Сергей Лукяненко
Звездната сянка (6)

Глава 5

— Не мислех, че такова нещо съществува в действителност — казах аз.

Маша щракна около врата ми металния обръч. От вътрешната си страна той беше облепен с мек филц, и тази грижовност изглеждаше особено трогателно — като наточено острие на гилотина.

— В действителност не съществува — изрече сухо Маша. — Само при нас.

Усещането, че чета някой от романите на дядо за тоталитарни режими, стана остро до безумие. Настръхнах, сякаш опитвайки се да се измъкна от стоманения нашийник. Погледнах влечугоида. И дядо проговори, за пръв път от идването ни на станцията:

— Мария, вие сте се възползвали от моите перспективни разработки? От каталога „Несъществуващо оръжие“?

— Не. Отделът по проследяването на идеи от фантастичните романи съществува от миналия век. И при нас, и в ЦРУ.

Забелязах, че тя се опитва да не гледа към влечугоида. Колкото и да се убеждаваше Маша, че Андрей Хрумов вече не съществува, че изчислителят е погълнал съзнанието му, все пак й беше неуютно. Много неуютно — чак изпитвах леко съчувствие към нея.

— Предполагам, че не е необходимо да ти обяснявам нищо, Пьотър? Кодова заключалка… при това механична. Радиоприемник. Двайсет и пет грама взривно вещество.

— Не е много.

— Напълно достатъчно е, Петя.

Тя вдигна ръка, показвайки ми малкия пулт.

— Не се отделяй на повече от десет метра от мен. Първо ще чуеш звуков сигнал, след пет секунди ще се задейства детонаторът.

Седяхме в каютата на командира на станцията. Аз, влечугоидът, Данилов, Маша и двама непознати офицери. По-старият от тях очевидно беше командирът, а вторият, по-млад и мускулест, кой знае защо беше облечен в лек скафандър — явно той беше резидентът на ГБ в станцията.

— А ако тази гадост пробие обшивката? — извика командирът с военна праволинейност. Въпросът за моята шия не го интересуваше.

— Изключено е. Взривът ще е насочен към вътрешността на обръча — успокои го Маша.

Нямаше други въпроси. Данилов стана и кимна към вратата. Капитанската каюта се намираше на самия край на станцията и притеглянето тук беше почти наполовина на земното. Не реагирах веднага — гледах в огромния илюминатор, отвъд който плуваше Земята. Малка, красива, обагрена от синьото на океаните и сивкавата пяна на облаците. Виждах континентите с неправилна форма, изпълнени с абсолютно неправилни хора. Но дори и те не бяха виновни, че ми бяха надянали нашийник с двайсет и пет грама взривно вещество. Дори онзи писател, който пръв е измислил този механизъм, не беше виновен.

— Включвам — каза Маша. Натисна нещо на пулта и върху обръча замига оранжева лампичка. Слабо и бавно, сякаш в такт с пулса. — Не забравяй: десет метра.

— Благодаря, Маша.

Откъснах поглед от илюминатора. Изправих се.

— Петя, това е неизбежна предпазна мярка. И само в началния етап — каза Данилов.

Явно му беше неудобно.

— А на мен няма ли да ми наденете нашийник, Машенка? — попита дядо.

— Излишно е. Просто не се опитвай да ни ухапеш.

Влечугоидът със старческо сумтене тръгна след Данилов. За миг се обърна и каза:

— Кога съм се излъгал в теб, момиче?

Маша игнорира думите му.

Тръгнахме към хангара — отпред Данилов, след него ние с влечугоида, а подир нас Маша и младият офицер. Забелязах, че всички бяха въоръжени с парализатори. Или бяха успели да ги презаредят, или тези оръжия не бяха чак такава рядкост.

В коридора и в стълбищната шахта нямаше никого. Навярно специално бяха освободили пътя ни. Изкачвахме се по тясната стъбла, виеща се нагоре по шахтата, и тялото ми ставаше все по-леко, а движенията — все по-плавни.

— Ако си искал да ги надхитриш и да избягаш, сега това вече е изключено — каза влечугоидът. Изглежда, именно влечугоидът.

— Дядо — казах аз.

— Какво, Петя?

— А ти как мислиш, какво искам аз?

— Страхувам се да предположа.

Ясно.

Разбира се, можех да се измъкна. Даже беше много просто. За пет секунди разузнавателният кораб би разбил хангара и би влязъл в хиперпространството. Но после… след гибелта ми най-вероятно би се върнал при геометрите. Само че това ще прилича на отмъщение заради самото отмъщение. При това самоубийствено.

Вървящият най-отпред Данилов се обърна.

— Пьотър… само не прави глупости, става ли?

Погледнах накриво мигащата под брадичката ми светлинка и премълчах.

— Глупаво се получава… — каза тихо Данилов. — Няма време. Иначе щяхме да седнем, да поговорим, да изпием по чаша… и да се разберем. Времето никога не стига.

Той се отблъсна от стъпалата — вече почти нямаше гравитация, — полетя към тавана и отвори люка на хангара. И аз — напълно машинално — скочих подире му.

Лампичката на нашийника ми блесна с равномерна червена светлина и зумерът запищя.

Даже не успях да се уплаша. Викът на Маша: „Тъпак!“, и здравата псувня на погледналия надолу Данилов се сляха в едно. В следващия миг той ме ритна по рамото и аз полетях назад. Инстинктивно се вкопчих в някакво стъпало и увиснах, притискайки се към него.

Зумерът утихна, лампичката отново замига равномерно. Маша стоеше до мен, лицето й беше бледо. Офицерът стискаше парализатора, сякаш без да разбира, че не бива да стреля.

— Какво правиш, какво правиш, Петя? — попита Маша с треперещ глас.

Искаше ми се да вярвам, че е изплашена от перспективата да умра, а не от провал на операцията.

— Забравих — признах си честно аз. — Забравих.

Рамото и натъртените от удара със стъпалата ребра ме боляха. Откъснах се от стълбата и увиснах във въздуха, удържайки с една ръка половинкилограмовата си тежест.

— Аз не мога да отменя взрива! — Маша разтърси пулта. — Разбираш ли?

И още как. Какво неразбираемо може да има тук? С усилие измъкнах пръстите си изпод нашийника — оказа се, че напълно машинално бях мушнал свободната си ръка под обръча, сякаш опитвайки се да прикрия шията си.

— Бавно и спокойно! — каза Маша, вече понижила тон. — Хайде…

Изкачих се в хангара подир Данилов.

Там почти не се усещаше силата на тежестта. Но въпреки това я имаше — висящата насред хангара совалка със скачения към нея разузнавателен кораб беше фиксирана с тънки стоманени въжета и няколко метални лоста. Върху равната стена на хангара почиваха петима космически пехотинци. Всичките бяха със скафандри, но с отворени херметически шлемове. Бяха въоръжени. Дулата веднага се насочиха към мен и Данилов. Ако се съдеше по задните дюзи за противотяга и внушителния балон вместо приклад, това бяха газови винтовки — най-безопасните в условията на безтегловност и тънки стени оръжия.

— Всичко ли е наред? — приветства ги офицерът им, който се качи след нас.

Дулата се отклониха встрани. Войниците не поискаха никакви пароли — поне в това отношение се вслушаха в здравия разум.

— Спокойно е, другарю подполковник — отвърна здраво червенокосо момче със знака на старши сержант върху херметичния шлем. Чиновете в космическата пехота имат много малко съответствие с общовойсковите. Когато се уволни, този сержант ще е поне капитан.

— Разположете хората, Мирски — подхвърли му подполковникът. Погледна към мен, а после хвана едно от стоманените въжета и чевръсто заплува към отворения люк на совалката.

Влечугоидът просто скочи подире му. При него всичко с координацията беше наред — малкото люспесто тяло прекоси хангара и увисна на обшивката при аварийния люк, учтиво пропускайки офицера пред себе си. Забелязах, че черните барети застинаха за миг, впили жадни погледи в изчислителя. Рядко им се налагаше да виждат „потенциални противници“.

Запълзях много бавно по въжето към совалката.

— Браво — похвали ме Маша, докато се движеше след мен.

Черните барети приключиха с прегрупирането. Изобщо не знам какъв смисъл имаше от него — така или иначе, те не влязоха в кораба. Навярно нивото им на достъп не го позволяваше.

В тесния авариен люк на совалката ние с Маша се притиснахме, нежно хванати за ръцете. Изобщо не ми се искаше да проверявам дали обшивката на кораба екранира сигнала от нашийника. Очевидно Маша я терзаеха същите съмнения. Когато прекрачихме прага, веднага паднахме на пода — тук имаше гравитация.

Подполковникът, който ни очакваше вътре, най-накрая благоволи да започне да общува с мен. Явно го измъчваше въпросът как да се отнася — като с предател, като с контролиран от куалкуа мъченик или просто като с глупак.

— Пьотър… ъъъ… вие сега сте в онзи облик?

— Със сигурност сте виждали снимките ми — отговорих аз не особено учтиво, като се изправих.

— Добре. Ние… ъъъ… ви молим да влезете в кораба… на геометрите. С вас ще бъде полковник Данилов…

Влезлият в совалката Данилов кимна:

— Съгласен съм.

Подполковникът мрачно се втренчи в мен. Продължаваха да го терзаят съмнения.

— Мария Клименко ще остане в шлюза — предупреди той. — Ако се затворите в кораба…

Кимнах:

— Повярвайте ми, разбирам. После какво?

Данилов и подполковникът се спогледаха. Между тях явно имаше лека конфронтация — Александър беше старши по чин, но длъжността на подполковника уравновесяваше нещата.

— Програмирайте компютъра на кораба…

— Не може да се програмира в нашия смисъл на понятието. Той е почти разумна машина. Подчинява ми се, но само в определени граници.

— Тогава го убедете! Трябва да научим принципа на работа на двигателите им, оръжията, силовото поле. Както разбирам, корабът дори е способен да произвежда… собствени детайли?

Въздъхнах.

— Не е точно така. Той се саморемонтира. Може да поправи повредения си двигател, например. Но той не е фабрика. Откъде да взима детайли за самопроизводство?

Ако се съди по изпънатото лице на подполковника, аргументът му се стори убедителен. Навярно си спомни чутото някога от него, че материята не се появява от нищо. Данилов незабавно се включи в разговора:

— Пьотър, аларите се изказаха достатъчно определено по този въпрос!

— Ами попитай ги тях — отговорих аз отмъстително. — Саша, допускам, че е възможно корабът на геометрите да се превърне в завод за произвеждане на също такива кораби. Само че за това ще са необходими много години работа. Ще се наложи да му се подават някакви свръхчисти материали, които още не сме се научили да добиваме на Земята. Пък и… е, да речем, че свалиш двигателя на кораба и той послушно построи нов. И с всичкото останало оборудване стане същото. Да допуснем. А ще успеем ли после да сглобим всичко? Ти като малък играл ли си с конструктор? Винаги ли се получаваше както на картинката? И дори да ти дадат всичките детайли, ще успееш ли да сглобиш телевизор? Ще го настроиш ли?

Но Данилов беше непробиваем.

— Аз — не. Само че това не е моята специалност. Пьотър, твоята задача е корабът да даде образци от устройствата си и да съобщи принципа им на действие.

— Как да го съобщи?

— Да вървим.

В шлюзовия отсек разбрах какво има предвид.

Някъде откъм машинния отсек се проточваше захранващ кабел. Той беше свързан с малък компютърен терминал и с блокове оптична памет с внушителни размери.

— При всички случаи е нужен транслатор за превода… — започнах аз. И се сепнах. Данилов мълчаливо посочи с поглед изчислителя.

— И ти ще направиш това, Карел? — попитах аз.

— Вече съм го правил — съобщи просто изчислителят.

Да, разбира се. Та той се е включил към компютъра на кораба на Ример, когато е бил хванат. Навярно и без моя помощ влечугоидът беше способен да измъкне цялата необходима информация от кораба…

Или не? Едно е да откраднеш от „оперативната памет“ това, с което компютърът живее постоянно: език, карти, видеозаписи. А друго е да измъкнеш заложените дълбоко в него данни, да подчиниш напълно машината на волята си.

Значи първо трябваше да убедя кораба да се подчини…

— Давай, Петя — окуражи ме Данилов.

Погледнах през отворения шлюз. Кабината на разузнавателния кораб беше изпълнена с мека светлина. Цареше пълна тишина, толкова нехарактерна за земните кораби — никакво бучене на вентилатори или шумолене на компютърна периферия. Сякаш корабът спеше — или беше мъртъв. И все пак аз знаех — той работеше. Попиваше информация. Правеше изводи. Може би разбираше какво става.

Дори за кораба да си оставах пилота Ник Ример, законният собственик, все едно — когато станеше въпрос за издаване на информация, той можеше и да не се подчини.

Когато интересите на личността и на обществото не съвпадат, за геометрите съществува само едно възможно решение.

— Не съм сигурен, че ще пожелае да сътрудничи — казах аз.

Подполковникът промърмори нещо за прекалено умните машини и прекалено глупавите хора.

— А ти опитай, Петя — помоли Данилов. — Вярвам в теб.

Изглежда, не се шегуваше.

— В дадената ситуация и за Земята, и за теб ще е по-добре, ако корабът се подчини.

Пристъпих към шлюза. Маша тръгна подире ми, но при люка спря, стиснала пулта в ръка.

— Влизай, влизай — окуражи ме Данилов.

Прекрачих през люка и почаках секунда. Нищо. Тогава седнах в креслото. Почаках още секунда и мушнах лявата си ръка в топлия колоиден разтвор на терминала.

Много сложна ситуация, пилот.

Да — съгласих се аз.

Да пусна ли съществото, което се опитва да влезе?

Погледнах към Данилов, мушнал крака си през люка.

Пусни го. Какво толкова?

Полковникът, без да подозира за този безмълвен диалог, седна във второто кресло и погледна към мен.

— Е?

— Не ме разсейвай, работя — отговорих аз с отмъстително удоволствие. Това, че Данилов по никакъв начин не можеше да контролира процеса на общуване, ми доставяше удоволствие.

Това човек ли е?

Изглежда, компютърът беше в затруднение. Данилов отговаряше на всички признаци, по които геометрите разпознаваха „своите“, но неугледната станция и положението й в пространството объркваха машината.

Да.

На какъв език общувате с него?

Разбира се. Откъде той да знае руски?

Това е особен език за предаване на важни данни — казах аз първото, което ми хрумна. Единственото, което ми помогна, беше, че корабът бе напълно лишен от критичност.

Какъв е той?

Исках да отговоря „чекист“ или „служител на Държавна сигурност“, но геометрите просто нямат такива думи. Вместо това се получи:

Главен наставник.

Трябва да се върнем в Родината — незабавно заяви корабът.

Така си и знаех.

По-късно. Първо трябва да окажем помощ.

На кого?

На тези хора.

Корабът мълчеше и в мен се появи ясното усещане, че всеки момент ще престане да ми се подчинява и изобщо да разговаря.

Защо?

Мисия на приятелство.

Може би ще мине?

Каква помощ?

Тези хора са загубили знанията си. Трябва да им помогнем в развитието на космическите технологии…

Дори не бях успял да завърша, когато осъзнах какво става. Аз, регресорът, уговарях кораб на регресорите да окаже техническа помощ кой знае на кого!

Не. Ситуацията е нестандартна. Необходимо е решение на Световния съвет. Информацията е невъзможна за проверка и вероятно е неадекватна. Започвам подготовка за връщане. Осигури отваряне на шлюза.

Облегнах се в креслото и затворих очи. Ето на. Може и компютрите на геометрите да бяха наивни сами по себе си. Но когато логиката започваше да се пръска по шевовете — не беше възможно да ги разубедиш.

Може би, ако това беше онзи, първият кораб, сработил се с Ник Ример, бих успял да направя нещо. Но тук такива фокуси не минаваха.

Почакай — помолих го аз. — Почакай. Ситуацията е сложна.

— Нещо не е наред ли? — попита Данилов. Вероятно върху лицето ми в момента бяха изписани еднозначни емоции.

— Нищо не е наред — отговорих аз. — Той не иска. И не мога да го убедя. Та това е почти разумна машина. Трябва да му се докаже, че предаването на информация ще донесе полза на геометрите.

— Отказва ли?

— Готви се да се върне в Родината.

Данилов прехапа устни. Стори ми се, че е готов да изскочи от кораба. Но подценявах упорството му.

— Карел, включи се.

Влечугоидът погледна през люка.

Да пусна ли съществото?

Или ми се беше сторило, или в интонацията му наистина се беше промъкнало подозрение.

Да.

Карел се насочи към мястото между креслата. Данилов го изчака да спре и нареди:

— Той не иска да сътрудничи. Пробий го.

Влечугоидът обърна глава и погледна Данилов. Изрече отчетливо:

— Аз съм шперц, а не лост.

— Все пак опитай.

Какво става?

Почакай, разрешавам проблем!

Явно не оставаше много време до момента, в който компютърът щеше да признае поведението ми за неадекватно и да започне да действа по свое усмотрение.

А най-тъжното беше, че аз не исках Данилов да победи. Ако не беше проклетият обръч на шията ми…

Да ти помогна ли да свалиш нашийника?

Отначало реших, че това е реплика на кораба. Куалкуа започваше разговори твърде рядко.

— Как? — отговорих на глас, от разсеяност. Данилов ме погледна накриво, но не каза нищо.

Да го сваля ли?

Да!

Ще боли.

Свали го!

Остра като игла болка прониза тила ми. После кожата ми сякаш изтръпна, мускулите ми се вдървиха. И обръчът се помръдна.

Той потъваше в тялото ми!

— Е, какво, получава ли се? — попита рязко Данилов. За щастие в кабината беше прекалено тъмно, за да е способен да види случващото се. Не можех да му отговоря — шията ми се беше превърнала в парче дърво… слабо потрепващо откъм тила, тласкащо обръча… Вдигнах ръка и я размахах.

Нужно е време за потискане на всички рецептори. Ако скоростта е по-важна — търпи.

И аз търпях.

А металният обръч започна да се подава под брадичката ми. От филца капеше кръв. Куалкуа издърпваше нашийника през мен, като разтваряше живите тъкани с небрежността на патоанатом. За миг цялото ми тяло изтръпна, аз омекнах и с ужас почувствах как дишането ми спря, сърцето ми отказа, и по крака ми потече струя гореща течност. Куалкуа беше разсякло гръбначния ми стълб!

Извинявай.

Шумно си поех въздух. Малкото чудовище вътре в мен продължаваше работата си, бързо затваряйки канала, през който беше минал нашийникът. Не, почти не усещах болка, куалкуа напразно ме беше наплашил. Това усещане беше друго, но не по-малко неприятно.

— Пьотър… — Данилов потрепна и бавно протегна ръка към мен. И изведнъж закрещя: — Пьотър!

Обръчът висеше от гърлото ми, държеше се на последното парче кожа. Сигурно изглеждаше забавно. Не човек, а граната…

Изчислителят се засмя с бълбукащ звук.

Маша надникна през люка. Вторачи се в мен, също без да разбира нищо.

— Дръж! — изкрещях аз, изтръгвайки нашийника. Бликна кръв, но на мен ми беше все едно. Времето за мислене бе свършило, време беше да се действа. Хвърлих нашийника към Маша и тя машинално го улови. — Хвана ли го? — уточних отмъстително аз и веднага млъкнах, избягвайки удара на Данилов. В тясното пространство на кабината беше безполезно да се бия, всичко, което можех да направя, беше да удържам ръцете му. Но бързо ми се притекоха на помощ — изчислителят скочи и го цапардоса с лапа по лицето. Данилов извика и загуби съзнание. Едва ли причината за това бяха драскотините от ноктите — изчислителят просто го изключи, като за пореден път демонстрира, че разликата между човека и компютъра не е чак толкова голяма.

Очаквам нареждания.

Разкачване!

Дори не се учудих, че след началото на боя настръхналият кораб моментално се изпълни с доверие към мен. Всички съмнения моментално бяха заменени от подкрепа за мен. Не-приятели бяха нападнали геометър… най-човечния човек…

Корабът се раздели със совалката с шумно мляскане. Зад гърба на Маша се мярна напълно озверялото лице на подполковника, който протегна напред ръката си, стиснала пистолет, и стреля. Не уцели. В момента на разкачването гравитацията изчезна и той увисна във въздуха. Синият лъч на парализатора сякаш послужи за сигнал и върху кораба заваляха куршуми. Трудно беше да се каже на какво се надяват космическите пехотинци, но стреляха енергично.

Непринципиално физическо въздействие — изкоментира корабът.

Люкът започна да се затваря и в този момент събитията окончателно набраха скорост. Маша хвърли нашийника и прескочи разделящото совалката и кораба пространство. Добре си беше направила сметката — след миг дланите й се вкопчиха в събиращите се капаци на кабината. Не знам каква беше природата на гравитационното поле на разузнавателния кораб, но когато тя докосна обшивката, веднага попадна под влиянието му, увисна и започна да се издига. Прехвърли брадичка през стесняващата се диафрагма, подаде главата си навътре и се оказа в нашийник, не по-малко страшен от моя. Кабината спря да се затваря и в двайсетсантиметровата дупка останаха само главата на Маша и конвулсивно стиснатите й длани.

Да продължа ли херметизирането?

— Не! — Скочих и прекрачих през омекналото тяло на Данилов с твърдото намерение да избутам Маша навън.

— Тя е без скафандър — каза изведнъж изчислителят. Не, не изчислителят, а дядо. — Пит, та тя е без скафандър!

Със сигурност Маша беше изплашена. И все пак в очите на девойката проблесна радостно огънче. Ако я избутам от разузнавателния кораб, бих се лишил от възможността да пробия на таран крехките стени на хангара и да се измъкна на свобода. Пехотинците и подполковникът бяха със скафандри, разхерметизирането не беше опасно за тях. Но за нея…

Нима беше толкова сигурна, че няма да пожелая да я убия?

— Поотвори кабината! — наредих аз и корабът, умникът, разбра заповедта и разтвори съвсем леко покрива на кабината. Издърпах Маша вътре — тя нито се съпротивляваше, нито помагаше, нищо не правеше — и грубо я хвърлих върху Данилов.

— Не мърдай! — уточних все пак. Измъкнах парализатора от кобура й и го мушнах в колана си. — Къде още имаш оръжие?

Кабината се затвори.

— Търси.

— Ще минем и без това — реших аз. Погледнах изчислителя и той моментално се долепи до Маша, след което отскочи. Сега майорът от Държавна сигурност Маша Клименко споделяше съдбата на Данилов. — Дядо, ти как си?

— С него всичко е наред — отговори Карел. — А ти какво смяташ да правиш?

— Като начало — ще избягам. Изображение!

Екраните светнаха и получих възможност да наблюдавам действията на космическата пехота.

Трябва да призная, че се стараеха.

Сержант Мирски беше до самата обшивка. С настървено лице стреляше към кабината с винтовката си. Противотягата в оръжията беше настроена добре и сержантът почти не залиташе при изстрелите. Само леки потрепвания… Но това изобщо не му помагаше.

Останалите войници бяха увиснали около разузнавателния кораб, но без да предприемат нищо. Един говореше бързо нещо в шлемофона си. Подполковникът, така и не излязъл от совалката, се занимаваше със същото.

Корабът, изглежда, оценяваше сам важността на една или друга сцена и ги демонстрираше с ловкостта на опитен оператора.

Отвори хангара.

Да използвам ли лазерната сонда?

Както решиш.

Лъчът беше абсолютно невидим. Върху огромния шлюзов люк изведнъж пламна червена точка и от нея се пръснаха мигновено изстиващи капки от разтопен метал. Войниците се обръщаха и гамата от чувства, изписани върху лицата им, беше достойна за отряд будьоновци, изскочили в див галоп пред редица танкове.

Корабът започна да се движи. Все още без включена тяга. Носеше го въздухът, изтръгващ се от разхерметизирания хангар. Лъчът чертаеше върху люка пламтяща линия, разкъсвайки обшивката. Металът започва да се извива навън.

Представях си какво става в момента на станцията. Виеха сирени, подаваше се енергия към излъчвателите, хората заемаха бойните си постове. Напразни усилия… между земната станция и извънземния кораб се простираше непреодолимата пропаст на технологиите.

Войниците спряха да се занимават с глупости и започнаха трескаво да превключват нещо във винтовките. Аха… тези оръжия можеха да се използват като двигатели. След няколко секунди храбрата космическа пехота вече се беше разпръснала, притисната към стените, всеки вкопчен в каквото намери.

А лазерният лъч със стремителен замах завършваше окръжността — корабът най-накрая беше разбрал, че не са необходими големи усилия за тънките стени.