Фредерик Форсайт
Досието O.D.E.S.S.A. (16)

16.

Когато ягуарът навлезе в малкото градче, сгушено в полите на планината и известно на света със своите многобройни минерални извори, вече се беше стъмнило. Кратка справка с картата увери Милер, че е на прав път, и след около тридесет километра ще стигне имението, за което се беше запътил. Реши да спре и да си потърси място за пренощуване.

На север се издигаше планината — спокойна и величествена под дебелия пласт сняг, засипал скали и гори на километри наоколо. В подножието й се виеше пътят за Лимбург, който изчезваше в безкрайната белота на зимата. Осветлението на главната улица хвърляше неясни отблясъци върху полусрутените стени на издигащия се над градчето древен замък — някогашен дом и крепост на владетеля на областта Фалкенщайн. Небето беше ясно, но леденият вятър подсказваше, че през нощта може да се очаква нов обилен снеговалеж.

На мястото, където се пресичаха Хаупт Щрасе и Франкфурт Щрасе, блестяха светлините на хотел „Парк“. Милер влезе и поиска стая. В едно градче, което дължи известността си единствено на минералните извори, ледените лечебни води едва ли могат да бъдат привлекателни през февруари така, както са през летните месеци. На практика хотелът беше съвсем празен.

Портиерът му показа къде да паркира — малък открит гараж в задния двор, заобиколен от всички страни с гъст храсталак. Милер взе един душ и излезе да хапне. Избра си „Грюнебаум“ — една от десетината стари, изградени от неодялани греди кръчми, с които разполагаше градчето. И тя, подобно на повечето свои посестрими, беше разположена на Хаупт Щрасе.

Още докато се хранеше, беше обзет от силно безпокойство. Вдигайки чашата с вино, той забеляза, че ръцете му потреперват. Една от причините за това състояние несъмнено се дължеше на преумората и липсата на сън през последните четири дни, през които беше дремвал само когато му позволяваха обстоятелствата. Друга — неизбежната реакция, появила се доста след успешната взломна кражба, осъществена съвместно с Копел, а трета — чувството на смайване, което изпита от невероятния си късмет, след като се беше подчинил на онзи непонятен импулс, накарал го да се върне още веднъж в дома на Винцер и да се заинтересува кой се е грижил за него през всичките тези години.

Знаеше обаче и нещо друго — основна причина за нервната му криза беше усещането за скорошен край на тази невероятна авантюра, за момента, в който ще се изправи лице в лице с омразния престъпник, когото беше открил след толкова много усилия. Но това усещане беше примесено и със страх — добре съзнаваше, че и в последния момент можеше да се случи всичко.

Мислите му се върнаха към онзи неизвестен доктор, който го беше открил в хотела на Бад Годесберг, за да го предупреди да стои настрана от камерадите, после си спомни думите на преследвача на нацисти, евреина от Виена: „Бъдете предпазлив, тези хора могат да бъдат опасни.“ Прехвърляйки в съзнанието си всички премеждия, Милер си зададе един напълно логичен въпрос: защо още не са го нападнали? Знаеха името му много добре — случката в хотел „Дрезден“ ясно доказваше това. А инцидентът с Байер в Щутгарт разбиваше на пух и прах цялата легенда, изградена с толкова труд, за внедряването му в ОДЕССА под името Колб. И въпреки всичко все още никой не беше направил опит да му попречи. В едно беше сигурен — те все още не подозираха колко далеч е стигнал в своите разследвания. Може би са изгубили следите му, а може би просто са го оставили на мира, убедени, че след изчезването на фалшификатора той ще се върти в един омагьосан кръг.

А в това време разполагаше с картотеката — тайното и страшно оръжие на Винцер, което положително щеше да се превърне в най-голямата вестникарска сензация на Германия за последните десет години. При тази мисъл неволно се усмихна, а минаващата край него келнерка помисли, че усмивката е предназначена за нея, и на връщане кокетно завъртя задника си. Милер пък си помисли за Зиги. Не беше чувал гласа й, откакто й беше телефонирал от Виена, а последното си писмо й изпрати преди повече от шест седмици — в началото на януари. Изведнъж му се прииска тя да е до него.

„Странно как мъжете винаги изпитват нужда от жена, когато са изплашени“ — помисли си той. Беше принуден да си признае, че в този момент наистина е изплашен. Отчасти от това, което беше разкрил, отчасти от онзи хладнокръвен убиец там горе, в планината, който още не подозираше за съществуването му.

Разгони мрачните мисли с рязко разтърсване на главата и си поръча още една половинка вино. Сега не беше време за меланхолични настроения. Оформяше се най-фантастичният репортерски удар в живота му, а край него трябваше да уреди и някои лични сметки.

Отпи глътка вино и се зае да обмисля непосредствените задачи. Ще се изправи срещу убиеца едва след като се свърже с юриста в Лудвигсбург. Тридесет минути след началото на срещата в планинското имение там ще пристигне полицейска камионетка и Рошман ще бъде закаран в затвора. После ще дойде ред на съдебния процес, на който есесовецът ще получи в най-добрия случай доживотна присъда. Ако Милер беше от по-решителните хора, той несъмнено би ликвидирал със собствените си ръце „Касапина на Рига“.

Докато мислеше за всичко това, той изведнъж осъзна един прост, но важен факт — не разполагаше с никакво оръжие. Ами ако Рошман има охрана? Дали наистина ще бъде толкова сигурен в прикритието на новата си самоличност, за да бъде сам? Или пък ще си държи подръка някой здравеняк, който да се грижи за неговата безопасност?

Преди много години, още като войник, Милер се беше сдобил с чифт белезници, откраднати от негов колега, когото бяха вкарали в ареста поради закъснение от градски отпуск. Уплашен да не ги намерят сред вещите му, този войник ги беше подарил на Милер, а той пък ги запази просто като спомен от една буйна войнишка веселба. Сега те кротко си лежаха на дъното на един скрин в хамбургското му жилище.

Разполагаше и с оръжие — един малък автоматичен „Зауер“, който навремето беше купил съвсем легално. Тогава, в началото на 1960 година, се беше заловил да разкрие бандата на Малкия Паули, която се занимаваше с нелегална търговия с наркотици, и лично шефът й се бе заканил да го очисти. Но и пистолетът беше в Хамбург, заключен в едно от чекмеджетата на писалището му.

Леко замаян от виното, преди което беше погълнал и един двоен коняк, Милер се изправи, плати сметката си и тръгна към хотела. Канеше се да влезе и да поръча няколко телефонни разговора, когато забеляза, че до входа на сградата има две телефонни кабини. Реши, че е по-сигурно да използва някоя от тях.

Вече минаваше десет, затова потърси Зиги направо в кабарето, в което работеше. Наложи му се да крещи, за да бъде чут отсреща в салона, в който свиреше оркестър.

Милер прекъсна потока от въпроси, с който го заля момичето — къде е бил, защо не се е обадил, къде се намира сега, — и кратко й обясни от какво се нуждае в този момент. Тя започна да му обяснява, че е невъзможно да напусне работа в момент като този, но изведнъж млъкна, безпогрешно доловила, че работата е сериозна.

— Добре ли си? — викна в слушалката Зиги.

— Добре съм — отвърна Милер. — Но имам нужда от твоята помощ. Моля те, скъпа, не ми отказвай! Само тази вечер недей, моля те!

Настъпи пауза, след която тя простичко промълви:

— Идвам. Ще кажа, че е спешен случай… Нещо в семейството.

— Имаш ли достатъчно пари да вземеш кола под наем?

Той й даде адреса на една фирма за коли под наем, която работеше двадесет и четири часа в денонощието и до услугите на която често беше прибягвал. Настоя да каже името му на собственика й, тъй като двамата бяха добри познати.

— Колко далеч е това? — заитересува се Зиги.

— Петстотин километра от Хамбург. Можеш да ги изминеш за пет часа, от този момент — шест. Ще бъдеш тук около пет сутринта. Не забравяй да вземеш онези неща.

— Добре, чакай ме — каза тя. После помълча и добави: — Петер, мили…

— Какво?

— Страх ли те е от нещо?

Тромпетите в заведението отново подеха своя вой, а монетите му от по една марка свършиха.

— Да — кратко отвърна Милер секунда преди линията да бъде прекъсната.

Влезе във фоайето и помоли администратора да му намери един голям плик. След като се рови в продължение на няколко минути под гишето си, човекът му подаде точно това, от което имаше нужда — обемист плик от твърда кафява хартия. Милер изкупи почти целия му запас от марки, тъй като искаше да изпрати писмото си препоръчано, а в хотела разполагаха само с марки, които обикновено се лепят върху пощенски картички. Почти цялата лицева страна на плика се покри от тях.

Накрая извади от куфарчето си чист лист и върху него кратко и ясно описа съдържанието на документите в пратката. След това пъхна в плика бележката, досието на Винцер и една от снимките и внимателно го запечата. Другата снимка пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Запечатаният плик и дневникът на Таубер бяха върнати в куфарчето, а то — пъхнато под леглото.

Винаги си носеше едно малко плоско шише с коняк. Извади го от чантата и си наля една доза в чашата за миене на зъби, поставена над умивалника. Пак забеляза, че ръцете му треперят. Надяваше се, че неразреденият спирт ще свърши своето и ще ги успокои. После легна на широкото легло и задряма със замаяна глава.

 

 

Раздразнен и неспокоен, Йозеф крачеше напред-назад из мюнхенското подземие. Седнали зад широката маса, Леон и Моти не вдигаха очи от дланите си. Бяха изминали четиридесет и осем часа, откакто се получи телеграмата от Тел Авив.

Опитите им да открият Милер не бяха дали никакъв резултат. Обадиха се на Алфред Остер и го помолиха да отиде до обществения паркинг в Байройт. Той установи, че колата на Милер я няма там.

— Видят ли ягуара, веднага ще им стане ясно, че този човек не е никакъв бременски хлебопекар — изръмжа Йозеф. — Дори хич да нямат хабер, че собственикът му се казва Петер Милер!

Малко по-късно позвъни един от сътрудниците на Леон в Щутгарт и съобщи, че полицията търси човек с описанието на Милер във връзка с убийството на някой си Байер, открит в една хотелска стая. Описанието беше прекалено точно, за да се хранят някакви илюзии. Търсеният младеж несъмнено беше Петер Милер, прикриващ се под самоличността на Ролф Гюнтер Колб. За щастие името в хотелския регистър не беше нито едното, нито другото, а никъде в съобщението не се споменаваше за някаква черна спортна кола.

— Добре, че се е сетил да се регистрира под измислено име — каза Леон.

— Това е съвсем естествено за ролята на Колб, с която се е нагърбил — добави Моти. — Нали Колб се крие от бременската полиция, която го търси за извършени през войната престъпления?

Всичко това беше обаче съвсем слаба утеха. След като щутгартската полиция не може да открие Милер, това едва ли ще може да стори и групата на Леон. Последният имаше съвсем основателни причини да се опасява, че до този момент най-близо до младежа са хората на ОДЕССА.

— Вероятно се е върнал към истинското си име, след като е разбрал, че убийството на Байер слага край на легендата Колб — разсъждаваше Леон. — А от това следва, че трябва да зареже всякакви по-нататъшни опити да открие Рошман, ако не е измъкнал нещо важно от този Байер.

— Защо, по дяволите, не се обажда? — нервно изръмжа Йозеф. — Нима този глупак наистина си мисли, че ще залови Рошман сам?

Моти деликатно се изкашля.

— Нека не забравяме, че той няма представа колко важен за ОДЕССА е Рошман — тихо промълви той.

— Бързо ще разбере това, ако има нещастието да се приближи прекалено близо до него! — мрачно отвърна Леон.

— Но когато разбере, вече ще е труп, а ние отново ще се озовем на изходна позиция! — рязко каза Йозеф. — Защо не вземе да се обади тоя идиот?

 

 

Но тази нощ към телефона посягаха други хора. Клаус Винцер набра номера на Верволф от малката планинска хижица, разположена в района на Регенсбург. Новините, които получи, бяха успокоителни.

— Да, вече може да се завърнете у дома — отвърна на въпроса му шефът на ОДЕССА. — Човекът, който искаше да разговаря с вас, никога вече няма да ви безпокои.

Фалшификаторът благодари, после веднага уреди сметката си и потегли на север въпреки настъпващата нощ. Копнееше за спокойния комфорт на широкото си легло там, у дома, в красивия квартал Вестерберг, в който живееха най-преуспяващите жители на Оснабрюк. Искаше да стигне навреме за една солидна закуска, след която щеше да вземе горещ душ и да потъне в дълбок оздравителен сън. А в понеделник сутринта отново ще отиде в своята малка, но отлично подредена печатница и ще поеме ръководството на нейната доходна дейност.

 

 

Някой почука на вратата и Милер се сепна. Примижа от ярката светлина на настолната лампа, която беше забравил да загаси, после стана и се повлече към вратата. На прага се беше изправил нощният администратор, а зад него надничаше русата главица на Зиги.

Трябваше да успокои разтревожения хотелски служител. Каза му, че дамата е негова съпруга и му носи важни документи, които трябва да използва за предстоящата на следващата сутрин важна делова среща. Администраторът, простоват провинциалист с почти неразбираем хесенски диалект, взе бакшиша и си тръгна.

Докато Милер риташе вратата зад него, Зиги увисна на врата му.

— Къде беше толкова време, какво правиш тук? — задъхано го попита тя.

Той й затвори устата по най-класическия начин на света. Когато се откъснаха един от друг да си поемат дъх, студените бузи на Зиги вече пламтяха, а Милер се чувствуваше като бойно петле.

Свали й палтото и го окачи на закачалката зад вратата. Тя отново започна с въпросите си.

— Най-напред най-главните неща! — прекъсна я той, после я дръпна в леглото, все още топло от собственото му тяло, което допреди миг се гушеше в меката пухена завивка.

Зиги се засмя.

— Никак не си се променил! — констатира тя.

Беше облечена така, както ходи на работа — дълбоко изрязана отпред рокля, плитък и лесен за сваляне сутиен. Той дръпна ципа на гърба и роклята се свлече на пода.

— Нещо да си правила, докато ме нямаше?

Тя се излегна по гръб и му поднесе устните си.

— Не, нали знаеш какво обичам…

— Ти също знаеш — замаяно прошепна Милер.

— Не, аз повече! — изписка тихичко тя. — Ти ми липсваше повече, отколкото аз на теб!

Настъпи тишина. От време на време Зиги тихо простенваше, после дишането й започна да се учестява.

Измина цял час, преди да се откъснат един от друг, уморени и доволни. Милер наля малко коняк в чашата и добави вода. Зиги пое една мъничка глътка и се намръщи. Не беше се научила да пие въпреки работата, която вършеше. Останалото глътна Милер.

— И така, най-важното го преминахме — започна глезено тя.

— Засега — вметна Милер и момичето се засмя.

— Добре, засега — съгласи се тя. — Почвай тогава — какво беше онова тайнствено писмо, къде се губиш цели шест седмици, каква е тази ужасна къса прическа, защо се намираме в тази малка стаичка, в този загубен хотел?

Милер стана както си беше гол, измъкна куфарчето изпод леглото си и го разтвори на коленете си.

— Тъй и тъй скоро ще разбереш всичко, затова нека ти го разкажа още сега — каза той.

Монологът му трая близо час. Започна с откриването на дневника на Таубер и завърши с обира в къщата на фалшификатора. Колкото повече говореше, толкова по-ужасени ставаха очите на момичето.

— Ти си луд! — викна тя, когато той млъкна. — Луд за връзване! Можеха да те убият, можеха да те тикнат в затвора, можеха да ти сторят още куп ужасни неща!

— Трябваше да го направя — отвърна той, изпитвайки чувството, че наистина е вършил доста необясними неща.

— И всичко това само да откриеш някакъв стар и скапан нацист? Не, Петер, ти не си добре! Нима не знаеш, че всичко това е отдавна погребано и забравено? Защо си губиш времето?

Очите й го гледаха с неподправено смайване.

— Просто трябваше — упорито отвърна той.

Тя въздъхна и поклати глава в недоумение.

— Е, добре. Станалото — станало. Вече знаеш кой е той и къде се намира. Сега трябва да се върнеш в Хамбург, да вдигнеш телефона и да се обадиш в полицията. Останалото е тяхна работа, за това им плащат.

Милер не знаеше какво да й отговори.

— Не е толкова просто — каза накрая той. — Сутринта отивам горе.

— Къде горе?

Палецът му се насочи към прозореца и планината зад него, потънала в мрак.

— В къщата му.

— В къщата му? — разшириха се ужасено очите й. — Но защо? Да не би да искаш да го видиш?

— Точно така. Не ме питай защо — няма да мога да ти отговоря. Това е просто нещо, което трябва да направя.

Реакцията й го стресна. Тя подскочи, застана на колене и втренчи поглед в него — така, както се беше изтегнал и пушеше с подложена под главата възглавница.

— Значи затова ти е притрябвал пистолетът! — гневно просъска тя и гърдите й развълнувано се раздвижиха. — Ти просто си решил да го убиеш!

— Няма да го убивам…

— Което означава, че той ще те убие! Защото отиваш там, горе, с един малък пистолет срещу него и цялата му банда! Копеле такова! Мръсно, гадно, вонящо…

Милер я гледаше с неприкрито изумление.

— Какво ти стана? Защо се палиш толкова за този Рошман? — попита той.

— Хич не ми пука за тоя скапан дърт нацист! — викна тя. — Говоря за себе си! За себе си и за теб, тъпак такъв! Отиваш да си рискуваш живота само за да докажеш една глупост! Глупост, от която не се интересува никой, но ти си решил да напишеш поредната сензация за идиотите, които четат скапаните ти списания! Дори за минутка не си помислил за мен…

Сълзите рукнаха по бузите й. Две черни вади от размазан грим се спуснаха надолу по тях като успоредно извиващи се железопътни релси.

— Я ме погледни! — заповяда му тя. — Добре ме огледай! За какво ме мислиш? За една удобна сексуална играчка? Нима наистина си мислиш, че всяка вечер се пъхам в леглото на някакво си самодоволно репортерче само и само да бъде задоволена неговата похот, а след това то да се забърква в разни идиотски и опасни истории? Наистина ли мислиш така? Виж какво ще ти кажа, тъпак такъв! Аз искам да се омъжа. Искам да бъда фрау Милер. Искам да имам деца. А ти си тръгнал да се самоубиваш! О, Господи…

Тя скочи от леглото и изтича в банята. Затръшна вратата и превъртя ключа в ключалката.

Зяпнал от изумление, Милер лежеше неподвижно, без да чувствува, че догорялата цигара пари пръстите му. Никога досега не беше виждал Зиги в подобна светлина. Яростта й беше шокираща. Докато слушаше как водата шурти във ваната зад вратата, съзнанието му бавно осмисляше чутото.

След малко натисна фаса в пепелника, стана и се приближи до банята.

— Зиги! — повика я той.

Никой не му отговори.

— Зиги!

Крановете се затвориха и отвътре долетя гневният й глас:

— Махай се!

— Зиги, моля те да отвориш. Искам нещо да ти кажа.

След кратка пауза ключалката щракна и тя застана на прага — гола и нещастна. Браздите от грим вече ги нямаше върху лицето й.

— Какво искаш?

— Ела в леглото. Искам да поговорим. Тук ще умрем от студ.

— Не, ти просто отново искаш секс…

— Не искам. Честно. Обещавам, че няма да те докосна. Просто ще си поговорим.

Той я хвана за ръката и я поведе към подканящата топлина, която се излъчваше от леглото.

— За какво ще говорим? — подозрително го попита тя.

Той се мушна до нея и навря лице в ухото й.

— Искам да ви попитам, ще се омъжите ли за мен, фройлайн Зиги Ран? — прошепнаха устните му.

— Сериозно ли говориш? — извърна се тя към него.

— Напълно. Досега не бях се замислял по този въпрос. Но и ти никога не се беше вбесявала така!

— Уф! — не можеше да повярва на ушите си Зиги. — Значи по-често трябва да побеснявам!

— Ще получа ли отговор?

— О, Петер! Отговорът е „да“! Толкова хубаво ще си живеем!

Той започна да я гали и пръстите му ясно доловиха нарастващата й възбуда.

— Каза, че няма да правиш това! — обвинително прошепна тя.

— Само още веднъж, и край! Обещавам, че никога повече няма да те закачам!

Тя преметна крак и се настани върху долната част на корема му. Сведе поглед към него и тържествено каза:

— И през ум да не ти минават подобни неща, хер Петер Милер!

Милер се протегна и дръпна шнурчето на нощната лампа.

На изток бавно просветляваше. Ако Милер беше погледнал часовника си, щеше да установи, че часът е седем без десет, а денят — 23 февруари, неделя. Но той беше потънал в дълбок сън.

 

 

Половин час по-късно Клаус Винцер вкара колата си в гаража, затвори портата и се отправи към дома си — уморен, но доволен.

Използвайки отсъствието на своя работодател, Барбара се излежаваше до късно в леглото си. Събудена от повикването на Винцер, тя се появи на горния край на стълбището в лека нощничка, която би ускорила пулса на всеки мъж. Но не и на Клаус, който сухо и нареди да му приготви за закуска пържени яйца, препечени филии и конфитюр, а след това да му затопли банята. Но стана така, че не получи нищо от това, което искаше. Защото Барбара побърза да разкаже за това, което беше открила в неделя сутринта, когато влязла да забърше прахта в кабинета. Установила, че прозорецът е счупен и среброто от масата липсва, тя повикала полицията. Онези изследвали безупречно изрязаното кръгче в стъклото и установили, че това е работа на професионалист. Разбрали, че собственика на къщата го няма, те помолили да им се обади веднага след като се върне, за да даде показания относно липсващите вещи.

Винцер безмълвно слушаше. Върху пребледнялото му слепоочие бавно започна да пулсира една издула се вена. След малко прекъсна Барбара, прати я да му свари кафе и заключи вратата на кабинета след нея. След тридесет секунди, изминали в бясно драскане по празната вътрешност на сейфа, той проумя страшната действителност — нямаше ги досиетата на четиридесет престъпници от ОДЕССА!

Телефонът издрънча и той замаяно посегна към слушалката. Лекарят от частната клиника се обаждаше да съобщи една тъжна вест — през нощта е починала фройлайн Вендел.

Безчувствен към студа, който нахлуваше от запушената с вестник кръгла дупка на стъклото, Винцер седеше на стола срещу незапалената камина. Изминаха цели два часа, а той не помръдваше. Напразно търсеше изход от отчаяното си положение. Имаше чувството, че някакви ледени пръсти бавно стягат сърцето му. На няколко пъти Барбара викна през заключената врата, че закуската е готова, но той не я чуваше.

Приближила ухо до ключалката, девойката чу как господарят й глухо мърмореше:

— Не, аз нямам вина за това… Нямам вина…

 

 

Милер беше забравил да отмени сутрешното събуждане, поръчано още преди да повика Зиги от Хамбург. Точно в девет апаратът до леглото му яростно зазвъня. Умиращ за още малко сън, той вдигна слушалката, промърмори някаква благодарност и стана. Знаеше, че ако не го направи сега, отново ще потъне в мъртвешки сън и кой знае кога ще се събуди. Изтощена от дългото пътуване, буйния секс и най-накрая полученото обещание за брак, Зиги непробудно спеше.

Милер влезе под душа и в продължение на няколко минути стоя под леденостудената струя. После се разтърка здравата с поставената още снощи върху горещия радиатор хавлия и изведнъж се почувствува като човек, който притежава един милион долара. Депресията и тревогите на предишната нощ си бяха отишли. Чувствуваше се в отлична форма, спокоен и уверен в себе си.

Извади от пътната си чанта туристически клин, обу къси зимни ботуши, навлече най-дебелия си пуловер, а над него облече двойно подплатеното си късо палто — типично германска зимна дреха, която се наричаше „йопе“ и представляваше нещо средно между сако и късо палто. В дълбоките странични джобове на дрехата спокойно се побраха както пистолетът, така и белезниците. Снимката остана на топло във вътрешния му джоб. Измъкна белезниците и ги разгледа. Бяха с автоматично заключване и тъй като ключ липсваше, те можеха да послужат само за еднократна употреба — престъпникът трябваше да бъде освободен от тях едва в полицията, където сигурно имаха подходящи за целта ножовки.

Дръпна затвора на пистолета и то разгледа. Никога не беше стрелял с него и дулото му все още бе пълно с фабрична грес. Пълнителят беше зареден и той го остави така. Прещрака няколко пъти затвора, за да свикне с него, огледа внимателно предпазителя, поставен на положение „стрелба“, тикна пълнителя на мястото му, вкара патрон в дулото и беше готов. Листчето с телефона на юриста от Лудвигсбург пъхна в джоба на клина си.

След това извади куфарчето изпод леглото си и написа бележка на спящата Зиги.

 

„Скъпа, отивам да се срещна с онзи, когото преследвах. Имам сериозни причини да видя лицето му и да присъствам на ареста му. Те са съвсем основателни, следобед всичко ще ти обясня. За всеки случай искам от теб да направиш следното…“

 

Инструкциите му бяха точни и ясни. Записа й номера в Мюнхен, както и точните думи, които трябва да предаде на човека там. Накрая добави:

 

„Не искам при никакви обстоятелства да тръгваш след мен нагоре към планината! Само ще усложниш ситуацията, независимо каква ще бъде тя. Ето защо, ако не се върна до обяд или не ти позвъня, ще набереш този номер и ще предадеш посланието. После веднага напускаш хотела, пускаш плика в коя да е франкфуртска пощенска кутия и се връщаш в Хамбург. Не се срещай и не разговаряй с никого, докато всичко не свърши. С обич, Петер“

 

Постави бележката на нощното шкафче заедно с дебелия плик, който съдържаше досието на ОДЕССА. Пъхна под него три банкноти от по петдесет марки, взе дневника на Соломон Таубер и излезе от стаята. Минавайки край рецепцията, той помоли дежурния да събуди гостенката му в единадесет и половина.

Часът беше девет и половина, когато излезе пред хотелчето и ахна при вида на снега, който беше натрупал през нощта.

Отиде отзад в дворчето, скочи в ягуара и дръпна докрай лостчето на смукача. Въпреки това доста повъртя, докато успее да запали двигателя. Докато колата загряваше, той извади една малка метличка от багажника и се зае да почиства стъклата и покрива от дебелия пласт сняг.

Свършил с тази работа, той се мушна в купето, включи на скорост и бавно излезе на главната улица. Дебелият сняг беше като мека възглавница и колата плавно се понесе по него. Направи кратка справка с картата на местните пътища, която беше успял да купи снощи малко преди да затворят книжарницата, и пое по пътя за Лимбург.