Сидни Шелдън
Лекарки (17)

16

Джейсън Къртис не можеше да забрави Пейдж Тейлър. Той позвъни на секретарката на Бен Уолас.

— Здрасти. Обажда се Джейсън Къртис. Трябва ми телефонният номер на доктор Пейдж Тейлър.

— Разбира се, мистър Къртис. Момент. — И тя му даде номера.

 

 

Хъни вдигна телефонната слушалка.

— Доктор Тафт е на телефона.

— Обажда се Джейсън Къртис. Доктор Тейлър там ли е?

— Не, няма я. Дежурна е в болницата.

— О, жалко.

Хъни усети разочарованието в гласа му.

— Ако е нещо спешно, аз…

— Не, не.

— Мога да й кажа да ви се обади.

— Това би било чудесно. — Джейсън й продиктува телефонния си номер.

— Ще й предам.

— Благодаря ви.

 

 

— Търси те Джейсън Къртис — каза Хъни, когато Пейдж се върна от работа. — Звучеше много приятно. Ето номера му.

— Изгори го.

— Няма ли да му се обадиш?

— Не. Никога.

— Все още си влюбена в Алфред, нали?

— Разбира се, че не.

И това бе единственото, което Хъни успя да изкопчи от нея.

 

 

Джейсън изчака два дни, преди да позвъни отново. Този път вдигна Пейдж.

— Доктор Тейлър е на телефона.

— Здравейте! — зарадва се Джейсън. — Обажда се доктор Къртис.

— Доктор ли?…

— Може би не се сещате за мен — рече Джейсън непринудено. — Бях с вас на визитация преди няколко дни и ви поканих на вечеря. Вие казахте…

— Казах, че съм заета. И все още съм. Довиждане, мистър Къртис.

Тя тресна слушалката.

— Какво има? — попита Хъни.

— Нищо.

 

 

В шест часа на другата сутрин, когато стажант-лекарите се бяха събрали около Пейдж за сутрешната визитация, пристигна Джейсън Къртис. Беше облечен с бяла престилка.

— Надявам се, че не съм закъснял — каза той бодро. — Трябваше да си взема бяла престилка. Зная колко се разстройвате, когато съм без нея.

Пейдж си пое дълбоко и сърдито въздух.

— Елате с мен — рече тя. И вкара Джейсън в празната лекарска съблекалня. — Какво правите тук?

— Да ви кажа честно, тревожа се за някои от пациентите, които прегледахме онзи ден. — Тонът му беше искрен. — Дойдох да видя дали всички са добре.

Този човек я вбесяваше.

— Защо не строите нещо?

Джейсън я погледна и каза тихо:

— Опитвам се. — И извади от джоба си куп билети. — Вижте, не познавам вкусовете ви, затова купих билети за мача на „Джайънтс“ тази вечер, за театър, опера и концерт. Изберете си. Не мога да ги върна.

Този човек я влудяваше.

— Винаги ли си пилеете така парите?

— Само когато съм влюбен — отвърна Джейсън.

— Чакайте малко…

Той й протегна билетите.

— Изберете си.

Пейдж се пресегна и ги взе всичките.

— Благодаря ви — каза мило. — Ще ги дам на приходящите си пациенти. Повечето от тях нямат възможност да идат на театър или опера.

Той се усмихна.

— Страхотно! Надявам се, че ще им хареса. Ще вечеряте ли с мен?

— Не.

— Все трябва да хапнете някъде. Няма ли да промените решението си?

Пейдж изпитваше леко чувство на вина заради билетите.

— Боя се, че няма да бъда много приятна компания. Снощи бях дежурна и…

— Ще се приберем рано. Честна скаутска.

Тя въздъхна.

— Добре, но…

— Чудесно! Откъде да ви взема?

— Ще свърша в седем.

— Тогава ще ви взема оттук. — Той се прозина. — Сега се връщам вкъщи, обратно в леглото. Какъв нечовешки час за ставане. Защо го правите?

Пейдж го проследи с поглед, не се удържа и се усмихна.

 

 

В седем часа вечерта, когато Джейсън пристигна в болницата, сестрата на отделението му каза:

— Мисля, че ще намерите доктор Тейлър в дежурната стая.

— Благодаря.

Джейсън се отправи към дежурната. Вратата беше затворена. Той почука. Никой не отговори. Отново почука, после отвори и надникна вътре. Пейдж лежеше на кушетката, потънала в дълбок сън. Джейсън се приближи и остана дълго да я гледа.

„Ще се оженя за теб, мадам“, помисли си той.

Измъкна се на пръсти и тихичко затвори вратата подире си.

 

 

На другата сутрин Джейсън имаше съвещание, когато влезе секретарката му с малък букет цветя. На придружаващата картичка пишеше: „Съжалявам. ПВМ.“ Джейсън се разсмя. Позвъни на Пейдж в болницата.

— Обажда се вашият кавалер.

— Наистина съжалявам за снощи — каза Пейдж. — Чувствам се много неудобно.

— Недейте. Но имам въпрос.

— Да?

— Какво означава ПВМ? „Почивай в мир“ или „Прекарай вечерта монотонно“?

Пейдж прихна.

— Изборът е ваш.

— Изборът ми е тази вечер да хапнем някъде заедно. Можем ли да направим още един опит?

Тя се поколеба. „Не искам да се обвързвам. Все още си влюбена в Алфред, нали?“

— Ало, чувате ли ме?

— Да. — „От една вечеря нищо няма да ми стане“, реши Пейдж. — Да. Можем.

— Чудесно.

 

 

Докато Пейдж се обличаше за вечерята, Кет каза:

— Изглежда, имаш сериозен ухажор. Кой е той?

— Доктор-архитект — отвърна Пейдж.

— Какво!

Пейдж й разказа историята.

— Май е забавен. Интересува ли те?

— Всъщност не.

 

 

Вечерта премина много приятно. Пейдж откри, че Джейсън не я притеснява. Разговаряха за всичко и за нищо и времето като че ли летеше.

— Разкажи ми за себе си — помоли Джейсън. — Къде си израсла?

— Няма да ми повярваш.

— Обещавам да ти повярвам.

— Добре. В Конго, Индия, Бирма, Нигерия, Кения…

— Не ти вярвам.

— Истина е. Баща ми работеше към СЗО.

— СЗО ли? Предавам се. Звучи като телевизионен научнофантастичен сериал.

— Световната здравна организация. Беше лекар. Прекарах детството си, обикаляйки с него повечето страни от Третия свят.

— Сигурно не ти е било лесно.

— Беше вълнуващо. Най-лошото бе, че никога не се задържах достатъчно дълго, за да се сприятеля с някого. — „Нямаме нужда от никой друг, Пейдж. Винаги ще имаш мен, а аз теб… Това е съпругата ми Карен.“ Тя се отърси от спомена. — Научих много чужди езици и опознах екзотични обичаи.

— Например?

— Ами например… — Пейдж се замисли. — В Индия вярват в прераждането и че следващият ти живот зависи от това какъв си в този. Ако си зъл, прераждаш се в животно. Спомням си, че в едно село имахме куче и аз все се чудех какъв ли човек е било преди превъплъщението и какво лошо е направил.

— Сигурно е лаял не по когото трябва — каза Джейсън.

Пейдж се усмихна.

— После също „герао“.

— „Герао“ ли?

— Това е много сериозно наказание. Виновника го заобикаля тълпа. — Тя замълча.

— И какво?

— Толкова.

— Само толкова ли?

— Хората от тълпата не казват нищо и нищо не правят. Но той не може да мръдне, нито да се измъкне. Остава в този капан, докато не изпълни онова, което иска тълпата. Може да продължава така с часове. Затворен е вътре в кръга, докато хората от тълпата се сменят. Веднъж видях един човек, който се опита да избяга от герао. Пребиха го до смърт.

Споменът накара Пейдж да потръпне. Иначе приветливите хора се бяха превърнали в крещяща, подивяла тълпа. „Да се махаме оттук“, извика й Алфред. Той я хвана за ръка и я отведе в една тиха уличка.

— Това е ужасно — промълви Джейсън.

— На другия ден баща ми реши да се преместим оттам.

— Бих искал да познавам баща ти.

— Беше чудесен лекар. Щеше да има голям успех на Парк Авеню, но парите не го интересуваха. Стремеше се единствено да помага на хората.

„Като Алфред“, помисли си тя.

— Какво стана с него?

— Убиха го в една племенна война.

— Съжалявам.

— Той обичаше онова, което вършеше. В началото местните хора се опъваха. Бяха толкова суеверни. В отдалечените индийски села на всички им правят „ятак“ — хороскоп, дело на селския астролог, и те живеят по тези хороскопи. — Тя се усмихна. — Много ми хареса, когато ми направиха и на мен.

— А казаха ли ти, че ще се омъжиш за красив млад архитект?

Пейдж го погледна и произнесе твърдо:

— Не. — Разговорът ставаше твърде личен. — Ти си архитект и ще разбереш. Израснах в колиби от плет, измазани с кал, с глинен под и сламен покрив, където обичаха да гнездят мишки и прилепи, в „тукули“ с покрив от трева и без прозорци. Мечтата ми беше да живея един ден в удобна двуетажна къща с веранда и зелена морава, и бяла дъсчена ограда, и… — Пейдж замълча. — Извинявай, че се отплеснах така, но ти ме попита.

— Радвам се, че го направих — отвърна Джейсън.

Пейдж си погледна часовника.

— Нямах представа, че е толкова късно.

— Ще вечеряме ли пак заедно?

„Не искам да го подвеждам — помисли си Пейдж. — Нищо няма да излезе от това.“ После се сети за нещо, което веднъж й бе казала Кет. „Вкопчила си се в един призрак. Пусни го.“

Тя вдигна очи към Джейсън.

— Да.

 

 

Рано на другата сутрин пристигна куриер. Пейдж му отвори вратата.

— Нося нещо за доктор Тейлър.

— Аз съм доктор Тейлър.

— Вие лекар ли сте? — погледна я куриерът изненадано.

— Да — отвърна Пейдж търпеливо. — Лекарка съм. Имате ли нещо против?

Той сви рамене.

— Не, мис. Съвсем не. Ще подпишете ли тук, моля?

Пакетът се оказа изненадващо тежък. Любопитна, Пейдж го отнесе на масата във всекидневната и го разви. Беше миниатюрен модел на красива бяла двуетажна къща с веранда. Отпред имаше малка морава и градина с ограда от бели летви. „Сигурно е будувал цяла нощ, за да го направи.“ Намери и картичка, на която пишеше:

Моя [ ]

Наша [ ]

Моля попълни.

 

 

Тя дълго седя и я гледа. Къщата беше такава, каквато искаше, но не и мъжът.

„Какво ми става? — запита се Пейдж. — Той е умен и привлекателен, и чаровен.“ Ала знаеше какво я гложди. Той не беше Алфред.

Звънна телефонът. Беше Джейсън.

— Получи ли си къщата? — попита.

— Прекрасна е! — отвърна Пейдж. — Много ти благодаря.

— Бих искал да ти построя истинска. Попълни ли си квадратче?

— Не.

— Аз съм търпелив. Свободна ли си тази вечер?

— Да, но трябва да те предупредя, ще оперирам цял ден и довечера ще съм изтощена.

— Няма да закъсняваме. Между другото, ще вечеряме в дома на родителите ми.

Пейдж се поколеба за миг.

— О?

— Разказах им за теб.

— Чудесно — отговори тя.

Нещата се развиваха твърде бързо. Това я изнервяше.

Когато остави слушалката, Пейдж си помисли: „Наистина не трябваше да приемам. Ще съм толкова изморена, че направо ще заспя.“ Изкушаваше се да телефонира на Джейсън и да отмени срещата. „Вече е твърде късно. Ще си тръгна рано.“

Докато се приготвяше, Кет й каза:

— Изглеждаш изтощена.

— Капнала съм.

— Защо излизаш тогава? Би трябвало да си легнеш. Или приказките са излишни?

— Поне тази вечер.

— Пак ли Джейсън?

— Да. Ще се запозная с родителите му.

— Аха — рече Кет и поклати глава.

— Съвсем не е това — отвърна Пейдж.

„Наистина не е.“

 

 

Майката и бащата на Джейсън живееха в очарователна стара къща в Пасифик Хайтс. Бащата на Джейсън бе мъж с аристократично излъчване, над седемдесетте. Майка му бе приветлива земна жена. Пейдж веднага се почувства като у дома си.

— Джейсън толкова много ни е разправял за вас — усмихна й се мисис Къртис. — Не ни каза обаче колко сте красива.

— Благодаря ви.

Влязоха в библиотеката, пълна с миниатюрни модели на сгради, проектирани от Джейсън и баща му.

— Трябва да знаете, че Джейсън, прадядо му и аз сме оформили в общи линии голяма част от силуета на Сан Франциско — каза бащата на Джейсън. — Синът ми е гениален.

— И аз все това й разправям на Пейдж — обади се Джейсън.

Пейдж се разсмя.

— Вярвам. — Очите й натежаваха и тя се насилваше да не заспи.

Джейсън я погледна загрижено.

— Хайде да вечеряме — предложи той.

Влязоха в голяма трапезария. Беше облицована с дъбова ламперия и обзаведена с красиви стари мебели, по стените висяха портрети. Една прислужница започна да сервира.

— Този портрет там е на прадядото на Джейсън. Всички проектирани от него здания бяха разрушени от земетресението в 1906 година. А бяха безценни. Ще ви покажа някои техни снимки след вечеря, ако вие… — Бащата на Джейсън млъкна.

Пейдж бе отпуснала глава на масата и спеше дълбоко.

— Радвам се, че не сервирах супа — рече мисис Къртис.

 

 

Кен Малори имаше проблем. След като из болницата се разчу за облога във връзка с Кет, сумата бързо нарасна на десет хиляди долара. Малори бе толкова сигурен в успеха си, че заложи много повече, отколкото можеше да си позволи.

„Ако се проваля, страхотно ще загазя. Но аз няма да допусна това. Време е майсторът да се залавя за работа.“

Кет обядваше в кафенето с Пейдж и Хъни, когато Малори се приближи към масата им.

— Имате ли нещо против да седна при вас, докторки? „Не госпожи, не момичета. Докторки. Този е от чувствителните“, помисли си цинично Кет.

— Съвсем не. Сядай — рече Кет.

Пейдж и Хъни се спогледаха.

— Е, аз трябва да тръгвам — засуети се Пейдж.

— И аз. Ще се видим по-късно.

Малори изгледа отдалечаващите се момичета.

— Имаше ли много работа сутринта? — попита той.

И прозвуча така, като че ли наистина го беше грижа.

— Кога ли няма? — усмихна се Кет топло и обещаващо. Малори бе планирал старателно стратегията си. „Ще я накарам да мисли, че се интересувам от нея като от личност, а не само като от жена. Те мразят да бъдат обект на сексуални попълзновения. Ще говорим на медицински теми. Бавничко и полека. Имам цял месец, докато я вкарам между чаршафите.“

— Чу ли за аутопсията на мисис Търнбол? — започна Малори. — Намериха в стомаха й бутилка от кока-кола. Представяш ли си как?…

Кет се наведе напред.

— Зает ли си в събота вечер, Кен?

Въпросът свари Малори абсолютно неподготвен.

— Какво?

— Мислех си, че може би ще ти е приятно да ме изведеш на вечеря.

Той усети, че едва ли не се изчервява. „Божичко! Все едно да ловиш риба в аквариум! Тая тук не е лесбийка. Момчетата си приказват, защото не могат да й свалят гащите. Е, аз ще ги сваля. Тя направо плаче за това!“ Малори се опита да се сети с кого имаше среща в събота. „Сали, онова сестриче от операционната. Може да почака.“

— Нищо важно — отвърна той. — С удоволствие ще те заведа на вечеря.

Кет сложи ръка върху неговата.

— Чудесно — промълви тихо. — Наистина ще чакам с нетърпение.

— И аз — ухили се той.

„Нямаш представа с какво нетърпение, бебчо. За десет хиляди долара!“

 

 

Следобеда Кет докладва на Пейдж и Хъни.

— Направо му увисна ченето! — разсмя се тя. — Трябваше да видите израза на лицето му! Приличаше на котка, която е глътнала канарче.

— Не забравяй, че ти си котката, а той е канарчето.

— Какво ще правиш в събота вечер? — попита Хъни.

— Някакви предложения?

— Аз имам — отвърна Пейдж. — Цял план…

 

 

В събота вечер Кет и Кен Малори вечеряха при Емилио — уютен ресторант в залива. Тя се бе облякла старателно за целта. В бяла памучна рокля с едно голо рамо.

— Изглеждаш страхотно — каза Малори. Внимаваше да не прехвърли мярката. „Оценяващ, но не напорист. Възхитен, но не подмятащ.“ Малори бе решил да упражни целия си чар, ала не му се наложи. Много бързо разбра, че Кет възнамеряваше да очарова него.

Докато си пиеха питиетата, тя каза:

— Всички говорят какъв чудесен лекар си, Кен.

— Е — отвърна Малори скромно, — получих чудесно образование и се грижа усърдно за пациентите си. Те са много важни за мен. — Гласът му преливаше от искреност.

Кет сложи ръка върху неговата.

— Сигурна съм, че е така. Откъде си? Искам да знам всичко за теб. За истинския ти „аз“.

„Исусе! — помисли си Малори. — Това трябваше да го кажа аз.“ Не можеше да повярва колко лесно щеше да се окаже всичко. Що се отнасяше до жените, той беше спец. Радарът му улавяше всички сигнали, изпращани от тях. Те можеха да кажат „да“ с поглед, усмивка, интонация. Сигналите на Кет направо претоварваха радара му.

Кет се наведе още по-близо до него и в гласа й се прокрадна дрезгавина.

— Искам да знам всичко.

Той говори за себе си по време на вечерята, но понечеше ли да промени темата и да заговори за Кет, тя казваше:

— Не, не. Копнея да те слушам. Имал си такъв прехласващ живот!

„Тя е луда по мен — реши Малори. Сега съжаляваше, че не беше увеличил още облога. — Може би ще спечеля още тази вечер.“ И съвсем се увери в това, когато, докато си пиеха кафето, Кет го попита:

— Искаш ли да се качиш в апартамента ми за едно последно питие преди сън?

„Бинго!“

Малори погали ръката й и отрони тихо:

— С удоволствие.

„Тези момчета са луди — заключи той. — Тя е най-разтропаното парче, което съм срещал.“ Имаше чувството, че ще го изнасилят.

Тридесет минути по-късно влязоха в апартамента на Кет.

— Хубаво — каза Малори, оглеждайки се. — Много хубаво. Сама ли живееш тук?

— Не. С мен живеят доктор Тейлър и доктор Тафт.

— О! — Тя долови нотка на съжаление в гласа му.

Усмихна се подмамващо.

— Но те ще се върнат много късно.

Малори се ухили.

— Добре.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— С удоволствие.

Той я проследи с поглед, докато отиваше до малкия бар, за да налее две питиета. „Има страхотен задник — мина му през ум. — И е дяволски хубава, и аз ще получа десет хиляди долара, задето ще я чукам.“ Той се изсмя на глас.

Кет се обърна.

— Какво ти е толкова смешно?

— Нищо. Просто си помислих какъв късметлия съм.

— Аз съм късметлийката — отвърна тя пламенно и му подаде питието.

Малори вдигна чаша и заговори: — Да пием…

Кет го изпревари.

— Да пием за нас! — каза.

Той кимна.

— Пия за това.

Накани се да попита „Защо не пуснеш малко музика?“, но още докато отваряше уста, Кет предложи:

— Искаш ли да пусна малко музика?

— Ти четеш мисли.

Кет пусна плоча на Коул Портър. Погледна крадешком часовника си, после се обърна към Малори.

— Обичаш ли да танцуваш?

Малори се приближи до нея.

— Зависи с кого. Би ми било много приятно да танцувам с теб.

Кет се плъзна в ръцете му и те запристъпваха в ритъма на бавната отнесена музика. Малори усети как тялото й се прилепи до неговото и как самият той се възбужда. Притисна я по-силно и Кет му се усмихна.

„Ето сега е моментът да го направя.“

— Хубава си, знаеш ли — каза Малори дрезгаво. — Пожелах те в първия миг, когато те видях.

Кет се взря в очите му.

— И аз изпитвам същото към теб, Кен.

Устните му се приближиха до нейните и той я целуна горещо и страстно.

— Хайде да идем в спалнята — предложи Малори.

Изведнъж се изпълни с нетърпение.

— О, да!

Той я хвана за ръката и я поведе към нейната стая. В този миг входната врата се отвори и влязоха Пейдж и Хъни.

— Здрасти! — провикна се Пейдж. Погледна Кен Малори с изненада. — О, доктор Малори! Не очаквах да ви видя тук.

— Ами аз… аз…

— Бяхме на вечеря — намеси се Кет.

Малори бе обзет от мрачен гняв. Помъчи се да се овладее. Обърна се към Кет.

— Трябва да вървя. Късно е, а утре имам тежък ден.

— О, съжалявам, че си тръгваш. — Погледът й преливаше от обещания.

— Какво ще кажеш за утре вечер? — попита Малори.

— Много бих искала.

— Чудесно!

— Ама няма да мога.

— Тогава в петък?

Кет сбърчи вежди.

— О, Божичко. Боя се, че в петък е съвсем невъзможно.

Малори изпадна в отчаяние.

— В събота?

— Прекрасно — усмихна се Кет.

Той кимна с облекчение.

— Добре. Нека бъде събота.

Обърна се към Пейдж и Хъни.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Кет изпрати Малори до вратата.

— Приятни сънища — пожела му тихо. — Ще сънувам теб.

Той стисна ръката й.

— Вярвам, че сънищата ще се превърнат в действителност. Ще си наваксаме за тази вечер.

— Нямам търпение.

 

 

През нощта в леглото Кет си мислеше за Малори. Мразеше го. За нейна изненада обаче вечерта й беше приятна. Бе сигурна, че и на Малори му е било приятно, въпреки че играеше игра. „Да можеше само да е истина — каза си Кет, — а не игра.“ Нямаше представа колко опасна бе тази игра.