Фредерик Форсайт
Досието O.D.E.S.S.A. (7)

7.

Коледа се падаше в сряда. По тази причина мъжът във Федералната република, който получи съобщението за действията на Милер в Западен Берлин, успя да го предаде по-нагоре едва след празниците. Информиран беше най-високопоставеният му ръководител.

Приел съобщението, той благодари и се облегна назад в удобното кожено кресло. Погледът му се рееше по отрупаните със сняг покриви на Стария град.

— По дяволите и още веднъж по дяволите! — прошепна със стиснати устни той. — Защо точно сега? Защо?

За всички свои съграждани той беше умен и преуспяващ адвокат с отлична клиентела. За малцината пръснати из страната и Западен Берлин по-старши от него офицери той беше главният резидент на ОДЕССА във Федералната република. Телефона му го нямаше в указателя, а кодовото му име беше Верволф^[1].

За разлика от митологичното холивудско чудовище, както и от това, което присъства в английските и американските филми на ужасите, германският вампир не е странното и вдъхващо ужас същество, чиито ръце се окосмяват при пълнолуние. Съгласно древната митология на тази страна вампирът е патриотичната фигура, която се изправя в защита на родината, след като героичните тевтонци отстъпват пред нахлуващите орди на нашествениците. Той е фигурата, която застава начело на съпротивителната борба срещу окупаторите — митичен герой, който напада само нощем, а на разсъмване изчезва в непроходимия лес, оставяйки в снега след себе си една-единствена вълча следа.

В края на войната, твърдо вярващи, че разгромът на настъпващите съюзнически войски е въпрос на месеци, група есесовски офицери създават и подготвят няколко отряда от фанатизирани юноши, които трябва да останат в тила на противника за извършване на саботажни действия. Мястото за формиране на тези отряди е Бавария, там по-късно ги разбиват и американците. Именно това са първите вампири. За свое щастие те не успяват да приложат на практика наученото в тренировъчните лагери, тъй като потресените от ужасите в Дахау съюзници само чакат някой да направи опит за съпротива.

Когато ОДЕССА прониква на територията на страната в края на четиридесетте години, нейният пръв резидент е един от инструкторите на юношите-вампири през 1945 година и приема този прякор. Той има преимуществото да бъде едновременно анонимен, символичен и достатъчно мелодраматичен, за да задоволи вечната германска страст към театъра. Макар че в начините, по които ОДЕССА отстранява изпречилите се по пътя й хора, едва ли може да се открие някаква следа от театралничене.

Докато погледът му разсеяно се рееше през прозореца на кабинета, мислите се връщаха на състоялата се преди тридесет и пет дни среща с генерал Глюкс в Мадрид. Спомни си как генералът изрично беше подчертал, че фабриката за транзисторни радиоприемници и нейният собственик с кодово име Вулкан на всяка цена трябва да останат в дълбока секретност, тъй като именно там се произвеждаха системите за телеметрично насочване на египетските ракети. А той, Верволф, беше единственият човек в Германия, който знаеше, че по-голямата част от живота си Вулкан е прекарал под името Едуард Рошман.

Очите му се сведоха към бележника, в който беше записал номера на колата на Милер. Пръстът му натисна един бутон върху бюрото и от малкия репродуктор се разнесе гласът на секретарката му, която работеше в съседната стая.

— Хилда, как се казваше частният детектив, който ни помогна при онзи развод миналия месец?

— Момент. — До адвоката долетя шумолене на хартия, след което гласът на момичето каза: — Мемерс. Хайнц Мемерс се казва.

— Ще ми дадеш ли телефонния му номер? Не, не искам да му звъниш, само ми дай номера.

Той го записа до номера на колата на Милер и вдигна пръста си от бутона за вътрешна връзка. После стана, прекоси кабинета и застана пред една зазидана в стената каса. Извади оттам една дебела книга и се върна на бюрото си. Прехвърляйки страницата, той намери това, което му трябваше. В указателя имаше само двама души с фамилията Мемерс — Хайнрих и Валтер. Пръстът му проследи написаното срещу първия от тях — Хайнрих, или, накратко казано, Хайнц. Записа рождената му дата, пресметна годините му в момента — в края на 1963 година, след което извика в паметта си образа на частния детектив. Годините съвпадаха. Отбеляза си двата телефонни номера срещу името Хайнц Мемерс, вдигна слушалката и поиска от Хилда външна линия.

Набра номера, който му беше дала секретарката. Точно след дванадесет позвънявания от другата страна вдигнаха слушалката.

— Частни проучвания „Мемерс“ — каза женски глас.

— Свържете ме лично с хер Мемерс — нареди адвокатът.

— За кого да съобщя? — попита жизнерадостният глас на секретарката.

— За никого. Просто ме свържете. И ако обичате — побързайте!

Настъпи пауза. Тонът на адвоката оказа своето въздействие.

— Да, господине — промълви накрая момичето.

— Мемерс — прозвуча в слушалката след минута дрезгав мъжки глас.

— Хер Хайнц Мемерс?

— Да, кой се обажда?

— Името ми е без значение. Просто исках да ви попитам дали ви говори нещо номерът двеста четирийсет и пет седемстотин и осемнайсет.

Отсреща настана гробно мълчание. След няколко секунди Мемерс дълбоко въздъхна, приемайки с очевидно неудоволствие факта, че есесовският му номер е бил произнесен от устата на друг човек. Разтворената върху бюрото на Верволф дебела книга съдържаше имената на всички бивши членове на СС. В слушалката прозвуча натежалият от подозрение глас на Мемерс:

— А трябва ли да ми говори?

— Ще означава ли нещо за вас, ако ви съобщя, че моят личен номер е съставен само от пет цифри… камерад!

Промяната беше мигновена. Пет цифри означаваха изключително високопоставен офицер.

— Да, господине — отвърна Мемерс с робско подчинение в гласа.

— Отлично! — каза Верволф. — Имам една малка задача за вас. Някакъв копой се рови в досието на един от нашите. Искам да разберете кой е този човек.

— На вашите заповеди!

— Прекрасно! Нека си останем камеради, какво ще кажете? Имената нямат значение, след като в крайна сметка всички сме били другари по оръжие.

— Съгласен съм, камерад — отвърна Мемерс, очевидно поласкан от комплимента.

— Ще ви моля да заминете за Хамбург лично. Искам да зная всичко за този човек — име, адрес, професия, семейство, връзки, социално положение… Знаете за какво става въпрос. За колко време ще се справите? Имайте предвид, че разполагам единствено с номера на колата му, регистрирана в Хамбург.

— Около четирийсет и осем часа.

— Добре. Ще ви позвъня точно след две денонощия, смятано от този момент. И още нещо — не трябва да влизате в контакт с обекта. Направете така, че той да не разбере за проучванията ви.

— Разбира се, няма проблеми.

— Когато сте готов, можете да калкулирате направените разходи и да ми ги продиктувате. Ще ви пратя парите по пощата.

— Сметка няма да има, камерад — възрази Мемерс. — Такива задачи винаги върша безплатно.

— Отлично. Значи ще се чуем след два дни — каза Верволф и постави слушалката.

 

 

Същия следобед Милер напусна Хамбург и пое отново по аутобана, по който беше пътувал преди две седмици — през Оснабрюк и Мюнстер към Кьолн и Рейнската област. Този път крайната цел на пътуването му беше Бон — малкото и заспало градче на завоя на голямата река, което Конрад Аденауер беше избрал за столица на Федералната република по простата причина, че беше родом оттам.

Южно от Бремен неговият ягуар се размина с опела на Мемерс, който летеше с пълна скорост на север, към Хамбург. Без да подозират за съществуването си, двамата мъже профучаха един край друг, отдадени изцяло на своите мисии.

Когато колата навлезе в единствената главна улица на Бон, навън вече се смрачаваше. Съзрял бялата каска на един регулировчик, Милер отби вдясно и спря.

— Бихте ли ми казали как да стигна до английското посолство? — попита той полицая.

— След час го затварят — предупреди го онзи с типичната рейнска педантичност.

— Значи трябва да стигна дотам по най-бързия начин. Къде се намира?

Полицаят посочи надолу по улицата.

— Карайте направо, като следвате трамвайните релси. Тази улица се казва Фридрих Еберт Алее. Вървите по нея, докато излезете от града и малко преди да видите табелата за Бад Годесберг, от лявата си страна ще забележите посолството. Цялото е осветено и пред него се развява английското знаме.

Милер благодари с кимване на глава и включи на скорост. Английското посолство се оказа точно там, където го беше описал полицаят — притиснато между една строителна площадка откъм Бон и някакво футболно игрище от противоположната страна. В момента и двете представляваха истинско кално море, което едва се очертаваше сред талазите на мъглата, която настъпваше откъм реката.

Посолството беше дълга и ниска сграда от сив бетон, построена сякаш със задната част напред. Според акредитираните в Бон английски кореспонденти това се дължало на факта, че тя е била предназначена за фабрика на фирмата „Хувър“. Милер свърна от пътя и паркира на едно от местата, определени за външни посетители.

Влезе през остъклената врата и спря в малкото и неуютно фоайе. Зад бюрото вляво седеше администраторка на средна възраст, а в малката стаичка зад гърба й — двама мъже в сини костюми, които едва ли можеха да прикрият осанката им на бивши сержанти от английската армия.

— Искам да говоря с аташето по печата — каза Милер на своя учен и недоучен в гимназията английски.

Администраторката направи разтревожена гримаса.

— Не зная дали все още е тук — отвърна тя. — Днес е петък следобед, знаете…

— Моля ви да проверите — настоя Милер и й подаде журналистическата си карта.

Жената й хвърли бегъл поглед и набра някакъв номер по вътрешния телефон. Милер извади късмет — аташето тъкмо се канел да си върви. Поиска няколко минути, очевидно да свали палтото и шапката си, след което въведоха Милер в малка приемна, украсена с три-четири литографии от Роуланд Хилдър, върху които провинция Котсуолдс бавно гаснеше под лъчите на есенното слънце.

Върху масата бяха пръснати няколко стари броя на „Татлър“ и брошури, рекламиращи достиженията на английската индустрия. Само след няколко секунди единият от бившите сержанти поведе Милер към горния етаж, зает изцяло от малки кабинети.

С нескрито удоволствие откри, че аташето по печата беше около тридесетгодишен младеж, изпълнен с желание да му бъде полезен.

— Какво мога да направя за вас? — попита го той.

— Проучвам една история, която възнамерявам да публикувам в популярно германско списание — реши да премине направо на въпроса Милер. — Издирвам бивш капитан от СС, опасен убиец, успял досега да се изплъзне от правосъдието. Уверен съм, че името му е фигурирало в списъка на английските окупационни власти, докато тази част от страната се е намирала под тяхна юрисдикция. Искам да знам дали англичаните са го арестували някога и какво е станало с него, ако това действително е било направено.

Младият дипломат озадачено го гледаше.

— Господи, не зная какво да ви отговоря. Всичките ни архиви са предадени на вашето правителство още през 1949 година. Оттогава насам работата се върши от вашите хора и предполагам, че те са информирани най-добре.

Милер направи опит да скрие факта, че официалните власти в Германия му отказват каквото и да било сътрудничество.

— Да, наистина е така — каза той. — Но това, което успях да науча до момента, е просто фактът, че след 1949 година процес срещу този човек не е имало. Което означава, че никога не е бил залавян. Същевременно в берлинския Централен архив на американците се пази документ, според който англичаните са изискали досието му в края на 1947 година. За това би трябвало да има съвсем конкретна причина, нали?

— Несъмнено — кимна аташето, очевидно впечатлен от факта, че американските власти в Западен Берлин са оказали сътрудничество на този репортер. После смръщи вежди и се замисли.

— Очевидно това е била службата на Провоуст Маршал. Знаете, че отделно от Нюрнберг, където се водеха главните съдебни процеси, всеки от Съюзниците провеждаше свои отделни следствия, в тясно сътрудничество с останалите, разбира се. Което не се отнася до руснаците. А тези следствия доведоха до няколко процеса, приели името „зонални производства срещу нацистки военнопрестъпници“. Следвате ли хода на мисълта ми?

— Да.

— Всички следствия се водеха от отдела на Провоуст Маршал, тоест военната полиция, а обвинителните актове изготвяше юридическата служба на армията. Но и двата архива бяха предадени на вашето правителство през 1949 година.

— Но англичаните сигурно са си оставили копия, нали? — попита Милер.

— Предполагам — кимна дипломатът. — Но днес те вероятно отдавна събират прах някъде из армейските архиви.

— Има ли начин да се надникне в тях?

Аташето изглеждаше искрено шокиран.

— Силно се съмнявам — промълви накрая той. — Всъщност убеден съм, че това е невъзможно. Предполагам, че някои специално упълномощени историци биха могли да подадат съответната молба, но дори и на тях това ще отнеме прекалено много време. А едва ли до тях биха допуснали репортер… Простете, не исках да ви обиждам…

— Разбирам — кимна Милер.

— Въпросът е, че вие не сте съвсем официален представител, нали? — откровено резюмира нещата английският дипломат. — А ние не искаме без нужда да предизвикваме недоволството на германските власти.

— Опазил ви Бог от такова нещо.

Аташето се изправи.

— Не мисля, че посолството може да направи кой знае какво за вас — приключи разговора той.

— Добре. Само един последен въпрос — бил ли е тук по онова време някой от вашите сегашни служители?

— Имате предвид личния състав на посолството? О, Господи, не. Оттогава насам през посолството са преминали много хора. — Той изпрати Милер до вратата. — Чакайте, сетих се нещо. Кедбъри! Само той е бил тук по онова време. Тук е от векове, сигурен съм в това!

— Кедбъри?

— Антъни Кедбъри, кореспондент. Нещо като доайен на английските журналисти в Германия. Женен за германка. Мисля, че е дошъл тук непосредствено след войната. Но вие и сам можете да го попитате.

— Чудесно — каза Милер. — Къде да го намеря?

— Днес е петък — отвърна аташето. — Следователно той със сигурност е в любимия си бар „Серкл Франсез“. Знаете ли го?

— Не, за пръв път идвам по тези места.

— Това е, знаете, един ресторант… френски ресторант. Много популярен, с отлична кухня. Намира се в Бад Годесберг, надолу по пътя.

 

 

Милер го откри на една малка уличка с името Ам Швимбад, само на стотина метра от местния клон на Рейнската банка. Барманът отлично знаеше кой е Кедбъри, но каза, че не го е виждал тази вечер. Сподели с Милер, че ако случайно най-старият английски кореспондент в Бон не се отбие тази вечер, на другия ден положително ще дойде за един аперитив.

Милер си нае стая в хотел „Дрезден“, сива и мрачна грамада, строена в началото на века, най-любимия хотел на Хитлер в цяла Германия — същия, в който през 1938 година бъдещият Фюрер се среща с Невил Чембърлейн. Хапна в „Серкл Франсез“, поръча си кафе и зачака появата на Кедбъри. Но до единадесет възрастният англичанин не се появи и Милер се прибра в хотела.

 

 

Няколко минути преди пладне на следващия ден Кедбъри се появи в бара на френския ресторант. Поздрави няколко познати и зае любимото си място на високото столче до тезгяха. Милер го изчака да отпие глътка от своя рикар, след което стана и се приближи.

— Мистър Кедбъри?

Англичанинът се обърна и внимателно го огледа. Добре сресаната бяла коса се спускаше от двете страни на лице, което положително е било красиво на младини. Кожата му все още издаваше наличие на добро здраве, макар че тук-там под нея прозираха тънки сини жилки. Очите под рунтавите вежди бяха изненадващо бистри и сини. Те се бяха спрели върху Милер с израз на лека умора.

— Аз съм — отвърна той.

— Казвам се Петер Милер и работя като репортер в Хамбург. Може ли да поговорим?

Антъни Кедбъри го покани с жест да седне на свободния стол до себе си.

— Май ще е по-добре, ако разговаряме на немски — каза той.

Облекчението, което изпита Милер, явно се беше изписало на лицето му, защото англичанинът се усмихна.

— Какво мога да направя за вас? — попита на немски той.

Милер се взря в проницателните очи насреща си и реши да започне отначало. Разказа му за всичко случило се след смъртта на Таубер. Превъзходен слушател, събеседникът му нито веднъж не го прекъсна. Той махна на бармана едва когато младежът свърши. За себе си поръча втори рикар, а на Милер предложи бира.

— „Шпатенброй“^[2], не е лоша — каза той.

Милер кимна и наля пенливата течност до ръба на високата чаша.

— Наздраве — рече Кедбъри. — Ще ви кажа, че сте се заели с една наистина трудна задача, и ви поздравявам за куража.

— Чак пък поздравления? — учуди се Милер.

— Не бих казал, че подобни теми се разследват с кой знае какво удоволствие от вашите сънародници — поясни Кедбъри. — След известно време сам ще се убедите в това.

— Вече се убедих — кисело промърмори Милер.

— Хм, и аз така си помислих — усмихна се англичанинът и изведнъж предложи: — Искате ли да хапнем по нещо? Днес жена ми отсъства.

По време на обяда Милер го попита дали в края на войната е бил в Германия.

— Да, бях военен кореспондент — отвърна Кедбъри. — Много млад, разбира се. Дойдох с армията на Монтгомъри. Естествено, не в Бон — тогава никой не беше чувал за това градче. Главната квартира на армията беше в Лунеберг. А след това останах. Изпратих репортажите си за края на войната, за подписването на капитулацията и сложих точка. После вестникът ми предложи да остана тук и аз приех.

— Отразявали ли сте „зоналните процеси срещу нацистки военнопрестъпници“? — попита Милер.

Кедбъри пъхна сочно парче филе в устата си и задъвка, като кимаше.

— Всички, които бяха проведени в английската зона. Изпратиха ни в помощ един специалист от Нюрнберг — град под американска юрисдикция. Най-опасните престъпници, осъдени в нашата зона, бяха Йозеф Крамер и Ирма Грезе. Чували ли сте за тях?

— Не, никога.

— Наричаха ги „зверовете от Белцен“. Всъщност аз им лепнах този прякор и така си им остана. А за Белцен чували ли сте?

— Смътно — призна си Милер. — Хората от моето поколение нямат кой знае каква информация по тези въпроси. Никой не е проявявал особено желание да ни разказва за тях.

Кедбъри му хвърли изпитателен поглед изпод рунтавите си вежди.

— А вие искате да знаете всичко, така ли?

— Рано или късно трябва да научим истината. Искам да ви попитам нещо — вие лично мразите ли германците?

В продължение на минута-две Кедбъри съсредоточено размишляваше, като едновременно с това не преставаше да дъвче.

— Малко след като откриха Белцен, отидох да го разгледам заедно с група журналисти — каза накрая той. — Направо се разболях, макар че през войната се бях нагледал на какви ли не страхотии. Никога в живота си не бях виждал нещо, което дори да наподобява на Белцен. Тогава, в онзи момент, положително ненавиждах всички германци!

— А сега?

— Сега не. Вече не. Нека не забравяме, че през 1948 година се ожених за германка. И оттогава насам живея непрекъснато тук. Едва ли бих останал, ако продължавах да изпитвам онова, което изпитвах тогава — през четирийсет и пета. Сигурно отдавна щях да съм се върнал в Англия.

— Каква е причината за тази промяна?

— Времето. А и убеждението, че не всички германци са като Йозеф Крамер. Или като… как му беше името? Ах, да — Рошман и такива като него. Но искам да ви призная, че продължавам да изпитвам инстинктивно недоверие към германците от моето поколение.

— А към германците от моето? — Милер въртеше в ръце чашата с вино и наблюдаваше рубинените отблясъци по стените й.

— Те са по-добри — отвърна Кедбъри. — Нека си го кажем направо — вие трябва да бъдете по-добри!

— Вие бихте ли ми помогнали да си изясня някои неща около Рошман? Никой досега не е проявил подобно желание.

— Стига да мога — кимна Кедбъри. — Какво по-точно?

— Спомняте ли си човек с това име да е бил предаден на съдебните власти в английската зона?

— Не — поклати глава Кедбъри. — Но вие споменахте, че той е австриец. А по онова време Австрия също беше окупирана от четирите Велики сили. В германската територия, за която отговаряхме ние, процес срещу Рошман не е имало — в това съм сигурен. Иначе щях да запомня името.

— Защо тогава англичаните са поискали фотокопие от личното му досие в Берлин?

Кедбъри се замисли.

— Вероятно името му е привлякло с нещо вниманието им — каза той. — На този етап едва ли някой е знаел за станалото в Рига. В края на четирийсетте руснаците бяха страшно мнителни и ние нямахме никаква информация от Изток. А именно там са били извършени най-тежките престъпления, включително масовите убийства. По този начин стигнахме до абсурдно положение — осемдесет процента от престъпленията срещу човечеството бяха извършени отвъд това, което днес наричаме „желязна завеса“, докато деветдесет процента от самите престъпници се укриваха в трите окупирани от Запада зони. Стотици и хиляди престъпници се изплъзнаха от ръцете ни просто защото не знаехме какво са извършили на хиляда и петстотин километра на изток оттук.

Но след като през 1947 година англичаните отправят запитване за Рошман, значи той по някакъв начин е попаднал в полезрението на съдебните власти.

— И аз си помислих същото — каза Милер. — В коя част на английските архиви би трябвало да започна издирванията си?

— Най-добре да започнем с моят личен архив. Елате, аз живея съвсем наблизо.

За щастие Кедбъри се оказа педантичен човек. Всичките му кореспонденции от края на войната до наши дни бяха акуратно подредени и номерирани. Две от стените на просторния му кабинет бяха изцяло заети с папки в твърди корици, а в единия ъгъл се издигаха два внушителни метални шкафа с картотека по азбучен ред.

— Аз работя предимно у дома — обясни на Милер той, докато се настаняваха в кабинета. — Това е моята архива. Подредил съм я по своя собствена система и едва ли външен човек ще може да се оправи с нея. Сега ще ви покажа.

Ръката му се насочи към картотечните шкафове.

— Единият е пълен с имена, подредени по азбучен ред. Другият е на тематичен принцип, като заглавията на материалите също са по азбучен ред. Ще започнем от първия. Търсете на буквата „Р“.

Търсенето приключи за броени минути — папка с името на Рошман липсваше.

— Е, добре. Сега да опитаме тематичните заглавия. От тях могат да ни бъдат в помощ четири — папки с надпис „Нацизъм“, „СС“, обширните материали под общо заглавие „Правосъдие“, в един от които се съдържат изрезки за всички процеси, проведени след войната. За съжаление повечето от тях са срещу криминални престъпници, извършили различни престъпления във ФРГ след 1949 година. И накрая от полза може да ни бъде папката със заглавие „Военни престъпления“. Мисля да започнем от нея…

Макар че Кедбъри четеше доста по-бързо от Милер, прегледът на изрезките във всичките четири папки им отне доста време. Когато англичанинът се изправи и с въздишка затвори папката с военните престъпления, навън вече беше тъмно. Той я постави на мястото й и каза:

— Страхувам се, че трябва да прекратим, тъй като тази вечер съм канен на гости. — Ръката му махна по посока на подредените край стената рафтове. — Остава ни да прегледаме само това.

Милер затвори папката, която четеше, и вдигна глава.

— Какво има там?

— Кореспонденциите, които съм изпращал на вестника в продължение на деветнайсет години — отвърна Кедбъри. — Те са на най-горния рафт. Под тях са вестникарските изрезки за Австрия и Германия, които съм събирал в течение на тези деветнайсет години. При тях явно ще има доста дубъли от горния рафт, тъй като са предимно от моя вестник. Но разполагам и с много неща, които не са писани от мен, както и с такива, които съм писал, без да бъдат отпечатани.

Изрезките за една календарна година се побират горе-долу в шест папки. Ще ни трябва доста време да ги прегледаме, но за щастие утре е неделя и можем да се занимаваме само с и това, стига да искате…

— Много сте любезен — каза Милер.

— Нямам никаква работа — сви рамене Кедбъри. — А почивните дни през декември в Бон едва ли предлагат особени забавления. Жена ми ще се прибере чак утре вечер. Предлагам утре в единайсет и половина да се срещнем в бара на „Серкл Франсез“.

 

 

Някъде в средата на неделния следобед намериха това, което им трябваше. Антъни Кедбъри привършваше с прегледа на кореспонденциите, които беше изпращал през ноември и декември 1947 година. Изведнъж извика: „Еврика“, извади листа от придържащата го стоманена пружина и го размаха във въздуха. Информацията беше написана с гъсти машинописни редове върху пожълтяла от времето хартия и носеше дата: 23 декември 1947.

— Нищо чудно, че вестникът не се е ангажирал да я отпечата — каза той. — Едва ли някой точно навръх Коледа ще иска да чете за заловен някъде си бивш есесовец. А тогавашните издания не разполагаха с кой знае колко разнообразна информация.

Той постави листа върху писалището и насочи към него светлината на подвижната настолна лампа. Милер се наведе над него.

Управление на английските

окупационни сили

Хановер, 23 декември

 

Един бивш есесовец — капитан от бойните части на получилата печална слава нацистка организация, е бил арестуван от британските военни власти в Грац, Австрия. Говорител на БВВ съобщи, че предстои следствие срещу него. Човекът Едуард Рошман, е бил разпознат на улицата от бивш концлагерист, според когото Рошман е бил комендант на лагера в Латвия. След като е бил проследен и идентифициран в родния си дом, Рошман е бил арестуван от британската военна полиция в Грац.

Говорителят съобщи, че до съветските окупационни власти в Потсдам е било изпратено искане за по-подробни сведения относно лагера и този човек. Търсенето на нови свидетели е в пълен ход. Междувременно е било потвърдено със сигурност, че арестуваният действително се нарича Едуард Рошман. Това е било потвърдено след справка в личното му есесовско досие, с което разполагат американските окупационни сили в Берлин. Край.

Кедбъри

Милер прочете кратката информация четири-пет пъти подред.

— Господи! — прошепна той. — Вие сте го държали в ръцете си!

— Мисля, че това заслужава по едно питие — усмихна се Кедбъри.

 

 

Когато в петък сутринта Верволф проведе своя разговор с Мемерс, той не прецени, че четиридесет и осем часа по-късно ще бъде неделя. Въпреки това направи опит да се свърже с кантората на частния детектив. Никой не му отговори. Това стана приблизително в същия час, в който двамата журналисти в Бад Годесберг направиха своето откритие.

Точно в девет на следващата сутрин Мемерс беше на работното си място. В девет и половина Верволф го хвана на телефона.

— Много се радвам, че се обадихте, камерад — каза Мемерс. — Върнах се от Хамбург късно снощи.

— Набавихте ли необходимата информация?

— Разбира се. Можете да записвате…

— Казвайте — съгласи се гласът отсреща.

Мемерс прочисти гърлото си и започна да чете данните, които беше записал в бележника си.

— Собственикът на колата е репортер на свободна практика. Казва се Петер Милер. Описание: двайсет и девет годишен, висок почти метър и осемдесет, кафяви очи, кестенява коса. Майка му е вдовица и живее в Осдорф, едно от предградията на Хамбург. Той самият живее под наем в централната част на града, близо до Щайндам.

Мемерс продиктува точния адрес и телефона на Милер, след което продължи:

— Живее с едно момиче, което работи в стриптийзклуб. Казва се Зигрид Ран. Работи предимно за илюстровани седмичници, търсен е, печели добре. Специалист по разследванията. Както съвсем правилно отбелязахте, камерад, един истински копой.

— Някаква информация относно лицето, което му е възложило сегашните разследвания?

— Никаква, колкото и да ви е чудно това. Никой не знае с какво се занимава Милер в момента. Нито пък за кого работи. Представих се за редактор в едно известно списание и подробно разпитах момичето. По телефона, разбира се. Тя не знае къде е в момента той, но очаква телефонен разговор с него днес следобед.

— Друго?

— Колата. Прекалено набиваща се в очи. Черен ягуар, английско производство, с жълти линии отстрани на купето. Спортен двуместен автомобил с неподвижен покрив. Модел „ХК-150“ според информацията от собственика на гаража, в който Милер я държи.

Верволф прецени всичко, казано дотук, за броени секунди.

— Искам да го откриете — каза той.

— При всички случаи не се намира в Хамбург — отвърна Мемерс с леко раздразнение. — Заминал е в петък на обяд, малко преди аз да пристигна там. По Коледа си е бил у дома, но преди това пак е пътувал.

— Това ми е известно — каза Верволф.

— Бих могъл да разбера с какви проучвания се занимава — предложи услугите си Мемерс. — Не разпитвах особено настоятелно, защото ми казахте да не попадам в полезрението му.

— Зная какви са проучванията му — отвърна Верволф. — Иска да разкрие един от нашите другари. — Бившият есесовец се замисли за момент, после попита: — А можете ли да разберете къде е в момента?

— Мога — отвърна Мемерс. — Следобед ще позвъня на момичето и ще му кажа, че спешно търся Милер от името на някое списание. По телефона ми се стори доста простовата и няма да е трудно да я подлъжа.

— Добре, постъпете така — съгласи се Верволф. — Ще ви позвъня отново в четири часа.

 

 

Същата сутрин Кедбъри присъстваше на някаква пресконференция в Бон. Около десет и половина се освободи и позвъни на Милер в хотел „Дрезден“.

— Радвам се, че успях да ви хвана, преди да заминете — каза му той. — Хрумна ми нещо, което би могло да ви бъде от полза. Чакайте ме в четири следобед в бара на „Серкл Франсез“.

Малко преди обяд Милер се свърза със Зиги и й каза, че се намира в хотел „Дрезден“.

Срещнаха се в уречения час и Кедбъри поръча чай.

— Докато се прозявах на скапаната пресконференция тая сутрин, изведнъж ми хрумна нещо — каза той. — След като Рошман е бил заловен и идентифициран като военнопрестъпник, делото му без съмнение е попаднало в полезрението на британските окупационни власти. По онова време всички подобни дела се копираха в няколко екземпляра и се разпращаха из останалите окупационни зони. Чували ли сте някога за лорд Ръсел от Ливърпул?

— Не, никога.

— Той беше юридически съветник на английския военен губернатор по всички процеси на военнопрестъпници, проведени по време на окупацията. По-късно издаде книга със заглавие „Гнетът на свастиката“. Сам можете да се досетите за нейното съдържание. Тя не му донесе кой знае каква популярност в Германия, но съдържаше доста истини. Особено по отношение на зверствата.

— Той адвокат ли е? — попита Милер.

— Вероятно. Вече не е млад, но репутацията му е на човек с необикновена памет. Ако някога са му възложили да изготви обвинителен акт по делото на Рошман, той положително още помни всяка запетайка в него. Сигурен съм в това.

Милер кимна и отпи глътка чай.

— Значи бих могъл да отлетя за Лондон и да поговоря с него.

Кедбъри бръкна в джоба си и извади един плик.

— Вече ви написах препоръчителното писмо — усмихна се той, после се изправи. — Желая ви успех.

 

 

Малко след четири Верволф набра номера на Мемерс. Детективът вече беше готов със своята информация.

— Позвънил е на приятелката си — каза той. — Намира се в Бад Годесберг, хотел „Дрезден“.

Верволф остави слушалката и започна да прелиства една от своите адресни книги. След известно време откри името, което му трябваше, и набра номер в областта Бон/Бад Годесберг.

 

 

Върнал се в хотела, Милер позвъни на кьолнското международно летище и си запази място за Лондон на следващия ден — вторник, 31 декември. Минавайки край рецепцията, той беше спрян от ослепителната усмивка на дежурната администраторка, която посочи към фоайето с пръснати из него масички и кресла, от които пред посетителите се откриваше панорамна гледка към долината на Рейн.

— Един господин ви очаква, хер Милер — каза тя.

Милер се извърна и хвърли бърз поглед към тапицираните кресла, подредени в полукръг около остъклената веранда. В едно от тях седеше мъж на средна възраст с черно зимно палто. В ръката си държеше сгънат чадър и малко черно куфарче. Учуден, че някой знае за пребиваването му тук, Милер се приближи до него.

— Вие ли сте искали да ме видите?

Човекът скочи на крака.

— Хер Милер?

— Да.

— Хер Петер Милер?

— Да.

Човекът наведе глава за поздрав с краткия отривист жест, типичен за германските благородници от миналия век.

— Казвам се Шмид. Доктор Шмид.

— С какво мога да ви помогна?

Доктор Шмид се усмихна с някакво непонятно неодобрение и погледна към прозореца, зад който мрачните и почти черни води на Рейн течаха току под осветената хотелска тераса, напълно пуста в този сезон на годината.

— Разбрах, че сте журналист на свободна практика, хер Милер. При това много добър журналист. — Усмивката изведнъж стана ослепително ярка и сърдечна. — Имате репутация на извънредно точен и съвестен репортер.

Милер мълчеше и чакаше.

— Някои мои приятели научили, че в момента разследвате събития, станали… е, да кажем… преди много време. Преди много, много време!

Милер се вцепени от изумление. Мозъкът му бясно запрепуска, напразно опитвайки се да разбере кои са тези „приятели“ и как са научили за неговото начинание. После изведнъж се сети, че беше разпитвал за Рошман едва ли не из цялата страна.

— Да, аз действително извършвам известни проучвания за един човек на име Едуард Рошман — отвърна той. — И какво от това?

— Именно, именно. Просто бих могъл да ви бъда полезен по отношение на капитан Рошман. — Очите на човека се преместиха върху лицето на Милер и приятелски му се усмихнаха. — Капитан Рошман е мъртъв.

— Така ли? — учуди се Милер. — Не бях чувал за това.

Доктор Шмид изглеждаше доволен.

— Разбира се, че не сте чували. Няма причини да бъде обратното. Но това е истината и само си губите времето.

Милер си придаде разочаровано изражение на лицето и попита:

— Бихте ли ми казали къде и кога е умрял?

— Значи все още не сте стигнали до обстоятелствата на неговата смърт, така ли? — отвърна с въпрос докторът.

— Не. Според последните ми сведения през 1945 година е бил жив.

— О, да, разбира се — съгласи се с готовност доктор Шмид. — Но малко след това е бил убит. Върнал се е в Австрия, където загинал в сражение с настъпващите американски войски. Тялото му било идентифицирано от няколко души, които приживе са го познавали много добре.

— Сигурно е бил забележителен човек — подхвърли Милер.

— Някои хора действително мислят така — кимна Шмид.

— Исках да кажа — продължи Милер така, сякаш не беше чул забележката му, — че забележителността му е свързана с нещо съвсем особено — той е първият човек след Исус Христос, съумял да възкръсне. Защото на двайсети декември 1947 година е бил заловен жив и здрав от англичаните в австрийския град Грац!

В очите на доктора се отразяваше ослепително белият сняг, натрупан по перваза на прозореца.

— Държите се много глупаво, Милер! — просъска той. — Много, много глупаво! Позволете ми да ви дам един съвет — съвет на доста по-възрастен и доста по-опитен от вас човек. Зарежете тези разследвания!

— Трябва ли да ви благодаря? — студено го изгледа Милер.

— Вероятно да, особено ако се вслушате в него!

— Пак не ме разбрахте — прекъсна го Милер. — През октомври тази година Рошман е бил видян жив в Хамбург. Досега това беше едно непотвърдено от факти предположение, но от този момент нататък то се превръща в неоспорим факт. Потвърдихте го вие!

— Повтарям, че ще постъпите много глупаво, ако не зарежете това разследване! — Очите на доктора бяха все така студени, но някъде в дълбините им се долавяше наличието на тревога. Години наред неговите заповеди не бяха оспорвани от никого и по тази причина му беше трудно да свикне с промяната.

Милер започна да се ядосва, усещайки как вратът, а след това и лицето му бавно започват да почервеняват.

— Отвращавате ме, хер доктор! — каза той. — Отвращава ме цялата ви смърдяща банда! Макар фасадата ви да вдъхва респект, вие сте мръсно петно върху лицето на моята страна! Мога да споделя с вас какви са бъдещите ми планове — ще продължа да задавам въпроси, докато открия онази отрепка!

После се извърна да си върви, но онзи изведнъж го сграбчи за ръкава. Лицето му се приближи на сантиметри от лицето на Милер.

— Ти не си евреин, хлапако! — просъска Шмид. — Ти си ариец, значи си един от нас! Какво сме ти направили, за Бога? Кажи, какво?

Милер бавно издърпа ръката си.

— След като и до днес не сте разбрали това, едва ли някога ще го разберете, хер доктор!

— Ах вие, младежите! Винаги едни и същи! Защо винаги отказвате да правите това, което ви се казва?

— Защото така сме устроени. Или поне аз съм устроен така.

Докторът го гледаше с присвити очи.

— Ти не си глупак, Милер! — просъска той. — Но се държиш като глупак! Нима си един от онези идиоти, които постоянно повтарят, че се ръководят само от своята съвест? Лично аз силно се съмнявам в това и мисля, че на дъното на тази работа има нещо лично.

— А може и да има — подхвърли през рамо Милер и закрачи през фоайето.