсани словесни вълни, в които изплуваха неестествено сините очи на Демона, страшната тишина в стаята по време на разговора и никелираното дуло на пистолета, в което се отразява всичко, освен Предписанието. Баюн не се интересуваше от последствията на своята откровеност. За пръв път обличаше в думи преживяното и се опиваше от тази възможност. Барът се беше изтеглил някъде назад, подобно на огромен тунел — в дъното му се бе събрало цялото задимено пространство на залата с нейните келнери, питиета и усти, които ги поглъщат, докато другата страна е запълнена изцяло от лицето на мъжа, чието име Баюн така и не научи. Неговите добри търпеливи очи гледаха успокоително и отразяваха думите като водно огледало — цветовете, смекчени в синьото, без контрастите на ужаса, както никое отражение не би могло да направи кръгове върху водата.

Баюн спря, като усети върху лицето си мокра струйка. Изтри я с досада, едва ли не със злоба и пое чашата, която внимателно му подаде приятелят.

— Пийни, пийни, Баюн-чи, това помага! Ето така… И аз ще пийна нещо за компания. И не се срамувайте, нищо срамно няма в сълзите, напротив… Ако не можехме да плачем, нямаше да сме хора, щяхме просто да сме… като растения, Баюн-чи, докато ни опасе някое добиче… Знаеш ли, Баюн, вярвам ти. Страшна история наистина, такова нещо трудно можеш го измисли. Е, пак хубаво, че ти се е разминало само с толкова. Е, да, лошо е с това Предписание в главата. Но с всичко се свиква, повярвай ми. Откъде знаеш, целта може да не е за зло? Досега нали само полза, кариера де, ти е донесло? А това, че те е карало да четеш тайни книжа — нали пък не си ги продавал на кондафарите, без дух да останат! Може за добро да му е било нужно. Те, духовете, няма защо да правят зло на хората, аз тъй мисля. А с нещо чуждо в главата може да се живее. Моят дядо вече трийсет години носи в черепа си куршума на някакъв разбойник. И живее човекът, продава перушина за възглавници и е неграмотен, ама всеки ще излъже. Живее!

Баюн прихна в чашата си. Неочакваното сравнение го развесели. Всичко започваше да му изглежда по друг начин. Наистина, задължително ли беше нещата да са толкова ужасни? Не беше така и Баюн го постигна не само с разума си. Всичките му вътрешности бяха съгласни с тази нова гледна точка, бяха се върнали по местата си и работеха безупречно. По местата си се бяха върнали и околните маси, ловко сновящите келнери, мътно светещите тръби, чието сияние дава ако не яснота, то поне ежедневност на гледката. Стана му леко. Усещаше в дробовете си въздуха на изживяното страдание — един опияняващ въздух, който може да се диша с такъв апетит, сякаш замества хляба и водата.

После говориха за други неща. Към Предписанието никой не пожела да се върне. То съществуваше някъде в съседство — безопасно като пистолет в кобур. Когато управителят на бара с няколко не особено тактични угасяния на осветлението съобщи намерението си да затваря, двамата приятели излязоха. Дълго се изпращаха по нощните улици. Разменяха листчета с адреси, въпреки че разбираха безперспективността на обещаната кореспонденция. Това нямаше значение. Важното беше да се запази крехката магия на среднощното приятелство.

Когато се прибра у дома, Баюн разбра, че няма да заспи лесно. Както винаги в такива случаи, привично пъхна ръка в малкото шкафче за книги и измъкна романа, който знаеше практически наизуст, но винаги обичаше да препрочита. Героят на „Огньове и победи“, младеж в онази възраст, в която Баюн навлезе в пилотското майсторство, отрано беше завъртян в бурните води на Прелома. Заедно с него Баюн изминаваше похода с армията на преломниците, докато стана един от най-видните й стратези. Заедно с него взривяваше Боранския мост, поемаше отбраната и едва не загиваше на историческата Осма застава, спасяваше от жестоките Едносъщни нежната и беззащитна Енер, за да се ожени за нея щастливо след победата.

От годините на школата младият пилот винаги носеше тази книга със себе си. Можеше да я отвори на която и да е страница — тя неизменно го поглъщаше, премахваше цялата натрупана досада от деня. Но този път познатата сцена (младият герой се среща с бъдещия Презитег — силния и обаятелен командир на преломния щаб, който има такъв топъл глас и винаги намира време да поговори със своите войници, и винаги ти се иска да бъдеш близо до него, да гледаш тези властни очи и ако се появи някаква опасност, да ги закриеш с тялото си), подействува на Баюн някак странно. Сякаш възторгът не беше пълен. Навярно причината беше преживяното, пилотът не беше в настроение да изяснява такива неща и неусетно заспа.

Преди да разбере какво го е събудило, Баюн грабна дрехите си и излетя от стаята. Обличаше се по стълбите, като успяваше даже да прескача по някое стъпало. Разсъни се окончателно пред входа. Разбра, че онова, което така яростно дере слуха му, е сирената за въздушна тревога. Усещаше около себе си тъмнината, изпълнена с тичащи и блъскащи се хора. Навярно се стремяха към скривалището, което призивно им сигнализираше с жълтата лампа. Баюн се изтръгна от тълпата и съгласно устава започна да търси някой от постовете на ПВО. Като стратег от секретен отдел той всъщност беше задължен да оказва съдействие на постовите служби, но предпочиташе да следва офицерския си дълг.

А в душата му продължаваше да е спокойно. Паническият вой на сирената не беше в състояние да наруши това спокойствие. Сирената беше нещо познато и външно. В най-лошия случай тя заплашваше със смърт в развалините. Предписанието не се обаждаше, нещата бяха прости — градът е подложен на кондафарско въздушно нападение. Огледа небето и видя доста голяма облачност. Това означаваше, че самолетите на врага могат да се укриват от разобличаващата светлина на прожекторите, които безполезно шарят по обърнатите облачни хълмове, спират се, нещо като че ли напипват… ах, не… без дух да остане!

Баюн с дълги скокове се понесе по изпразнената улица. Първият завой вляво, покрай лавката за камули, май че беше третият вход… извинете, господине, ето ви куфара, все пак в скривалище отивате, не в чужбина! Да, да, тичайте, ето там, зад ъгъла, където свети жълтата лампа… Ето го най-после стълбището към покрива… проклятие, толкова стълби.

Почти на един дъх Баюн стигна до бетонната площадка на покрива. Представи се на дежурния — едно съвсем младо объркано момче, което отчаяно прикриваше страха си. Явно това беше първото му дежурство. Баюн произнесе уставното: „Изпълнявай поставената задача“, момчето седна до временния телефон и се втренчи в небето. Там все така шареха прожектори. След сирените беше пронизително тихо. Скривалищата угасиха жълтите светлини. По улицата отчетливо прозвучаха забързани стъпки — може би закъснял, може би мародер… Изведнъж прозвучаха кашлящите откоси на зенитна картечница. Вятърът донесе далечно свистене на турбини. В прожекторния лъч се мярна неголяма самолетна сянка и се спусна почти отвесно сред пунктирите на трасиращите снаряди.

— Пикировчик! — пресипнало извика Баюн.

Бомбардировачът излезе от стръмната траектория — значи беше хвърлил бомба. Бетонният покрив леко потрепери. Долетя глухият тътен на взрива, а след него — мълчанието на унищожено оръдие. И се започна. Затрещяха зенитките по целия защитен периметър. От облаците се срутиха двадесет, а може би и повече пикировача. След взривовете на техните бомби едно след друго замлъкваха оръдията.

Отново се върна тишината — странна, необяснима, не беше възможно всички зенитки да са унищожени, по-скоро самолетите се криеха, какво означаваше това, защо нападаха само оръдията, а града? Нямаше нито един нангарски изтребител — да не би да са унищожили и главното летище? Как са могли да се промъкнат така незабелязано до столицата?

Само след секунди прожекторите дадоха отговор на всички въпроси. Техните белезникави колони се кръстосаха върху нещо, което приличаше на две плътно долепени синкави риби.

— Проклятие! — изкрещя Баюн. — „Мълниеносецът“!

Това беше той — „Мълниеносецът“, гигантският двоен дирижабъл, направен да лети на недостъпни височини, да носи самолети и огромно количество бомби. Хитър излезе Кондаф. Преди пет години техните вестници превърнаха проекта за този въздушен крайцер в сензация. После внезапно млъкнаха. Разнесоха се слухове за провал на проекта, за катастрофа при изпитанията… Нангарското разузнаване повярва. Специалисти по въздухоплаване категорично доказаха, че е невъзможно да се създадат дирижабли-самолетоносачи, и то за далечни рейдове…

Ето я вашата невъзможност, господа специалисти, без дух да останете дано! Ето я, пълзи под облаците, земята вече трепери под нейните бомби, под нея вече се разгаря огнена река, сякаш огнена сянка на движението й. Колко бомби носи вашата невъзможност, господа фелдстратези? Шестдесет тона, може би двеста? И как ще я спрете, господа специалисти? Зенитните постове са мъртви, малкото отбранителни изтребители падат като горящи листа… Къде е твоят самолет, пилот Баюн? Какво търсиш на тоя покрив, който скоро ще изчезне под краката ти и ще те посрещне долу във вид на късове бетон и стърчащи арматури…

Нов остър звук прекъсна мислите му. „Реактивните!“ Пред очите му се завъртяха пустинята, Демона, чертежите, изпитанията, значи все пак са произвели няколко от реактивните самолети… Петте метеора с огнени факли отзад се издигнаха над височината на дирижабъла. Извън обсега на оръдията му те се доближаваха, изстрелваха огнени искри (о, значи и ракетоснарядите…) и един след друг поемаха обратния път. По тялото на двойната риба пламнаха взривове. Дирижабълът освети облаците и започна да се раздипля като огнено одеяло над града. После огънят достигна бомбения склад и смъртта на „Мълниеносеца“ озари и оглуши Вечинт. Два самолета, които взривната вълна успя да догони, се разпаднаха във въздуха. Детонацията стигна града, Баюн и другите по покрива бяха повалени и изхвърлени почти до ръба, надвесен над улицата.

Баюн с усилие се изправи и помогна на дежурния. През тънката куртка усети хилавото му, треперещо от ужас тяло. То беше като Вечинт — защитено от рядката дреха на зенитната охрана, но винаги готово да поеме по-силен удар, да се сгърчи и пак да оцелее. Двамата се изправиха и се вгледаха над морето от покриви, което там, където свърши агонията на Мълниеносеца, се превръщаше в море от огън. Горящият квартал беше единствената светлина в нощния град. Околните високи сгради хвърляха дълги играещи светлини и сенки по улиците. В осветените ивици се мяркаха пожарни коли, техните фарове изчезваха в района на пожара. Звуците на клаксони потънаха в тръбния вой на сигнала за отбой. Отгоре всичко беше като на игра, но Баюн знаеше какви усилия са нужни за поддържане на ред и организация там долу.

Трябваше да слезе. Офицерският дълг изискваше да отиде сред съгражданите си и да влее капката свои усилия в морето на всеобщата борба за оцеляване. Но нещо му пречеше. Някаква мисъл, която отдавна си пробиваше път в мозъка. Досегашните събития я задържаха и сега тя успя да изпълзи на повърхността и да заискри с плахата си светлина.

Боранският мост, Осма застава, Баюн, Нангаруза, Демона… Да, Демона! Какви бяха очите му? Сини като… Глупости, защо като детски коси?! Защо не синкави като кошмарни риби под облаците? И той… наистина не лично той, но неговите самолети, точността на петимата реактивни баюни подпалиха синкавите очи на Демона над покривите и Предписанието рухна. То очисти небето на неговото съзнание от заплашителното си присъствие. Демона беше мъртъв.

Баюн измуча нещо нечленоразделно. Радостните интонации в този звук предизвикаха паническо изумление у младия дежурен, който не можа да измисли нищо по-добро и поиска разрешение да напусне. Стратегът неуставно му махна с ръка в смисъл „без дух да останеш, напускай“ и се понесе надолу по стълбите. Когато изтича на улицата, видя как над града се издига един нов пожар — спокоен и пречистващ — кой би посмял да гаси изгрева? Пилотът си направи една бегла равносметка и установи, че от събирането в Теракол са минали не повече от пет часа! Потресаващият нос на господин Теракол, горещото тяло на Йохат, невероятната прозрачност на сейфа, викът на Предписанието, бар „Надежда“ и Приятелят, „Огньове и победи“, сирените и огненото одеяло на „Мълниеносеца“ — всичко това бе успяло да се пресова в размерите на пет часа…

Баюн влетя запъхтян сред тълпата — хората се прибираха от скривалищата. С труд откри група оперативни стратези и се присъедини към тях.

— … синоптиците им!

— Какво синоптиците им?

— Как според теб са предвидили идването на облачния фронт до Вечинт, за да укрият „Мълниеносеца“ зад него? И как глупаво се оставихме да ни баламосат с този дирижабъл! Добре поне, че пробната серия реактивни бяха на мястото си.

— Абе, главното е, че го свалихме!

— Сега ще видиш къде е главното! Четири квартала са разрушени напълно, петият още гори. Поне три дни ще има да смятаме жертвите и щетите…