Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The O.D.E.S.S.A. File, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1998

Художник: Борис Драголов, 1998

История

  1. — Добавяне

12.

В сряда, на 19 февруари вечерта, Петер Милер се сбогува с Алфред Остер, затвори вратата на извънградската му къща и пое към Нюрнберг. Бившият есесовски офицер го изпрати до стълбите и стисна ръката му.

— Желая ви щастие, Колб — каза той. — Научих ви на всичко, което зная. Приемете един последен съвет — легендата ви няма да издържи кой знае колко. Ето защо разберете ли, че някой ви подозира, веднага зарежете всичко и приемете отново собствената си самоличност!

Младият репортер закрачи по пътечката, а Остер се върна при пламтящата си камина, тихо мърморейки:

— Това си остава най-щурата идея, която някога съм чувал…

След като измина около километър и половина пеша, Милер заобиколи един обществен паркинг и се насочи към гарата. Сградата в типично баварски стил със стръмен покрив и широка надвиснала стряха беше напълно пуста. Купи от касата един билет втора класа до Нюрнберг и тръгна към перона, над който свиреше студеният зимен вятър.

— Страхувам се, че доста трябва да почакате, господине — предупреди го касиерката. — Тази вечер влакът за Нюрнберг има закъснение.

Милер се изненада. Разписанието винаги е било въпрос на чест за германските железници.

— Какво се е случило? — попита той.

Касиерката кимна по посока на заснежената долина, зад която стърчаха белите планински върхове.

— Линията е затрупана. Току-що разбрахме, че снегоринът ни е получил повреда, и пратихме ремонтна бригада.

Годините репортерска работа бяха изградили у Милер чувство на дълбоко отвращение от всякакви чакални и приемни. Беше висял прекалено дълго в подобни места — често уморен, гладен и премръзнал. Отиде в бюфета на малката гара и си поръча кафе. Отпи една глътка и погледна току-що купения билет. Вече го бяха перфорирали. След това се замисли за ягуара си, паркиран някъде горе, отвъд хълма.

Колата положително щеше и до днес да си е някъде из Мюнхен, ако я беше паркирал малко по-далеч от адреса, с който разполагаше… Същото важеше и за Нюрнберг. Би могъл да я скрие в някой гараж, докато си свърши работата. А никак нямаше да е лошо да разполага със средства за бързо изчезване, ако това му бъде наложено от обстоятелствата. Нямаше никаква причина да се опасява, че някой в Бавария се интересува от него или от колата му…

Спомни си предупреждението на Моти да се държи по-далеч от ягуара, тъй като прекалено бие на очи, но след това в съзнанието му изплува и последният съвет на Остер — изчезвай при първи признак на опасност! Без съмнение използването на колата беше рисковано, но не по-малко рисковано беше и придвижването му пеш. Помисли още пет минути, после заряза кафето, излезе от гаровата постройка и пое нагоре по хълма. Десет минути по-късно вече напускаше града зад волана на ягуара.

Пътуването до Нюрнберг беше кратко. Запази си стая в малък хотел, близо до гарата, паркира колата на една малка уличка на две преки от него и мина пешком под Кралската арка на Средновековната крепост, приютила в пазвата си градчето, което беше дало живот на такъв гений като Албрехт Дюрер.

Вече беше тъмно, но уличните лампи и яркоосветените прозорци на красивите къщички хвърляха достатъчно светлина върху стръмните стрехи и красиво изографисаните стени на старинното градче. Човек лесно можеше да си представи, че изведнъж се е озовал обратно в средновековието — тогава, когато Нюрнберг е бил под управлението на франконските крале и един от най-богатите търговски центрове на обособените германски държавици. По-трудно беше да си представи друго — че всяка тухла и камък тук са иззидани наново след 1945 година по запазените оригинални градостроителни планове. Масираните бомбардировки на Съюзническата авиация през 1943 година бяха сравнили със земята дървените къщички и павираните улички на древния град.

На две преки от Централния пазарен площад откри адреса, който му трябваше. Къщата се гушеше непосредствено под двойния островръх купол на катедралата „Свети Зебалд“, а името върху табелката на вратата съвпадаше с името върху плика с фалшифицираното писмо на бившия есесовски полковник от Бремен. Самият Милер никога не беше виждал този полковник и по тази причина страшно много му се искаше той да бъде непознат и за собственика на този дом.

Върна се на пазарния площад и се огледа за ресторант. След като отмина две-три типично франконски кръчми, той видя, че над малка закусвалня за кренвирши, покрита с яркочервени керемиди и сгушена в ъгъла на големия площад, се вие подканяща струйка дим. Заведението беше изключително приятно със своята малка тераса, чиито саксии от червена теракота внимателно бяха почистени от снега.

Влезе вътре и за миг се замая от топлината и доброто настроение на посетителите. Почти всички дървени маси бяха заети, но за негов късмет в ъгъла се надигна една двойка, която, минавайки край него на път за изхода, усмихнато му пожела добър апетит. Милер си поръча специалитета на заведението — малки, но изключително вкусни нюрнбергски кренвирши с много подправки, които тук предлагаха по дузина в една порция. Започна да ги унищожава, преглъщайки ги с помощта на бутилка отлично местно вино.

След като се нахрани, поръча кафе и доволно се облегна назад. Докато отпиваше от чашата и пушеше една от вонящите си цигари, той се заслуша в песента на компанията от насрещния ъгъл. Беше типична франконска пиянска песен, която изискваше хорово подвикване във фалцет при всеки куплет. Хванали се за ръце, изпълнителите й унесено се поклащаха в такт. В огромната камина приятно попукваха сухи пънове.

Дълго време мисълта му беше заета от един-единствен въпрос — защо рискува живота си да преследва човек, който е вършил своите престъпления преди цели двадесет години? Беше на косъм от мисълта да зареже всичко, да обръсне мустаците, да си пусне косата по обичайния начин и да се върне у дома в Хамбург, където Зиги затопля удобното му легло. Изправилият се пред масата му келнер наведе глава и постави сметката до чашата му с кафе, произнасяйки едно жизнерадостно: „Бите шьон.“

Милер бръкна за портфейла си и пръстите му докоснаха ръбовете на някаква фотография. Извади я и известно време мълчаливо я разглежда. Над яката с черни петлици и сребърни светкавици го гледаха воднисти и леко кръвясали очи, а устата с тънки и едва очертаващи се устни приличаше на капан за плъхове. „Мръсник такъв“, промърмори Милер и постави ръба на снимката над пламъка на свещта на масата му. Когато изгоря напълно, той събра пепелта и я пусна в пепелника от кована мед. Нямаше нужда от нея — това лице се беше врязало в паметта му завинаги.

После плати вечерята си, закопча палтото си и се прибра в хотела.

 

 

Горе-долу по същото време Макензен се изправи пред треперещия от трудно сдържана ярост Верволф.

— Как е възможно да изчезне, по дяволите? — кресна шефът на ОДЕССА. — Не се е изпарил във въздуха! Притежава една от най-забележителните коли в Германия, която сигурно си личи поне от километър! Шест седмици го търсиш и идваш да ми кажеш, че го няма!

Макензен търпеливо изчака да отмине бурята, след което тихо промърмори:

— И въпреки всичко това е истината. Проверих жилището му в Хамбург, изпратих хора при майка му и приятелката му, направих справка при колегите му. Никой нищо не знае. Вероятно е минал в нелегалност веднага след завръщането си от Лондон.

— Трябва да го открием! — истерично викна Верволф. — В никакъв случай не трябва да му позволим да се доближи до нашия камерад! Това ще бъде огромно нещастие!

— Все ще се появи някъде — отвърна Макензен с убеждение в гласа. — Рано или късно ще му се наложи да изпълзи от скривалището си. И точно тогава ще го пипнем!

Верволф оцени търпението и логиката на професионалния ловец на хора и бавно кимна.

— Много добре. Тогава искам да си тук, на мое разположение. Вземи стая в някой хотел, защото трябва да си ми подръка всеки момент. Ще чакаме.

— Слушам! — изпъна се Макензен. — Ще ви позвъня да ви кажа кой е хотелът ми. Ще бъда там двайсет четири часа в денонощието.

С тези думи той пожела на шефа си лека нощ и излезе.

 

 

Малко преди девет на следващата сутрин Милер застана пред вратата на къщата и натисна безупречно излъскания звънец. Искаше да хване човека, преди да е тръгнал за работа. Отвори му прислужницата, която го покани в гостната и отиде да повика домакина.

Човекът, който се появи след десетина минути, беше на около петдесет и пет години, с кестенява коса и побелели сколуфи, елегантен и самоуверен. Обзавеждането на гостната също издаваше наличието на вкус и добри доходи.

Той хвърли бегъл поглед върху евтините работнически дрехи на своя посетител и спокойно попита:

— С какво мога да ви помогна?

Очевидно смутен от разкошната обстановка, посетителят нервно пристъпяше от крак на крак.

— Ами… Хер доктор… Наистина се надявам на вашата помощ — оплетено започна той.

— Хайде, хайде — каза човекът от ОДЕССА. — Сигурно знаете, че кантората ми е на две крачки оттук. Идете там и поискайте от секретарката ми да ви определи приемен час.

— Всъщност не точно професионална помощ ми трябва — премина Милер на акцента, който се използва от работниците в Хамбург и Бремен. Смущението му продължаваше да бъде очевидно, той млъкна и извади писмото от вътрешния джоб на сакото си.

— Донесох ви едно препоръчително писмо, хер доктор. Човекът, който го написа, ми даде вашия адрес…

Представителят на ОДЕССА пое плика, разпечата го и бързо прочете съдържанието му. После, видимо напрегнат, хвърли изпитателен поглед към Милер през полуспуснатите си клепачи.

— Ясно, хер Колб — процедиха устните му. — Я седнете за малко.

Ръката му посочи твърд стол, а сам той се настани в креслото насреща. В продължение на няколко минути оглежда госта си с намръщено лице, мълчаливо и изпитателно. После изведнъж изкрещя:

— Как ви беше името?

— Колб, хер доктор.

— Другите имена?

— Ролф Гюнтер, хер доктор.

— Имате ли някакви документи?

— Само шофьорска книжка — отвърна невъзмутимо Милер.

— Дайте да я видя!

Адвокатът (защото такава беше професията му) протегна ръка. Милер се принуди да стане от мястото си и да постави искания документ в разтворената му длан. Той го разгърна и внимателно проучи съдържанието му. Хвърли бегъл поглед към Милер, очевидно сравнявайки снимката с оригинала. Сравнението явно го задоволи.

— Кога сте роден? — отново с остър тон попита той.

— Моят рожден ден ли?… Ами на осемнайсети юни, хер…

— Годината, Колб!

— Хиляда деветстотин двайсет и пета.

В продължение на още няколко минути вниманието на адвоката беше ангажирано с шофьорската книжка.

— Чакайте тук! — внезапно нареди той и се изправи.

Тръгна към другата част на къщата, в която имаше обзаведен кабинет за частна практика с отделен вход. Влезе вътре, отключи стенния сейф. От него измъкна някаква дебела книга и нервно започна да я прелиства.

Познаваше по име Йоаким Еберхарт, но никога не беше го виждал. Не беше съвсем сигурен какъв е бил последният му чин в СС. Книгата потвърди написаното в препоръчителното писмо. Йоаким Еберхарт, получил званието полковник от СС на 10 януари 1945 година. Прелисти още няколко страници и потърси името Колб. Седем души в списъка носеха такава фамилия, но само един от тях беше Ролф Гюнтер. Старши сержант от април 1945 година. Дата на раждане: 18.6.25. Той затвори книгата, сложи я обратно в касата и превъртя ключа. Върнал се в гостната, адвокатът видя, че посетителят му продължава да седи на твърдия стол, без да помръдва.

— Знаете ли, може би няма да съм в състояние да ви помогна — каза му той, докато се настаняваше срещу него.

Милер леко прехапа устна и бавно кимна с глава.

— Нямам къде другаде да отида, хер доктор — промълви той. — Като почнаха да ме търсят, аз отидох при хер Еберхарт, а той ми даде това писмо и каза да дойда тук. Каза, че ако вие не можете да ми помогнете, никой няма да го стори…

Адвокатът се облегна назад и впери поглед в тавана.

— Питам се защо не ми е позвънил, след като толкова много е искал да ви помогна — проточи той, очевидно очаквайки някакъв отговор от своя събеседник.

— Може би не е искал да говори по телефона… по въпрос като този… — с надежда в гласа произнесе Милер.

Адвокатът го дари с един намръщен поглед.

— Възможно е — късо каза той. — Но май е по-добре да ми разкажете как се накиснахте…

— Да, хер доктор, разбира се… Искам да кажа… един човек ме позна и сетне казаха, че идват да ме арестуват… И аз изчезнах. Трябваше да го направя…

Адвокатът въздъхна.

— Започнете от началото — уморено каза той. — Кой ви позна, като какъв ви позна?

Милер пое дълбоко дъх и започна:

— Ами… Бях в Бремен, хер доктор. Там живея и работя… по-скоро работех при хер Еберхарт, докато се случи всичко това… Във фурната. Един ден, преди около четири месеца, ми стана лошо, както си вървях по улицата. Ужасни болки в стомаха… Сигурно съм припаднал на тротоара, защото се свестих в болницата.

— Коя болница?

— Общинската болница в Бремен, господине. Направиха ми изследвания и казаха, че имам рак. В стомаха… Дотук, рекох си… Нали разбирате?

— Всеки стига до някакъв край — кисело отвърна адвокатът.

— Ами това си помислих, господине… Обаче май го хванаха в ранна фаза… Не ме оперираха, а взеха да ме лекуват с хапчета. След известно време ракът започна да отстъпва.

— Доколкото разбирам, вие сте един голям късметлия. А стана така, че ви разпознаха?

— Ами санитарят, господине… Един евреин, който все ме зяпаше. Когато беше дежурен, все мен зяпаше… Доста странно, знаете… Този поглед започна да ме тревожи. Сякаш на лицето му пишеше „тебе те познавам“. Аз самият за пръв път го виждах, но имах чувството, че той знае кой съм.

— Продължавайте — подкани го с нарастващ интерес адвокатът.

— Ами преди около месец ми казаха, че вече мога да се преместя в някоя клиника или санаториум. Разноските се покриваха от застраховката ми във фурната. Преди да напусна болницата, пак се сетих за онзи евреин. Изгубих няколко седмици, но все пак успях да разбера кой е той. Оказа се, че е бил във Флосенбург…

— Вие сте служили във Флосенбург? — подскочи в стола си адвокатът.

— Да, господине, тъкмо щях да стигна до това… Оттогава насам тоя санитар не ми излиза от ума. В болницата научих името му. В лагера е бил член на една от погребалните команди — от онези, дето изгориха труповете на адмирал Канарис и останалите офицери, разстреляни за заговора им срещу Фюрера.

— Участвали сте в екзекуцията на Канарис, така ли? — смаяно го погледна адвокатът.

— Командвах наказателния взвод — сви рамене Милер. — Но те бяха предатели, нали? Те се опитаха да убият нашия Фюрер!

— Не ви обвинявам, скъпи приятелю — усмихна се на нервността му адвокатът. — Разбира се, че бяха предатели. Канарис дори е предавал поверителни сведения на Съюзниците. Всички тези свине от генерал надолу бяха мръсни предатели и нищо друго! Просто през ум не ми е минавало, че ще се запозная лично с човека, който ги е ликвидирал!

Милер колебливо се усмихна.

— Да, ама сега точно за това искат да ме спипат — рече той. — Едно е да премахваш евреи, а съвсем друго — хора от тоя сорт… Днеска всички викат, че Канарис и другите били едва ли не герои…

— Ако попаднете в ръцете на сегашните германски власти, действително ще си имате големи неприятности — кимна адвокатът. — Продължавайте, моля.

— Преместиха ме в клиниката и вече никога не видях онзи евреин. После, миналия петък, изведнъж ме потърсиха по телефона. Мислех, че е някой от фурната, но онзи насреща не си каза името. Каза само, че знае всичко за мен, защото някаква свиня информирала онези от Лудвигсбург кой съм аз и там издали заповед за арестуването ми. Не познавах този човек, но по гласа му си личеше, че знае какво приказва. Глас на началник, господине, ако разбирате какво искам да кажа…

Адвокатът разбиращо кимна.

— Вероятно е бил някой от нашите в бременската полиция. И какво направихте?

— Как какво? — учуди се Милер. — Изчезнах от клиниката, ама не се прибрах у дома, щото ония сигурно вече ме дебнеха там. Не посмях дори да си взема фолксвагенчето, което сигурно още си стои пред къщата. В петък през нощта не спах, а на следващата сутрин ми хрумна една работа. Отидох да видя шефа, хер Еберхарт, направо у дома му. Адреса му го имаше в указателя. Той се отнесе наистина много мило с мене. Каза, че на другата сутрин заминава на зимна ваканция по море с фрау Еберхарт, но ще се опита да ми помогне. После написа това писмо и ме прати при вас…

— Кое ви накара да си помислите, че хер Еберхарт може да ви помогне?

— А, да… Видите ли, аз не знаех какво е правил шефът по време на войната. Но във фурната винаги се беше отнасял много добре с мен. Преди две години, по време на празника на персонала, малко се понамокрихме, знаете… По едно време отивам до тоалетната, а там хер Еберхарт си мие ръцете. И пее… Пееше „Хорст Весел“, хер доктор… Запях и аз. Така си седяхме в тоалетната и си пеехме. Накрая той ме шляпна по рамото и рече: „На никого нито дума, Колб.“ После излезе. Преди да загазя, хич и не съм мислил за тая случка. Но тогава си рекох: „Може пък и той да е бил в СС като мене.“ И отидох да го моля за помощ.

— И той ви изпрати тук, така ли?

Милер кимна.

— Как се казваше онзи еврейски санитар?

— Хартщайн, господине.

— И в коя клиника ви изпратиха?

— Клиниката „Аркадия“ в Делменхорст — едно селце в околностите на Бремен.

Адвокатът отново кимна, записа си нещо в бележника върху бюрото си и стана.

— Чакайте тук — нареди той и отново излезе.

В кабинета си извади телефонния указател и потърси номерата на пекарница „Еберхарт“, Бременската общинска болница и клиниката „Аркадия“ в Делменхорст. Първо позвъни на Еберхарт.

— Страхувам се, че хер Еберхарт замина на почивка, господине — отговори безкрайно любезно секретарката. — Не, едва ли ще бъде възможно да влезете в контакт, тъй като той е на обичайното си зимно пътешествие по море заедно със своята съпруга. Ще се върне след един месец. Мога ли да ви помогна с нещо?

Адвокатът я увери, че не може, и прекъсна връзката. След това се свърза с общинската болница в Бремен и поиска регистратурата.

— Обаждам се от отдел „Социални осигуровки“, секция „Пенсии“ — гладко се представи той. — Интересува ме, имате ли при вас на работа един санитар на име Хартщайн?

Настъпи пауза, докато момичето отсреща правеше справка в списъка на личния състав.

— Да, имаме — каза накрая то. — Давид Хартщайн.

— Благодаря ви — каза адвокатът от Нюрнберг и постави слушалката. После отново набра същия номер и поиска да го свържат с болничната архива.

— Обажда се секретарят на фирмата за хлебопекарни услуги „Еберхарт“ — каза той. — Бих искал да науча нещо за състоянието на един наш колега, който беше хоспитализиран при вас с тумор в стомаха. Дали ще можете да ми помогнете? Казва се Ролф Гюнтер Колб.

Няколко минути по-късно момичето в архивата намери папката на Колб и разгърна последната й страница.

— Изписан е — каза в слушалката то. — Състоянието му се е подобрило до такава степен, че е станало възможно преместването му в санаториум.

— Отлично! — възкликна с фалшив ентусиазъм адвокатът. — Бях в зимен отпуск и все още не съм навлязъл в работата си. Бихте ли ми казали в кой санаториум се намира?

— „Аркадия“ в Делменхорст — отвърна момичето.

Адвокатът прекъсна връзката и набра номера на „Аркадия“. Момичето, което му отговори, прикри слушалката с ръка и се извърна към седналия наблизо лекар.

— Обаждат се за човека, когото ми споменахте — каза тя.

Докторът пое слушалката.

— На телефона доктор Браун, директор на клиниката. С какво мога да ви помогна?

Чуло името Браун, момичето хвърли един любопитен поглед на своя работодател, който спокойно изслуша идващия от Нюрнберг глас и отвърна:

— Съжалявам, но в петък сутринта хер Колб напусна клиниката по собствено желание. Това беше в разрез с правилата, разбира се, но нищо не можах да направя. Да, действително беше преместен при нас от Бременската общинска болница. Тумор в стомаха, доста напреднала фаза. — Послуша за момент, после добави: — Не, никак. Радвам се, че мога да ви помогна.

Докторът, чието име в действителност беше Родмайер, постави слушалката, после веднага я вдигна и набра един номер в Мюнхен.

— Някакъв тип току-що прояви интерес към Колб — съобщи той, без да си прави труд да се представя на човека отсреща. — Проверката е в ход.

В Нюрнберг адвокатът затвори телефона и се върна обратно в гостната.

— Е, Колб, дотук добре — каза той. — Очевидно наистина сте този, за когото се представяте.

Милер смаяно го изгледа.

— Все пак ще се наложи да ви задам още няколко въпроса — продължи домакинът. — Нали нямате нищо против?

— Не, господине — отвърна Милер с все същото учудено изражение на лицето.

— Отлично. Обрязан ли сте?

Известно време Милер го гледаше с тъп поглед, после сковано отвърна:

— Не съм, господине.

— Покажете! — кратко нареди адвокатът.

Милер не се помръдна от мястото си и гледаше със същия тъп поглед.

— Покажете, старши сержант! — остро викна адвокатът.

— На вашите заповеди! — подскочи Милер и чинно тракна токове.

В продължение на няколко дълги секунди ръцете му останаха прилепени към панталоните, после пръстите му бавно се раздвижиха и посегнаха към ципа. Адвокатът хвърли един поглед и му кимна с глава да се обуе.

— Е, поне съм сигурен, че не сте евреин — приятелски каза той.

Отпуснал се обратно на стола, Милер отново го зяпна със смаяно изражение на лицето.

— Не съм, разбира се! — ядосано прогърмя той.

Адвокатът се усмихна.

— Някои евреи правят опит да се представят като наши камеради — поясни той. — Не за дълго, разбира се. А сега искам да чуя цялата ви история, като ще ви задавам по някой въпрос. Просто за проверка, нали разбирате? Къде сте роден?

— В Бремен, хер доктор.

— Вярно, това е записано в есесовското ви досие, което току-що проверих. Членувахте ли в „Хитлерюгенд“?

— Да, хер доктор. Приеха ме през 1935 година, когато бях десетгодишен.

— Родителите ви бяха ли добри националсоциалисти?

— Да, хер доктор. И двамата.

— Какво стана с тях?

— Загинаха при голямата бомбардировка на Бремен.

— Кога ви предложиха да постъпите в СС?

— През пролетта на 1944 година, хер доктор. Бях на осемнайсет години.

— Къде преминахте подготовката си?

— В школата за подготовка на кадри в Дахау, хер доктор.

— Имате ли татуировка на кръвната група под дясната ръка?

— Не, хер доктор. Но тя се слага под лявата…

— Защо не сте татуиран?

— Трябваше да приключим с подготовката си през август 1944 година, хер доктор. А след това ни чакаше назначение в есесовска бойна част. Но през юли в лагера Флосенбург беше докарана голяма група офицери от Вермахта, които бяха правили заговор срещу Фюрера. Лагерната управа поиска от нашите началници спешно подкрепление за охраната на тези престъпници. Подбрани от специална комисия, аз и още десетина колеги попаднахме в групата, която получи назначение във Флосенбург незабавно. Това попречи както да бъдем татуирани, така и да присъстваме на тържествения парад по случай завършването на школата. Началникът каза, че кръвна група няма да ни е нужна, тъй като едва ли ще ни изпратят на фронта.

Адвокатът кимна. През юли 1944-та началникът на школата несъмнено е знаел отлично, че след окупацията на Франция от Съюзническите войски войната едва ли ще продължи още дълго.

— Получихте ли камата си?

— Да, хер доктор. Лично от ръцете на началника.

— Какво пишеше на нея?

— „Кръв и чест“, хер доктор.

— Какъв вид подготовка преминахте в Дахау?

— Пълна военна подготовка, господине. Освен това и политическа подготовка, която допълни познанията ни от „Хитлерюгенд“.

— А песните научихте ли?

— Да, хер доктор.

— От кой сборник с маршове е извадена песента „Хорст Весел“?

— От „Време е народът да се бори“, хер доктор.

— Къде се намира школата в Дахау?

— На петнайсет километра северно от Мюнхен и на пет километра от едноименния концлагер.

— Каква беше униформата ви?

— Сивозелена куртка и бричове, ботуши, черни петлици, на лявата от тях отличителните знаци, черен колан със стоманена катарама.

— Имаше ли нещо написано върху катарамата?

— В средата имаше пречупен кръст, а около него думите „Верността е моята чест“.

Адвокатът стана и се протегна. После запали една пура и бавно пристъпи към прозореца.

— Сега ще поговорим за лагера Флосенбург, старши сержант Колб. Къде се намираше той?

— На границата между Бавария и Тюрингия, хер доктор.

— Кога е започнал да функционира?

— През 1934-та, хер доктор. Един от първите лагери за всички свине, които са били срещу Фюрера.

— Колко беше голям?

— По мое време беше триста на триста метра, хер доктор. Имаше деветнайсет вишки, въоръжени с леки и тежки картечници. Плацът му беше с размери сто и двайсет на сто и четирийсет метра. Господи, как добре се забавлявахме там с онези еврейчета…

— Не се отклонявайте! — рязко му заповяда адвокатът. — Какви сгради имаше в лагера?

— Двайсет и четири бараки, кухня за лагеристите, караулно, лечебница и разни работилници.

— А за охраната?

— Две бараки, магазин и лавка.

— Как се освобождавахте от телата на мъртвите?

— Извън оградата действаше малък крематориум. Беше свързан с лагера посредством подземен тунел.

— Каква беше основната трудова дейност на лагеристите?

— Раздробяваха скали в кариерата, хер доктор. Тя също беше оттатък оградата, имаше си собствено телено ограждение и собствени вишки.

— Колко души имаше в лагера в края на 1944-та?

— О, не бяха повече от шестнайсет хиляди, хер доктор.

— Къде беше канцеларията на коменданта?

— Извън лагера, хер доктор. На едно ниско хълмче, от лагера се виждаше като на длан.

— Избройте ми имената на последните коменданти!

— Двама са служили там още преди моето пристигане, хер доктор. Първият е майорът от СС Карл Кюнстлер, заменен по-късно от капитан Карл Фритч. А последен комендант беше подполковникът от СС Макс Кьогел.

— Кой беше номерът на политическия отдел?

— Втори отдел, хер доктор.

— Къде се намираше той?

— В блока на управата.

— Какви функции изпълняваше?

— Изпълняваше заповеди на Берлин за специално отношение към някои лагеристи, хер доктор.

— На такова отношение ли се радваха Канарис и останалите заговорници?

— Да, господине. За тях имаше специални инструкции.

— Кога изпълнихте тези инструкции?

— На двайсети април 1945 година, хер доктор. Американците бързо настъпваха в Бавария и ние получихме заповед да ги ликвидираме. За целта от нас беше излъчена специална група. Тогава тъкмо бях произведен старши сержант — преди си бях редник. Заповядаха ми да командвам групата, която трябваше да екзекутира Канарис и още пет души заедно с него. След това погребална команда от лагеристи ги погребаха. Сред тези юди е бил и този Хартщайн, проклет да бъде! След това се заехме да горим лагерната архива. Два дни по-късно получихме заповед да строим всички лагеристи и да ги поведем на север. По пътя разбрахме, че Фюрерът се е самоубил. Тогава офицерите ни зарязаха, хер доктор. А затворниците почнаха да бягат в гората. Ние, сержантите, успяхме да застреляме няколко от тях, но вече стана ясно, че няма никакъв смисъл да продължаваме похода. Янките бяха навсякъде…

— Един последен въпрос за лагера, старши сержант. Какво виждахте, когато вдигнехте глави, независимо в коя точка на лагера се намирахте?

— Небето — учудено отвърна Милер.

— Глупак! Какво виждахте на хоризонта?

— О, вие говорите за онзи разрушен замък на хълма, нали?

Адвокатът кимна и се усмихна.

— Четиринайсети век — поясни той. — Добре, Колб, вие наистина сте били във Флосенбург. А сега ми разкажете как избягахте.

— Всичко стана по време на онзи поход, хер доктор. Пръснахме се като пилци. Аз се натъкнах на войник, който се моташе из нивите, фраснах го по главата и му взех униформата. След два дни ме пипнаха янките. Изкарах две години в лагер за военнопленници, като през цялото време твърдях, че съм най-обикновен войник. Знаете какви бяха времената, хер доктор… Носеха се слухове, че янките разстрелват всеки есесовец, когото успеят да пипнат… Затуй твърдях, че съм от армията.

От пурата на адвоката излетя кръгче дим.

— Не само вие сте постъпили така. Сменихте ли името си?

— Не, хер доктор. Хвърлих си документите, защото вътре пишеше, че съм есесовец. Но името си запазих, тъй като си мислех, че едва ли някой ще се захване да търси някакъв си незначителен старши сержант. По онова време работата с Канарис не изглеждаше кой знае какво. Много по-късно за заговорниците се вдигна целият този шум с издигане на паметници на лобното им място и прочие… Но тогава аз вече разполагах с редовни документи на гражданин на Федералната република на името Колб. Нищо нямаше да ми се случи, ако не ме беше познал онзи проклет санитар! А името ми няма никакво значение, след като вече са ме разпознали, нали?

— Това е вярно. Сега ще се позанимаем с онези неща, на които някога са ви обучавали. Първо, искам да кажете дума по дума клетвата за вярност към Фюрера — нареди адвокатът.

Разпитът продължи в същия дух още цели три часа. Милер здравата се потеше, но обясни това с преждевременното напускане на болницата, а и с факта, че не беше хапнал нито залък през този ден. Времето за обяд отдавна беше отминало, когато адвокатът показа признаци на доволство.

— И какво искате сега? — попита Милер той.

— Ами… Вече ме търсят и сигурно ще ми трябват нови документи, хер доктор. Хич не искам вече да съм Ролф Гюнтер Колб. Мога да променя външния си вид — ще си пусна дълга коса, ще оставя мустаците да растат на воля, а след това ще си потърся работа в Бавария или някъде другаде. Аз съм пекар специалист, а хората винаги ще имат нужда от пресен хляб, нали?

За пръв път от началото на разпита адвокатът не можа да се сдържи. Отметна глава назад и даде воля на бурния си смях.

— Точно така, скъпи ми Колб! — хълцаше той. — Хората имат нужда от пресен хляб! Чуйте сега какво ще ви кажа — обикновено такива като вас не се нуждаят от кой знае какви грижи от страна на властите. Но понеже сте попаднали в беда по силата на нещастно стечение на обстоятелствата, а очевидно сте един добър и лоялен германец, аз ще се опитам да направя нещо за вас. Няма никакъв смисъл да търсите нова шофьорска книжка. С нея не можете да си извадите нова карта за социално осигуряване, без да представите и акт за раждане. А вие нямате такъв. Проблемът ви може да се реши само ако получите нов паспорт. Имате ли някакви пари?

— Не, господине. Нямам пукната пара. Дойдох на юг на автостоп.

Адвокатът му подаде банкнота от сто марки.

— Можете да останете тук, тъй като за нов паспорт ще се наложи да почакате поне седмица. Ще ви пратя при приятел, който ще има грижа и за паспорта. Той живее в Щутгарт. Там ще си вземете стая в някой евтин хотел и после ще отидете да го видите. Аз ще го предупредя да ви очаква.

Адвокатът надраска няколко думи върху лист хартия.

— Казва се Франц Байер, ето ви адреса му. Качвате се на влака за Щутгарт, настанявате се на хотел и веднага отивате да го намерите. Ако имате нужда от още малко пари, той ще ви помогне. Но не трябва да харчите неразумно. Стойте си в хотела и чакайте Байер да ви донесе новия паспорт. После ще ви намерим работа някъде из Южна Германия и никой няма да ви закача.

Милер пое банкнотата и адреса на Байер със смутено изражение на лицето.

— Много ви благодаря, хер доктор — смутолеви той. — Вие сте истински благородник.

Прислужницата го изпрати до вратата. Младежът благодари още веднъж и тръгна към гарата, недалеч от която го чакаше ягуарът. Един час по-късно вече летеше по аутобана към Щутгарт. По същото време адвокатът набра номера на Байер и му каза, че надвечер при него ще пристигне Ролф Гюнтер Колб — един преследван от полицията камерад.

В онези дни между Нюрнберг и Щутгарт все още нямаше цялостно изградена магистрала. Пътят, който се виеше сред красивите низини на Франкония, а след това изчезваше в гъсто залесените хълмове на Вюртемберг, положително би бил много живописен, ако по него се пътува в някой ясен и слънчев ден. Но в този мрачен февруарски следобед изпълненият с многобройни завои път, в чиито дупки проблясваше лед, беше направо убийствен. На два пъти тежкият ягуар почти се хлъзна в канавката и на два пъти Милер си каза, че всъщност няма никакви причини да бърза. Байер — човекът, който трябваше да му достави фалшив паспорт, стоеше у дома си и го очакваше.

Пристигна по тъмно. В покрайнините на града откри каквото му трябва — малко и непретенциозно хотелче, но с нощен портиер и гараж на двора. Поиска от администратора карта на града и скоро откри адреса на Байер — оказа се, че новият му покровител живее в един от най-хубавите квартали на Щутгарт — предградието Остхайм, разположено непосредствено до вила Берг — мястото, в чиито красиви градини вюртембергските принцове са забавлявали своите дами и са се спасявали от летните горещини.

Следвайки картата, Милер насочи колата си към центъра на града, сгушен сред обсипани с лозя хълмове. Паркира на около половин километър от дома на Байер. Наведен над ключалката, той не забеляза минаващата край него жена на средна възраст, която се връщаше у дома след редовното седмично събрание на Комитета на болничните посетители, действащ на територията на близката болница „Вила“.

 

 

Около осем вечерта адвокатът реши да провери дали Колб е стигнал благополучно до Щутгарт. Слушалката вдигна съпругата на Байер.

— О, да, младежът пристигна и двамата със съпруга ми излязоха да вечерят навън — каза тя.

— Исках просто да разбера дали е стигнал жив и здрав — обясни спокойно адвокатът.

— Чудесен младеж! — разбъбри се добродушната фрау Байер. — Видях го още като паркираше колата си… Прибирах се от едно събрание на Комитета, знаете… Доста далеч я паркира. Сигурно е сбъркал пътя, но в град като Щутгарт това е нещо съвсем нормално… Тук е пълно с криви и еднопосочни улички…

— Извинете ме, фрау Байер — прекъсна я адвокатът. — Този човек не е със своя фолксваген, пристигнал е с влак…

— Нищо подобно! — възкликна фрау Байер, очевидно доволна, че може да се покаже осведомена. — Пристигна с кола. Чудесен младеж с много красива кола! Момичетата сигурно тичат подире му…

— Фрау Байер! — отново я прекъсна адвокатът. — Моля, слушайте внимателно! Каква марка е тази кола?

— Не зная точно. Но е спортна — дълга и черна, с жълти ивици отстрани…

Адвокатът затръшна слушалката, после я вдигна отново и набра един номер в Нюрнберг. Почувства как започва да се поти. Свързаха го със съответната стая и след малко в мембраната прозвуча познатият глас:

— Ало?

— Макензен! — излая Верволф. — Тръгвайте веднага! Намерихме Милер!