Сидни Шелдън
Лекарки (21)

20

— Холера ли? Да не би да искаш да ми кажеш, че в тази болница има болен от холера? — викаше Бенджамин Уолас.

— Боя се, че да.

— Абсолютно ли си сигурен?

— Няма съмнение — отвърна д-р Ритър. — Фекалната му проба гъмжи от вибриони. Има ниско артериално pH, поднормално артериално налягане, тахикардия и цианоза.

Според закона при случаи на холера и други инфекциозни болести трябваше незабавно да се уведоми здравният съвет на щата и центровете за контрол на заболяванията в Атланта.

— Ще се наложи да докладваме, Бен.

— Ще затворят болницата! — Уолас скочи и се заразхожда назад-напред. — Не можем да си позволим това. Проклет да съм, ако поставя всички пациенти под карантина. — Той спря да крачи за миг. — Знае ли пациентът от какво е болен?

— Не. Той не говори английски. От. Индия е.

— Кой е бил контактен с него?

— Две сестри и доктор Тафт.

— И доктор Тафт му е поставила диагнозата грип с разстройство, така ли?

— Точно така. Предполагам, че ще я уволниш.

— Е — каза Уолас. — Всеки може да сгреши. Хайде да не прибързваме. На картона „грип с разстройство“ ли пише?

— Да.

Уолас взе решение.

— Ще го оставим така. Ето какво искам да направиш. Започни интравенозно рехидратиране… използвай лактиран Рингеров разтвор. Дай му тетрациклин. Ако успеем да възстановим кръвния му обем и обема на течности веднага, той почти ще се нормализира за няколко часа.

— Няма ли да съобщим за това? — попита Ритър.

Уолас го погледна право в очите.

— Да съобщим за грип с разстройство ли?

— Ами сестрите и доктор Тафт?

— Дай и на тях тетрациклин. Как се казва пациентът?

— Пандит Явах.

— Сложи го под карантина за четиридесет и осем часа. Дотогава или ще го излекуваме, или ще умре.

 

 

Хъни беше в паника. Тръгна да търси Пейдж.

— Имам нужда от помощта ти.

— Какъв е проблемът?

Хъни й разказа.

— Искам да поговориш с него на индийски. Той не знае английски.

— На хинди.

— Каквото и да е. Ще го направиш ли?

— Разбира се.

След десет минути тя вече разговаряше с Пандит Явах.

Пейдж изведе Хъни навън в коридора.

— Какво каза той?

— Че се чувства ужасно. Уверих го, че ще се оправи. Той ми рече да съм го кажела на Господ. Обясних му, че веднага ще започнем лечението. Отговори, че е благодарен.

— Аз също.

— Нали затова са приятелите?

 

 

При холера болният може да умре за едно денонощие от обезводняване или пък да бъде излекуван за няколко часа.

Пет часа след започване на лечението състоянието на Пандит Явах почти се бе нормализирало.

 

 

Пейдж се отби да види Джими Форд. Лицето му светна, когато тя влезе.

— Здрасти. — Гласът му бе слаб, но имаше невероятно подобрение.

— Как се чувстваш? — попита Пейдж.

— Страхотно. Чувала ли си онзи виц за лекаря, който казал на пациента си: „Най-доброто, което можете да направите, е да спрете да пушите, да спрете да пиете и да поограничите сексуалния си живот.“ А пациентът му отвърнал: „Не заслужавам най-доброто. Има ли нещо по-малко добро?“

И Пейдж разбра, че Джими Форд ще се оправи.

 

 

Кен Малори тъкмо си тръгваше след дежурство, бързайки на среща с Кет, когато чу името си по високоговорителя. Поколеба се, водейки вътрешна борба, дали просто да не се измъкне. Повикаха го отново. Накрая той вдигна неохотно слушалката.

— Доктор Малори се обажда.

— Докторе, можете ли да дойдете във Второ отделение за спешна помощ, моля ви. Имаме пациент, който…

— Съжалявам — отвърна Малори. — Току-що ми свърши дежурството. Намерете някой друг.

— Няма никой друг на разположение, който да може да се справи с това. Перфорация на язва, състоянието на пациента е критично. Боя се, че ще почине, ако не…

„По дяволите!“

— Добре. Идвам веднага.

„Ще трябва да се обадя на Кет и да й кажа, че ще закъснея.“

 

 

Пациентът бе шестдесетгодишен човек, в полусъзнание, блед като мъртвец, потеше се, дишаше тежко и очевидно имаше страхотни болки. Малори само го погледна и отсече:

— В операционната, веднага!

След петнадесет минути пациентът вече бе на операционната маса. Анестезиологът следеше кръвното му налягане.

— Бързо спада.

— Прелей му още малко кръв.

Кен Малори започна да оперира, надпреварвайки се с времето. Трябваше му само миг да разреже кожата, слоя подкожни мазнини, фасцията, мускулите и най-сетне гладкия, прозрачен перитонеум — подплатата на стомаха. В стомаха имаше кръв.

— Каутер! — каза Малори. — Поискайте четири банки кръв от кръвната банка на болницата. — Той започна да каутеризира кръвоносните съдове.

Операцията продължи четири часа и когато свърши, Малори беше изтощен. Погледна пациента и рече:

— Ще живее.

Една от сестрите се усмихна на Малори приветливо.

— Добре, че бяхте тук, доктор Малори.

Беше млада и хубава и очевидно готова да приеме покана. „Ще стигна по-късно до теб, бебчо“, помисли си Малори. Обърна се към младшия стажант-лекар.

— Затворете го и го закарайте в реанимацията. Ще дойда да го видя утре сутринта.

Малори се чудеше дали да се обади на Кет, беше вече полунощ. Изпрати й две дузини рози.

Когато в шест часа дойде отново на работа, Малори влезе първо в реанимацията да види новия си пациент.

— Буден е — посрещна го сестрата.

Малори отиде до леглото.

— Аз съм доктор Малори. Как се чувствате?

— Като си мисля за алтернативата, чувствам се добре — рече пациентът със слаб глас. — Казаха ми, че сте ми спасили живота. Това е най-проклетото нещо, което ми се е случвало. Бях в колата на път за официална вечеря, ненадейно получих болки и сигурно съм изгубил съзнание. За щастие сме били само на една пряка от болницата и са ме докарали тук в отделението за бърза помощ.

— Имали сте късмет. Бяхте изгубили доста кръв.

— Казаха ми, че още десет минути, и щял съм да бъда пътник. Искам да ви благодаря, докторе.

Малори сви рамене.

— Просто си гледам работата.

Пациентът го погледна внимателно.

— Казвам се Алекс Харисън.

Името не говореше нищо на Малори.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Харисън. — Той провери пулса му. — Сега имате ли болки?

— Слаби, но мисля, че са ме натъпкали с обезболяващи.

— Ефектът на обезболяващите ще премине, но ще премине и болката. Ще се оправите — увери го Малори.

— Колко време ще се наложи да остана в болницата?

— Ще ви изпишем след няколко дни.

Един чиновник от финансовия отдел влезе с няколко формуляра.

— Мистър Харисън, за наша информация трябва да знаем имате ли някаква медицинска осигуровка.

— Тоест искате да знаете дали мога да си платя сметката.

— Е, аз не бих го формулирал точно така, сър.

— Направете справка във Фиделити Банк на Сан Франциско — отвърна Харисън сухо. — Банката е моя собственост.

 

 

Следобеда, когато Малори отиде да види Алекс Харисън, до него седеше привлекателна млада жена. Беше към тридесетгодишна, руса, стройна и елегантна. Облечена бе в рокля от Адолфо, която според Малори струваше повече от месечната му заплата.

— А! Ето го нашия герой — възкликна Алекс Харисън. — Доктор Малори, нали?

— Да. Кен Малори.

— Доктор Малори, това е дъщеря ми Лорън.

Тя му протегна фината си ръка с маникюр.

— Баща ми казва, че сте му спасили живота.

Малори се усмихна.

— Нали докторите са за това.

Лорън го оглеждаше с одобрение.

— Не всички доктори.

За Малори бе очевидно, че тия двамата не бяха за тази болница. Той се обърна към Алекс Харисън.

— Състоянието ви се подобрява, но може би бихте искали да повикате собствения си лекар?

Алекс Харисън поклати глава.

— Няма нужда. Не той спаси живота ми. Вие го направихте. Харесва ли ви тук?

Въпросът беше странен.

— Интересно е, да. Защо?

Харисън седна в леглото.

— Просто си мислех, че такъв хубав и способен човек като вас може да има извънредно блестящо бъдеще. Не смятам, че бихте могли да постигнете нещо в болница като тази.

— Ами аз…

— Може би съдбата ме докара тук.

Обади се Лорън.

— Мисля, че онова, което се опитва да ви каже баща ми, е, че би желал да демонстрира благодарността си.

— Лорън е права. Трябва да си поговорим сериозно, когато изляза оттук. Бих искал да дойдете у дома на вечеря.

Малори погледна Лорън и отвърна бавно:

— И аз бих искал.

И това промени живота му.

 

 

Кен Малори срещаше изненадващо много трудности при всеки опит да се види с Кет.

— В понеделник вечер става ли, Кет?

— Чудесно.

— Добре. Ще те взема в…

— Чакай! Току-що се сетих. Един братовчед от Ню Йорк ще остане да нощува при мен.

— Добре, във вторник?

— Във вторник съм дежурна.

— Тогава в сряда?

— Обещах на Пейдж и Хъни да свършим нещо заедно в сряда.

Малори го обхващаше отчаяние. Времето му течеше твърде бързо.

— Четвъртък?

— Четвъртък може.

— Страхотно. Да те взема ли?

— Не. Защо не се срещнем в „Ше Панис“?

— Добре. В осем? — Прекрасно.

Малори я чака в ресторанта до девет часа, после й се обади. Никой не отговори. Почака още половин час. „Да не би пък нещо да не ме е разбрала — помисли си той. — Едва ли би развалила преднамерено срещата си с мен.“

 

 

На другата сутрин мярна Кет в болницата. Тя изтича при него.

— О, Кен, толкова съжалявам! Случи се възможно най-глупавото нещо. Реших да дремна преди срещата ни. Така съм заспала, че когато се събудих, беше полунощ. Бедничкият. Чака ли ме дълго?

— Не, не. Няма нищо. — „Глупачка такава.“ Той се приближи още по-плътно до нея. — Искам да довърша онова, което започнахме, бебчо. Полудявам, когато се сетя за теб.

— И аз — каза Кет. — Нямам търпение.

— Може би в края на другата седмица бихме могли…

— О, Божичко. Заета съм в съботата и неделята.

И така нататък, и така нататък.

Времето си течеше.

 

 

Кет разказваше на Пейдж как се развиват събитията, когато радиозумерът й запиука.

— Извинявай. — Кет взе слушалката. — Обажда се доктор Хънтър. — Помълча, слушайки. — Трябва да вървя. Имам спешен случай.

Пейдж въздъхна.

— Нищо ново!

 

 

Кет закрачи по коридора и взе асансьора до отделението за бърза помощ. Вътре имаше около две дузини легла, всичките заети. За Кет това беше стаята на страданието, денонощно пълна с жертви на автомобилни катастрофи, престрелки, намушквания с нож и с изкълчени крайници. Калейдоскоп на осакатения човешки живот. Същинско кътче от ада.

Един санитар забърза към нея.

— Доктор Хънтър…

— Какво е положението? — попита Кет.

Бяха се запътили към едно легло в края на помещението.

— В безсъзнание е. Като че ли е бит. Лицето и главата му са премазани, счупен нос, измъкната лопатка, дясната ръка натрошена поне на две места и…

— Защо извикахте мен?

— Фелдшерите мислят, че има травма на главата. Съмняват се за увреждания на мозъка.

Стигнаха до леглото на жертвата. Лицето му бе покрито със спечена кръв, подуто и охлузено. Беше обут в обуща от алигаторска кожа и… сърцето на Кет прескочи. Тя се наведе и се вгледа по-внимателно. Беше Лу Динето.

Кет прокара сръчни пръсти по черепа и прегледа очите му. Очевидно имаше сътресение на мозъка. Затича се към телефона и набра номера.

— Обажда се доктор Хънтър. Искам скенерно изследване на глава. Името на пациента е Динето. Лу Динето. Пратете количка, веднага.

Кет затвори и отново се обърна към Динето. Каза на санитаря:

— Остани при него. Когато дойде количката, закарай го на третия етаж. Ще чакам там.

 

 

След тридесет минути Кет изучаваше резултатите от скенера.

— Има кръвоизлив в мозъка, висока температура и е в шок. Искам да се стабилизира за двадесет и четири часа. Ще реша кога да оперираме.

Почуди се дали онова, което се бе случило на Динето, можеше да засегне и Майк. И как.

 

 

Пейдж се отби да види Джими. Той се чувстваше много по-добре.

— Знаеш ли онзи виц за ексхибициониста на улицата с магазини за готови дрехи? Той причаква една бабка и отваря шлифера. Тя го оглежда за момент и после казва: „И на това ли му викате подплата?“

 

 

Кет вечеряше с Малори в уютен малък ресторант край залива. Както седеше насреща и го гледаше, се почувства виновна. „Не трябваше да започвам — помисли си. — Знам го какво представлява и въпреки това прекарвам чудесно. Да го вземат дяволите! Но не мога да зарежа всичко на средата.“

Допиваха кафето си. Кет се наведе напред.

— Можем ли да отидем в твоята квартира, Кен?

— И още как! — „Най-сетне“, помисли си Малори.

Кет се раздвижи неловко на стола и сви вежди.

— О!

— Добре ли си? — попита Малори.

— Не знам. Ще ме извиниш ли за момент?

— Разбира се. — Той я проследи с поглед, докато ставаше и се отдалечаваше към дамската тоалетна.

Когато се върна, тя каза:

— Моментът не е подходящ, миличък. Толкова съжалявам. Май трябва да ме закараш у дома.

Той я зяпна, опитвайки се да потисне досадата си. Проклетата съдба заговорничеше против него.

— Добре — каза Малори рязко.

Едва не избухна. Щеше да изгуби още пет безценни дни.

 

 

Пет минути след като Кет се бе прибрала, на входната врата се позвъни. Тя се усмихна под мустак. Малори бе намерил претекст да се върне и тя се мразеше за това, че бе толкова доволна. Отиде и отвори.

— Кен…

Пред нея стояха Райно и Шадоу. Кет изведнъж се уплаши. Отместиха я и нахълтаха в апартамента. Обади се Райно.

— Ти ли ще оперираш мистър Динето?

Гърлото на Кет бе пресъхнало.

— Да.

— Не искаме да му се случи нещо.

— Нито пък аз — каза Кет. — Сега, ако ме извините, изморена съм и…

— Има ли шанс да умре? — попита Шадоу.

Кет се поколеба.

— При мозъчната хирургия винаги може да се случи…

— По-добре не позволявай да се случва.

— Повярвайте ми, аз…

— Казах, не позволявай да се случи. — Той погледна Райно. — Да вървим.

Кет ги проследи с очи.

На вратата Шадоу се обърна и рече:

— Поздрави Майк от нас.

Тя изведнъж се вцепени.

— Това… това заплаха ли е?

— Ние не заплашваме, докторе. Казваме ти. Ако мистър Динето умре, ти и шибаното ти семейство ще бъдете изтрити от лицето на земята.