Сидни Шелдън
Лекарки (4)

3

Следобеда, когато визитацията свърши, новите стажант-лекари се събраха в лекарската стая на горния етаж. В помещението имаше осем маси, стар черно-бял телевизор и два автомата за залежали сандвичи и горчиво кафе.

Всички говореха почти едно и също. Единият от стажантите каза:

— Погледни ми гърлото, а? Не е ли зачервено?

— Мисля, че качвам температура. Чувствам се отвратително.

— Коремът ми е подут и болезнен. Знам, че имам възпален апандисит.

— Усещам остри болки в гърдите. Надявам се, за Бога, че не е сърдечен пристъп!

 

 

Кет седна на една маса с Пейдж и Хъни.

— Как мина? — попита тя.

— Мисля, че добре — отвърна Хъни.

И двете погледнаха към Пейдж.

— Бях напрегната, но не го показвах. Беше ми нервно, ала се преструвах на спокойна — въздъхна тя. — Какъв дълъг ден. Ще се радвам да изляза оттук и да се позабавлявам тази вечер.

— И аз — присъедини се Кет. — Защо не хапнем някъде, а после да идем на кино?

— Звучи страхотно.

Един санитар се доближи до тяхната маса.

— Доктор Тейлър?

— Аз съм доктор Тейлър — вдигна поглед Пейдж.

— Доктор Уолас иска да се отбиете в кабинета му.

Административният директор на болницата! „Какво ли съм направила?“, зачуди се Пейдж. Санитарят я чакаше.

— Доктор Тейлър…

— Идвам. — Тя си пое дълбоко дъх и стана. — Ще се видим по-късно.

— Оттук, докторе.

Пейдж последва санитаря до асансьора, за да се качат на петия етаж, където беше кабинетът на д-р Уолас.

Бенджамин Уолас седеше зад писалището си. Вдигна очи, когато Пейдж влезе.

— Добър ден, доктор Тейлър.

— Добър ден. Уолас се изкашля.

— Е! Още от първия ден сте направили силно впечатление.

Пейдж го погледна озадачена.

— Аз… не ви разбирам.

— Чух, че сте имали малък проблем в лекарската съблекалня тази сутрин.

— О! — „Ето какво било!“

Уолас й се усмихна.

— Предполагам, че ще трябва да уредя нещо за вас и другите момичета.

— Ние… — „Ние не сме момичета“, понечи да каже Пейдж, но се въздържа. — Ще сме ви признателни за това.

— Междувременно, ако не искате да се преобличате при сестрите…

— Аз не съм сестра — прекъсна го Пейдж твърдо. — Аз съм лекарка.

— Разбира се, разбира се. Е, ще измислим някакво помещение за вас, докторе.

— Благодаря ви.

Той връчи на Пейдж лист хартия.

— Това е графикът ви. Следващите двадесет и четири часа сте дежурна, от шест нататък. — Д-р Уолас погледна часовника си. — Започвате след тридесет минути.

Пейдж се вторачи в него. Денят й бе започнал в пет и половина сутринта.

— Двадесет и четири часа?

— Всъщност тридесет и шест. Защото сутрин сте пак на визитация.

„Тридесет и шест часа! Чудя се дали ще се справя.“ Скоро щеше да разбере.

 

 

Пейдж отиде да потърси Кет и Хъни.

— Ще трябва да забравя за вечерята и киното — рече тя. — Дежурна съм цели тридесет и шест часа.

Кет кимна.

— И ние току-що научихме неприятни новини. Аз съм дежурна утре, а пък Хъни в сряда.

— Няма да е толкова зле — каза Пейдж бодро. — Разбрах, че има стая, където могат да спят дежурните лекари. Току-виж, ми хареса.

Грешеше.

 

 

Един санитар поведе Пейдж по дългия коридор.

— Разбрах от доктор Уолас, че ще дежуря тридесет и шест часа — подхвърли тя. — Всичките ли стажанти дават такива дежурства?

— Само първите три години — увери я санитарят.

„Страхотно!“

— Ще имате обаче достатъчно възможност да си починете, докторе.

— Така ли?

— Ето. Това е стаята на дежурния лекар. — Той отвори вратата и Пейдж влезе. Помещението приличаше на монашеска килия в обеднял манастир. Вътре нямаше нищо освен една кушетка с изтърбушен матрак, напукан умивалник и шкафче с телефонен апарат. — Можете да спите тук между повикванията.

— Благодаря.

 

 

Повикванията започнаха още докато Пейдж беше в кафенето и се канеше да хапне.

— Доктор Тейлър… в Трето отделение за бърза помощ… доктор Тейлър… в Трето отделение за бърза помощ.

— Постъпи пациент със счупено ребро…

— Мистър Хенигън се оплаква от болки в гърдите…

— Пациентът от втора палата има главоболие. Да му дадем ли ацетаминофен?…

В полунощ Пейдж едва бе склопила очи, и телефонът я събуди.

— Елате веднага в Първо отделение за бърза помощ.

Този път бе рана от нож и докато Пейдж я обработи, стана един и половина сутринта. В два и петнадесет отново я извикаха.

— Доктор Тейлър… Второ отделение за бърза помощ. Веднага.

— Добре — с мъка изрече Пейдж, смазана от умора.

„Какво казваше оня, че значело? Ставай, трътко, атакувай трудностите.“ Тя се насили да стане и тръгна по коридора към отделението за бърза помощ. Бяха докарали мъж със счупен крак. Той крещеше от болка.

— Направете рентгенова снимка — нареди Пейдж. — И му дайте демерол, петдесет милиграма. — Тя сложи ръка върху ръката на пациента. — Сега ще мине. Опитайте да се отпуснете.

По високоговорителя бездушен металически глас изричаше:

— Доктор Тейлър… в Трета палата. Веднага.

Пейдж погледна стенещия човек, не желаейки да го остави.

Високоговорителят се обади неумолим.

— Доктор Тейлър… в Трета палата. Веднага.

— Идвам — промърмори тя.

Забързано излезе и се отправи по коридора към Трета палата. Един пациент беше повърнал, задавил се и се задушаваше.

— Не може да диша — каза сестрата.

— Вкарайте му смукач — отсече Пейдж.

И докато наблюдаваше как пациентът си поема въздух, отново чу високоговорителя.

— Доктор Тейлър… в Четвърта палата. В Четвърта палата.

Пейдж разтърси глава и хукна към Четвърта палата, където пациент пищеше от коремни спазми. Тя бързо опипа стомаха.

— Може да има дисфункция на червата. Прегледайте го с ултразвук — каза Пейдж.

Когато се върна при човека със счупения крак, обезболяващото вече бе подействало. Тя накара да го преместят в операционната и намести крака. Тъкмо привършваше, и пак — поредното повикване.

— Доктор Тейлър, елате във Второ отделение за бърза помощ. Веднага.

— Пациентът с язва на стомаха в четвърта стая има болки…

В три и тридесет сутринта:

— Доктор Тейлър, пациентът в стая 310 кърви…

В една от палатите лежеше мъж със сърдечен пристъп и Пейдж нервно се вслушваше в ударите на сърцето му, когато чу името си по високоговорителя.

— Доктор Тейлър… във Второ отделение за бърза помощ. Веднага… Доктор Тейлър… във Второ отделение за бърза помощ. Веднага.

„Не бива да се паникьосвам — помисли си Пейдж. — Трябва да остана спокойна и хладнокръвна.“ В миг обаче се паникьоса. Кой беше по-важен — пациентът, когото преглеждаше, или следващият?

— Стойте тук — каза му тя като малоумна. — Ще се върна.

Докато крачеше към Второ отделение за бърза помощ, се разнесе познатото:

— Доктор Тейлър… в Първо отделение за бърза помощ. Веднага… Доктор Тейлър… в Първо отделение за бърза помощ. Веднага.

„О, Божичко!“, помисли си Пейдж. Като че ли се беше оплела в някакъв безкраен ужасяващ кошмар.

 

 

През остатъка от нощта я събудиха още няколко пъти заради хранително отравяне, счупена ръка, изсипана херния и счупено ребро. Когато, препъвайки се, влезе в дежурната, беше толкова изтощена, че едвам се движеше. Тя пропълзя върху кушетката и тъкмо бе задрямала, телефонът отново иззвъня.

Пейдж посегна към слушалката със затворени очи.

— Ало…

— Доктор Тейлър, чакаме ви.

— К’во? — Лежеше и се опитваше да си спомни къде е.

— Започва визитацията, докторе.

— Визитацията ли?

„Това е някаква лоша шега — помисли си Пейдж. — Нечовешко е. Не могат да товарят хората с толкова работа!“ Ала я чакаха.

След десет минути Пейдж отново обикаляше пациентите, полузаспала. Блъсна се в д-р Раднор.

— Извинете — промърмори, — но изобщо не съм мигнала…

Той я потупа съчувствено по рамото.

— Ще свикнете.

Когато най-сетне дежурството й свърши, Пейдж спа непробудно четиринадесет часа.

 

 

Претоварването и тежките дежурства се оказаха твърде голям залък за някои стажант-лекари и те просто изчезнаха от болницата. „На мен това няма да ми се случи“, зарече се Пейдж.

Напрежението не стихваше. В края на една от мъчителните тридесет и шест часови смени тя беше толкова изтощена, че не знаеше къде се намира. Едва се примъкна до асансьора и застана там зашеметена.

Към нея се приближи Том Чан.

— Добре ли си?

— Чудесно — измърмори Пейдж.

Той се ухили.

— Изглеждаш ужасно.

— Благодаря. Защо постъпват така с нас? — попита Пейдж.

Чан сви рамене.

— На теория това поддържало връзката ни с пациентите. Ако си отидем и ги оставим, може да им се случи нещо, докато ни няма.

Пейдж кимна.

— В това има смисъл. — Изобщо нямаше смисъл. — Но как да се грижим за тях, когато спим прави?

Чан отново сви рамене.

— Не съм измислил аз правилата. Всички болници работят така. — Той погледна Пейдж по-внимателно. — Ще можеш ли да стигнеш до вас?

Тя посрещна погледа му и каза предизвикателно:

— Разбира се.

— Внимавай. — Чан изчезна по коридора.

Пейдж продължи да чака асансьора. Когато най-сетне той дойде, тя бе заспала дълбоко, както си стоеше.

 

 

Два дни по-късно Пейдж закусваше с Кет.

— Искаш ли да чуеш едно ужасно признание? — попита Пейдж. — Понякога, когато ме събудят в четири сутринта, за да дам на някого аспирин и аз се запрепъвам по коридора почти в безсъзнание, минавайки покрай стаите, където пациентите, завити, спинкат дълбоко, имам желание да заблъскам по вратите и да закрещя: „Всички на крак!“

Кет й протегна ръка.

— Добре дошла в клуба.

 

 

Пациентите бяха най-различни по вид, ръст, възраст и цвят на кожата. Уплашени, храбри, кротки, арогантни, капризни, разбиращи. Човешки същества, които страдаха.

Повечето лекари бяха отдадени на работата си. Както във всяка професия, имаше добри и лоши лекари, млади и стари, непохватни и сръчни, приятни и неприятни. Неколцина се опитаха да спят с Пейдж. Някои го направиха фино, други грубо.

— Никога ли не си самотна нощем? Аз съм самотен. Чудех се…

— Това работно време е убийствено, нали? Знаеш ли какво ме зарежда с енергия? Добрият секс. Защо не?…

— Жена ми замина за няколко дни. Имам виличка край Кармел. Тази събота и неделя можем…

Че и пациентите.

— Значи вие сте моята лекарка, а? Знаете ли какво ще ме излекува?…

— Ела по-близо до леглото, бебчо. Искам да проверя дали са ти истински.

Пейдж скърцаше със зъби и не им обръщаше внимание. „Когато се оженим с Алфред, всичко това ще спре.“ Самата мисъл за Алфред я караше да засияе. Той щеше скоро да се върне от Африка. „Скоро.“

 

 

Една сутрин на закуска преди визитация Пейдж и Кет разговаряха за сексуалните задявки, на които бяха подложени.

— Повечето лекари се държат като съвършени джентълмени, но неколцина смятат, че сме им включени в куверта наред с пансиона и че сме тук, за да ги обслужваме — каза Кет. — Не минава седмица, без някой да не изтърси нещо от рода: „Защо не се отбиеш в квартирата ми да пийнем по едно? Имам страхотни компактдискове.“ Или пък в операционната, докато асистирам, хирургът току отрие ръка в гърдите ми. Един слабоумник ми рече: „Знаеш ли, когато си поръчвам пилешко, предпочитам черното месо.“

Пейдж въздъхна.

— Мислят, че ни ласкаят, третирайки ни като предмет на сексуално внимание. Бих предпочела да ни третират като лекари.

— Мнозина от тях изобщо не желаят да се въртим наоколо. Или искат да ни чукат, или пак искат да ни чукат. Знаеш ли, не е честно. Жените ги смятат за по-нисши, докато не докажат себе си, а пък мъжете ги считат за по-висши, докато не докажат какви нули са.

— Това си е отколешната мрежа на момчетата — каза Пейдж. — Ако бяхме повече, можехме да си спретнем мрежа на момичетата.

 

 

Пейдж беше чувала за Артър Кейн. Той бе обект на постоянни клюки в болницата. Прякорът му бе Доктор 007 — с лиценз да убива. Решаваше всички проблеми с операция и имаше най-много операции от всички лекари в болницата. Съответно и по-висок процент на смъртност.

Той бе плешив, нисък, с орлов нос, с почернели от тютюна зъби и ужасно дебел. Колкото и невероятно да бе, смяташе се за любимец на жените. Обичаше да нарича новите сестри и стажант-лекарки „прясно месце“.

И Пейдж Тейлър беше прясно месо. Той я видя във фоайето на горния етаж и седна на масата й без покана.

— Наблюдавам те от известно време.

Пейдж го погледна стресната.

— Моля?

— Аз съм доктор Кейн. Приятелите ме наричат Артър. — В гласа му прозвуча похотлив смях.

Тя се почуди колко ли приятели има.

— Как я караш тук?

Въпросът свари Пейдж неподготвена.

— Аз… мисля, че добре.

Той се наведе напред.

— Това е голяма болница. Лесно е да се изгубиш. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Не съвсем — отвърна Пейдж предпазливо.

— Твърде си хубава, за да бъдеш една от тълпата. Ако си решила да стигнеш донякъде тук, имаш нужда някой да ти помогне. Някой, който познава играта.

Разговорът от минута на минута ставаше все по-неприятен.

— И вие бихте желали да ми помогнете.

— Правилно. — Той оголи потъмнелите си от тютюна зъби. — Защо не обсъдим това на вечеря?

— Няма какво да обсъждаме — отвърна Пейдж. — Не ме интересува.

Артър Кейн я изгледа, докато тя се отдалечаваше, и лицето му се изкриви от злобно изражение.

 

 

През първата година стажант-лекарите минаваха за по два месеца съответно през отделенията по акушерство и гинекология, ортопедия, урология и хирургия.

Пейдж научи, че е опасно човек да попадне през лятото със сериозно оплакване в болница, която обучава лекари, защото много от щатните специалисти излизат в отпуск и пациентите остават в ръцете на неопитните млади стажант-лекари.

 

 

Почти всички хирурзи обичат по време на операция да им свири музика. Един от лекарите имаше прякор Моцарт, а друг — Аксел Роуз, заради музикалните им вкусове.

По някаква причина всички огладняваха по време на операциите. Те непрекъснато говореха за храна. Току-виж, сте чули хирург, докато премахва гангренясал пикочен мехур, да казва:

— Снощи вечерях страхотно при Бардели. Най-добрата италианска кухня в целия Сан Франциско.

— Опитвали ли сте пирожките с раци в „Сайпръс Клъб“?…

— Ако обичате добре приготвено говеждо, отбийте се в „Хаус ъв Прайм Риб“ на Ван Нес.

А междувременно сестрата попиваше кръвта и вътрешностите на пациента.

Когато не говореха за ядене, лекарите обсъждаха резултатите от бейзболните или футболните мачове.

— Видяхте ли „Форти Найнърс“ как играха миналата събота? Басирам се, че им липсва Джо Монтана. Той винаги им оправяше играта в последните две минути.

И измъкваха перфорирания апендикс.

„Като по Кафка — мислеше си Пейдж. — На Кафка би му допаднало това.“

 

 

В три сутринта Пейдж спеше в дежурната стая, когато я събуди телефонен звън. Дрезгав глас каза:

— Доктор Тейлър… в стая 419… пациент със сърдечен пристъп. Побързайте!

И затвори.

Пейдж седна на края на леглото, борейки се със съня, и се изправи, залитайки. „Побързайте!“ Тя излезе в коридора, но нямаше време да чака асансьора. Хукна нагоре по стълбите към стая 419, сърцето й щеше да изскочи. Отвори рязко вратата и остана зяпнала на прага.

Стая 419 беше склад.

 

 

Кет Хънтър бе на визитация с д-р Ричард Хътън, към четиридесетгодишен, рязък и бърз. Не стоеше повече от две-три минути при пациентите, преглеждаше картоните им, а после изстрелваше нарежданията си на стажант-хирурзите като картечница.

— Проверете хемоглобина й и запишете операция за утре…

— Следете внимателно температурата му.

— Прелейте четири банки кръв…

— Махнете конците…

— Направете снимка на гърдите…

Кет и останалите усърдно записваха всичко, като се мъчеха да не изпуснат нещо.

Стигнаха до пациент, който беше постъпил преди седмица и го бяха подложили на куп безрезултатни изследвания заради поддържаната висока температура.

— Това е ЕГЗ — каза някой от стажант-лекарите. — Един Господ Знае. Правихме рентген, компютърна аксиална томография, гръбначни пункции, биопсия на черния дроб. Всичко. Не знаем какво му е.

Влязоха в една палата, където спеше млад човек с превързана глава след операция. Когато д-р Хътън започна да маха превръзката, пациентът се събуди стреснат.

— Какво… какво става?

— Седнете — каза доктор Хътън рязко.

Младежът трепереше.

„Никога няма да се отнасям така с пациентите си“, зарече се Кет.

Следващият беше около седемдесетгодишен мъж, който имаше здрав вид. Щом д-р Хътън приближи до леглото му, той се развика.

— Гонзо! Ще те съдя, мръсен кучи син такъв.

— Хайде, мистър Спаролини…

— Не ме мистър-спаролиносвай! Ти ме превърна в проклет евнух.

„Какъв глупак“, помисли си Кет.

— Мистър Спаролини, вие се съгласихте да ви направят вазектомия и…

— Това беше хрумване на жена ми. Кучка проклета! Само веднъж да си ида вкъщи!

Оставиха го да си мърмори под носа.

— Какво му има? — попита един от стажант-лекарите.

— Проблемът му е, че е еблив стар пръч. Младата му жена е родила шест деца и не иска повече.

Спряха до леглото на десетгодишно момиченце. Д-р Хътън погледна картона му.

— Ще ти бием инжекция да се махнат лошите микроби.

Една сестра с напълнена спринцовка пристъпи към детето.

— Не! — изпищя то. — Ще ме заболи!

— От това не боли, бебчо — увери го сестрата.

 

 

Думите й отекнаха мрачно в съзнанието на Кет.

„От това не боли, бебчо…“ Беше гласът на доведения й баща, който й шепнеше в страшния мрак.

„Ще ти бъде приятно. Разтвори краката. Хайде, малка кучко!“ И той разтвори насила краката й, прониквайки с твърдия си член в нея, и затисна устата й с ръка, за да не може да изпищи от болка. Тя беше на тринадесет години. След тази нощ посещенията му се превърнаха в ужасен еженощен ритуал. „Извадила си късмет, че имаш мъж като мен, да те научи да се чукаш — казваше й той. — Знаеш ли какво си, Кет? Котенце, такова младичко. И аз го искам.“ И той се стоварваше върху й, сграбчваше я и никакви сълзи и молби не можеха да го накарат да спре.

Кет не познаваше баща си. Майка й беше чистачка и работеше през нощта в една сграда с офиси близо до малкия им апартамент в Гари, Индиана. Доведеният й баща беше огромен мъж, пострадал при злополука в стоманолеярен завод, който през повечето време си стоеше у дома и пиеше. Нощем, когато майка й отиваше на работа, той се вмъкваше в стаята на Кет. „Само да си казала на майка си или на брат си, и ще го убия“, заканваше се той. „Не мога да го оставя да нарани Майк“, мислеше си Кет. Брат й беше пет години по-малък от нея и тя го обожаваше. Грижеше се за него като майка и го бранеше, и се биеше заради него. Той бе единственият светъл лъч в живота й.

Една сутрин, колкото и да се страхуваше от заплахите на доведения си баща, Кет реши, че трябва да разкаже на майка си. Майка й ще сложи край на това, ще я защити.

— Мамо, мъжът ти идва нощем, когато те няма, в моето легло и ме насилва.

Майка й я зяпна за момент, а после я зашлеви силно през лицето.

— Да не си посмяла да измисляш подобни лъжи, малка мръснице!

Кет никога повече не отвори дума за това. Остана вкъщи единствено заради Майк. „Той е загубен без мен“, мислеше си тя. Но в деня, когато разбра, че е бременна, избяга при една своя леля в Минеаполис.

След като Кет напусна дома си, животът й коренно се промени.

— Няма нужда да ми казваш какво е станало — каза леля й Софи. — Отсега нататък обаче ще спреш да бягаш. Нали знаеш онази песен „Не е лесно да си зелен“? Е, сладурче, още по-трудно е да си черен. Можеш да избираш между две неща. Да продължиш да бягаш и да се криеш, като виниш света за проблемите си, или пък да отстояваш правата си и да станеш човек, който значи нещо.

— Как мога да го постигна?

— Като проумееш, че си човек, който значи нещо. Най-напред, дете, си създай представа коя и каква искаш да бъдеш. А след това се залови за работа, за да станеш такава.

„Няма да родя детето му — реши Кет. — Ще направя аборт.“

Уредиха го дискретно, в края на седмицата, при една акушерка, приятелка на леля й. Когато всичко свърши, Кет се зарече свирепо: „Никога вече няма да позволя да ме докосне мъж. Никога!“

 

 

Минеаполис бе за Кет приказна страна. На няколко преки от почти всеки дом имаше езера, потоци и реки. И около осем хиляди акра специално аранжирани паркове. Тя караше платноходка по езерата в града и се возеше с параход по Мисисипи, Посети с леля си Софи голямата зоологическа градина и прекарваше неделите в парка за развлечения „Велифеър“. Отиде на демонстрациите по прибиране на сено в Седар Крийк Фарм и гледа рицарските турнири на Фестивала на възраждането на Шакопи.

Леля Софи наблюдаваше Кет и си мислеше: „Това момиче не знае какво е детство.“

Кет се учеше да се забавлява, но леля Софи усещаше, че дълбоко в душата на племенничката й имаше място, до което не можеше да стигне никой, преграда, която тя бе издигнала, да не би отново да я наранят.

 

 

В училище изобщо не дружеше с момчета. Всичките й приятелки ходеха на срещи, ала Кет предпочиташе да остава сама и бе твърде горда, за да каже на когото и да било защо. Подражаваше на леля си, която обичаше извънредно много.

Преди Кет не се интересуваше много от училище, нито от книги, но леля Софи успя да й повлияе. Къщата й беше пълна с книги и начинът, по който им се радваше, беше заразителен.

— В тях се крият чудесни светове — каза тя на младото момиче. — Чети и ще разбереш откъде си дошла и къде отиваш. Имам чувството, че някога ще се прочуеш, бебчо. Но първо трябва да получиш образование. Това е Америка. Можеш да станеш каквато пожелаеш. Може да си цветнокожа и бедна, но такива са били и някои от нашите конгресмени, кинозвезди, учени и спортни легенди. Някой ден ще имаме и цветнокож президент. Можеш да станеш каквато пожелаеш. От теб зависи.

Това беше началото.

 

 

Кет стана най-добрата ученичка в класа. Четеше жадно. Един ден в училищната библиотека попадна на книгата на Синклер Луис „Ароусмит“ и се прехласна от историята на отдадения на професията си млад лекар. Прочете „Дадена дума“ на Агнес Купър и „Жена хирург“ на д-р Елси Роу и пред нея блесна цял един нов свят. Тя откри, че на тази земя има хора, които се посвещават на това да помагат на другите, да спасяват човешкия живот. Когато един ден Кет се върна от училище, каза на леля Софи:

— Аз ще стана лекарка. Прочута.