Фредерик Форсайт
Досието O.D.E.S.S.A. (4)

4.

— Но ти дори не знаеш дали е още жив!

Петер Милер и Карл Бранд седяха в ягуара на репортера, паркиран пред къщата на детектива. Петер беше успял да открие стария си приятел само благодарение на факта, че беше неделя, и то по обяд.

— Наистина не зная, но трябва да открия това. Ако Рошман е мъртъв, това слага точка на всичко. Ще ми помогнеш ли?

— Съжалявам, не мога.

— Защо?

— Виж какво, Петер, дадох ти дневника просто за да ти направя услуга. Дадох ти го, защото написаното в него ме шокира и развълнува, дадох ти го просто защото си помислих, че от него можеш да направиш един добър материал. Но и през ум не ми е минавало, че ще тръгнеш да търсиш този Рошман. Защо не си напишеш материала, като просто се позовеш на дневника?

— Защото в него няма материал — отвърна Милер. — Какво да пиша? Внимание, внимание, открих една папка, в която някакъв старец описал патилата си по време на войната, а след това се самоубил с газ. Кой издател ще купи подобна сензация? Мисля, че е потресаващ документ, но това е мое лично мнение. След войната са публикувани стотици мемоари и на хората започва да им писва от тях. Самият дневник не струва пукната пара и едва ли ще се намери редактор или издател в Германия, който да се заинтересува от него.

— Тогава какво ще правиш? — попита Бранд.

— Много ясно — ще организирам интензивно полицейско дирене на базата на този дневник. Едва когато то даде някакви резултати, ще разполагам с годен за продаване материал.

Бранд бавно изтръска цигарата си в пепелника под командното табло.

— Интензивно полицейско издирване няма да има — замислено промълви той, после се обърна към приятеля си и продължи: — Виж какво, Петер. Може и да знаеш всичко в областта на журналистиката, но аз познавам хамбургската полиция. Основната ни задача е да се борим срещу престъпността в този град сега, през 1963 година. Никой няма да ангажира няколко от и без това претрупаните с работа инспектори за търсене на някакъв тип, вършил страхотии преди цели двайсет години, и то в Рига. Това не е актуално.

— Но все пак би могъл да опиташ, нали? — попита Милер.

Бранд поклати глава.

— Не… поне не аз…

— Защо, какво ти пречи?

— Нямам желание да се замесвам в подобни истории. Ти си окей — ерген без ангажименти. Ако искаш, можеш да преследваш и духове. Но аз имам жена и две деца, имам и добра работа, която не възнамерявам да изпусна.

— Но как един такъв въпрос може да навреди на кариерата ти в полицията? Рошман е престъпник, нали? А полицията трябва да преследва престъпниците. Не виждам какъв е проблемът…

Бранд смачка фаса си в пепелника.

— Трудно бих могъл да ти обясня. Но в нашата днешна полиция съществува нещо като отношение, не, по-скоро настроение към подобни неща… И знаеш ли какво вещае то? Вещае, че ако млад и надежден офицер взема прекалено присърце есесовските престъпления, той почти сигурно няма да направи кариера. Нищо не излиза от такъв човек. Искането за издирване на подобен престъпник обикновено се отхвърля, но фактът, че някой го е направил, остава завинаги в архивите. И след това шансовете ти за повишение изведнъж стават равни на нула. Никой не го казва открито, но всички го знаят. Така че, ако искаш да правиш от дневника голям въпрос, ще си го правиш сам. Мен няма да ме броиш.

Милер се облегна назад и хвърли поглед навън.

— Е, хубаво тогава — промълви накрая. — След като нещата стоят така… Но все отнякъде трябва да започна. Остана ли още нещо от Таубер?

— Само някаква бележка. Приложих я към рапорта си за самоубийството. Вероятно е вече в архивата, тъй като случаят е приключен.

— Какво пишеше в нея?

— Нищо особено — отвърна Бранд. — Просто съобщаваше, че сам се лишава от живот… О, май имаше и още нещо… Да, да — завещава всички свои вещи на приятеля си хер Маркс.

— Е, това все пак е нещичко… Къде мога да открия този Маркс?

— Откъде, по дяволите, мога да зная това?

— Искаш да кажеш, че в бележката е пишело „хер Маркс“, и толкова? Без адрес?

— Нищо — тросна се Бранд. — Маркс, и толкоз! Без никакви подробности.

— Той сигурно живее някъде наблизо. Не го ли потърсихте?

— Защо не можеш да проумееш какво ти казвам? — въздъхна Бранд. — Полицията е прекалено затрупана с работа, за да обръща внимание на такива неща. Имаш ли представа колко души с фамилията Маркс живеят в Хамбург? Само в телефонния указател са стотици. Не можем да търсим със седмици твоя хер Маркс! Още повече, че личните вещи на стареца едва ли струват повече от десет пфенинга.

— Значи това е всичко? — попита Милер.

— Всичко. Желая ти успех, ако тръгнеш да търсиш този Маркс.

— Благодаря — отвърна Милер. — Точно това мисля да направя.

После стисна ръката на приятеля си и го пусна да се върне при недовършения си обяд.

 

 

На следващата сутрин започна с посещение в къщата на Таубер. Вратата му отвори мъж на средна възраст с мръсни панталони и връв вместо колан, разкопчана на врата риза и небръсната поне три дни брада.

— Добро утро — поздрави Милер. — Вие ли сте хазаинът?

Човекът го огледа от главата до петите и бавно кимна. От него се излъчваше миризма на зеле.

— Преди няколко дни тук се отрови един човек — започна Милер.

— Вие от полицията ли сте?

— Не, от пресата. — Милер извади журналистическата си карта и му я показа.

— Нямам какво да ви кажа — отсече онзи.

Милер пъхна в ръката му банкнота от десет марки и не усети кой знае каква съпротива.

— Искам само да хвърля един поглед на стаята му.

— Вече я дадох на друг наемател.

— А какво стана с вещите му?

— Струпах ги там отзад, в двора. Нямах друг избор.

Купчината вехтории беше захвърлена направо под открито небе и дъждецът бавно я квасеше. От нея все още лъхаше на газ. Съдържаше една стара пишеща машина, чифт износени обувки, стари дрехи, купчина книги и някакъв омачкан шал от бяла коприна, който вероятно имаше нещо общо с еврейската религия. Милер най-внимателно разрови вехториите, но не откри нищо, което да прилича на тефтерче с адреси. Нямаше и нищо друго, което да го насочи към човек на име Маркс.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Това е — намусено отвърна хазаинът, застанал на завет под рамката на задната врата.

— Имате ли наемател на име Маркс?

— Не.

— Познавате ли човек с такова име?

— Не.

— А имаше ли някакви приятели старият Таубер?

— Не зная. Виждал съм го винаги сам. Излизаше и се връщаше по всяко време, постоянно нещо шумолеше горе в стаята си. Шантав, ако питате мен. Но наема си плащаше редовно и не ми създаваше неприятности.

— Виждали ли сте го някога с други хора? На улицата например…

— Никога. Май нямаше никакви приятели. И нищо чудно, защото постоянно си приказваше сам. Шантав човек…

Милер си тръгна, решил да поразпита и у съседите. Повечето хора си спомняха, че са виждали старецът да се влачи по улицата с наведена глава, облечен в дълго до коленете палто, с вълнена шапка на главата и стари вълнени ръкавици, от които се подавали пръстите му.

За три дни обиколи всички улици в квартала. Разговаря с бакалина, продавача на зеленчуци и месаря. Отби се в железарията, в бирарията и магазинчето за тютюн, изчака млекаря и пощаджията. В сряда следобед се натъкна на група хлапаци, които ритаха топка срещу стената на някакъв склад.

— Старият евреин ли? — попита главатарят на бандата. — Онзи, лудият Соли?

Момчетиите се струпаха около тях.

— Точно така — потвърди Милер. — Лудият Соли.

— Беше смахнат — обади се един от групичката. — Ей тъй ходеше… — Хлапето сви глава в раменете си, прибра с ръце дрехата около тялото си и направи няколко крачки, като си мърмореше нещо под нос и хвърляше уплашени погледи наоколо. Бандата избухна във весел смях. Друг хлапак блъсна имитатора изотзад и той се просна по очи в прахта.

— Виждали ли сте го да разговаря с някого? — попита Милер. — Или просто да е бил с някого?

— К’во толкова питаш? — изгледа го подозрително главатарят. — Нищо не сме му направили…

Милер извади от джоба си петмаркова монета и небрежно я заподхвърля на дланта си. Осем чифта очи се впериха като омагьосани в меко проблясващото на светлината парче сребро. Осем глави бавно и със съжаление се поклатиха. Милер се обърна да си върви.

— Господине!

Обърна се и видя, че към него се приближава най-дребното момче от бандата.

— Веднъж го видях с някакъв човек — каза то. — Говореха си… Седяха и си говореха.

— Къде?

— Долу, при реката. Там има пейки. Седяха на една пейка и си говореха.

— Колко беше възрастен? Имам предвид онзи, другия.

— Много възрастен. С бели коси.

Милер подхвърли монетата на хлапето с чувството, че жестът му е напразен. Но все пак тръгна към реката и хвърли един поглед към обраслия с трева бряг. Там действително имаше десетина пейки, всичките пусти. През лятото вероятно доста хора седяха тук и гледаха как големите кораби влизат в пристанището на Елба Шаузее, но такова нещо в края на ноември едва ли можеше да се очаква.

Вляво бяха рибарските пристани. Залепени за тях, пет-шест завърнали се от Северно море траулера разтоварваха прясно наловена херинга и скумрия, а други се готвеха да отплават.

 

 

По време на войната, още момче, Милер се беше завърнал преждевременно от евакуация в провинцията и всъщност беше израсъл сред развалините. Любимото му място за игра бяха рибарските пристани в Алтона. Харесваше рибарите — груби, но сърдечни мъже, които миришеха на катран, сол и евтин тютюн. После изведнъж си спомни за подвизите на Едуард Рошман в далечна Рига и се запита как е възможно една и съща страна да ражда толкова различни хора.

Мислите му бавно се върнаха към Таубер. Къде ли се е срещнал със своя приятел Маркс? Усещаше, че нещо му се изплъзва, но не можеше да разбере какво е то. Сети се едва когато спря да зареди на една бензиностанция близо до гарата на Алтона. Както често се случва, това стана благодарение на случайно подхвърлена фраза. Човекът на помпите му съобщи, че цената на супера отново е скочила, и добави, просто да се намира на приказка, че напоследък парите не стигат доникъде. След това отиде да върне ресто на Милер, а младежът замислено гледаше в разтворения си портфейл.

Пари… Къде е получавал парите си Таубер? Той не работеше, беше отказал да приеме всякаква компенсация от държавата. Въпреки това е плащал, а и за храна му е оставало нещичко. Беше петдесет и шест годишен, което означава, че не би могъл да получава пенсия по старост. Но в замяна на това спокойно би могъл да получава някаква сума като инвалид от войната и вероятно именно тя е била източник на доходите му.

Милер прибра рестото, включи на скорост и направи широк обратен завой. Насочи се към централната поща на Алтона. Вътре в сградата потърси с очи гишето за изплащане на пенсии и се приближи към него.

— Бихте ли ми казали кога раздавате пенсиите? — попита той жената зад решетъчното прозорче.

— Последния ден на месеца, естествено — отвърна тя.

— Значи в събота?

— В събота почиваме. Този месец ще ги изплащаме в петък, след два дни.

— Това правило отнася ли се за хората с инвалидни пенсии?

— Всички пенсии се раздават в последния ден на месеца.

— Тук, на това гише?

— Да, ако човекът живее в Алтона — отвърна жената.

— В колко часа?

— През цялото работно време.

— Благодаря.

В петък сутринта Милер вече беше на пост край гишето и внимателно наблюдаваше опашката от възрастни хора, която бавно се оформяше пред него. Застанал до противоположната стена на залата, той беше подбрал позицията си така, че хората с пликове в ръце минаваха непосредствено покрай него. Мнозина бяха беловласи, а почти всички носеха шапки. Времето беше сухо, но студено. Малко преди единадесет на вратата се изправи възрастен човек с дълга бяла коса. Той внимателно преброи парите си, после ги напъха във вътрешния джоб на дрехата си и се огледа така, сякаш търсеше някого. Почака няколко минути, после се обърна и си тръгна. На ъгъла спря, огледа улицата в двете посоки и пое надолу към реката по Музеум Щрасе. Милер отлепи гръб от стената и го последва.

Разстоянието до Елба Шаузее беше по-малко от километър. Старецът го измина за двадесет минути. Там той кривна към брега, прекоси тревната площ и седна на една пейка. Милер бавно го приближи изотзад.

— Хер Маркс?

Старецът се обърна, без да прояви каквото и да било учудване. Сякаш всеки ден му се случваше да го разпознават разни младежи в кожени якета.

— Да — тежко въздъхна той. — Аз съм Маркс.

— Казвам се Милер.

Главата на стареца тъжно кимна в знак, че е приел съобщението.

— Да не би да чакате… хер Таубер?

— Точно така — отвърна Маркс, без да проявява каквото и да било учудване.

— Мога ли да седна?

— Моля.

Милер се настани до него и двамата отправиха поглед към Елба. Огромен кораб за насипни товари бавно се плъзгаше по течението на реката. Върху кърмата ясно се разчиташе името му — „Кота Мару“ от Йокохама.

— Страхувам се, че хер Таубер е мъртъв — промълви Милер.

Очите на стареца продължаваха да фиксират отдалечаващия се кораб. Нищо в поведението му не показа, че изпитва изненада или мъка — сякаш всеки ден чуваше такива новини. А може и наистина да беше така.

— Ясно — промърмори той.

Милер му описа с няколко думи случилото се в петък вечерта.

— Май не сте изненадан от самоубийството му — приключи той.

— Не съм — отвърна старецът. — Той беше изключително нещастен човек.

— А знаете ли, че е оставил дневник?

— Да, веднъж ми спомена за него…

— Чели ли сте го?

— Не, той не го даваше на никого. Само ми каза, че има такъв дневник.

— В него описва страданията си в Рига по време на войната.

— Да, той ми каза, че е бил в Рига…

— И вие ли бяхте там?

Човекът извърна тъжните си очи към него и отвърна:

— Не, аз бях в Дахау.

— Имам нужда от вашата помощ, хер Маркс. В дневника си вашият приятел споменава името на един есесовски офицер — Едуард Рошман. Капитан Рошман. Познато ли ви е това име?

— О, да. Той ми е разказвал за Рошман. Живееше единствено благодарение на него. Надяваше се някой ден да се изправи като свидетел на обвинението по време на евентуален съдебен процес срещу Рошман.

— Същото пише и в дневника си. Аз го прочетох след неговата смърт. По професия съм репортер, искам да открия този Рошман и да го предам на правосъдието. Разбирате ли?

— Да.

— Но няма смисъл да го търся, ако вече е мъртъв. Можете ли да си спомните дали хер Таубер е разполагал с някаква информация по този въпрос? Дали Рошман е жив и на свобода?

В продължение на няколко минути Маркс не отделяше поглед от кърмата на „Кота Мару“, която бавно се стопяваше в далечината.

— Капитан Рошман е жив — простичко отвърна той. — Жив и свободен.

— Откъде знаете това? — наведе се напред Милер.

— Таубер го е видял.

— Да, четох за това. Станало е в на началото на април 1945 година.

Маркс бавно поклати глава.

— Не, видял го е миналия месец.

В продължение на няколко дълги минути Милер изчакваше, без да отделя поглед от лицето на стареца, извърнато към водата.

— Миналия месец ли? — развълнувано прошепна накрая той. — А каза ли ви ви къде и как?

Маркс въздъхна и се обърна към него.

— Да. Станало по време на една от обичайните му нощни разходки. Той страдаше от безсъние и често излизаше нощем. На връщане минал покрай Държавната опера точно когато от нея започнала да излиза публиката. Спрял се да погледа. Били все богати хора — мъжете във вечерно облекло, а жените — в кожи и бижута. На ъгъла чакали три таксита. Портиерът задържал пешеходците, докато клиентите му се качвали в тях. Тогава видял Рошман.

— Сред тълпата, която излизала от операта, така ли?

— Да. Качил се в едно от такситата с още двама души и отпътувал.

— Слушайте ме внимателно, хер Маркс. Много е важно. Сигурен ли е бил Таубер, че това е Рошман, а не някой друг?

— Да, каза, че бил напълно сигурен.

— Но той го е виждал за последен път преди цели деветнайсет години. За това време онзи сигурно се е променил. Как е могъл да бъде толкова сигурен?

— Каза, че се усмихвал.

— Какво?

— Рошман се усмихвал.

— И това е имало някакво значение?

Маркс бавно кимаше с побелялата си глава.

— Твърдеше, че видиш ли веднъж усмивката на Рошман, цял живот няма да я забравиш. Той не можеше да опише тази усмивка, но беше сигурен, че ще я разпознае сред милиони други, независимо в коя част на света се намира.

— Разбирам… А вие повярвахте ли му?

— Да. Вярвам, че наистина е видял Рошман.

— Добре, нека приемем, че и аз вярвам в това. Записал ли е номера на таксито?

— Не. Бил толкова смаян, че просто стоял и гледал как колата потегля.

— По дяволите! — не можа да сдържи огорчението си Милер. — Вероятно го е закарала до някой хотел. Ако разполагах с номера, бих могъл да разбера от шофьора къде е отишла веселата компания. Кога ви разказа всичко това хер Таубер?

— Миналия месец, в деня на пенсиите. Тук, на тази пейка.

Милер въздъхна и се изправи.

— Вероятно си давате сметка, че едва ли някой ще повярва на неговата история, нали? — попита той.

Маркс отдръпна унесения си поглед от водата и очите му бавно се вдигнаха към лицето на репортера.

— Да, разбира се — меко отвърна той. — Мисля, че именно по тази причина той е сложил край на живота си…

 

 

Вечерта Милер отиде при майка си — така, както правеше всеки петък. Както винаги тя започна да му се кара, че яде твърде малко, пуши прекалено много и никога не поддържа в ред прането си.

Беше ниска и набита петдесетгодишна женица, която така и не можеше да свикне с мисълта, че нейният единствен син е решил твърдо да си изкарва хляба като репортер.

По време на вечерята го попита с какво се занимава в момента. Той й разказа накратко за проучванията си, бегло споменавайки, че има намерение да открие този Едуард Рошман. Майка му изпадна в ужас.

Петер продължи да дъвче, докато пороят от упреци и гневни възклицания се лееше обилно върху главата му.

— Не стига, че постоянно се ровиш в мръсните истории на разни гангстери, ами сега ще се месиш и в нацистките престъпления! — фучеше тя. — Питам се как ли би приел това скъпият ти татко! Наистина се питам…

— Майко! — сепнато я повика Милер, стреснат от внезапно преминалата през главата му мисъл.

— Кажи, скъпи?

— Ти подозирала ли си за всичко това, което есесовците са вършили по време на войната? Мислила ли си някога по този въпрос?

Ръцете й припряно почистваха масата и това беше причината да забави с няколко секунди чакания отговор.

— Ужасни неща! Мръсни неща! След войната англичаните ни показаха един филм за тях… Не искам дори да ги чувам!

Тя излетя от стаята и се насочи към кухничката. Петер стана и я последва.

— А помниш ли, когато заминах на екскурзия в Париж? Беше през 1950-а и аз бях на шестнайсет години.

Тя се замисли за момент пред пълнещия се с вода умивалник и кимна с глава.

— Да, помня.

— Там ни водиха да разгледаме някаква църква, мисля, че беше „Сакре Кьор“. В нея тъкмо приключваше службата в памет на човек на име Жан Мулен. Хората започнаха да излизат и чуха, че разговарям на немски с един от своите съученици. Един от тях се обърна и ме заплю. Ясно помня как храчката бавно се плъзгаше по ревера на сакото ми. Като се върнах у дома, аз ти разказах тази случка. Помниш ли какво ми отвърна тогава?

Госпожа Милер нервно потракваше с чиниите в умивалника.

— Каза, че французите са си такива. Лошо възпитание, каза…

— Те наистина имат отвратителни обноски — отвърна майката. — Никога не съм ги обичала!

— А знаеш ли, мамо, какво сме направили на този Жан Мулен, преди да умре? Не, нито ти, нито татко, нито пък аз, разбира се… Но ние, германците, или поточно Гестапо, което в очите на милиони чужденци е било олицетворение на Германия…

— Не искам да слушам. Стига толкова!

— Но аз наистина не мога да ти кажа това, защото не го знам. Несъмнено то е записано някъде, но въпросът е, че мен ме заплюха не защото съм бил в Гестапо, а просто защото съм германец!

— Би трябвало да се гордееш с това!

— О, аз наистина се гордея, можеш да ми повярваш. Но това не означава, че трябва да се гордея с нацистите, есесовците и Гестапо, нали?

— Никой не прави подобно нещо и аз наистина не виждам смисъл от подобен разговор!

Както винаги нервирана от упорството му, майката избърса ръцете си в кърпата до умивалника и с бързи стъпки се насочи към всекидневната. Милер бавно я последва.

— Опитай се да ме разбереш, мамо — каза той. — Преди да прочета този дневник, аз всъщност не си бях задавал въпроса какво наистина сме правили по време на тази война. Мисля, че започвам да го разбирам едва сега. И затова искам да открия това чудовище, ако все още е налице, разбира се. Такива като него не трябва да избягват възмездието.

Тя седна на дивана и на очите й се появиха сълзи.

— Моля те, Петер, остави ги на мира! Не се рови в миналото, от това няма да излезе нищо добро! Всичко е свършено. Свършено и забравено!

Петер Милер гледаше към часовника над камината, редом с който висеше голяма снимка на убития му баща. Беше облечен в капитанската си униформа и очите му гледаха със своята мила и малко тъжна усмивка — същата, която Петер така добре помнеше от детските си години. Снимката беше направена по време на последната му отпуска.

Петер помнеше баща си съвсем ясно. Особено сега — деветнадесет години по-късно, когато майка му го молеше да не се занимава с хора като Рошман. Помнеше как преди войната, когато беше само на пет годинки, баща му го заведе в зоологическата градина на Хагенбек и му показваше животните едно по едно, като търпеливо четеше подробностите за тях от малките табелки на клетките и правеше героични опити да отговори на пороя от въпроси, с които момчето го заливаше.

Спомняше си как баща му се върна у дома за пръв път, след като го бяха мобилизирали през 1940 година, как майка му плачеше и как той си мислеше, че тези глупави жени плачат, когато трябва да се радват, че татковците на децата им си идват с такива чудесни униформи. Помнеше и онзи злокобен ден през 1944-та — тогава беше вече единадесетгодишен, — когато пред къщата им дойде офицер и съобщи на плачещата му майка, че съпругът й е загинал геройски на Източния фронт…

— Едва ли вече някой се нуждае от подобни ужасни разкрития — продължаваше да го убеждава майка му. — Нито пък от тези страшни процеси, на които излизат наяве толкова отвратителни неща! Дори и да го откриеш, едва ли някой ще ти е благодарен. Напротив — ще те сочат с пръст на улицата, защото никой не иска повече съдебни процеси. Вече е късно за такива неща, Петер. Моля те, синчето ми, трябва да се откажеш! Заради мен!

А той си мислеше за колоните от имена в черна рамка, които вестниците публикуваха всеки ден — винаги равни и еднакви. Мислеше си и за онзи ден в края на октомври, в който прочете краткото и страшно съобщение:

 

„Загинал за Фюрера и Отечеството — Милер, Ервин, капитан, на 11 октомври, в Остланд.“

 

Толкова. Нито дума за това къде, как и защо е загинал този капитан. Беше се превърнал просто в едно от десетките хиляди имена, които ежедневно пристигаха от Изток, за да запълват все по-дългите колони с черни траурни рамки. Накрая, очевидно решило, че тези имена заплашват морала на цивилното население, правителството престана да ги публикува.

— Помисли и за паметта на баща си — продължаваше да нарежда майката. — Мислиш ли, че би одобрил синът му да се рови в миналото само за да образува още един процес срещу военнопрестъпник? Мислиш, че точно това би поискал от теб, така ли?

— Да, мути — прошепна той. — Мисля, че точно това би поискал от мен!

После си тръгна.

Докато насочваше колата към Хамбург, усети как в гърдите му заклокочи яростта.

 

 

Всички, които познаваха Ханс Хофман, а и немалко от онези, които за пръв път го виждаха, бяха убедени, че това е човек от класа. Наближаващ петдесетте красавец с внимателно сресана и подстригана по последна мода посивяла коса, с добре поддържани ръце, той беше облечен в сив костюм от скъп плат, а под яката му висеше вратовръзка на „Карден“ от тежка коприна. Целият му външен вид издаваше наличието на безупречен вкус, подплатен с много пари.

Този човек едва ли би бил един от най-преуспяващите издатели в Западна Германия, ако външният вид беше единственото му положително качество. Непосредствено след войната Хофман започва да работи с една, купена на старо, ръчна преса, с която печата купоните на английските окупационни сили. През 1949 година основава едно от първите илюстровани седмични списания в страната. Формулата за успеха му беше проста — разкажи историята с максимално сензационен език, а след това я илюстрирай с такива снимки, пред които всички конкуренти ще изглеждат като невинни дечица, на които са подарили първото плюшено мече. И тя му носеше успех. Веригата от осем списания с всеобхватна тематика — от наивни пубертетни истории до блестяща хроника за живота на богаташите и сексуално надарените, бързо го беше направила мултимилионер. Но любимата му рожба си оставаше „Комет“ — списанието за актуална информация и новини от цял свят.

Парите му дадоха всичко, от което се нуждаеше — къща във вид на ранчо в Отмаршен, хижа в планината, вила на морския бряг, ролс-ройс и ферари. Някъде по пътя към успеха се беше сдобил и с една красива съпруга, която обличаше направо от Париж, а тя пък го беше дарила с две прекрасни деца, които рядко имаше време да види. Единственият германски милионер, който си разрешаваше да поддържа постоянен поток от млади и често сменящи се любовници, без да бъде фотографиран от някое клюкарско списание, беше самият той — Ханс Хофман. В допълнение на всичко това той притежаваше и още едно ценно качество — беше изключително проницателен мъж.

В сряда следобед Хофман затвори дневника на Соломон Таубер веднага след като прочете встъпителните страници. Облегна се в креслото си и вдигна очи към младия репортер, настанил се от другата страна на бюрото.

— Добре. Мисля, че се досещам за какво става въпрос нататък. Какво искате?

— Според мен този документ е от особена важност — каза Милер. — В него непрестанно се споменава за един човек на име Рошман — капитан от СС и комендант на рижкото гето. Ликвидирал е повече от осемдесет хиляди мъже, жени и деца. Убеден съм, че е жив и се намира в Западна Германия. Искам да го открия.

— Откъде знаете, че е жив?

Милер му разказа накратко за разкритията си и Хофман леко навлажни устни с език.

— Доста рехави доказателства — каза той.

— Така е, но все пак си струва да ги поразрови човек. Правил съм материали и с по-малко факти.

Хофман си спомни за дарбата на Милер да подлудява официалните власти със своите репортажи и се усмихна. Той с удоволствие ги отпечатваше, разбира се, след като се увереше, че разкритията в тях отговарят на истината. Те винаги вдигаха тиражите му.

— Значи този човек… как му беше името? Ах, да — Рошман… той положително е в списъка на търсените военнопрестъпници. А след като полицията не може да го открие, как ще го откриете вие?

— Нима смятате, че полицията го търси? — отвърна с въпрос Милер.

— Би трябвало — сви рамене Хофман. — За това им плащат.

— Но няма да им навреди и известна външна помощ, нали? Просто да се установи дали още е жив, дали е арестуван и ако е така — каква е по-нататъшната му съдба…

— И тъй, какво искате от мен? — повтори въпроса си Хофман.

— Малък аванс за един опит. Ако нищо не излезе, зарязвам го.

Хофман се завъртя заедно със стола си към огромния панорамен прозорец, зад който се виждаха простиращите се на километри докове със забити в небето кранове и многобройни пристани.

— Това е извън вашата специалност, Милер. Защо изведнъж такъв интерес?

Милер се замисли. Най-трудното в неговия занаят беше да продаде идеята си. Особено за репортер на свободна практика, който непременно трябва да убеждава съответния издател или редактор в качествата на предлагания материал. Читателят идваше най-накрая.

— В тази история има нещо, което ще възбуди интереса на хората. Ако „Комет“ открие престъпник, който се изплъзва от полицейската машина на една цяла държава, това ще бъде истинска сензация. Освен това и читателите несъмнено ще проявят интерес към подобна история.

Отправил поглед към свъсеното декемврийско небе, Хофман мрачно поклащаше глава.

— Грешите. И аванс за такава история няма да получите. Аз мисля, че това е последното нещо на света, от което биха се заинтересували нашите читатели.

— Но случаят е малко по-различен, хер Хофман. Този Рошман не е ликвидирал поляци или руснаци. Вярно е, че е убивал евреи, но това са били германски евреи. Защо хората да не се интересуват от тяхната съдба?

Хофман извъртя обратно стола си, сложи лакти върху писалището и подпря брадичката си с юмрук.

— Вие сте добър репортер, Милер. Аз харесвам начина, по който правите своите материали, защото в него има стил. В допълнение притежавате нюх на ловджийско куче. Ако вдигна тази слушалка тук, аз мога да наема двадесет, петдесет, дори сто души в този град, които ще направят точно това, което бих им поръчал — да напишат репортаж за интересуващото ме събитие. Но сами да напипат интересно събитие не могат. А вие можете. И именно по тази причина получавате много поръчки от мен, ще ги получавате и в бъдеще. Но това, което сега ми предлагате, няма да стане.

— Но защо? Историята е добра!

— Още сте млад, Милер. Затова ще ви кажа едно от основните правила на журналистиката. Половината от този занаят е свързан с написването на добър материал, другата с продаването му. Вие можете да правите първото, а аз — второто. Затова съм тук, а вие — отсреща. Мислите, че всички ще искат да четат материала ви само защото жертвите в Рига са били германски евреи. Аз пък ви казвам, че точно по тази причина никой няма да иска да го чете. Това е последното нещо на света, от което се интересува нашият читател в момента. И докато в тази страна хората купуват вестници и списания съобразно личните си предпочитания, нещата ще си останат такива. А аз им предлагам именно такива издания — предлагам им онова, което ги интересува.

— Но защо не би ги заинтересувала съдбата на един Рошман?

— Още ли не разбирате? Ще ви кажа. Всеки жител на Германия е познавал поне един евреин до началото на войната. На практика никой в тази страна не е имал нищо против евреите, преди Хитлер да дойде на власт. Нашето еврейско малцинство се радваше на едно от най-добрите отношения в Европа. По-добро от това във Франция и Испания, далеч по-добро от това в Полша и Русия, където често стават жестоки погроми.

Началото сложи Хитлер. Той започна да убеждава народите, че евреите са виновни за Първата световна война, за безработицата и всичко лошо в нашето общество. Хората не знаеха на какво да вярват. Почти всеки германец познаваше по един евреин и обикновено този евреин съвсем не беше лош човек или най-малкото беше безобиден. Мнозина имаха и приятели евреи, добри приятели; работодатели евреи, и то добри работодатели; работници евреи, и то добри работници. Те спазваха законите и на никого не пречеха. И изведнъж идва Хитлер, който казва, че за всичко са виновни те.

Когато камионетките започват да ги отвеждат, никой нищо не предприема. Всички се държат настрана и мълчат. Дори почват да вярват на онзи с кресливия глас. Защото хората са устроени по този начин и това с особена сила важи за германците. Ние сме изключително дисциплиниран народ. Това е нашата най-голяма сила, но едновременно и най-голямата ни слабост. Благодарение на дисциплината за кратко създадохме своето икономическо чудо, докато в същото време англичаните се разкъсват от стачки. Но благодарение на същата тази дисциплина тръгнахме след човек като Хитлер, който ни поведе към огромен масов гроб!

Вече изминаха години, но никой не задава въпроса какво е станало с германските евреи. На германеца му е достатъчно неприятно да чете за всичко онова, което се е случило на безличните и никому неизвестни евреи от Варшава, Любляна или Биялисток — хора без образ и име, живели някъде из Полша или Русия. И изведнъж вие искате да им разкажете какво е станало с довчерашните им съседи! Разбирате ли сега? Тези евреи тук — пръстите му почукаха по кориците на дневника, — те са познавали тези евреи, поздравявали са ги на улицата, пазарували са от техните магазини, безучастно са гледали как Рошман ги подкарва, за да се разправи с тях. Мислите ли, че ще искат да четат за всичко това? Според мен едва ли бихте могли да предложите по-малко читаем материал от този.

Ханс Хофман млъкна и се облегна назад в креслото си. Ръката му се пресегна и подбра една от фините пурети в кутията на бюрото, после я запали с тежкия златен „Дюпон“.^[1]

Милер седеше неподвижно и асимилираше думите на издателя. Призна пред себе си, че до такива заключения едва ли би стигнал сам.

— Вероятно точно това е искала да ми каже и мама — промърмори накрая той.

— Несъмнено — изръмжа Хофман.

— Но въпреки това страшно ми се иска да открия този мръсник!

— Откажете се, Милер. Забравете тази история. Никой няма да ви благодари за нея.

— Но това не е единствената причина, нали? Имам предвид читателската реакция… Сигурно има и нещо друго…

Хофман внимателно го изучаваше през синкавия дим на пурата, който се виеше към тавана.

— Има — късо отвърна той.

— Страхувате ли се от тях… все още?

— Не — поклати глава издателят. — Просто не искам да си създавам излишни неприятности.

— Какви неприятности?

— Чували ли сте някога името Ханс Хабе? — попита го вместо отговор Хофман.

— Писателят ли? Да, чувал съм го. И какво?

— Преди време, в началото на петдесетте, издаваше едно списание в Мюнхен. Добро списание, защото и той беше отличен репортер като вас. Казваше се „Седмично ехо“. Хабе ненавиждаше нацистите и по тази причина отпечата серия материали, които разобличаваха бивши есесовци, намерили убежище в Мюнхен.

— Какво стана с него?

— С него нищо. Но един ден кореспонденцията му била по-обемиста от обичайното. Половината от нея били писма на рекламодатели, които анулирали поръчките си. Другата половина били покани от банките да се отбие за кратка справка. Когато го направил, му връчили писмено решенията си да прекратят кредита на списанието веднага, още в същата минута. В рамките на седмицата списанието фалира. Сега Хабе пише романи, при това добри романи. Но вече не издава списание.

— И какво би трябвало да правим ние, останалите? Да треперим от страх?

Хофман измъкна пурата от устата си.

— Запазете оценките за себе си, Милер! — гневно каза той. — Навремето мразех онези мръсници, мразя ги и сега! Но аз познавам вкуса на своите читатели и зная, че те не искат дори и да чуят за вашия Едуард Рошман!

— Добре, съжалявам. Но аз все пак ще направя този материал!

— Знаете ли, Милер, ако не ви познавах, щях да си помисля, че влагате нещо лично в цялата тази работа. Никога не позволявайте на личните чувства да влияят върху журналистическата ви работа. Това не е от полза нито за репортажа, нито за репортера, който го прави. А как смятате да се финансирате?

— Имам известни спестявания — отвърна Милер и стана да си върви.

— Желая ви успех — каза Хофман, стана и излезе иззад бюрото си. — Ще ви кажа какво ще направя. Ще ви дам аванс за този материал в деня, в който германската полиция арестува Рошман и го вкара в затвора. Това вече би било новина и следователно може да се тълкува като собственост на обществеността. Реша ли да не го отпечатвам, авансът си остава за вас — плащам от джоба си. Толкова мога да направя. Но докато търсите този човек, моето списание няма нищо общо с вас.

Милер кимна.

— Пак ще се видим — рече той и излезе.