Фредерик Форсайт
Досието O.D.E.S.S.A. (10)

10.

Рано сутринта на 8 януари Милер влезе в чертите на Мюнхен, спря да си купи карта в едно от предградията и по нея намери Райхенбах Щрасе 27. Паркира колата и вдигна поглед към Еврейския център. Беше пететажен блок с гола фасада, която до първия етаж беше покрита с неодялани каменни блокове. Нагоре продължаваше сива мазилка. Последният етаж и таванските помещения бяха осеяни с мансардни прозорчета, надничащи като любопитни очи сред червените керемиди на покрива. Входът с остъклена врата беше разположен далеч вляво.

На партера се намираше единственият в Мюнхен еврейски ресторант, а над него бяха разположени стаичките на сиропиталището. На третия етаж бяха архивата и канцелариите на администрацията, а най-горните два представляваха пансион за гости. Там спяха близките и роднините на старците, дошли на посещение в сиропиталището. В двора отзад имаше малка синагога.

На 15 февруари 1970 година тази сграда беше напълно унищожена от снопчета запалителни бомби, хвърлени върху покрива й. Седем души загинаха, задушени от гъстия дим. По стените на синагогата бяха изписани множество пречупени кръстове.

Милер се изкачи на третия етаж и се отправи към гишето на рецепцията. Докато чакаше, хвърли един поглед около себе си. Край стените се издигаха високи рафтове с книги, всичките нови, тъй като старата библиотека беше подпалена от нацистите. Между рафтовете надничаха образите на хора, ръководили еврейската общност от стотици години насам. Равини и проповедници гледаха строго над буйните си бради. Заприличаха му на пророците, които бяха нарисувани в някогашните му учебници по теология.

На специалната ракла имаше множество немски и израелски вестници. „Последните вероятно ги карат със самолет направо от Тел Авив“, помисли си Милер. Нисък тъмнокос мъж се беше задълбочил в един от тях.

— С какво мога да ви помогна?

Милер се извърна и видя, че на стола зад гишето беше седнала черноока жена на средна възраст, която нервно отмяташе един непокорен кичур коса.

Репортерът побърза да изложи молбата си — каза, че търси една жена на име Оли Адлер, която след войната вероятно се е върнала в Мюнхен.

— Откъде? — попита жената.

— От Магдебург. Преди това е била в Щутхоф, а още по-рано — в Рига.

— Господи, Рига! — въздъхна жената. — Май нямаме нито един регистриран от Рига. Всички, които са били там, са изчезнали, знаете… Но все пак ще погледна.

Жената стана и влезе в стаичката отзад. Милер виждаше само ръцете й, които методично прехвърляха картоните на някаква картотека. След няколко минути се върна.

— Съжалявам, нямаме регистрирана такава жена. Тази фамилия често се среща, но въпреки това нямаме нито една Адлер.

— Ясно — кимна Милер. — Извинете за безпокойството.

— Опитайте в Службата за международно издирване — каза жената. — Там се занимават само с това и разполагат със списъци на такива хора от цяла Германия. А ние водим на отчет само онези, които са родени в Мюнхен и са се завърнали тук.

— Къде се намира тази служба?

— В Аролсен-ин-Валдек — градче в Долна Саксония, малко преди Хановер. Действат под егидата на Червения кръст.

Милер се замисли за момент.

— А дали в Мюнхен е възможно да живее някой, който е преживял лагерите на Рига? — попита той. — Аз се опитвам да открия някогашния комендант на тези лагери.

В помещението се възцари тишина. Милер усети, че човекът зад него вдига глава от вестника си и го гледа. Лицето на жената придоби унило изражение.

— Възможно е някой от тях действително да живее тук — съгласи се тя. — Преди войната в Мюнхен са живели двайсет и пет хиляди евреи и само една десета са се върнали обратно. Сега вече сме над пет хиляди, но половината са деца, родени след 1945 година. Бих могла да потърся някой, който е бил в Рига. Но за тази цел ще се наложи да прехвърля целия списък на оцелелите. Срещу всяко име сме отбелязали лагера, от който идва. Бихте ли наминали утре пак?

Милер се замисли. Питаше се дали вече не е време да се откаже и да се прибере у дома. Преследването започваше да губи смисъла си.

— Добре — кимна накрая той. — Утре ще дойда пак. Благодаря.

На тротоара спря за момент и бръкна в джоба си за ключовете на колата.

— Извинете ме — прозвуча зад него мъжки глас. Милер се извърна и видя, че той е на човека, който четеше еврейския вестник горе в приемната.

— Доколкото разбрах, вие се интересувате от събитията в Рига — каза той. — По-точно от коменданта на тамошните лагери, нали? Да не би да става въпрос за капитан Рошман?

— Точно така — отвърна Милер. — Защо питате?

— Защото аз бях в Рига — отвърна човекът. — И познавах Рошман. Може би ще мога да ви помогна.

Човекът беше нисък, но жилав и здрав, преминал четиридесетте, с ясни кафяви очи. Нещо във фигурата му напомняше измокрен врабец.

— Казвам се Мордесай — представи се той. — Но всички ме наричат Моти. Искате ли да изпием по едно кафе и да поговорим?

Влязоха в отсрещното кафене. Благодарение на живите и естествени обноски на своя събеседник Милер се отпусна и му разказа цялата си одисея — започна със случката в Алтона и свърши с пристигането си в Еврейския център на Мюнхен. Човекът слушаше, без да го прекъсва, и от време на време кимаше.

— Хм, истинско околосветско пътешествие — каза накрая той. — Но защо вие, един германец, сте се заловили толкова настоятелно да търсите Рошман?

— Има ли значение? Непрекъснато ми задават този въпрос и вече ми дойде до гуша! Какво толкова странно има, че един германец е възмутен от това, което сънародниците му са вършили преди години?

— Нищо — сви рамене Моти. — Просто е странно, че проявявате такова упорство. Нека сега се върнем на второто изчезване на Рошман през 1955 година. Наистина ли мислите, че ОДЕССА го е снабдила с нов паспорт?

— Така ми казаха — отвърна Милер. — Казаха ми още, че единственият начин да се стигне до фалшификатора на паспорти, е да се проникне в самата ОДЕССА.

Известно време Моти наблюдаваше мълчаливо младия германец насреща си.

— В кой хотел сте отседнали? — попита го накрая той.

Милер обясни, че все още не е отседнал никъде, но знае един хотел, в който беше отсядал преди години. Моти го помоли да използва телефона на кафенето и да си запази стая в този хотел. Когато младежът се върна на масата, Моти го нямаше. Под чашата от кафе беше пъхната една бележка. „Довечера в осем бъдете във фоайето на хотела, независимо дали сте получили стая, или не“, пишеше на нея.

Милер плати и излезе.

 

 

Същия следобед Верволф се беше усамотил в адвокатската си кантора и препрочиташе доклада на колегата си от Бон — същия, който седмица по-рано се беше представил на Милер като доктор Шмид.

Този доклад седеше в сейфа му вече пет дни, но вродената предпазливост караше Верволф да се въздържа от прибързани действия.

На практика онова, което му беше казал генерал Глюкс в края на ноември миналата година, му връзваше ръцете и той вече можеше да вземе едно-единствено решение. Но и той, като повечето бюрократи, го протакаше. „Перманентно разрешение“, гласеше заповедта на генерала и той чудесно знаеше какво означава това. А и фразеологията на „доктор Шмид“ не му оставяше много място за маневриране:

 

„Упорит младеж, твърдоглав и непреклонен, очевидно надарен с голяма доза инат. Кипи от истинска, вероятно на лична основа, омраза съм въпросния «камерад» — Едуард Рошман. Едва ли би се вслушал в разумни доводи, дори ако се намира в опасност…“

 

Верволф прочете още веднъж заключението на „доктора“ и въздъхна. После вдигна слушалката и помоли Хилда да му даде външна линия — номерът, който набра, беше в Дюселдорф.

След няколко позвънявания отсреща вдигнаха слушалката.

— Да — произнесе мъжки глас.

— Имам съобщение за хер Макензен — каза Верволф.

— Кой го търси? — попита гласът.

Вместо отговор Верволф издиктува първата част от личния си код за идентификация и на свой ред зададе въпрос:

— Кой е бил по-велик от Фридрих Велики?

— Барбароса — отвърна гласът и след кратка пауза добави: — Макензен на телефона.

— Тук Верволф — представи се шефът на ОДЕССА. — Страхувам се, че вашата почивка е към своя край. Трябва да се свърши една работа. Утре вечер ви искам тук.

— В колко?

— В десет. Представете се на секретарката ми като Келер. Под това име ще ви запиша за среща.

Верволф затвори телефона и отново въздъхна.

В Дюселдорф човекът, наречен Макензен, постави слушалката върху вилката и се отправи към банята да вземе един душ и да се избръсне. Той беше едър и силен мъж, някогашен сержант от елитната есесовска дивизия „Дас Райх“. Изкуството да убива беше усвоил през 1944 година, когато му се наложи лично да обеси десетки френски заложници в Тулон и Лимож.

След войната за известно време беше шофьор на ОДЕССА и превозваше човешки товар на юг от Южен Тирол, прекосявайки многократно Германия и Австрия. През 1946 година един прекалено подозрителен американски патрул го спира за проверка. Макензен е принуден да ликвидира всичките четирима войници в джипа, като двама от тях убива с голи ръце. Оттогава насам се укрива.

По-късно му поверяват охраната на някои висши ръководители на ОДЕССА. Някъде по това време му лепват прякора Маки Ножа, макар че никога не прибягва до употребата на нож, а предпочита да троши вратовете на „обектите“ си със своите мечешки лапи. В средата на петдесетте вече е спечелил уважението на своите началници, които го назначават за главен палач на ОДЕССА. На него се разчита за тихото и безшумно ликвидиране на всеки, който се доближава прекалено до лидерите на организацията, както и на онези от нейните членове, които проявяват склонност към предателство. Към януари 1964 година той има зад гърба си 12 безупречно изпълнени задачи от подобен характер.

 

 

Телефонното позвъняване дойде точно в осем. Администраторът подаде глава от гишето и потърси с поглед Милер, който се беше настанил пред телевизора във фоайето.

— Хер Милер, това съм аз, Моти — прозвуча в слушалката познатият вече глас. — Мисля, че ще мога да направя нещо за вас. Всъщност не аз, а някои мои приятели. Искате ли да се срещнете с тях?

— Ще се срещна с всеки, който е в състояние да ми помогне — отвърна Милер, живо заинтригуван от сложните маневри на своя нов познат.

— Чудесно! — възхити се Моти. — Тогава излезте от хотела и тръгнете по Шилер Щрасе наляво. Две преки по-надолу, от същата страна на улицата, ще видите сладкарница „Линдеман“. Ще ви чакаме там.

— Веднага? — учуди се Милер.

— Да. Бих дошъл да ви взема, но вече съм тук със своите приятели. Идвайте!

Милер си взе палтото и излезе. Сви наляво и забърза по тротоара. Но преди да измине и една пресечка, усети как нещо твърдо се притиска в ребрата му, а една кола се отклони от движението и рязко спря до тротоара.

— Качвайте се на задната седалка, хер Милер! — изхриптя в ухото му дрезгав глас.

Вратата на колата се отвори. Човекът отзад го ръгна още веднъж с твърдия предмет и Милер се подчини. Вътре имаше още един човек, ако не се брои шофьорът зад кормилото. Той се отмести да му направи място. Онзи отзад също влезе, вратата се затръшна и колата рязко потегли.

Сърцето на Милер бясно препускаше. Огледа тримата си похитители, но лицата им му бяха напълно непознати. Пръв проговори човекът отдясно — онзи, който му беше отворил вратата.

— Ще ви привържа очите — простичко каза той. — Не искаме да знаете къде ви водим.

В следващия миг върху главата му беше нахлузено нещо като черен чорап, който опря чак до носа му. В съзнанието му изплуваха студените сини очи на човека от хотел „Дрезден“, а в ушите му прозвуча предупреждението на Визентал: „Бъдете предпазлив, защото хората от ОДЕССА могат да бъдат опасни.“ После се сети за Моти и с удивление се запита как е възможно един от тези хора да чете еврейски вестник насред сградата на израилтянската общност.

Пътуваха в продължение на двадесет и пет минути, после колата забави ход и спря. Милер чу как се отваря някаква порта, колата мина през нея и отново спря, като този път заглъхна и двигателят й. Измъкнаха го от задната седалка и го преведоха през някакъв двор, като го придържаха за лактите. За миг усети върху лицето си полъха на студения нощен въздух, след което отново се оказа във вътрешността на някаква сграда. Зад него се затръшна врата, след което го поведоха надолу по късо стълбище. Въздухът беше топъл, а столът, в който го бутнаха — удобен и добре тапициран.

— Махнете превръзката — нареди някакъв глас и чорапът беше смъкнат от главата му. Младежът премигна, за да свикне с ярката светлина.

Очевидно помещението беше под нивото на земята, тъй като никъде не се виждаха прозорци. Високо горе на една от стените тихо мъркаше вентилатор. Оказа се, че се намира в удобно и добре обзаведено помещение, което очевидно служеше и за заседателна зала, тъй като в средата му имаше дълга маса с наредени край нея осем стола. В останалото пространство бяха разпръснати пет-шест кресла край малка масичка за кафе, стъпила върху красив овален килим.

Застанал до заседателната зала, Моти се усмихваше кротко и почти извинително. Двамата, които го бяха довели — здравеняци на средна възраст, стояха от двете страни на стола му. Отсреща, оттатък масичката за кафе, беше седнал четвъртият — очевидно шефът, тъй като се беше отпуснал небрежно на стола си, а всички останали стояха прави и, изглежда, очакваха по-нататъшни заповеди. Около шестдесетгодишен, определи Милер. Слаб и кокалест мъж с хлътнали бузи и гърбав нос. Очите му будеха безпокойство и страх. Кафяви и потънали дълбоко в очните кухини, те бяха блестящи и проницателни — очи на истински фанатик. Той проговори пръв:

— Добре дошли, хер Милер. Трябва да ви се извиня за необичайния начин, по който бяхте доведен в моя дом. За това имам обаче съвсем основателна причина — ако отхвърлите предложението, което се готвя да ви направя, вие ще бъдете върнат обратно в хотела и никога повече няма да видите когото и да било от нас. — Моят приятел — ръката му махна по посока на Моти — съобщи, че по неизвестни за нас причини вие сте се заели да търсите лице на име Едуард Рошман. Съобщи ми още, че за да се приближите до своята цел, сте готов дори да проникнете в ОДЕССА. Но за това ще ви бъде необходима помощ. Голяма помощ. Вашето проникване в ОДЕССА отговаря и на определени наши интереси, ето защо ние сме готови да ви помогнем. Следвате ли хода на мисълта ми?

Изгубил дар-слово, Милер смаяно го зяпаше.

— Чакайте, чакайте — бавно промълви той. — Нима искате да кажете, че вие не сте от ОДЕССА?

— Господи, Боже мой! — Веждите на мъжа срещу него учудено се вдигнаха. — Вие сте на съвсем погрешен път!

След това се наведе и дръпна ръкава на ризата си. От вътрешната страна на лявата му ръка бяха татуирани няколко цифри.

— Аушвиц — поясни човекът, после махна към двамата, които продължаваха да не се отделят нито крачка от стола на Милер. — Бухенвалд и Дахау. — Последен беше посочен Моти. — Рига и Треблинка. — След това необичайно представяне човекът смъкна ръкава си и продължи: — Хер Милер, някои хора поддържат становището, че убийците на нашия народ трябва да бъдат изправени пред съда. Ние сме съгласни с тях. Непосредствено след края на войната разговарях с един английски офицер и той ми каза нещо, което по-късно се превърна в главна цел на моя живот. „Ако бяха ликвидирали шест милиона мои сънародници, и аз щях да издигна паметник от черепи — каза той. — Но не от черепите на изтребените в концлагерите хора, а от черепите на техните убийци.“ Проста, но убедителна логика, хер Милер. Затова ние с моите хора решихме да останем в Германия след войната с една-единствена цел — отмъщение! Чисто и просто отмъщение. Ние не ги арестуваме, хер Милер, нито пък ги предаваме на съда. Просто ги убиваме като скотове, каквито са и в действителност. Името ми е Леон.

 

 

В продължение на четири часа Милер беше подложен на интензивен и изтощителен разпит. Най-накрая Леон, изглежда, се убеди, че пред него действително седи репортер. И той като всички доста се учуди от мотивите на младия германец, но ги прие като напълно допустими. А те си бяха все същите — отвращение от деянията на есесовците по време на войната. Приключил с разпита, Леон се облегна назад и дълго гледа Милер, без да продума.

— Съзнавате ли колко опасен може да бъде опитът ви да проникнете в ОДЕССА, хер Милер? — попита го накрая той.

— Мисля, че да — отвърна Милер. — Преди всичко, защото съм прекалено млад, за да спечеля доверието им.

— Не става въпрос да ги убеждавате, че сте един от тях — поклати глава Леон. — Те разполагат с пълен списък на бившите есесовци и в него не фигурира името Петер Милер. А и не ви достигат поне десетина годинки. Би могло да се уреди нещичко, но ще трябва да ви създадем изцяло нова, при това истинска самоличност. На човек, който е съществувал реално и наистина е служил в СС. Това означава огромна проучвателна работа, която би ни отнела както време, така и средства.

— А мислите ли, че ще можете да откриете такъв човек? — попита го Милер.

Леон сви рамене.

— Трябва да бъде някой, чиято смърт не подлежи на проверка — отвърна той. — ОДЕССА приема хора само след крайно внимателна проверка. Те трябва да преминат през доста трудни тестове, което означава, че въпросният индивид трябва да живее поне пет-шест седмици в компанията на истински есесовец. От него трябва да изучи жаргона, специфичната терминология, начина на изразяване, начина на поведение. За щастие ние разполагаме с такъв човек.

— Но как ще го убедите да извърши всичко това — учуди се Милер.

— Човекът, за когото говоря, е един доста странен тип — поясни Леон. — Той е действителен капитан от СС, но искрено се разкайва за извършените злини. Доскоро действаше вътре в ОДЕССА и оттам ни предаваше информация за търсени престъпници. И до днес би бил там, но беше предаден и само по една случайност остана жив. В момента е с нова самоличност и живее в околностите на Байройт.

— Какво друго ще трябва да науча?

— Новата си самоличност до последната подробност. Дата и място на раждане, начин на влизане в СС, място на подготовка, местослужене — в коя част, кои са имената на преките ви командири, начин на живот след войната… В допълнение ще имате нужда от препоръката на някой влиятелен човек от техните, а това никак няма да е лесно. Много време и много работа са необходими, хер Милер. И заловите ли се веднъж — няма отказване!

— А вие какво ще спечелите от всичко това? — подозрително го изгледа Милер.

Леон стана и закрачи напред-назад по килима.

— Отмъщение — простичко отвърна той. — Ние искаме Рошман не по-малко от вас. Искаме дори и повече. Най-страшните убийци от СС продължават да си живеят спокойно под фалшиви имена. Искаме да научим тези имена и това ще бъде нашата голяма печалба. Искаме още да разберем кой е новият представител на ОДЕССА в Германия, защото именно той е човекът, който вербува германски учени за създаването на египетски ракети. Предишният, на име Бранднер, изчезна миналата година — веднага след като ликвидирахме помощника му Хайнц Круг. Сега са изпратили нов човек.

— Всичко това ми прилича повече на информация, която би ползвала израелското разузнаване — каза Милер, без да сведе очи пред проницателния поглед на Леон.

— На практика е точно така — кратко отвърна онзи. — Макар че сме напълно самостоятелна организация, ние често си сътрудничим с израелското разузнаване.

— Опитвали ли сте някога да вкарате в ОДЕССА свой човек? — попита Милер.

— На два пъти — кимна Лион.

— И какво стана?

— Първия го откриха захвърлен в един канал без нокти на ръцете. Вторият пропадна без следа. Все още ли изпитвате желание да се включите в тази игра?

Милер не обърна внимание на въпроса му и продължи:

— Защо пропадат плановете ви, след като действате толкова ефикасно?

— И двамата бяха евреи — кратко отвърна Леон. — Опитахме се да изтрием лагерните им татуировки, но белези все пак останаха. Освен това и двамата бяха обрязани. Ето причината, поради която проявих интерес към информацията на Моти, според която един истински ариец се е заел да преследва есесовци. Между другото, вие обрязан ли сте?

— Има ли някакво значение? — полюбопитства Милер.

— Има, разбира се. Обрязването не означава непременно, че даден човек е евреин. Много германци също са обрязани. Но обратното по недвусмислен начин доказва, че човекът не е евреин.

— Аз не съм — кратко каза Милер.

Леон изпусна дълга въздишка на облекчение.

— Може би този път ще успеем — каза той и хвърли поглед на часовника си. Беше доста след полунощ. — Вечеряли ли сте?

Милер поклати глава.

— Моти, донеси храна на госта ни.

Моти се усмихна и кимна с глава. Стъпките му бавно заглъхнаха нагоре по стълбите.

— Ще се наложи да прекарате нощта тук — добави Леон. — Ще ви свалим сгъваемо легло. Моля, не правете опит да излизате. Вратата е с три ключалки и всички те ще бъдат заключени отвън. Дайте ми ключовете от колата си, за да можем да я приберем. Най-добре е тя да изчезне за няколко седмици. Ще ви докараме багажа и ще платим стаята в хотела ви. Утре сутринта ще напишете писмо на майка си и приятелката си, за да им съобщите, че ще отсъствате няколко седмици, а може би и месеци. Ясно ли е?

Милер кимна и постави на масата ключовете от ягуара. Леон ги подаде на един от хората си, който кимна и излезе.

— Сутринта ще ви прехвърлим в Байройт, където ще се запознаете с нашия есесовец. Казва се Алфред Остер. Известно време ще живеете заедно, аз ще имам грижата за това. А сега трябва да ме извините, но се налага да ви потърся ново име и самоличност.

След тези думи Леон стана и напусна стаята. Малко по-късно се появи Моти с чиния в ръка и няколко одеяла под мишницата. „В какво ли се забърках?“, запита се Милер, докато хапваше от студеното пиле с картофена салата.

 

 

Далеч на север, в Бремен, един дребничък санитар нервно крачеше напред-назад из малката си стая в общинската болница въпреки късния нощен час. Висок параван отделяше килийката му от обширното общо отделение.

Санитарят беше доста възрастен. Казваше се Хартщайн. Очите му често се спираха върху един болен, който лежеше напълно неподвижно на легло оттатък паравана. Над главата му светеше мъждива крушка. Хартщайн стана и отиде да провери пулса му. Пулс нямаше.

Очите му се спряха върху измъченото лице на отнесения от рак човек. Спомни си странните му бълнувания отпреди няколко дни и повдигна лявата му ръка. Под мишницата ясно личеше кръвната му група, татуирана с черен туш. Значи мъртвият някога е бил член на СС. По време на Третия райх есесовците са били смятани за далеч по-ценни от обикновените войници и при раняване кръвопреливане е било извършвано винаги най-напред за тях. А за това е било необходимо да се знае кръвната им група.

Хартщайн покри лицето на мъртвия и хвърли поглед към шкафчето до леглото. Извади оттам шофьорската книжка и всички останали документи на този човек, когото бяха докарали в болницата след внезапен припадък на улицата. Оказа се, че е на тридесет и девет години, с рождена дата 18 юни 1925 година. Името му беше Ролф Гюнтер Колб.

Санитарят пусна книжката в джоба на белия си халат и отиде да докладва за смъртта на дежурния лекар.