Сидни Шелдън
Лекарки (11)

10

Главният лекар на окръжна болница „Ембаркадеро“ Симор Уилсън бе притеснен човек, натоварен с непосилно бреме. Имаше твърде много пациенти, твърде малко лекари и сестри, не достигаха часовете в денонощието. Чувстваше се като капитан на потъващ кораб, който тича нагоре-надолу и напразно опитва да запушва дупките.

В момента непосредствената грижа на доктор Уилсън бе Хъни Тафт. Докато някои лекари, изглежда, я харесваха много, стажанти, на които можеше да се разчита, и медицински сестри продължаваха да му съобщават, че доктор Тафт е неспособна да си гледа работата.

Най-сетне Уилсън отиде при Бен Уолас.

— Искам да се отърва от една лекарка — каза той. — Стажант-лекарите, с които минава на визитации, твърдят, че е некомпетентна.

Уолас се сети за Хъни. Онази с изключително високия успех и блестящите препоръки.

— Не разбирам — отвърна той. — Трябва да има някаква грешка. — Позамисли се малко. — Ето какво ще направим, Симор. Кой е най-заядливото куче от твоите хора?

— Тед Алисън.

— Добре. Утре сутринта изпрати Хъни Тафт на визитация с доктор Алисън. Накарай го да ти докладва. Ако каже, че е некадърна, ще се отървем от нея.

— Умно — кимна д-р Уилсън. — Благодаря ти, Бен.

 

 

На обяд Хъни сподели с Пейдж, че на следващата сутрин я пращат на визитация с д-р Алисън.

— Познавам го — отвърна Пейдж. — Има ужасна репутация.

— И аз подочух същото — рече Хъни замислено.

 

 

В същото време в друга част на болницата Симор Уилсън разговаряше с Тед Алисън. Алисън беше врял и кипял ветеран с двадесет и пет годишен стаж. Беше служил като военен лекар във флота и все още се гордееше, че може да „набива обръчи“.

Симор Уилсън му каза кратко:

— Искам да наблюдаваш внимателно доктор Тафт. Ако не става, ще я изхвърлим. Ясно ли е?

— Ясно.

Нямаше търпение да го стори. Както и Симор Уилсън, Тед Алисън презираше некомпетентните лекари. Освен това смяташе, че ако жените държат да се занимават с медицина, трябва да бъдат медицински сестри. Щом професията е била добра за Флорънс Найтингейл, значи е достатъчно добра и за всички останали.

 

 

В шест часа на другата сутрин стажант-лекарите се събраха в коридора, за да започнат визитация. Групата се състоеше от д-р Алисън, главния му асистент Том Бенсън и петима стажант-лекари, включително Хъни Тафт.

Алисън погледна Хъни и си помисли: „Е, сестро, да видим колко чиниш.“

— Да вървим — обърна се към групата.

Първият пациент в Първа палата беше момиче в пубертета. То спеше завито с тежки одеяла, когато групата се приближи.

— Добре — каза д-р Алисън. — Искам да погледнете картона й.

След това впери очи в Хъни.

— Тази пациентка има треска, студени тръпки, общо неразположение и анорексия. Също и температура, кашлица и пневмония. Каква е вашата диагноза, доктор Тафт?

Хъни помълча, сбръчквайки вежди.

— Е?

— Ами — отвърна тя замислено. — Бих казала, че е болна от пситакоза… папагалската болест.

Д-р Алисън я погледна изненадано.

— Защо… смятате така?

— Симптомите й са типични за пситакозата, а освен това забелязах, че е работила на половин ден в магазин за домашни животни. Пситакозата се предава от заразени папагали.

Алисън кимна бавно.

— Това… е много добре. Знаете ли как се лекува?

— Да. Десет дни с тетрациклин, никакво ставане от леглото и много течности.

Д-р Алисън се обърна към групата.

— Чухте ли всички? Доктор Тафт е абсолютно права.

Спряха при следващия пациент.

Д-р Алисън каза:

— Ако прегледате картона му, ще видите, че има тумор на мезотелиума, вътрешни кръвоизливи и отпадналост. Каква диагноза бихте поставили?

— Прилича на някакъв вид пневмония — подхвърли един от стажант-лекарите обнадеждено.

— Би могло да бъде рак — обади се друг.

Д-р Алисън погледна към Хъни.

— Каква е вашата диагноза, докторе?

Тя се замисли.

— Импровизирано бих казала, че е фиброзна пневмо-кониоза, вид отравяне с азбест. В картона му пише, че работи в килимена фабрика.

Тед Алисън не можа да скрие възхищението си.

— Великолепно! Великолепно! Да знаете случайно каква терапия се назначава?

— За съжаление все още няма определена терапия.

По-нататък впечатлението се засили още повече. В следващите два часа Хъни постави диагноза на рядък случай на синдрома на Райтер, полицитемия на деформираща остеодистрофия и малария.

Когато визитацията свърши, д-р Алисън стисна ръката на Хъни.

— Аз не се впечатлявам лесно, докторе, но искам да ви уверя, че имате невероятно бъдеще!

Хъни се изчерви.

— Благодаря ви, доктор Алисън.

— Възнамерявам да заявя същото и на Бен Уолас — каза той, отминавайки.

Главният асистент на Алисън, Том Бенсън, погледна Хъни и й се усмихна.

— Ще се видим след половин час, бебчо.

 

 

Пейдж се опитваше да се държи настрани от д-р Артър Кейн — 007. Той обаче при всяка възможност настояваше тя да му асистира в операционната. И ставаше все по-нахален.

— Какво целиш да покажеш, като не искаш да излезеш с мен? Значи те оправя някой друг.

Или:

— Може да съм късостеблен, сладурче, но не навсякъде. Знаеш какво искам да кажа.

Започваше да я обхваща ужас в случаите, когато трябваше да работи с него. Неведнъж Пейдж бе свидетелка как Кейн извършва ненужни операции и отстранява здрави органи.

Един ден, докато двамата отиваха към операционната, Пейдж попита:

— Какво ще оперираме, докторе?

— Портфейла му! — Но след като видя изражението на лицето й, се поправи: — Само се шегувам, сладурче.

— Той би трябвало да работи в месарница — каза Пейдж по-късно сърдито на Кет. — Кой му е дал право да оперира хора?

След една изключително калпава операция на черния дроб д-р Кейн се обърна към Пейдж и поклати глава.

— Лошо. Не съм сигурен дали ще оживее.

Пейдж едва сдържа гнева си. Реши да поговори с Том Чан.

— Някой трябва да съобщи за доктор Кейн — заубеждава го Пейдж. — Той убива пациентите си!

— Не се впрягай.

— Не мога. Не е редно да оставят човек като него да оперира. Това е престъпление. Трябва да бъде уведомена Комисията за отнемане на лекарските свидетелства.

— И каква полза? Ще трябва да накараш и други лекари да дадат показания срещу него, а никой няма да иска. Това е едно малко сплотено общество и ние всички трябва да живеем в него, Пейдж. Почти е невъзможно да заставиш един лекар да свидетелства срещу друг. Всички сме уязвими и твърде много се нуждаем един от друг. Успокой се. Ще те изведа на обяд.

Пейдж въздъхна.

— Добре, но системата е гадна.

 

 

По време на обяда Пейдж попита:

— Как я карате със Сай?

Той не отговори веднага.

— Аз… имаме проблеми. Моята работа разрушава брака ми. Не знам какво да правя.

— Сигурна съм, че всичко ще се оправи — подхвърли Пейдж.

— Дано! — отвърна Чан буйно. Пейдж го погледна.

— Ако ме напусне, ще се самоубия.

 

 

На другата сутрин Артър Кейн имаше по график бъбречна операция. Главният хирург каза на Пейдж:

— Доктор Кейн помоли да му асистирате в Четвърта операционна.

Устата на Пейдж изведнъж пресъхна. Отвращаваше я самата мисъл да бъде близо до него.

— Не може ли някой друг?… — продума Пейдж.

— Той ви очаква, докторе.

Тя въздъхна.

— Отивам.

Докато Пейдж се миеше, операцията вече беше започнала.

— Помогни ми, скъпа — каза Кейн на Пейдж.

Коремът на пациента беше намазан с йоден разтвор и бе направен разрез в дясната му горна четвъртина, точно под ребрата. „Дотук добре“, помисли си Пейдж.

— Скалпел.

Операционната сестра подаде скалпела на д-р Кейн. Той вдигна поглед.

— Пуснете музика.

След малко засвири един компактдиск. Д-р Кейн продължи да реже.

— Сега нещо по-пиперлия. — Той погледна към Пейдж. — Включи каутеризатора, гадже.

„Гадже.“ Пейдж скръцна със зъби и взе електрокаутеризатора. Започна да каутеризира артериите, за да намали количеството кръв в коремната област. Операцията вървеше добре.

„Слава Богу!“, помисли си Пейдж.

— Гъба.

Операционната сестра подаде на д-р Кейн гъбата.

— Така. Сега изсмукване. — Той изряза наоколо, за да разкрие бъбрека. — Ето го този дявол — рече д-р Кейн. — Още изсмукване. — Вдигна бъбрека с форцепса. — Добре. Остава да го зашием.

Като никога всичко бе минало нормално и все пак нещо безпокоеше Пейдж. Тя погледна внимателно бъбрека. Изглеждаше й здрав. Свъси вежди, чудейки се дали…

Докато д-р Кейн зашиваше пациента, Пейдж бързо отиде до осветената рентгенова снимка на стената. Разгледа я и възкликна тихо:

— О, Божичко!

„Рентгеновата снимка е обърната наопаки. Доктор Кейн е извадил здравия бъбрек.“

 

 

След тридесет минути Пейдж бе в кабинета на Бен Уолас.

— Той оперира здравия бъбрек и остави болния! — Гласът на Пейдж трепереше. — Този човек трябва да иде в затвора!

Бенджамин Уолас каза успокоително:

— Пейдж, съгласен съм с теб, че е много жалко. Но положително не е било нарочно. Било е грешка и…

— Грешка ли? Този пациент ще кара на диализа до края на живота си. Някой трябва да плати за това!

— Повярвай ми, ще направим колегиално разследване.

Пейдж знаеше какво означава това — група лекари щяха да разгледат случая, но конфиденциално. Информацията нямаше да бъде предоставена на обществеността, още по-малко на пациента.

— Доктор Уолас…

— Ти си част от екипа ни, Пейдж. Трябва да бъдеш добър съотборник.

— Той няма работа в тази болница. Нито в която и да било друга.

— Да погледнем на нещата по-отгоре. Ако го отстраним, ще се разчуе и репутацията на болницата ще пострада. Вероятно ще заведат доста дела за несправяне против нас.

— Ами пациентите?

— Ще наблюдаваме внимателно доктор Кейн. — Той се наведе напред. — Ще ти дам един съвет. Когато започнеш частна практика, ще имаш нужда от доброжелателността на другите лекари за препоръки. Без тях няма да стигнеш доникъде, а ако се прочуеш с това, че си отцепничка и донасяш срещу колегите си, не очаквай да ти пращат пациенти.

Пейдж стана.

— Значи няма нищо да предприемете?

— Казах ти, че ще направим колегиално разследване.

— И само толкова?

— Само толкова.

— Не е честно — настояваше Пейдж.

 

 

Тя обядваше в кафенето с Кет и Хъни.

Кет поклати глава.

— Кой ти е казал, че животът трябва да бъде честен?

Пейдж огледа антисептичното помещение, облицовано с бели плочки.

— Цялото това място ме потиска. Всички са болни.

— Иначе нямаше да са тук — посочи Кет.

— Защо не устроим сбирка? — предложи Хъни.

— Сбирка ли? За какво говориш?

Хъни заобяснява ентусиазирано.

— Можем да поръчаме свястна храна и напитки и да отпразнуваме! Мисля, че бихме могли малко да се поразведрим.

Пейдж съобрази за секунда.

— Знаеш ли, идеята не е лоша — рече тя. — Да го направим!

— Дадено. Аз поемам организацията — каза им Хъни. — Ще го направим утре след визитация.

 

 

Артър Кейн се приближи към Пейдж в коридора. В гласа му имаше ледена нотка.

— Държала си се като лошо момиче. Някой трябва да те научи да си затваряш устата! — И отмина.

Пейдж го изгледа, не вярвайки на ушите си. „Уолас му е предал какво съм казала. Не е трябвало.“ „Ако се прочуеш с това, че си отцепничка и донасяш срещу колегите си…“ „Ще го направя ли пак? — размишляваше Пейдж. — Като нищо ще го направя!“

 

 

Новината за предстоящата сбирка бързо се разчу. Всички стажант-лекари се включиха с пари. Поръчаха богато меню от ресторанта на Ърни и питиета от близкия магазин. Сбирката бе обявена за пет часа в лекарската стая. Храната и пиенето пристигнаха в четири и тридесет. Имаше какво ли не — морски блюда с омари и скариди, различни пастети, шведски кюфтенца, горещи тестени специалитети, плодове и десерти. Когато Пейдж, Кет и Хъни влязоха в стаята в пет и петнадесет, тя вече бе пълна с нетърпеливи стажант-лекари, интернисти и сестри, които ядяха и се забавляваха чудесно. Пейдж се обърна към Хъни.

— Идеята ти беше страхотна!

— Благодаря — усмихна се тя.

Високоговорителят се обади.

— Доктор Финли и доктор Кетлър в отделението за бърза помощ. Веднага.

И двамата лекари, непреглътнали скаридите, се спогледаха, въздъхнаха и бързо излязоха. Том Чан пристъпи към Пейдж.

— Трябва да го правим всяка седмица — каза той. — Вярно. Това е…

Гласът от високоговорителя се обади отново.

— Доктор Чан… в седма стая… доктор Чан… в седма стая.

А след минута:

— Доктор Смити… във Второ отделение за бърза помощ… доктор Смити… във Второ отделение за бърза помощ.

Високоговорителят не млъкна. За тридесет минути почти всички лекари и сестри бяха извикани по спешност. Хъни също чу името си, накрая призоваха Пейдж и Кет.

— Не мога да повярвам — каза Кет. — Нали знаеш какво приказват, че хората си имали ангел-хранители. Е, аз пък мисля, че ние трите сме омагьосани от някой дявол-хранител.

Думите й се оказаха пророчески.

 

 

Следващия понеделник сутринта, когато дежурството на Пейдж свърши и тя отиде при колата си, две от гумите й бяха нарязани с нож. Не вярваше на очите си.

„Някой трябва да те научи да си затваряш устата!“

Щом се върна в апартамента, тя каза на Кет и Хъни:

— Внимавайте с Артър Кейн. Той е луд.