Фредерик Форсайт
Досието O.D.E.S.S.A. (6)

6.

Милер изгуби цяла седмица, за да си уреди среща с началника на Отдела за разследване на военните престъпления към Хамбургската главна прокуратура. Подозираше, че източник на тези трудности е Дорн, който явно беше разбрал, че Хофман не му е поставял никакви задачи.

Човекът, с когото се срещна, беше нервен и напрегнат.

— Искам да знаете, че приех да се срещнем само защото настояванията ви преминаха всякакви граници! — агресивно започна той.

— Много мило от ваша страна — окуражително му се усмихна Милер. — Интересувам се от един човек, чиято дейност сигурно е обект на интензивни разследвания от ваша страна. Името му е Едуард Рошман.

— Рошман? — озадачено го погледна юристът.

— Точна така. Капитан от СС, комендант на рижкото гето от 1941 до 1944 година. Искам да зная дали е жив, а ако не е — къде е погребан. Искам да зная дали сте го открили, арестуван ли е, изправян ли е някога пред съд. И къде се намира в момента, ако всичко изброено дотук не е направено.

Юристът го гледаше потресено.

— Милостиви Боже! — възкликна той. — Не мога да ви отговоря!

— Защо? Този въпрос вълнува нашата общественост, при това я вълнува дълбоко!

Онзи успя да възстанови част от самообладанието си.

— Едва ли е така — спокойно каза той. — Иначе бихме били затрупани със запитвания. На практика вашето запитване е първото от страна на… обществеността, доколкото си спомням.

— Всъщност аз съм представител на печата — поясни Милер.

— И тъй да е. Опасявам се обаче, че дори като такъв ще получите толкова информация, колкото всеки друг представител на обществеността.

— По-точно?

— Страхувам се, че сме лишени от правото да разпростаняваме информация относно хората на нашите разследвания.

— Това едва ли може да се приеме за окуражително начало — оплака се Милер.

— Хайде, хайде, хер Милер. Полицията също едва ли би ви дала достъп до хода на своите разследвания по някой криминален случай.

— Напротив, аз непрекъснато получавам такава информация. Например бюлетините за предстоящо извършване на арести. Полицията често споделя с печата своята информация особено по отношение моментното състояние на някой заподозрян — жив ли е, мъртъв ли е, къде се намира и прочие. Това им помага да поддържат контакти с обществеността.

Юристът пусна една тънка усмивка.

— Убеден съм, че ролята ви в хода на този процес е важна — каза той. — Но нашият отдел няма практика да публикува подобна информация. — Изглежда, реши, че най-накрая е намерил опорната си точка, защото побърза да продължи: — Представете си какво би станало, ако търсеният от нас престъпник научи докъде е стигнало нашето разследване — та той просто ще изчезне!

— Това може би е вярно — поклати глава Милер. — Но според някои документи вашият отдел е изправил пред съда само трима войници, служили някога като охрана на рижкия концлагер. Това е станало още през 1950 година, което означава, че тези хора най-вероятно са били арестувани още от англичаните и оттам са били прехвърлени на вашия отдел. Следователно търсените от вас престъпници едва ли ще си направят труда да изчезнат…

— Това е едно съвсем произволно умозаключение от ваша страна!

— Добре. Приемам, че разследванията ви напредват. Но моето любопитство едва ли би им навредило. Просто ми кажете дали се занимавате с Едуард Рошман и къде се намира в момента той.

— Единственото, което мога да ви кажа, е, че въпросите от компетентността на нашия отдел се намират в процес на перманентно разследване. Повтарям — перманентно! Моля да ме извините, хер Милер, но нищо повече не мога да направя за вас.

Той се изправи и Милер го последва.

— Внимавайте да не се пресилите — посъветва го младежът и му обърна гръб.

 

 

Изтече още една седмица, преди Милер да бъде напълно готов за действие. Прекара я предимно у дома и предимно в четене. Запозна се изцяло или частично със съдържанието на шест книги върху проблемите на войната, водена на Източния фронт, както и върху проблемите със създадените лагери в окупираните територии. За съществуването на „Комисия Ц“ научи от служителя в кварталната библиотека.

— Седалището й е в Лудвигсбург — съобщи на Милер той. — Четох за нея в някакво списание. Пълното й наименование е „Централна федерална комисия за изясняване на тежки нацистки престъпления“. Твърде сложно наименование, затова хората я наричат просто „Централ Щеле“ или още по-кратко — „Комисия Ц“. Това е единствената организация в страната, която преследва нацистите на национално, а дори и на международно равнище.

— Благодаря ви — рече Милер и стана да си ходи. — Ще видя с какво могат да ми помогнат там.

На следващата сутрин отиде в банката, издаде един чек на хазаина си за покриване на наема от януари до март, а останалите пари в сметката изтегли в брой. Остави си само десет марки — просто за да не я закрива.

После целуна Зиги, която отиваше в своя клуб. Каза й, че ще отсъства между една седмица и десет дни. Изкара ягуара от подземния му дом и потегли на юг към областта на Рейн.

Леденият вихър откъм Северно море докара и първия сняг. Едрите парцали се задържаха за миг върху настилката на аутобана, след което вятърът ги помиташе на юг, по посока на Бремен и низините на Долна Саксония.

След два часа шофиране спря да изпие едно кафе и отново натисна педала, пресичайки като стрела областта на Северен Рейн/Вестфалия. Шофирането по мокрия аутобан му доставяше истинско удоволствие въпреки силния страничен вятър. Седнал удобно в купето на спортния автомобил, той имаше чувството, че се намира в кабината на бърз самолет. Навън бавно се спускаше зимната нощ, а таблото пред него светна с дискретна зеленикава светлина. Под ярката светлина на фаровете се мяркаха танцуващи в ледения въздух снежинки, които профучаваха край предното стъкло и изчезваха в тъмната пустош.

Движеше се в най-лявото платно и летящият със сто и шестдесет километра ягуар за частица от секундата задминаваше ръмжащите туловища на огромни камиони.

Около шест вечерта премина през голямата детелина Хам и вдясно от него смътно запроблясваха светлините на Рур. Никога нямаше да престане да се удивлява на рурския промишлен район с неговите простиращи се километри наред заводи и високи комини, толкова нагъсто разположени селища, че човек неволно се поддаваше на чувството, че се движи през един огромен град, широк сто и дълъг най-малко двеста километра. Аутобанът се издигна нагоре и долу заблестяха светлините на хилядите доменни пещи — основата на икономическото чудо в Германия. Преди четиринадесет години мина оттук на път за Париж заедно с целия клас, който отиваше на екскурзия във Франция. Пътуваха с влак и зад прозорците се разгръщаше едно безкрайно море от развалини, сред които пулсът на германското промишлено сърце трудно можеше да бъде доловен. Беше невероятно колко много е направил народът му за този кратък срок! Милер изпита чувство на гордост.

„Все пак имам късмет, че не съм принуден да живея тук“ — помисли си той, докато пред него заблестяха ярките живачни стълбове на кьолнския околовръстен път. От Кьолн пое в югоизточна посока, премина през Висбаден, Франкфурт, Манхайм и Хайлброн и късно през нощта навлезе в предградията на Щутгарт. Реши да преспи тук, преди да стигне до крайната цел на своето пътуване — градчето Лудвигсбург.

 

 

Оказа се, че градчето с това име е спокойно и безобидно пазарно средище, разположено сред красивите хълмове на Вюртемберг, само на двадесетина километра от провинциалната столица Щутгарт. На една тиха уличка в центъра на градчето, за голямо неудоволствие на част от местните жители, се намираше щабът на „Комисия Ц“. Той се състоеше от малка група преуморени хора с ниски заплати и още по-беден бюджет, чиято единствена цел и убеждение беше преследването на всички нацисти и есесовци, извършили тежки престъпления по време на Втората световна война. Преди Статутът на ограниченията^[1] да елиминира всички есесовски престъпления, с изключение на убийствата, търсените от комисията престъпници се обвиняваха в грабежи, кражби, тежки телесни повреди вследствие мъчения и още куп неща от този сорт.

Но дори след като убийството остана единственото подлежащо на съдебна отговорност престъпление, в списъците на „Комисия Ц“ продължиха да фигурират над 170 000 имена. Съвсем естествено беше, че при тези условия служителите тук се стремяха да заловят главно няколкото хиляди масови убийци от тези списъци, разбира се там, където това беше възможно.

Лишени от правото сами да извършват арести, имащи единственото право да молят за това съответните полицейски власти, и то след представянето на неопровержими доказателства за вината на съответния престъпник, неспособни да изстискат нищо повече от подаянията, които Бон им подхвърля под формата на годишен бюджет, хората от Лудвигсбург все още работеха само защото бяха дълбоко убедени в справедливостта на своята мисия.

В състава на комисията действаха осемдесет детективи и петдесет съдии-следователи. Всички от първата група бяха под тридесет и пет годишна възраст и по този начин никой от тях не можеше да има нещо общо с разследваните дела. Съдии-следователите бяха доста по-възрастни хора, но всеки от тях беше минал през специална проверка за евентуално участие в събитията отпреди 1945 година. Повечето от тези хора бяха адвокати с частна практика, които временно бяха прекъснали своята дейност в гражданските съдилища. За разлика от тях младите детективи ясно съзнаваха, че с кариерата им е свършено. Нито една полицейска служба на територията на Федералната република не желаеше да има в своите редове човек, който е работил в Лудвигсбург. Полицаи, които проявяват охота да преследват есесовци на територията на Германия, не могат да разчитат на никакво повишение.

Свикнали да получават отказ на молбите си за сътрудничество от почти всички провинции, свикнали да им изчезват взетите уж назаем папки, свикнали да виждат как обектът на техните разследвания изведнъж се изпарява, получил съответното анонимно предупреждение, хората от „Комисия Ц“ продължаваха да работят въпреки всичко, вършейки работа, която явно не беше по вкуса на болшинството от техните сънародници.

Дори по улиците на иначе спокойното и усмихнато градче никой не поздравяваше хората от „Комисия Ц“. Местните граждани ненавиждаха известността, която им беше донесла из цяла Германия работата на тази комисия.

Петер Милер откри адреса без никакво затруднение. Оказа се една масивна къща зад двуметрова тухлена ограда, намираща се на Щорндорфер Щрасе № 58. Алеята за автомобили беше препречена от масивна стоманена порта. Вляво имаше звънец и Милер го натисна. След малко вграденото в портата стоманено прозорче се отвори.

— Какво обичате? — попита го неизбежният портиер.

— Искам да говоря с някой от съдии-следователите — каза Милер.

— Кой по-точно?

— Не познавам никого от тях — поясни младежът. — Ето картата ми.

Той тикна под носа на портиера журналистическата си карта и онзи се принуди да я поеме. По този начин беше поне сигурен, че ще я покажат на някого. Портиерът затвори прозорчето, като не забрави да сложи райбера откъм вътрешната страна. След няколко минути се върна и отвори вратата. Милер изкачи петте стъпала до входа и натисна дръжката. Вътре беше горещо и задушно от парното отопление, което работеше с пълна сила. От една стъклена будка вдясно излезе друг портиер, който го заведе в малка чакалня.

— Само минутка, и ще ви приемат — каза той, преди да затвори вратата зад него.

Човекът, който се появи след три минути, беше учтив и любезен, около петдесетгодишен. Той подаде на Милер журналистическата му карта и попита:

— С какво мога да ви бъда полезен?

Милер започна от самото начало. Разказа накратко за Таубер и неговия дневник, после за проучванията си относно съдбата на Едуард Рошман. Следователят внимателно слушаше.

— Фантастично! — прошепна той, когато младежът свърши.

— Дали бихте могли да ми помогнете? — попита го Милер.

— Много би ми се искало — отвърна човекът и за пръв път, откакто беше започнал да разпитва за Рошман, Милер изпита усещането, че един държавен служител искрено желае да направи това. — Въпросът е там, че макар и готов безрезервно да приема вашите проучвания, аз съм буквално окован от правилата, благодарение на които все още сме тук. Едно от тях гласи, че нямаме право да даваме информация за търсени есесовски престъпници на хора без пълномощия от някои специфични институции.

— Казано с други думи, не мога да разчитам на нищо от ваша страна, така ли?

— Искам да разберете, че нашата комисия е обект на постоянни нападки — поясни следователят. — Не открити, разбира се, никой не би си позволил подобно нещо. Но неофициално там, горе, във висшите ешелони на властта, ние сме обект на постоянно недоброжелателно наблюдение, което се разпростира както върху нашия бюджет и правомощия, така и върху методите, които използваме. Не ни се разрешава никакво отклонение от установените правила. На мен лично много ми се иска да сътруднича със Съюза на журналистите в Германия, но и това е забранено.

— Ясно — кимна Милер. — Разполагате ли със справочна картотека?

— Не.

— Има ли някъде такава картотека, която да е на разположение на широката публика?

— Не. С подобни картотеки от вестникарски изрезки разполагат единствено редакциите на големите ежедневници и списанията. Най-авторитетната от тях е на списание „Шпигел“. Добра е и картотеката на „Комет“.

— Всичко това е много странно, не мислите ли? — изрази учудването си Милер. — Къде гражданинът на днешна Германия може да получи информация за хода на следствията срещу военнопрестъпниците, как може да се сдобие с материали за някой от търсените есесовци?

Юристът изглеждаше леко притеснен.

— Страхувам се, че това е напълно невъзможно за обикновения гражданин — каза той.

— Добре — кимна Милер. — Къде тогава са архивите с данни за хората от СС?

— Една от тях се намира тук, в мазето — отвърна събеседникът му. — Съставена е изцяло от фотокопия. През 1945 година в ръцете на американците попада цялата оригинална картотека на личния състав на СС. Специална група есесовски войници и офицери е останала до последния ден на войната в един от баварските замъци и се опитвала да унищожи намиращата се там есесовска архива. Преди да паднат в плен, те успели да изгорят около десет процента от документите. Останалото е било в такъв безпорядък, че на американците им били необходими почти две години, за да го систематизират. С известна помощ от наша страна, разбира се.

Но за този период голям брой от особено опасните есесовски престъпници са успели да изчезнат. Задържани за известно време от Съюзниците, те били пуснати на свобода, тъй като в обърканата картотека не могли да открият досиетата им. След подреждането индексираният каталог с лични досиета на есесовския членски състав остава в Берлин отново под разпореждането на американците. Когато ни трябват някои допълнителни сведения, дори ние сме принудени да се обръщаме с официално искане към тях. Трябва да подчертая, че в това отношение те са изключително отзивчиви, и не можем да се оплачем от някакво нежелание за сътрудничество от тяхна страна.

— И това е всичко, така ли? — попита Милер. — Два комплекта за цялата страна?

— Това е — отвърна юристът. — Отново повтарям, че искрено искам да ви помогна. Между другото ние с удоволствие бихме се възползвали от всичко, което бихте открили за Рошман.

Милер се замисли.

— В случай че открия нещо, от него могат да се възползуват само две официални институции — Главната прокуратура в Хамбург и вие, така ли?

— Точно така.

— И много по-вероятно е вие да направите нещо, а не Хамбург — констатира с равен глас Милер, докато събеседникът му тактично гледаше в тавана.

— Ако при нас дойде нещо наистина ценно, то едва ли ще бъде оставено да събира прах по чекмеджетата — бавно каза юристът.

— Ясно, разбрах — изправи се Милер. — Един последен въпрос, съвсем частен… Продължавате ли да търсите Едуард Рошман?

— Съвсем частен отговор — търсим го и страшно много искаме да се доберем до него!

— Което означава, че няма да има проблеми да бъде изправен пред съда в случай, че го открием, така ли?

— Абсолютно никакви — отвърна юристът. — Обвиненията срещу него са солидно аргументирани. Ще получи доживотна каторга без право на помилване.

— Дайте ми вашия телефонен номер.

Следователят го написа на лист хартия и го подаде на Милер.

— Това е моето име, придружено от два телефона — служебен и домашен. Можете да ми се обадите по всяко време на денонощието. Откриете ли нещо, просто ме наберете от някой автомат. Във всяка провинция имам по някой свой човек в полицията и мога да разчитам на него. Но има и такива, които не трябва да знаят нищо. Затова първо ще позвъните на мен, нали?

— Ще се постарая да не забравям това — кимна Милер и прибра листчето в джоба си.

— Желая ви успех.

 

 

От Щутгарт до Берлин има доста път. По тази причина голяма част от следващия ден Милер прекара зад волана. За щастие времето се задържа сухо и студено, а това позволи на ягуара с лекота да преодолява километрите на север, оставяйки далеч зад себе си живописната мозайка на населените места около Франкфурт, Касел и Гьотинген. Малко преди Хановер Милер напусна аутобан Е-4 и пое по международния път Е-8 към границата на ГДР.

На контролно-пропускателния пункт в Мариенборн се забави около час, тъй като трябваше да попълни неизбежните формуляри за деклариране на валута и получаване на транзитна виза — документи, с чиято помощ щеше да измине онези 150 километра, които го деляха от Западен Берлин. Митничарите в сини шинели и колегите им от народната полиция в зелени униформи и с кожени ушанки най-внимателно разровиха вътрешността на ягуара, като не забравиха да надникнат и под каросерията му. Митничарят, който го обслужваше, съвсем явно се разкъсваше между сдържаната любезност на официален представител на източногерманските власти спрямо гражданин на реваншистката Федерална република и чисто младежкия порив да разгледа една хубава спортна кола.

На тридесетина километра отвъд границата се намираше големият мост на Елба, при който през 1945 година англичаните бяха спрели настъплението си към Берлин, подчинявайки се на постигнатите в Ялта споразумения. Вдясно от него лежеше Магдебург и Милер неволно се запита дали старият затвор в града продължава да функционира. Малко преди Западен Берлин отново го спряха. След ново внимателно претърсване на колата митничарите изсипаха съдържанието на пътната му чанта върху някаква пейка, а после поискаха портфейла му, за да се уверят, че сдиплените вътре западногермански марки не са преминали в джоба на някой безименен представител на райското работническо общество. Накрая го пуснаха и ягуарът с рев профуча през площад Авус, насочвайки се към блесналата с коледната си украса Курфюрстендам. Беше вечерта на 17 декември.

Реши, че едва ли ще бъде уместно да нахлуе в американския Архивен център така директно, както го беше направил в хамбургската Главна прокуратура и лудвигсбургската „Комисия Ц“. Беше разбрал, че не получи ли подкрепата на някоя официална институция, нацистките досиета в Германия така и ще си останат недостъпни за него.

На сутринта отиде в централната поща и набра номера на Карл Бранд. Онзи изпадна в паника, когато чу какво се иска от него.

— Не мога! — викна в слушалката той. — В Берлин не познавам абсолютно никого!

— Пак си помисли — настоя Милер. — Не може да нямаш някой състудент, който след завършването е бил разпределен в берлинската полиция. Искам да използвам връзките му, за да стигна до американците.

— Нали ти казах, че не искам да ме замесваш!

— Вече си замесен! — каза Милер, изчака малко и нанесе непозволения удар: — Ако не ми се помогне да хвърля едно око на тази архива, ще ида там и ще кажа, че ме пращаш ти!

— Не можеш да направиш такова нещо! — възмути се Бранд.

— Ще го направя като нищо! — кресна Милер. — Писна ми да ме подмятат насам-натам! Трябва да се сетиш за някой, който може да ме вкара вътре по официалния път! Слушай, Карл, ти много добре знаеш, че искането ще бъде забравено само час след като хвърля едно око на тази проклета архива!

— Трябва да си помисля — въздъхна Бранд, очевидно желаещ да спечели малко време.

— След час пак ще ти позвъня — каза Милер и тресна слушалката.

След час Бранд вече не беше толкова уплашен, но продължаваше да е ядосан. От все сърце му се искаше никога да не беше споделял за откриването на онзи проклет дневник и искрено съжаляваше, че не го изхвърли.

— Има един човек, с когото бяхме заедно в полицейската школа — изръмжа в слушалката той. — Не ми е особено близък, но друг познат в берлинската полиция нямам. Работи в Първо бюро — точно това, което ти трябва.

— Как се казва?

— Фолкмар Шилер, полицейски инспектор.

— Ще го намеря — каза Милер.

— Не, аз ще свърша тази работа. Първо ще го предупредя, а после ще идеш при него. Ако откаже да ти помогне, вината няма да е моя. Той е единственият човек, когото познавам в Берлин.

След два часа Милер отново набра номера на Бранд.

— Нашият човек е в отпуск — обяви с нескрито облекчение в гласа Карл. — Ще бъде на работа чак на Коледа и преди понеделник няма да се появява в службата си.

— Но днес е едва сряда — не скри огорчението си Милер. — Какво ще правя цели четири дни тук?

— Това си е твой проблем. Шилер ще бъде на работа в понеделник сутринта. Тогава пак ще му се обадя.

Четирите дни бяха изпълнени с досада. В навечерието на тази Коледа властите на ГДР за пръв път позволиха на западноберлинските граждани да преминат през издигнатата още през 1961 година стена и да посетят роднините си в източния сектор. Ходът на преговорите между двете кметства дни наред не слизаше от първите страници на вестниците. През един от почивните дни Милер прекоси граничния пункт на Хайне Щрасе и отиде оттатък да разгледа (всички западногермански граждани можеха да правят това само като покажат паспорта си). Реши да се обади на един свой далечен познат, който от доста години беше кореспондент на Ройтер в ГДР. Но онзи се оказа зает до гуша с материала си за първото отваряне на границата. Милер изпи едно кафе, помота се малко и се върна обратно в западния сектор.

В понеделник сутринта се отправи на уговорената среща с полицейския инспектор Фолкмар Шилер. За свое голямо облекчение откри, че инспекторът горе-долу е на неговите години и в допълнение на това притежаваше едно рядко срещано у държавните служители качество — уважение към частните разследвания. „С това качество едва ли ще направи кариера, помисли си Милер, но това си е негов проблем.“ След това се зае да му обясни накратко целта на своето посещение.

— Не виждам пречки — каза Шилер. — Американците охотно предоставят информация на нашето Първо бюро. Там сме почти всеки ден, тъй като именно нашата служба е натоварена от Вили Бранд с разследването на нацистките престъпления.

Качиха се в ягуара и не след дълго пристигнаха в едно красиво предградие на Берлин, осеяно с езерца и горички. На малката уличка Васер Кефер Щиг № 1 в Целендорф се намираше и въпросната сграда — дълга едноетажна постройка, почти скрита сред високи дървета.

— Това ли е? — попита Милер с недоверие в гласа.

— Не е кой знае какво, нали? — отвърна Шилер. — Но надолу има цели осем етажа, запълнени изцяло с огнеупорни каси, в които лежат архивите.

Минаха през входната врата и се озоваха в неизбежното преддверие с неизбежната портиерска кабинка вдясно. Детективът показа полицейската си карта и в отговор получи два формуляра, които трябваше да бъдат попълнени. Шилер написа своето име и длъжност, после попита с вдигната нагоре писалка:

— Как му беше името на онзи тип?

— Едуард Рошман — отвърна Милер.

Детективът го нанесе и върна формулярите на гишето.

— Ще трябва да почакаме десетина минути — поясни той и махна с ръка по посока на широко помещение, изцяло запълнено с маси и столове. Четвърт час по-късно един служител безшумно постави пред тях папката с исканите документи. Беше дебела около два сантиметра, а върху корицата й с едри печатни букви беше изписано: „Едуард Рошман“.

— Ако нямате нищо против, аз ще си вървя — изправи се Фолкмар Шилер. — Не се безпокойте, ще намеря начин да се придвижа до центъра. След отпуска не е удобно да отсъствам от службата прекалено дълго. Обърнете се към чиновника на гишето, ако ви трябва някакво фотокопие. — Ръката му махна към ъгъла, където беше седнал един служител с очевидната задача да следи действията на посетителите в читалнята. Милер стана и стисна ръката на инспектора.

— Много ви благодаря — каза той.

— Моля, няма защо.

Милер седна, подпря брадичка с юмрук и без да обръща внимание на потъналите в папките си трима-четирима посетители, се задълбочи в личното досие на Едуард Рошман.

Вътре имаше всичко — номер на нацистката партийна книжка, номер в СС, собственоръчни молби на собственика на папката за тях, резултати от медицински изследвания, оценка на качествата му след подготвителния период, собственоръчно написана автобиография, документи за служебни премествания, заключения на офицерската комисия, удостоверения за служебни повишения, последното от тях с дата април 1945 година. Имаше и две снимки — анфас и профил, направени специално за есесовската архива. От тях намръщено гледаше висок около метър и осемдесет мъж със зализана и сресана на път коса. Носът беше вирнат, а вместо устни имаше само една тънка цепка. Милер потъна в четене…

Едуард Рошман е роден на 25 август 1908 година в австрийския град Грац, австрийски поданик, произхожда от семейството на стар и уважаван работник в пивоварна. Детска градина, начално училище и гимназия посещава в родния си град. Записва се да следва в Юридическия факултет на местния университет, но не го завършва. През 1931 година постъпва в пивоварната, в която работи баща му. През 1937 година получава повишение и е прехвърлен в администрацията. През същата година става член на австрийската националсоциалистическа партия и на СС — по онова време и двете организации са забранени в неутрална Австрия. Една година по-късно Хитлер анексира страната и всички австрийски нацисти са възнаградени с високи титли и постове.

След началото на войната през 1939 година Рошман се записва доброволец в бойните есесовски подразделения — Вафен СС, и заминава за специална подготовка в Германия. През пролетта на 1940 година неговата част е изпратена във Франция. През декември същата година го връщат в Берлин (в полето на това място неизвестна ръка беше написала с молив „страх?“), а през януари 1941 година получава назначение в СД — Трети отдел на РСХА.

През юли 1941 година е изпратен в Рига като служител на СД и месец по-късно става комендант на местното гето. В Германия се завръща в края на октомври 1944 година по море, предава оцелелите евреи от рижкото гето на службите на СД в Данциг и заминава в Берлин на доклад. Впоследствие остава на разположение на Главното управление на СС в столицата на страната.

Беше ясно, че последният документ в личното досие на Рошман е останал ненаписан навярно защото през май 1945 година акуратният есесовски архивар е бил принуден набързо да смени своята работа.

Към документите беше прикрепена бележка, вероятно писана от ръката на американец, вече след края на войната:

„Тази папка беше прегледана от британските окупационни власти през месец декември 1947 година.“

Под нея личеше подписът на някакъв отдавна забравен армейски архивар с дата 21.XII.1947 година.

Милер подреди папката, след това извади написаната собственоръчно автобиография, двете снимки и последната бележка. Взе ги в ръка и се насочи към служителя в дъното на помещението.

— Мога ли да получа фотокопия на тези неща, моля?

— Разбира се — отвърна човекът и протегна ръка да поеме папката. Тя щеше да остане на бюрото му, докато в нея не бъдат върнати трите изпратени за фотокопиране документа. Приближи се и още един посетител, който също подаде два документа за фотокопиране. Чиновникът ги пое и ги постави на специалния поднос зад себе си. Една ръка се протегна през гишето и ги прибра.

— Моля да почакате около десетина минути — обърна се служителят към Милер и другия посетител. Двамата се върнаха на местата си. На Милер му се пушеше, но тук това беше забранено. Другият посетител — спретнат, с нищо незабележителен човек в отлично скроено зимно палто — седеше с отпуснати в скута ръце и спокойно чакаше. Десет минути по-късно зад чиновника на гишето се разнесе шумолене и в процепа се появиха два плика. Милер и мъжът на средна възраст се изправиха. Служителят хвърли поглед върху горния плик и въпросително попита:

— Досието на Едуард Рошман?

— За мен — протегна ръка Милер.

— Значи другият плик е за вас.

Човекът в сивото палто прибра своите материали, хвърли един внимателен поглед към Милер и го последва към изхода. Младежът изтича по стъпалата, скочи в колата си и потегли към центъра на града.

След един час беше на телефона и разговаряше със Зиги. Каза й, че за Коледа ще си бъде у дома.

След още два часа вече беше излязъл от Берлин. Докато колата му намаляваше ход пред пропускателния пункт на Драй Линден, мъжът със сивото палто се настани в едно кресло в своя чистичък и безупречно подреден апартамент на Савини Плац и вдигна телефонната слушалка. Набра един номер в Западна Германия. Когато отсреща отговориха, той лаконично се представи.

— Днес бях в Централния архив. За обичайните проучвания, както обикновено. Един човек там беше изискал досието на Едуард Рошман и направи фотокопия на три документа в него. След съобщението, което наскоро получихме, реших да ви информирам за този факт.

Отсреща го засипаха с въпроси.

— Не, името му не успях да науча. Замина с една дълга и черна спортна кола. Разбира се… Хамбургска регистрация.

Човекът бавно продиктува номера.

— Да, така ще е по-добре. Човек никога не знае какво може да очаква от тези копои… Да, благодаря ви, много мило от ваша страна. Отлично, оставям нещата във ваши ръце… Щастлива Коледа, камерад!