Сидни Шелдън
Лекарки (26)

25

Пейдж замръзна. Алфред се усмихна.

— Може ли да вляза?

Тя се смути.

— Д-да… разбира се. Аз… извинявай.

Докато следеше с очи как Алфред влизаше във всекидневната, изпълваха я противоречиви чувства. Бе едновременно щастлива, възбудена и сърдита. „Защо се държа така? — мислеше си Пейдж. — Той може би се е отбил да ми каже «здрасти».“

Алфред се обърна към нея.

— Напуснах Карен.

Думите му й подействаха като шок. Алфред се приближи.

— Направих голяма грешка, Пейдж. Изобщо не трябваше да ти позволявам да си отиваш. Изобщо.

— Алфред… — Пейдж изведнъж се сети. — Извини ме.

Тя бързо взе телефонната слушалка.

— Джейсън?

— Да, Пейдж. Тази вечер бихме могли…

— Аз… не мога да се срещна с теб.

— О, ако днес е неудобно, какво ще кажеш за утре вечер?

— Аз… не съм сигурна.

Той усети напрежението в гласа й.

— Да не би нещо да не е наред?

— Не. Всичко е наред. Ще ти се обадя утре сутринта и ще ти обясня.

— Добре. — Звучеше озадачен. Пейдж затвори.

— Липсваше ми, Пейдж — каза Алфред. — Аз липсвах ли ти?

„Не. Само дето търча подир разни непознати на улицата и им викам Алфред.“

— Да — призна Пейдж.

— Добре. Знаеш ли, ние просто сме родени един за друг. Винаги сме били.

„Така ли? Затова ли се ожени за Карен? Смяташ ли, че можеш да влизаш и излизаш от живота ми, когато ти скимне?“

Алфред стоеше съвсем близо до нея.

— Нали?

Пейдж го погледна и отвърна:

— Не знам. — Всичко бе твърде внезапно.

Алфред я хвана за ръката.

— Разбира се, че и ти мислиш така.

— Какво стана с Карен?

Алфред сви рамене.

— Карен беше грешка. Все си мислех за теб и как страхотно си прекарвахме. Винаги си действахме добре един на друг.

Тя го гледаше предпазливо и сдържано.

— Алфред…

— Дойдох тук, за да остана, Пейдж. Като казвам „тук“, нямам предвид точно този град. Отиваме в Ню Йорк.

— Ню Йорк ли?

— Да. Ще ти разкажа всичко. Бих пийнал едно кафе.

— Разбира се. Ще направя веднага. Ще стане за няколко минути.

Алфред я последва в кухнята, където Пейдж се зае с кафето. Мъчеше се да подреди мислите си. Толкова отчаяно бе искала Алфред да се върне, а сега, когато бе тук…

— Разбрах много неща през последните няколко години, Пейдж. Пораснах.

— О?

— Да. Знаеш, че през цялото това време работих за Световната здравна организация.

— Знам.

— Тези страни не са мръднали от времето, когато бяхме там като деца. Всъщност някои от тях са в още по-лошо положение. Повече болести, по-голяма мизерия…

— Но ти беше там, за да помагаш — каза Пейдж.

— Да, и изведнъж се събудих.

— Събуди се?

— Проумях, че си пилея живота. Там живеех мизерно, работех денонощно, грижех се за онези невежи диваци, вместо да натрупам куп пари тук.

Пейдж го слушаше и не вярваше на ушите си.

— Запознах се с един лекар, който има кабинет на Парк Авеню в Ню Йорк. Знаеш ли колко печели годишно? Над петстотин хиляди долара! Чуваш ли? Петстотин хиляди долара годишно!

Пейдж го гледаше втренчено.

— Казах си: „Никога в живота си не съм виждал на куп толкова пари!“ Той ми предложи да работя с него — каза Алфред гордо, — затова ние с теб отиваме в Ню Йорк.

Пейдж стоеше, зашеметена от чутото.

— Ще мога да си позволя да наема мансарден апартамент, да ти купя красиви рокли и всички онези неща, които винаги съм ти обещавал. — Той се усмихваше. — Е, изненадана ли си?

Устата на Пейдж бе пресъхнала.

— Аз… аз не знам какво да ти кажа, Алфред.

Той се разсмя.

— Разбира се, че не знаеш. Петстотин хиляди долара годишно е достатъчно голяма сума човек да онемее.

— Нямах предвид парите — продума Пейдж бавно.

— Така ли?

Тя го гледаше внимателно, като че ли го виждаше за пръв път.

— Алфред, когато работеше за Световната здравна организация, нямаше ли чувството, че помагаш на хората?

Той сви рамене.

— Нищо не може да помогне на тези хора. И кой всъщност го е грижа? Ще повярваш ли, че Карен искаше да остана в Бангладеш? Казах й, че нямам намерение, и тя се върна. — Той взе ръката на Пейдж. — И ето ме тук… Нещо си мълчалива. Предполагам, че си зашеметена от всичко това, а?

Пейдж се сети за баща си. „Той щеше да има голям успех на Парк Авеню, но не се интересуваше от парите. Стремеше се единствено да помага на хората.“

— Вече се разведох с Карен, така че можем веднага да се оженим. — Той я потупа по ръката. — Какво ще кажеш за идеята да живеем в Ню Йорк?

Пейдж си пое дълбоко въздух.

— Алфред…

На лицето му бе изписана очаквателна усмивка.

— Да?

— Махай се.

Усмивката бавно угасна.

— Какво?

Пейдж стана.

— Искам да се махнеш оттук.

Той не разбра.

— Къде искаш да ида?

— Няма да ти кажа — отвърна Пейдж, — защото ще се обидиш.

 

 

След като Алфред си отиде, Пейдж потъна в мисли. Кет беше права. Тя се бе вкопчила в един призрак. „Да помагам на онези невежи диваци, вместо да натрупам тук куп пари… Петстотин хиляди долара годишно!“

„Ето значи в какво се бях вкопчила“, помисли си Пейдж в почуда. Би трябвало да бъде потисната, но вместо това се усещаше приповдигната. Изведнъж се почувства свободна. Сега знаеше какво иска.

Отиде до телефона и набра номера на Джейсън.

— Ало?

— Джейсън, обажда се Пейдж. Спомняш ли си, че ми разказа за къщата си в Ной Вели?

— Да…

— Бих искала да я разгледам. Свободен ли си тази вечер?

Джейсън каза тихо:

— Ще ми обясниш ли какво става, Пейдж? Много съм объркан.

— Аз съм обърканата. Мислех, че обичам един човек, когото познавам отдавна, но той вече не е същият. Сега знам какво искам.

— Да?

— Искам да разгледам твоята къща.

 

 

Ной Вели беше като от друг век — живописен оазис в сърцето на един от най-космополитните градове в света.

Къщата на Джейсън бе негово олицетворение — непретенциозна, спретната и чаровна. Той разведе Пейдж навсякъде.

— Ето всекидневната, кухнята, банята за гости, кабинета. — Погледна я и каза: — Спалнята е на горния етаж. Искаш ли да я видиш?

— Много — отвърна Пейдж тихо.

Заизкачваха се по стълбите. Сърцето на Пейдж биеше лудо. Онова, което ставаше, бе неизбежно. „Би трябвало да усетя още от самото начало“, помисли си тя.

Пейдж не разбра кой направи първата стъпка, но изведнъж те се прегърнаха, устните на Джейсън се притиснаха към нейните и това й се стори най-естественото нещо в света. С внезапно нетърпение започнаха да се събличат един друг. После се намериха в леглото и той започна да я люби.

— Господи — прошепна. — Обичам те.

— Знам — подразни го Пейдж. — Още от мига, когато ти казах да си облечеш бяла престилка.

След като свършиха, Пейдж му прошепна:

— Бих искала да остана тук тази нощ.

— Няма ли да ме мразиш на сутринта? — усмихна се Джейсън.

— Обещавам.

Цяла нощ разговаряха… любиха се… пак разговаряха. Сутринта му приготви закуска.

— Не знам как извадих такъв късмет, но ти благодаря — каза Джейсън, докато я наблюдаваше.

— Аз съм късметлийката — отвърна Пейдж.

— Знаеш ли какво? Не съм получил отговор на предложението си.

— Ще го получиш днес след обяд.

Следобед в кантората на Джейсън пристигна куриер с плик. Вътре беше картичката, която й бе изпратил с модела на къщата.

Моя [ ]

Наша [x]

Моля попълни.