Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nothing Lasts Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 111 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1997

Редактор Елена Константинова

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1997

Коректор Людмила Стефанова

Формат 84/108/32. Печатни коли 20

История

  1. — Добавяне

33

— Добре ли си, Кен? — попита Лорън. — Изглеждаш напрегнат, миличък.

След вечеря останаха сами в огромната библиотека на семейство Харисън. Една прислужница и икономът бяха сервирали шест блюда и по време на вечерята той и Алекс Харисън — „Наричай ме Алекс“ — поговориха за блестящото бъдеще на Малори.

— Защо си напрегнат?

„Защото тази бременна черна кучка очаква да се оженя за нея. Защото всеки миг ще се разчуе за нашия годеж, тя ще научи и ще вдигне врява. Защото цялото ми бъдеще може да рухне.“

Той притегли Лорън към себе си.

— Предполагам, защото работя твърде много. Пациентите за мен не са просто пациенти, Лорън. Те са хора в беда и аз не мога да спра да се тревожа за тях.

Тя го погали по лицето.

— Това е едно от нещата, които обичам в теб, Кен. Толкова си грижлив.

— Предполагам, че така съм възпитан.

— О, забравих да ти кажа. Редакторът на светската колонка на вестник „Кроникъл“ и един фотограф ще дойдат тук в понеделник за интервю.

Все едно, че го удари в стомаха.

— Има ли начин да бъдеш тук, миличък? Искат да те снимат.

— Аз… много бих желал, но по график имам натоварен ден в болницата. — Мислите му препускаха лудо. — Лорън, смяташ ли, че идеята да направим сега интервюто е добра? Искам да кажа, не трябва ли да почакаме, докато…

Лорън се разсмя.

— Не познаваш печата, миличък. Те са като хрътки. Не, по-добре да не отлагаме.

„Понеделник!“

 

 

На другата сутрин Малори издири Кет в едно сервизно помещение. Изглеждаше изморена и отслабнала. Беше без грим и косата й не беше навита. „Лорън никога не би се изоставила така“, помисли си Малори.

— Здрасти, сладка!

Кет не отговори. Малори я прегърна.

— Мислих много за нас, Кет. Не спах цялата минала нощ. За мен не съществува друга жена освен теб. Ти беше права, а аз се отнесох жестоко. Предполагам, че новината ме шокира. Искам да родиш детето. — Той видя как лицето на Кет светна.

— Наистина ли мислиш така, Кен?

— Разбира се.

Тя го прегърна.

— Слава Богу! О, миличък. Толкова се тревожех. Не знам какво щях да правя без теб.

— Не бива да се измъчваш за това. Отсега нататък всичко ще е чудесно. — „Няма да разбереш дори колко чудесно ще бъде.“ — В неделя вечер съм свободен. Ти свободна ли си?

Тя сграбчи ръката му.

— Ще се освободя.

— Страхотно. Ще вечеряме кротичко и после ще се отбием у вас да пийнем по едно преди лягане. Мислиш ли, че можеш да се отървеш от Пейдж и Хъни? Искам да бъдем сами.

Кет се усмихна.

— Няма проблеми. Само да знаеш колко щастлива ме направи. Казвала ли съм ти колко те обичам?

— И аз те обичам. Ще ти покажа колко в неделя вечер.

 

 

Докато го обмисляше, Малори реши, че планът е безпогрешен. Беше го разработил до най-малките подробности. Нямаше начин да го обвинят за смъртта на Кет.

Беше твърде рисковано да си набави онова, което му трябваше, от аптечния пункт на болницата, защото мерките за сигурност бяха железни след „аферата Бауман“. Вместо това рано в неделя сутрин Малори тръгна да търси аптека, достатъчно отдалечена от квартала, в който живееше. Повечето не работеха в неделя и той обиколи пет-шест, преди да намери отворена.

Аптекарят зад щанда го посрещна любезно:

— Добро утро. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да. Трябва да ида при пациент тук наблизо и искам да ми изпълните една рецепта. — Той извади кочана и започна да пише.

Аптекарят се усмихна.

— Не са много лекарите, които посещават пациентите си по домовете им в днешно време.

— Знам. Жалко, нали? Хората вече просто не ги е грижа. — Малори подаде рецептата.

Аптекарят я погледна и кимна.

— За момент само.

— Благодаря.

„Стъпка първа.“

 

 

След обяд Малори се отби в болницата. Остана там не повече от десет минути и когато си тръгваше, носеше малко пакетче.

„Стъпка втора.“

 

 

Малори бе уредил да вечерят с Кет в „Трейдър Вик“ и вече я чакаше, когато тя пристигна. Гледаше я, докато се приближаваше към масата, и си мислеше: „Това е последната вечеря, кучко.“

Стана и й се усмихна топло.

— Здрасти, кукло. Изглеждаш прекрасно.

И трябваше да признае, че беше вярно. Изглеждаше страхотно. „Би могла да стане модел. И е фантастична в леглото. Единственото, което й липсва — помисли си Кен, — са около двадесет милиона долара.“

Кет за пореден път забеляза как останалите жени в ресторанта гледат Кен и й завиждат. Но той бе вперил очи единствено в нея. Беше онзи Кен, когото обичаше, сърдечен и внимателен.

— Как ти мина денят? — попита.

Тя въздъхна.

— Натоварен. Три операции сутринта и две следобеда. — Наведе се напред. — Знам, че е твърде рано, но се кълна, че усетих бебето да рита, когато се обличах.

Малори се усмихна.

— Може би иска да излезе.

— Трябва да ида на ултразвук и да разберем дали е момче или момиче. След това мога да започна да му купувам дрешки.

— Страхотна идея.

— Кен, нека да определим дата за сватбата. Бих искала да се оженим възможно най-скоро.

— Няма проблеми — каза Малори непринудено. — Ще подадем документи другата седмица.

— Това е чудесно! — Изведнъж й хрумна нещо. — Може би ще успеем да си вземем няколко почивни дни и да идем някъде по време на медения си месец. Не много далеч… до Орегон или Вашингтон.

„Грешиш, бебчо. Моят меден месец е през юни, на яхтата ми във френската Ривиера.“

— Звучи примамливо. Ще поговоря с Уолас.

Кет стисна ръката му.

— Благодаря ти — каза дрезгаво. — Ще бъда най-добрата съпруга в света.

— Сигурен съм — усмихна се Малори. — Сега си изяж зеленчуците. Искаме здраво бебе, нали?

 

 

Напуснаха ресторанта в девет часа вечерта. Когато се приближаваха към блока на Кет, Малори попита:

— Сигурна ли си, че Пейдж и Хъни не са си у дома?

— Абсолютно — отвърна Кет. — Пейдж е дежурна в болницата, а на Хъни казах, че искаме да сме сами.

„По дяволите!“

Тя забеляза изражението на лицето му.

— Нещо не е наред ли?

— Не, бебчо. Казах ти, просто искам частният ни живот да си бъде само наш. — „Ще трябва да внимавам — помисли си той. — Много да внимавам.“ — Да побързаме.

Нетърпението му сгря Кет.

В апартамента Малори каза:

— Да идем в спалнята.

Кет се ухили.

— Идеята ти ми харесва.

Малори я наблюдаваше, докато се събличаше. „Има страхотна фигура. Бебето ще я развали.“

— Ти няма ли да се съблечеш, Кен?

— Разбира се. — Той се сети за онзи път, когато го бе накарала да се съблече и си беше отишла. Е, сега щеше да си плати.

Съблече се бавно. „Дали ще се справя в леглото? — почуди се. Почти трепереше от нерви. — Онова, което ще сторя, е нейна вина. Не е моя. Дадох й възможност да се измъкне, ала тя бе твърде глупава да се възползва.“

Плъзна се до нея в леглото и усети как топлото й тяло се притисна до неговото. Започнаха да се галят и той усети надигащата се възбуда. Проникна в нея и тя застена:

— О, миличък… толкова е прекрасно… — Ритъмът на движенията й се ускоряваше. — Да… да… о, Божичко!… Не спирай… — Тялото й се разтърси от спазми, после потрепера и притихна в ръцете му.

Кет се обърна тревожно към него. — Ти успя ли?…

— Разбира се — излъга Малори. Беше твърде напрегнат. — Какво ще кажеш да пийнем нещо?

— Не, не бива. Бебето…

— Но сега празнуваме, сладка. Една глътка няма да ти навреди.

Кет се поколеба.

— Добре. Само глътка. — И се надигна да стане.

Малори я спря.

— Не, не, остани в леглото, мамче. Трябва да свикнеш да те глезят.

Кет го проследи с очи, докато отиваше към всекидневната, и си помисли: „Аз съм най-голямата късметлийка на света!“

Малори приближи малкия бар и наля уиски в две чаши. Хвърли поглед към спалнята, за да се увери, че не се виждаше какво прави, после се приближи до канапето, където бе оставил сакото си. Извади от джоба някакво шишенце и изля съдържанието му в чашата на Кет. Върна се до бара, разбърка питието на Кет и го помириса. Нямаше никакъв мирис. Отнесе двете чаши в спалнята и подаде едната на Кет.

— Хайде да вдигнем тост за нашето бебе — каза тя.

— Добре. За нашето бебе!

Кен наблюдаваше как отпива от питието си.

— Ще си намерим някъде хубав апартамент — изрече Кет унесено. — Ще наредя детска стая. Ще го разглезим до безобразие, нали? — Тя отпи още веднъж.

Малори кимна.

— Като нищо. — Наблюдаваше я внимателно. — Как се чувстваш?

— Чудесно. Толкова се тревожех за нас, миличък, но вече съм спокойна.

— Правилно — рече Малори. — Няма за какво да се тревожиш.

Клепачите на Кет натежаваха.

— Не — промълви тя. — Няма за какво да се тревожа. — Езикът й започваше да се заплита. — Кен, замаяна съм. — Олюля се.

— Изобщо не трябваше да забременяваш.

Кет го зяпна глупаво.

— Какво?

— Ти развали всичко, Кет.

— Развалих ли?… — Беше й трудно да се съсредоточи.

— Застана на пътя ми.

— К’во?

— Никой не смее да застава на пътя ми.

— Кен, замаяна съм.

Той продължаваше да я гледа.

— Кен… помогни ми, Кен… — Главата й падна назад върху възглавницата.

Малори си погледна часовника. Разполагаше с достатъчно време.