Фредерик Форсайт
Досието O.D.E.S.S.A. (14)

14.

Едва ли нещо във външния вид на Клаус Винцер издаваше в него бившия есесовец. Преди всичко той беше доста под задължителните за всеки член на СС метър и осемдесет, освен това беше силно късоглед. На четиридесет години представляваше едно бледо и закръглено човече с рошава руса коса и стеснителни маниери.

В същото време в цялата армия мъже, обличали някога униформата на СС, едва ли щеше да се намери човек с по-необичайна кариера от неговата. Роден през 1924 година, той беше син на преуспяващ касапин от Висбаден, наричащ се Йохан Винцер. Този човек беше огромен на ръст скандалджия, фанатичен привърженик на Хитлер, член на националсоциалистическата партия още от двадесетте години. Първите спомени на Клаус бяха свързани именно с вечерите, в които баща му се прибираше у дома уморен и възбуден от уличните битки с комунисти и социалисти. За голямо разочарование на бащата Клаус се беше метнал на майка си и растеше дребен, късоглед и кротък. Той мразеше от цялата си душа насилието, спорта и онези свои съученици, които членуваха в „Хитлерюгенд“. Привличаше го едно-единствено нещо на този свят — още в ранните години на пубертета той се влюби безвъзвратно в изкуството на краснописа, по-точно в изготвянето на калиграфски ръкописи — дейност, която баща му с отвращение наричаше „педерастки занимания“.

Когато нацистите завземат властта, изгрява и звездата на касапина, който става едноличен доставчик на месо за есесовските казарми в града като награда за верността си към партията. Там той с нескрито възхищение оглежда младите есесовци и силно се надява, че някой ден синът му също ще облече униформата със сребристи мълнии на петлиците.

Но Клаус е далеч от подобни мечти и предпочита да прекарва времето си над своите ръкописи, изпробвайки цветни мастила и различни шрифтове. После започва войната. През пролетта на 1942 година младежът навършва осемнадесет години и подлежи на военна служба. За разлика от баща си, който има лапи като самуни, репутацията на побойник и яростен гонител на евреите, той е все така дребен, свит и болнав. Отхвърлен дори от комисията, която подбира наборници за нестроева служба, Клаус кротко се връща у дома. Баща му кипи от гняв, качва се на влака и заминава за Берлин.

Там намира своя стар приятел от уличните схватки, направил светкавична кариера в Главното управление на СС. Със сълзи на очи го моли да намери някаква служба на сина му в името на Райха. Приятелят проявява искрено желание да помогне и пита Йохан какво може да върши момчето. Бащата засрамено признава, че хлапакът може да прави единствено някакви смахнати ръкописи.

Приятелят обещава да направи каквото може и иска да му изпратят едно калиграфско поздравление върху пергамент, предназначено за юбилея на някой си Фриц Сурен — майор от СС.

Във Висбаден Клаус изпълнява нареждането на баща си и седмица по-късно колегите на Сурен тържествено му поднасят поздравлението. По онова време този майор е комендант на лагера Заксенхаузен, а не след дълго е назначен за началник на още по-известния Равенсбрюк. През 1945 година е екзекутиран от французите.

На тържеството, състояло се в Главната квартира на РСХА в Берлин, всички са във възторг от красиво изготвения документ, включително лейтенантът от СС Алфред Наужокс. Под ръководството на този човек през август 1939 година е проведена операцията по фалшивото нападение на радиостанцията в Глайвиц — малко градче на германо-полската граница, където няколко трупа на концлагеристи в германски военни униформи дават повод на Хитлер седмица по-късно да нахлуе в Полша.

Наужокс се интересува за автора на красивия документ и моли младият Клаус Винцер да бъде отведен в Берлин.

Още преди да разбере накъде духа вятърът, младежът вече е назначен в СС, полага клетва за вярност, без да е изкарал школата за подготовка на кадри, а след това полага и друга — за пазене на абсолютна тайна в името на Райха. Едва тогава му е връчена заповедта за назначение в една свръхсекретна лаборатория. Смаяният висбаденски касапин е на седмото небе.

Разположена на берлинската Делбрюк Щрасе, въпросната лаборатория е на пряко подчинение на „Секция Ф“ към Шести отдел на РСХА. В основни линии задачата и е формулирана просто — тя трябва да произвежда за нуждите на СС големи количества американски и английски банкноти — номинали на стойност сто долара и пет фунта стерлинги. За целта фабриката за луксозни целулозни изделия в Шпехтхаузен доставя специална хартия, върху която специалистите в лабораторията трябва абсолютно точно да възпроизведат водните знаци на английските и американските пари. Клаус Винцер получава мястото си там само защото знае много за хартиите и различните мастила.

Идеята е гениално проста — Америка и Англия трябва да бъдат наводнени с фалшиви парични знаци, което неминуемо ще доведе до съсипването на тяхната икономика. В началото на 1943 година лабораторията успява да възпроизведе водния знак на английските петачки и работата се прехвърля в блок 19 на лагера Заксенхаузен, където гравьори от еврейски и нееврейски произход се заемат да изготвят печатните матрици. Винцер е назначен за контрольор по качеството, тъй като есесовците се опасяват от някоя умишлено допусната грешка от страна на затворниците.

В продължение на две години Клаус Винцер усвоява уменията на своите подчинени и това му е достатъчно, за да се превърне в един от най-сръчните фалшификатори на света. В края на 1944 година блок 19 започва да произвежда фалшиви лични карти, които ще бъдат жизненонеобходими на есесовските офицери след разгрома на Германия.

През пролетта на 1945-а малкият, затворен и по своему щастлив свят на Клаус сред опустошената му родина изведнъж рухва.

По заповед на капитана от СС Бернхарт Крюгер — началник на лабораторията, цялата техника и личният състав са евакуирани в далечните австрийски планини, където доброто дело трябва да бъде завършено. Автоколоната потегля на юг и не след дълго товарът й намира място в изоставената пивоварна Редл-Ципф в Горна Австрия. Няколко дни преди капитулацията Клаус Винцер гледа със сълзи в очите как милиони лири и милиарди долари безупречно подправени банкноти потъват във водите на близкото езеро.

После се завръща у дома, във Висбаден. За най-голямо свое учудване открива, че през същото това лято на 1945 година сънародниците му гладуват до смърт. Американските окупатори в града се хранят до насита, докато германците се ровят в боклуците им за изхвърлени остатъци. Баща му, вече успял да се представи за дългогодишен борец против нацизма, също е разорен. В магазинчето, което някога пращеше по шевовете от бутове шунка, сега висят само няколко наденици, а празните куки за месо тъжно проблясват. Майката на Клаус обяснява, че храната може да купи единствено с купони, които издават американците. Озадаченият Клаус хвърля един поглед върху тези купони и веднага забелязва, че те се печатат на място, върху съвсем обикновена хартия. Взема едно снопче от тях и се затваря в стаята си. След седмица отключва вратата и подава на майка си купони, които са достатъчни да изхранят семейството за няколко месеца напред.

— Но те са фалшиви! — ахва майката.

Клаус търпеливо й разяснява своето верую — купоните не са фалшиви, а просто отпечатани на друга машина. Баща му го подкрепя.

— Какво искаш да кажеш, глупава жено? — виква той. — Че купоните на нашия син са по-лоши от тези на янките?

Аргументът е непоклатим, още повече, че същата вечер семейството си прави царско пиршество с цели четири вида хранителни продукти.

Месец по-късно Клаус Винцер влиза във връзка с Ото Клопс — нахакан и самоуверен младеж, цар на черния пазар във Висбаден. Двамата бързо намират общ език. Винцер започва да произвежда купони за храна в огромни количества, а не след дълго разнообразява продукцията си — под перото му започват да излизат талони за бензин, пропуски за зоналните гранични пунктове, шофьорски книжки, лични карти, открити листове за американските зони… Клопс разменя всичко това срещу храна, бензин, автомобилни гуми, дамски чорапи, сапун, облекло. Част от това богатство служи за поддържането на охолен живот, а всичко останало се продава на черния пазар. Тридесет месеца по-късно, през лятото на 1948 година, Клаус Винцер вече е богат човек. На негово име в банката има цели пет милиона райхсмарки.

Той често излага простата си философия пред потресената си майка: „Един документ никога не може да бъде истински или фалшив. Той е само ефикасен или неефикасен. Ако някакъв пропуск има предназначението да те прекара през даден пропускателен пункт и успява да стори това, той е добър документ.“

През октомври 1948 година Клаус Винцер преживява втория мръсен номер в своя живот — властите правят обмяна на парите и мястото на райхсмарката се заема от новата дойчемарка. Всичко би било наред, ако обмяната беше извършена едно към едно, но онези хитреци направо отменят райхсмарката и раздават на гражданите с някакви спестявания в банката еднократната сума от 1 000 нови марки. Винцер бе съсипан. За втори път състоянието му се превръща в куп безполезна хартия.

След това магазините се напълниха със стоки и населението престана да изпитва нужда от черния пазар. Клопс беше прибран от полицията, а Винцер хукна да бяга. Използвайки един от собствените си пропуски, той замина за Хановер и подаде молба за назначение в Паспортната служба на английската военна управа.

Представи отлични препоръки от американските власти във Висбаден, подписани от цял полковник от Военновъздушните сили. Те и не можеха да бъдат други, разбира се, тъй като сам си ги беше написал. Английският майор, който прие новия кандидат за работа, остави на масата чашата си с чай и каза:

— Надявам се, разбирате колко важно е за хората винаги и на всяко място да разполагат с необходимите документи.

Винцер го увери в това с неподправена искреност. А два месеца по-късно му се представи и първият щастлив случай. Седнал в някаква бирария, той бавно отпиваше от халбата и лениво разговаряше с някакъв непознат до себе си. Доста пиян, онзи сподели, че се казва Херберт Молдерс и трябва спешно да напусне страната, тъй като англичаните го търсят за извършени през войната престъпления. Но германците могат да получат паспорти единствено от английските окупационни власти, а той не смее да си подаде документите. Винцер му каза, че може да уреди нещичко, но това ще струва пари.

В отговор Молдерс измъкна огърлица от истински брилянти и я постави пред смаяния Винцер. Обясни, че в концлагера, в който служил, някакъв евреин се опитал да откупи свободата си с цената на семейните си бижута. Молдерс ги взел, след което направил необходимото евреинът да попадне в първия контингент за газовите камери. Решил да укрие плячката си въпреки строгите заповеди в това отношение.

Снабден със снимка на този есесовец, седмица по-късно Винцер приготвил паспорта. Дори не му се наложило да го фалшифицира.

Системата на работа в Паспортната служба била проста. В първата канцелария се приемали документите на желаещите да получат нов паспорт, които попълвали и съответната молба. Във втората се извършвала проверка на всички представени книжа — актове за раждане, лични карти, шофьорски книжки. После се извършвала проверка по списъка с търсените военнопрестъпници и след одобряване на молбата комплектът документи се представял на началника на отдела за подпис. В третата канцелария просто изваждали празните паспорти от сейфа, попълвали данните на съответните молители и седмица по-късно им ги връчвали.

Винцер уредил да го преместят на работа в третата канцелария. Там съвсем спокойно попълнил една молба от името на Молдерс, под друго име, разбира се, поставил резолюцията „молбата се удовлетворява“ с почерка на началника на втората канцелария и фалшифицирал подписа му.

После влязъл във втората канцелария да прибере готовите и вече разписани комплекти с документи, които били деветнадесет на брой. Сред тях пъхнал документите на Молдерс, а след това ги внесъл за подпис от шефа на службата майор Джонстън. Уверил се, че са му поднесени точно двадесет комплекта документи, майорът отворил касата и извадил двадесет паспорта. Поръчал на Винцер да ги попълни и той прилежно изпълнил заповедта. После ги подпечатал с официалния печат на Паспортната служба, връчил деветнадесет от тях на щастливите собственици, нетърпеливо тълпящи се пред гишето, а последният сложил в джоба си. В архивата постъпили точно двадесет молби за паспорти, които били съответно заведени.

Още същата вечер връчил на Молдерс паспорта и прибрал огърлицата. Бил много доволен, че е открил нов начин да се препитава.

През месец май 1949 година е създадена Федерална република Германия и Паспортната служба преминава на подчинение на провинциалното правителство на Долна Саксония със столица Хановер. Макар че нови клиенти липсват, Винцер не сменя своята работа. Но той и няма кой знае каква нужда от тях. Всяка седмица, въоръжен със снимката на някой непознат, взета без затруднение от някое фотоателие, той прилежно попълваше съответния формуляр, прикрепяше непознатата снимка към него, фалшифицираше подписа на началника на втората канцелария (вече германец) и отнасяше съответния куп от проверени и одобрени документи за подпис от началника на Паспортната служба. От него получаваше съответната бройка празни паспорти. Всички, с изключение на един, стигаха до истинските си притежатели. Но освен от празните паспорти той изпитваше постоянна нужда и от печата на службата. Щеше да предизвика подозрения, ако го открадне, ето защо той го взе само за една нощ. Рано сутринта вече разполагаше с матрица от официалния печат на Паспортната служба на провинциалното правителство на Долна Саксония.

За шестдесет седмици се сдоби с шестдесет празни паспорта. После подаде молба за напускане, смутено се изчерви на похвалите, които началниците му отправиха за безупречна служба, след което замина за Антверпен да продаде диамантената огърлица. Благодарение на факта, че в онези години всичко, което се заплащаше в долари или злато, все още можеше да се купи на безценица в новата Федерална република, той успя да открие една чудесна малка печатница в Оснабрюк.

Ако онзи Молдерс беше държал устата си затворена, Винцер едва ли някога щеше да се забърка в аферите на ОДЕССА. Но озовал се в Мадрид, бившият есесовец започна да разправя наляво и надясно, че в Германия има човек, който може да достави истински западногермански паспорт на всекиго.

В края на 1950 година при Винцер, който тъкмо е разработил своята печатница, пристига един „приятел“. Той няма избор и приема направеното му предложение. Оттогава насам всеки изпратен от ОДЕССА човек получава нов паспорт от него.

Системата действа безотказно. Единственото, от което се нуждае дребничкият Клаус, е една снимка на кандидата и неговата възраст. Беше си запазил по едно копие от формулярите за всеки откраднат паспорт. Данните от него нанасяше в съответния празен паспорт. Обикновено името беше от най-често срещаните, мястото на раждане — далеч отвъд „желязната завеса“, където нямаше кой да го проверява, а рождената дата почти винаги съвпадаше с действителната възраст на кандидата за нов паспорт. Накрая полагаше личния си печат на провинция Долна Саксония и документът беше готов. Получателят лесно го разписваше със съответното си ново име.

Подновяването също не беше проблем. След изтичането на пет години търсеният от властите есесовец просто подаваше молба за продължение във всяка от германските провинции с изключение на самата Долна Саксония. Например в Паспортната служба на Бавария, която пускаше съответното питане до Хановер. Телеграмата й гласеше приблизително така: „Издаден ли е при вас паспорт еди-кой си номер от 1950 година на някой си Валтер Шуман, роден еди-кога си и еди-къде си?“ След проверка на архивите от Хановер пристигаше положителен отговор. Това беше напълно достатъчно за баварските власти и те издаваха на молителя нов паспорт, подпечатан с техния печат.

Проблеми можеха да възникнат само ако някой сравнеше снимката върху формуляра в Хановер с тази на издадения паспорт. Но такова сравнение никой не правеше. Бюрократите винаги са боравили с точно попълнени формуляри, с надлежно заверени документи и съвпадащи номера на паспорти, но никога — със снимки.

Всеки, който притежаваше изготвен от Винцер паспорт, трябваше да го заверява едва след 1955 година. Веднъж получен, този паспорт му даваше възможност да си извади нова шофьорска книжка, нова карта за социална осигуровка, нова банкова сметка и нови кредитни карти. Или, казано с други думи — една напълно нова самоличност.

До пролетта на 1964 година Винцер беше изразходвал 42 от своите 60 празни паспорта.

Едновременно с това хитрият дребосък беше взел и своите предпазни мерки. Знаеше, че един ден ОДЕССА ще престане да се нуждае от услугите му, следователно и от него самия. Затова си беше създал лична архива. Истинските имена на своите клиенти той не знаеше, защото това не беше необходимо за издаването на един фалшив паспорт. Но от всяка снимка той си вадеше по едно копие и внимателно го съхраняваше. Залепена на специален картон, тази снимка се придружаваше от всички данни на собственика й — номер на паспорта, име и адрес (в германските паспорти се вписват и адресите на приносителите им).

Всички такива картони съхраняваше в една специална папка, която на практика беше и застраховката му за живот. Един комплект държеше у дома си, а друг беше изпратил в кантората на един адвокат от Цюрих. В случай че ОДЕССА му отправи някакви заплахи, той възнамеряваше да им разкрие новината за съществуването на личното му досие и да ги предупреди, че ако нещо му се случи, от Цюрих веднага ще изпратят едно копие до властите на Федералната република.

Ако германците разполагат със снимките на Винцер, те незабавно биха ги сравнили с „портретната галерия“ на търсените от правосъдието нацисти. Разпратен спешно във всичките 16 провинции на републиката, номерът на паспорта веднага щеше да даде и адреса на неговия притежател. И арестът на такъв човек ставаше въпрос на броени дни. Ето такава беше безупречната схема, която бе предназначена да осигури на Клаус Винцер дълъг и спокоен живот.

В онзи петъчен ден човекът, измислил всичко това, кротко отхапваше от намазаната с конфитюр препечена филийка и разсеяно преглеждаше заглавията на „Оснабрюк Цайтунг“, докато отпиваше от чашата с кафе. В осем и половина иззвъня телефонът. Гласът насреща прозвуча безапелационно, а след това успокояващо.

— Няма да имате никакви неприятности — увери го Верволф. — Това е просто един проклет репортер. Разбрахме, че е тръгнал към вас. Всичко е наред, съвсем наред… След него идва един от нашите хора и още днес работата ще приключи. Но вие трябва да изчезнете в рамките на десет минути — тоест незабавно! Слушайте сега какво трябва да направите…

Тридесет минути по-късно, обезумял от страх, Клаус Винцер скъта някои от най-необходимите вещи в една пътна чанта, хвърли изпълнен с нерешителност поглед към касата, в която съхраняваше своето досие, а после се зае да обяснява на смаяната си прислужница, че днес няма да ходи в печатницата, тъй като е решил да направи кратка екскурзия до Австрийските Алпи. Просто да вземе глътка свеж въздух, нищо страшно…

Изправила се на входната врата, прислужницата Барбара гледаше с отворена уста как кадетът на Винцер се стрелна на заден ход по алеята, свърна по тясната уличка и изчезна. В девет часа и десет минути се намираше на разклонението, от което пътят се издигаше рязко нагоре и се вливаше в аутобана. Кадетът пое с ръмжене нагоре. Малко преди знака, обозначаващ началото на магистралата, край него профуча черен ягуар, насочил се към Оснабрюк със скорост, далеч превишаваща позволената.

 

 

Милер откри бензиностанция на Заар Плац, непосредствено преди западната входна артерия на града. Спря до помпите и уморено се измъкна от седалката. Боляха го мускулите на цялото тяло, а вратът му беше сякаш излят от бетон. В устата си имаше вкус на птичи изпражнения, явно придобит от изпитото предната вечер вино.

— Супер, догоре! — нареди той на момчето от бензиностанцията. — Да има наблизо телефонен автомат?

— Ей там, зад ъгъла — махна с ръка младежът.

Минавайки край един автомат за кафе, Милер пусна монета и взе със себе си горещата пластмасова чашка. В кабината нервно разлисти указателя на Оснабрюк. В него имаше няколко души с фамилията Винцер, но само един Клаус. Срещу него бяха изписани два номера — единият домашен, а другият — на печатницата му. Беше девет и двадесет, работно време, затова Милер набра номера на печатницата.

Отсреща му отговори явно някой от майсторите.

— Съжалявам, но още не е дошъл — каза той. — Обикновено е тук точно в девет. Звъннете след половин час, ако обичате.

Милер благодари и затвори. Дали да позвъни в дома на фалшификатора? Не, по-добре да го изненада лично. Записа си адреса и излезе от кабината.

— Къде се намира Вестерберг? — попита той момчето, докато плащаше и с тревога отбелязваше, че от спестяванията му са останали едва петдесет марки.

Момчето кимна по посока на север.

— Ей там. Кварталът на баровците.

Милер си купи карта на града и започна да търси нужната му улица. Когато я откри, се оказа, че е само на десет минути път.

Къщата издаваше доброто материално състояние на собственика й, както впрочем и целият квартал. Тук, сред всички удобства, живееха преуспелите жители на Оснабрюк. Спря ягуара в края на алеята и тръгна към къщата.

Отвори му около двадесетгодишно момиче, изключително красиво, с ослепителна усмивка на уста.

— Добро утро — поздрави Милер. — Искам да видя хер Винцер.

— Съжалявам, господине. Излезе само преди двайсет минути.

Милер си помисли, че забавил се у дома по неизвестни причини, Винцер вече е на път за печатницата.

— Жалко — промърмори той. — Надявах се да го хвана, преди да тръгне за работа.

— Не е на работа, господине — обясни словоохотливо момичето. — Замина на почивка.

Милер с усилие потисна обзелата го паника.

— На почивка? По това време на годината? Много странно! — После се сети да даде някакво обяснение: — Бяхме се уговорили да се видим тази сутрин. Специално ме покани да дойда.

— Колко неприятно! — огорчи се искрено момичето. — Но той замина съвсем внезапно. Някой му се обади по телефона в библиотеката, после той се качи горе и каза: „Барбара, заминавам на почивка в Австрия. Само за една седмица.“ Никога не ми беше казвал, че възнамерява да ходи на някаква почивка. После ми нареди да позвъня в печатницата и да кажа, че няма да го има за известно време. И веднага отпътува. Това съвсем не е в неговия стил — хер Винцер е толкова спокоен човек!

Милер усети как и последната надежда се стопява в душата му.

— Каза ли ви по-точно къде отива? — попита той.

— Не. Каза само, че заминава за Австрийските Алпи.

— Без да остави адрес, така ли?

— Не, и това беше най-странното. Искам да кажа, че в печатницата останаха страшно учудени от това заминаване, особено при поръчките, които имат да изпълняват…

Милер бързо започна да пресмята. Винцер разполага с аванс от половин час. Това означава, че ако пътува със 120, вече е изминал около 60 километра. Той самият може да поддържа средна скорост от 150–160, което означава, че всеки час ще се доближава до фалшификатора с 30–40 километра. Следователно, за да го настигне, ще му бъдат необходими най-малко два часа. Твърде дълъг срок. За два часа той може да отиде където си поиска. Още повече, че не знае дали печатарят действително се е насочил към Австрия.

— А мога ли да говоря с фрау Винцер? — попита той.

Барбара се изкиска и му хвърли един любопитен поглед.

— Няма фрау Винцер — отвърна тя. — Вие изобщо ли не познавате хер Винцер?

— Не, никога не съм го виждал.

— Е, добре… Той не е от тези, дето се женят… Много е любезен, но не се интересува от жени… ако разбирате какво искам да кажа…

— Значи живее сам, така ли?

— Да, ако не броите мен. Аз постоянно живея тук. Това по своему е напълно безопасно — отново се изкиска момичето.

— Ясно, благодаря — отвърна Милер и се обърна да си върви.

— Моля, пак заповядайте. — И го проследи с поглед до ягуара, който вече беше успял да й направи впечатление. Запита се какво ли би се получило, ако си покани на гости един хубав младеж като този, докато хер Винцер го няма. Остана на прага, докато ягуарът изрева и изчезна и за присъствието му остана да говори само едно малко и бързо разсейващо се синкаво облаче. После въздъхна и затвори вратата.

Милер усети как бавно се вцепенява — чувство, което се подсилваше от последното разочарование, което май щеше да бъде и окончателно. Стана му ясно, че по някакъв начин Байер е успял да се освободи и е предупредил фалшификатора. Беше се приближил на някакви си петнадесет минути от крайната цел на цялата си многоседмична дейност и бе загубил всичко. Сега имаше нужда от няколко часа здрав сън и нищо повече.

Мина край средновековната крепостна стена, която опасваше града, подкара по улицата, която според картата трябваше да го изведе на площад „Теодор Хойс“, паркира ягуара пред сградата на централната гара и се насочи към хотел „Хохенцолерн“, издигащ се на отсрещната страна на площада.

За негов късмет в хотела имаше свободни стаи. След минути се качи по стълбите, съблече се и скочи в леглото. Изпитваше дълбоко вътрешно безпокойство, без да знае причината за него. Имаше чувството, че е пропуснал нещо важно, някаква дребна, но решаваща подробност. В десет и половина сутринта, все още без да се сети каква е тя, той потъна в мъртвешки сън.

 

 

Макензен влезе в центъра на Оснабрюк точно в един и половина следобед. Преди това мина покрай къщата във Вестерберг, но там нямаше и следа от черния ягуар… Искаше да позвъни на Верволф за последни инструкции, преди да влезе в контакт с Винцер.

По една случайност централната поща на Оснабрюк също се намираше на площад „Теодор Хойс“. Голяма част от този площад се изпълваше от внушителните постройки на гарата и хотел „Хохенцолерн“. Макензен паркира пред пощата и на лицето му се появи тържествуваща усмивка. Пред входа на хотела кротко дремеше ягуарът, който беше преследвал през половината територия на Германия.

Настроението на Верволф беше далеч по-добро.

— Всичко е наред — успокои убиеца той. — Моментната паника отмина. Успях навреме да се свържа с фалшификатора и той вече е далеч. Току-що отново звъних у дома му. Прислужницата каза, че е заминал само двайсет минути преди да го потърси някакъв младеж с черна спортна кола.

— И аз имам новини — похвали се Макензен. — Ягуарът е паркиран тук, пред мен, на площада. Мога да го ликвидирам на място в хотела. Ще използвам заглушител.

— Чакай, не бързай толкова — предупреди го Верволф. — Нека помислим… Първо, той не трябва да бъде премахнат в района на Оснабрюк. Момичето е видяло както него, така и колата му. Всичко това ще стане известно и на полицията, която несъмнено ще се позаинтересува от нашия фалшификатор. А той е човек, който лесно изпада в паника. Не смея да го замесвам. Показанията на прислужницата ще хвърлят върху него силни подозрения — някой му звъни, той зарязва всичко и изчезва, а после младежът, който го търси, е намерен убит в хотелската си стая. Не, това е твърде много…

Макензен се навъси, после бавно кимна с глава.

— Имате право — призна той. — Ще трябва да го пречукам, след като напусне града.

— Вероятно ще се помотае още малко там и ще се опита да открие още нещо за фалшификатора — предупреди го Верволф. — Няма да открие нищо, но сега изведнъж се сетих нещо — Милер носи ли някакво куфарче?

— Да — отвърна Макензен. — Снощи, когато двамата с Байер излизаха от кабарето, то беше в ръката му. Взе го със себе си и в хотелската стая.

— А защо не го е заключил в багажника на колата? Защо не го е оставил в хотела? Защото то съдържа нещо важно — сам си отговори Верволф. — Разбираш ли?

— Разбирам.

— Работата е там, че той вече ме познава и разполага както с името, така и с адреса ми — продължи да разсъждава Верволф. — Знае за връзката ми с Байер и чрез него с фалшификатора. Репортерите имат навика да си водят записки. Сега за нас най-важното нещо е именно това куфарче. То не трябва да попада в ръцете на полицията, дори Милер да умре.

— Разбрах — изръмжа Макензен. — Искате и куфарчето.

— Ако не можеш да го вземеш, трябва да го унищожиш! — нареди гласът от Нюрнберг.

Макензен се замисли.

— Най-лесно ще постигна това, ако сложа една бомба в колата — каза накрая той. — Ще я свържа с пружините и тя ще се взриви, когато колата подскочи на някоя бабунка при висока скорост, най-вероятно на аутобана.

— Отлична идея — одобри Верволф. — Но трябва да бъдем сигурни, че и куфарчето ще бъде унищожено.

— С бомбата, която имам предвид, не само куфарчето и Милер, но и цялата кола ще се превърне в куп разкъсана ламарина. Още повече, че при висока скорост всичко ще изглежда като катастрофа. Ще се намерят свидетели да кажат, че е експлодирал резервоарът. Колко жалко!

— Можеш ли да направиш всичко това? — попита Верволф.

— Разбира се — ухили се Макензен, сетил се за комплекта професионални помагала в багажника си, които бяха мечтата на всеки наемен убиец. — Но ще трябва да изчакам вечерта, за да мога да поработя върху колата. — Изведнъж млъкна и впери поглед към площада, който се виждаше като на длан от прозореца на пощата. — Пак ще ви позвъня — излая кратко той и затвори.

Пет минути по-късно отново избра номера на нюрнбергския адвокат.

— Моля да ме извините — каза на Верволф той. — Но видях, че Милер излиза от хотела и се качва в колата си заедно със своето куфарче. Проверих в хотела. Няма страшно, още не заминава. Нещата му са там, а и сметката му не е платена. Бъдете спокоен, довечера му поставям бомбата и всичко ще бъде окей.

 

 

Милер се събуди малко преди един часа, отпочинал и в приповдигнато настроение. В съня си откри какво беше пропуснал. Качи се на колата си и отново отиде до дома на Винцер. Прислужницата го посрещна с неприкрито удоволствие.

— Пак ли вие? — пусна ослепителната си усмивка тя.

— Просто реших да се отбия, преди да отпътувам — отвърна Милер. — Исках да ви попитам от колко време работите тук.

— О, вече почти десет месеца. Защо питате?

— Ами защото си зададох въпроса кой се е грижил за него преди вас, след като не е от онези, които се женят…

— Разбирам. Имаше си друга прислужница, фройлайн Вендел.

— Къде е тя сега?

— В болница, господине. Страхувам се, че е на смъртно легло. Рак на гърдата, страшно нещо… Най-много ме учуди внезапното отпътуване на хер Винцер, защото той всеки ден ходи при нея. Страшно е привързан, знаете… Не че някога… са правили нещо, но тя е работила при него още от 1950 година. Вечно ми я дава за пример: „Фройлайн Вендел правеше така, фройлайн Вендел правеше иначе…“

— В коя болница е настанена? — прекъсна я Милер.

— Не си спомням в момента. Почакайте за минутка, записана е на телефонния указател.

След две минути момичето отново се появи и му даде името на клиниката — един скъп частен санаториум, разположен в покрайнините на града.

Следвайки картата си, Милер се добра до него малко преди три часа следобед.

 

 

Следобедните часове Макензен използва, за да се снабди с необходимите компоненти на бомбата. „Тайната на саботажа се крие в простотата на неговите съставки — беше казал някога неговият инструктор. — Съставки, които могат да се купят във всеки магазин.“

От един магазин за железарски стоки купи поялник и парче калай, ролка черна изолираща лента, около метър тънка жица, чифт клещи, половинметров трион със сменяеми ленти и тубичка бързо засъхващо лепило. В магазина за електроматериали купи една деветволтова батерия и около метър и половина проводник с разноцветни жички. Беше прецизен човек и искаше краищата на плюса и минуса да бъдат в различни цветове. За плюса избра червения цвят, а за минуса — синия. В книжарницата взе пет от най-големите ученически гуми. Те бяха дълги около пет сантиметра, широки около два и половина и дебели около сантиметър. В аптеката се сдоби с два пакета презервативи, всеки от тях с по три бройки вътре, а от деликатесния магазин — кутия фин чай — 250-грамова опаковка с плътно прилепващ капак. Като всеки съвестен майстор, той изтръпваше от ужас, че стоката му може да се навлажни. Затова избра чаената кутия, който беше изготвена така, че да не пропуска дори въздух, а камо ли влага.

Привършил с покупките, той отиде в хотел „Хохенцолерн“ и си нае стая. Поиска я с изглед към площада, тъй като трябваше да наблюдава площада и да следи за завръщането на Милер.

Преди да се качи, отключи багажника на колата си и извади оттам половин килограм пластичен експлозив, смачкан на топка като детски пластилин. Взе един електрически детонатор, премести масата до прозореца и се залови за работа. Умората прогони с огромна чаша черно кафе.

Бомбата, която направи, беше проста. Изсипа чая в тоалетната чиния, след което проби в капака на кутията дупка с дръжката на клещите, които беше купил. Отряза около тридесет сантиметра от червения кабел и го запои за положителния полюс на батерията. За отрицателния запои парче от синия. За да бъде сигурен, че двете жички няма да се докоснат при никакви обстоятелства, той ги залепи за стените на батерията и плътно ги обви с изолиращата лента.

Свободният край на червената жица уви плътно около контактния ключ на детонатора, който вече беше свързан с друго, също така червено, но и доста по-дълго парче кабел.

Батерията с така прикачените към нея кабели постави на дъното на тенекиената кутия, после мушна детонатора в пластичния експлозив и внимателно започна да запълва с него кутията.

Отворената електрическа верига беше готова. Червеният кабел свързваше батерията с детонатора. Втори кабел стърчеше от детонатора навън, подобен висеше и от батерията. Експлозията щеше да се осъществи, когато тези две жички — едната червена, а другата синя — се докоснеха и затвореха веригата. Зарядът на батерията ще възпламени детонатора, който ще избухне с остро изщракване. То обаче щеше да потъне в грохота на бомбата, направена от такова количество експлозив, което беше достатъчно да унищожи напълно две-три хотелски стаи.

За тази цел беше необходим прекъсвач. За да го направи, Макензен уви ръцете си в няколко носни кърпи и прегъна ножовката на триона с всичката сила на мускулите си. Тя с трясък се счупи и в ръцете му останаха две дълги по петнадесетина сантиметра парчета, всяко от тях с дупка за прикрепяне в края.

После нареди една върху друга петте ученически гуми, залепи върху така полученото блокче двете парчета на ножовката и те останаха да стърчат на около пет сантиметра разстояние едно от друго. Гледано отдалеч, приспособлението наподобяваше разтворена крокодилска челюст. За да бъде сигурен, че двете назъбени парчета стомана не са разделени единствено от въздуха, Макензен напъха между тях електрическата крушка и щедро я поля с лепило. Използваше факта, че стъклото е лош проводник на електричеството.

Вече беше почти готов. Измъкна червената и синята жичка, които стърчаха от дупката в капака на кутията, после здраво го притисна в леглото му. Сетне залепи краищата на жичките към всяка от металните челюсти на триона с помощта на поялника. Бомбата беше готова.

Приготвеният по този начин прекъсвач щеше да затвори електрическата верига в момента, в който върху него се окаже достатъчно силен натиск и стоманените листове строшаха тънкото стъкло на електрическата крушка. Оставаше последната предохранителна мярка — за да се избегне докосването на двете стоманени парчета едновременно до едно и също късче метал — нещо, което също би затворило електрическата верига, Макензен внимателно подреди един върху друг шестте презерватива и ги намести върху детонатора. По този начин уредът беше изолиран от случайна външна намеса чрез шест пласта тънка, но здрава гума.

Ловецът на хора взе готовата бомба и я постави в гардероба. Там напъха клещите и останалата част от изолиращата лента — вещи, които щяха да му трябват при закрепването на взривния механизъм под колата на Милер. След това си поръча още кафе и се настани до прозореца да чака завръщането на Милер.

Не знаеше къде е отишъл младежът, а и не се интересуваше. Верволф беше казал, че няма начин да открие следи от фалшификатора, и това му беше достатъчно. Подобно на всеки прецизен и съвестен майстор, Макензен искаше да си свърши работата добре, а другото беше за онези, които имаха интерес от него. Зареди се с търпение и зачака, убеден, че рано или късно Милер ще се върне в хотела.