Сергей Лукяненко
Звездната сянка (4)

Глава 3

Намерих Данилов в един от хангарите на флагмана. По-точно не го намерих сам, а ме отведе един алар, когото бях помолил за помощ.

Сега, когато си спомнях бягството си, разбирах, че то е било изцяло нагласено. Никога не бих преминал през тези преплетени, полутъмни, лишени от всякаква обичайна логика коридори. Трябва да си плъх или поне прадедите ти да са плъхове, както е при аларите, за да се ориентираш тук.

А мен просто ме бяха водили, оставяйки ми един-единствен път и създавайки илюзия за свобода. Колко странно — тази илюзия беше значително по-правдоподобна и симпатична, отколкото истинската, съвсем леко изкривена свобода в света на геометрите…

Данилов се грижеше за поддръжката на „Влъхва“. Както винаги, това изглеждаше нелепо. Дребен човек до грамадата на совалката, придирчиво оглеждащ кортризоновите плочки на обвивката, надничащ в дюзите и потупващ плоскостите. Глупава работа. „Влъхва“ не е лек автомобил и Данилов не е шофьор, за да успее да оправи някоя повреда.

Но нали винаги ни се иска да имаме контрол над ситуацията. Или поне илюзията за контрол.

— Александър! — извиках аз, докато се приближавах. Гласът ми изкънтя приглушено в празния хангар.

Данилов се обърна и направи неопределен жест с ръка.

— Как е машината? — попитах аз.

— Бива — отговори вяло полковникът.

— Дядо казва, че тук са преправили всичко.

— Е, не всичко…

Заобиколих совалката отзад и надникнах в дюзите.

Нищо необичайно. Какви са тези плазмени двигатели?

— Аларите ни сложиха своите двигатели — съобщи мрачно Данилов. — Работно вещество — вода. За източника на енергия казаха, че няма да разберем принципа, но ще стигне поне за година. Тягата се увеличи почти с порядък.

— А как се управлява сега?

— Поставиха превключвател на пулта. С две позиции — „плазма“ и „емулация на двигател с течно гориво“. Казаха, че системата на управление ще настрои всички параметри така, че да станат обичайните за нас — дори няма да забележиш на какво летиш. Но ще може да се лети нормално. И да се правят по няколко курса от Земята до Луната подред.

— А ще може ли да се стартира от Земята? — поинтересувах се аз.

Данилов помълча малко и отрони неохотно:

— Да.

— И всичко това с вода за гориво?

— Да.

Моментално си представих опустелия Свободен. Никакви ракетоносители, никакви складове с гориво. Само стартовите писти и редиците совалки. Ускоряват и излитат, излизат самостоятелно в орбита, джампират…

— Възможно ли е да се повтори технологията им? — попитах.

— След сто години — отговори озлобено Данилов.

Напълно го разбирах. Тъжно е да забиваш нос в собствената си примитивност. Още повече — в такава примитивност…

— Аларите са ни предоставили двигателите си за предполагаемия полет към геометрите?

— Да.

— И после ще ги свалят?

— Защо? — усмихна се Данилов накриво. — Попитах ги… Отговориха, че няма смисъл да си играят. Не си струва…

Сигурно сцената си я е бивало. Данилов пита опечалено командващия на флота кога ще свалят чудесните, вълшебни, могъщи плазмени двигатели. А онзи, смръщвайки мишата си муцуна, отговаря, че няма смисъл да се занимават с такава дреболия. Като възрастен, подарил на детето си изумителна цветна дрънкулка. Само дето детето не разбира колко е обидно, че твоята скъпоценност за другите е абсолютна дреболия.

— Поне ще пилотираш хубав кораб — опитах се да го утеша. Не се получи.

— „Влъхва“ напълно ме устройваше — отсече Данилов. — А с тези двигатели-чудо ще бъде само до връщането ни на Земята. Там ще го разглобят за изследвания.

— На Земята и самите нас… ще ни разглобят — напомних му. — Заради каквото си избереш. Дори само джампът от ниска орбита е достатъчен за доживотно отстраняване от полети.

Данилов си замълча.

— Поговорихме си… с дядо — продължих аз. — За полет до ядрото.

— Не мисля, че това е разумно.

Обърках се. Не бях очаквал възражения от Данилов.

— Петя, ти се забърка в авантюра, в най-дивата авантюра в историята на човечеството — продължи той. — Неохотно, но се забърка. Случи се чудо — удаде ти се да посетиш чужд свят и да се измъкнеш. Не си струва да се гордееш с това. Както ни казваха навремето — ако първият полет в космоса мине без никакви проблеми, това е лоша поличба. Ето, ти повярва, че си късметлия и че не е трудно да си резидент в чужда цивилизация. И сега си готов да се напъхаш там, откъдето едва е успяла да се измъкне цяла цивилизация. Могъща и безмилостна… Аз съм против тази идея, Пьотър. Трябва да се върнем на Земята. И поне да предоставим този кораб за изследвания.

— Ние с дядо ще летим до ядрото.

Данилов ме погледна накриво.

— Как? С джампове?

Наложи се да му повторя всичко, което бях обяснил на дядо. За кораба на геометрите и за неговия принцип на движение.

Полковникът ме изслуша безмълвно и някак отегчено. После поклати глава.

— Има едно препятствие. Ето го и него, идва…

Обърнах се. През хангара шестваше командващият на червено-виолетовия флот на аларите.

— Дядо и изчислителят трябва да са го убедили — казах аз. — И къде е проблемът?

— Корабът на геометрите, Пьотър. Той е много, много могъща технология. Едно е когато ти, лишен от памет, тръгваш с него към геометрите. И съвсем друго е, когато всички се качим в него… с трезв ум и ясен разсъдък.

— Не разбирам — казах аз честно.

— А ако не тръгнем към ядрото? А към Земята? Ако предоставим на човечеството такава технология? Това не са просто плазмени двигатели, които са непроизводими промишлено…

Аларът вече беше близо и със сигурност чуваше думите на Данилов. Засмях се нервно:

— Корабът на геометрите е още по-невъзможно…

— Възможно е — каза аларът. — Той се ремонтира автоматично, Пьотър Хрумов. Да имаш един такъв кораб означава да имаш една малка фабрика за производството им. Някоя достатъчно предприемчива цивилизация може да се възползва от това.

Той направи пауза.

— А вие сте достатъчно предприемчиви.

Най-трудно е да спориш с нечии подозрения, когато те са абсолютно безпочвени. И през ум не ми беше минало да използвам цивилизацията на Сянката като повод, за да доставя разузнавателния кораб на геометрите на Земята. А Данилов се беше сетил заради навика си от работата в службите. Аларът също се бе сетил.

— Искаме само да отидем при третата сила — казах аз. — По-точно — при четвъртата. После ще ви върнем разузнавателния кораб на геометрите. Ако още е актуален за вас.

— Ще бъде — каза аларът, без да откъсва поглед от мен. — Пьотър, твоето разузнаване в света на геометрите имаше крайно ниски шансове за успех. Но опитът да отидеш в чужда област на Галактиката е абсолютно безнадежден. Това го признава дори изчислителят.

Ето ти на. Как да спориш с авторитета на същество, което не греши?

— И все пак съветът на изчислителя е да се опита — продължи аларът. — И той също е готов да тръгне към ядрото.

— От вас ли зависи решението?

— Да.

Той мълча дълго, този гигантски мишок, търсещ изгода за своята цивилизация не по-малко напрегнато, отколкото аз и дядо — за хората…

— Вие искате да запазите кораба на геометрите, за да изучите технологията му? — предположих аз.

— Не е задължително да го запазим, когато можем да го копираме — възрази аларът.

Спомних си как изследваха тялото на Ник Ример и не попитах нищо.

Стояхме покрай совалката, Данилов — с кисело, безнадеждно изражение на лицето, аларът — потънал в размисъл, и аз — отчаяно търсещ думите, които биха убедили извънземния.

— Всичко се обърка — каза аларът. Тихо, сякаш размишляваше на глас, опитвайки се да ми сподели съмненията си. — Ако знаехме колко нееднозначна ще стане ситуацията, веднага бихме съобщили за случилото се на силните раси. А сега… не виждам правилни решения.

Той пристъпи по-близо до мен след тези думи. Доста по-близо.

— Как би постъпил ти, човеко?

— Не знам — отвърнах аз. — Наистина не знам. Ако не ни се доверявате напълно… изпратете с нас няколко десантчици.

— Доверието няма равнища — отговори командващият. — Това е… — Преводачът куалкуа се запъна, подбирайки думата. — Тригер. Да или не. Две положения.

— Трудно е да си почти бременен… — промърмори Данилов, без да се обръща към никого.

— Защо? — обърна се аларът към него учудено и без да дочака отговор от объркания полковник, ме погледна отново: — Ти обещаваш ли, Пьотър Хрумов?

— Да — прошепнах аз.

— Вие няма да откарате кораба на геометрите на Земята. Ще тръгнете да търсите цивилизацията, която се нарича Сянката, и ще се постараете да се върнете. Нашият флот ще ви чака седем земни денонощия в тази точка на пространството.

— Добре — казах аз, все още без да вярвам, че късметът ми се е усмихнал.

— Ще доведат тук човека Маша. Тя ли е вашият специалист по техниката?

— Да.

— Ще отидете в оръжейната. Ще ви дадат необходимите оръжия за близък бой.

— Едва ли ще ни се наложи да воюваме…

— Разбира се. Но аз не мога да пусна свой офицер невъоръжен.

Все още не разбирах нищо. Командващият се приближи към мен. Протегна лапа и допря ноктите си някъде в гърдите ми.

— Пьотър Хрумов, роден като човек — каза той. — С правото на командващ на независим флот и по силата на знатния си произход променям съдбата ти.

В гласа му нямаше никаква тържественост. Или куалкуа не беше сметнало за нужно да я пресъздава, или аларите не страдаха от излишна емоционалност.

— Отсега нататък ти си офицер от червено-виолетовия флот — каза командващият. — Ти си под мое подчинение и аз отговарям за твоите действия. Ти ще намериш цивилизацията на Сянката за благото на аларите, хората, изчислителите и куалкуа. И ще се върнеш.

Лапата на алара се сви и одраска гърдите ми. После той се обърна и се отдалечи.

Погледнах Данилов, но той беше смаян не по-малко от мен. Усмихна се с усилие и каза:

— Сега ще започне да ти расте опашка…

— Престани — помолих го аз. — Не бива.

— Не го приемай толкова на сериозно. — Данилов ме потупа по рамото. — Петя, аларът просто заобиколи забраната на Конклава за предаване на технологии! Той те направи свой офицер, за да ти позволи да използваш кораба на геометрите. Нищо особено!

— Нищо особено? — Докоснах разкъсаната си риза. Налагаше се да я зашия… — Саша, а извънземните често ли са заобикаляли забраните заради хората?

 

 

Данилов не дойде с нас в оръжейната. Това ме учуди, но не се опитах да го уговарям. В края на краищата, в случая разчитах повече на Маша, която беше изучавала оръжията под строгото ръководство на дядо.

Помещението на оръжейната беше малко и полутъмно. Осветлението — както и да е, аларите имаха съвсем различни вкусове от хората. Но размерите ме учудиха. Оръжията бяха наредени на открити рафтове, по един екземпляр от всяко.

— Те какво, не обичат ли да стрелят с еднакви пушки? — попитах риторично аз.

Маша ме погледна снизходително:

— Петя, това е изложбена зала. Образци. В оръжейните зали на СКОБ е същото.

— Била ли си там? — попитах я, ядосвайки се на собствената си глупост.

— Била съм на много места — поясни Маша без никакво маниерничене. Мина покрай рафтовете, разглеждайки сложните механизми. Съпровождащият ни алар наблюдаваше мълчаливо.

— Газови спрейове… — промърмори изведнъж Маша.

— Какво?

Тези смъртоносни играчки приличаха на всичко друго, но не и на газови спрейове.

— Някога на мода беше газовото оръжие. Спрейове, пистолети…

— И какво?

— Нямаше никаква реална полза от тях. Така или иначе, спазващите закона граждани не можеха да ги използват. Пък и ефективността им беше чисто символична. Само дето лъжливата илюзия за безопасност притъпяваше предпазливостта…

— Струва ми се, че има разлика между спрей със сълзотворен газ и плазмен пистолет.

— Да, има. В някой тъмен вход. Но ти нали не се готвиш да ходиш там?

— Откъде да знаем?

— Вярно е… Струвало си е да поразпиташ приятелите си геометри за Сянката.

— Не ми беше до това.

Маша много се беше променила за изминалите дни. Нещо в нея се беше пречупило, или, напротив, беше укрепнало. Може би заради общата обстановка на чуждия космически кораб. А може би — което беше по-вероятно — заради случилото се с дядо.

Съмнявам се, че в отношенията им е имало каквато и да било еротика. Все пак възрастта на дядо не предразполагаше прекалено към това. Но у Маша със сигурност е имало възторжено преклонение пред Андрей Валентинович.

И едва ли беше понесла леко случилото се. Възможно е да й е било много по-тежко, отколкото на мен. Все пак имаше полза от опита ми с куалкуа — смяната на лица и тела. Можех да усетя във влечугоида дядо — предишния, язвителен и непреклонен дядо. Когато затворех очи, можех да повярвам, че продължава да седи до мен.

А за Маша това беше недостъпно. Дали не трябваше да помоля куалкуа да влезе в симбиоза с нея? Само че щеше ли да се съгласи тя? Може би най-добър аргумент би бил не силата или издръжливостта, а възможността да промени лицето си… да стане красива. Куалкуа е като най-добрите козметици във вселената.

Не, Пьотър.

Какво?

Рядко се решаваме на подобно равнище на взаимодействие. Ти беше едно от малкото изключения.

Защо? — попитах аз, без да откъсвам поглед от Маша.

Информацията. Интересно ни беше да проучим психиката на хората и света на геометрите. Но няма да влизаме в симбиоза с други представители на вашата раса.

Ето на.

Няма да има салони за красота „Чародеят куалкуа“. Нито пък клиники „Здраве от куалкуа“. Та те биха могли да спасят дядо без особени проблеми. Да подновят износените съдове, да спрат кръвоизлива. Но пък защо им е това?

Безполезно е да молиш слънчев лъч да надниква в тъмна стая. По-лесно е да отвориш прозореца. Или да запалиш лампата.

— Не ни трябват такива неща! — каза Маша на алара. — Вашето оръжие не е пригодено за хората!

— Разбира се. — Аларът сякаш прояви чувство за хумор. Той беше стар и болнав извънземен, движеше се със затруднения и козината му беше побеляла. — Нямаме обособени крайници, с които може да се държи оръжие.

Повечето устройства наистина изглеждаха предназначени по-скоро за закрепване на муцуната. Спомних си краткия клип, който бях гледал някога: облечен в броня алар с ръбеста металическа щуротия, закрепена на муцуната му. От устройството излизаше тънък синкав лъч. Завъртане на главата — лъчът се устреми към камерата. Край на филма…

— Тогава хайде да помислим какво можем да направим. — Маша не се предаваше. — Командващият нареди да вземем оръжие.

Аларът уверено се приближи към рафтовете.

След десет минути изборът беше направен. Широки, обикновени на вид гривни, около които след включване се появяваше силово поле с диаметър двайсет сантиметра. По ефективността си устройството напомняше дискова пила. Представих си какво би ми се случило, ако по време на бягството ми ми беше попаднал поне един алар с такова нещо на лапата и ме побиха тръпки. Маша поръча четири гривни, но аз не смятах да ги използвам. Прекалено лесно беше да си отсека собствената глава с тях или да си разпоря корема.

Следващият агрегат се оказа малко по-удобен. „Базовият излъчвател“, същата онази пушка от клипа, само че за разлика от аларите, ние трябваше да я държим с ръце. Спусъкът беше скрит в конусовиден корпус и аз заподозрях, че по време на битка аларите го натискат с език. Аларът не ни демонстрира този механизъм. Хванах излъчвателя с ръка — оказа се тежък, но, общо взето, можеше да се носи. После си спомних някакъв глупав фантастичен филм, където безстрашният герой носеше нещо подобно на мястото на загубената в битка ръка. Стана ми смешно и оставих излъчвателя.

Маша избра последното устройство сама. Аларите, навярно, го носеха на гърбовете си — лапите им очевидно не можеха да вдигнат дългата цев и тежката затворна част.

— Ггоршш? — поинтересува се Маша.

Аларът се развълнува.

— Не! Не! Това не е ггоршш, а е ггоршш! По-внимателно!

Маша не влезе в спор него. Хвана чудовищната пушка с ръце, кимна.

— Ще я вземем.

— На разстояние поне два километра и триста метра! — Аларът нервничеше докато Маша не върна ггоршша на рафта. — От укритие! При включване да се затворят очите!

— И да се прочете молитвата „Господи, помилуй“? — добави успокояващо Маша. — Ще вземем две бройки.

— Две хиляди? — обърка се аларът. — Трябва да проверя какво количество имаме на склад…

— Две единици — обясни Маша. — За мен и Данилов.

— Правилно — кимнах аз. — Имам проблеми с окомера. Току-виж не съм преценил разстоянието точно…

До вратата Маша погледна накриво едни яркочервени дискове и попита:

— Атомни мини?

— Да — отговори аларът предано. Изглежда, последният избор на Маша му беше направил впечатление.

— Познати нещица — каза Маша без особена почтителност, но не прояви желание да ги вземе. — Да вървим в каютата ми, Петя. Имам кафе.

— Откъде такива познания по техните оръжия? — попитах я аз в коридора.

— Достига по малко информация — избегна пряк отговор Маша.

Знаем ние до кого обикновено достига информацията…

 

 

Бях посещавал само веднъж каютата, която аларите гостоприемно бяха отделили за хората. Когато седнах в креслото, неволно си спомних искрената радост, изпитана при мисълта, че има специални подставки за седене.

Весела болест е склерозата. Пълна е с приятни изненади.

Кафето беше швейцарско, нес, в самозагряващи се чашки от полетния порцион на совалката. Махнах глупавата тръбичка — кафето се пие със сламка само в безтегловност или в състояние на умопомрачение, — и раздрах капачето от фолио. С удоволствие подуших аромата — онова нещо, което заменяше кафето при геометрите, все пак имаше съвсем различен вкус — и отпих.

— Благодаря, Маш. Точно от това имах нужда.

Общо взето на жените винаги са им приятни комплиментите за кулинарното им майсторство. Дори ако само са отворили консервена кутия, си струва да им се възхищава човек така, сякаш са го нахранили със задушена есетра или с разварен узбекски пилаф. Маша също прие комплимента с удоволствие.

— Не мога да разбера как летите по цял месец — каза тя. — Нищо от порциона ви не става за ядене.

— На космодрумите има ресторантчета. Там готвят нормално.

— И какво, зареждат всичко от Земята?

— Не, разбира се. Обикновено доставят образци от месо, картофи, зеленчуци. И извънземните ги създават с хранителните си синтезатори. Пак излиза скъпо, но е по-евтино, отколкото да се доставя от Земята.

— Удобно — съгласи се Маша.

— Не съвсем. Разбираш ли, обикновената храна винаги е различна. Дори ако картофите са от съседната нива, пак са различни. Да не говорим за месото — не може да има две еднакви крави.

— Отвратително е да се убиват животни за храна — каза неочаквано Маша.

— Ти май не беше вегетарианка…

— Не, но единствено защото не е разумно. Животинската храна е необходима, затова се налага да прибягвам до нея.

Този подход ме развесели. Обичаш месо — значи няма какво да маниерничиш…

— Смешно ли ти е? — попита строго Маша.

— Да. Твоите познания по военните въпроси и любовта ти към животните…

— Знам, знам, Хитлер е бил вегетарианец… Пьотър, едно е честният бой, и съвсем друго — да се използват живи същества за храна…

Не продължих да я разпитвам, в подобни случаи това е безполезно, само отбелязах:

— Както и да е, но любовта ти към оръжията е характерна по-скоро за мъжете.

— Е, и какво? Като малка много се терзаех, че не съм се родила момче. Водиха ме даже и на психиатър, но се оказа, че няма сексуални нарушения, само повишена агресивност и стремеж към надмощие.

Задавих се с кафето и се зарекох да не говоря с Маша на подобни теми. Подобна откровеност винаги ме е плашела.

Но обстановката, честно казано, беше подходяща само за подобни разговори. Дядо и изчислителят — уви, сега се налагаше да се мисли за двамата като едно цяло, — отсъстваха, може би говореха с командващия. А Данилов беше останал при совалката.

— В оръжейната отначало си помислих, че ще загребеш всичко — казах аз, неловко сменяйки темата на разговора. — Заради нарасналата агресивност.

— Защо? Един образец на оръжие, базирано на силово поле, един лъчев излъчвател, и най-важното — ггоршшът. Няма никаква полза да се нахалства… Пьотър, ще позволиш ли един личен въпрос?

Мигновено настройвайки се за нещо неприятно, кимнах.

— Тежко ли понесе смъртта на дядо ти?

— Какво?!

Маша въздъхна, седна срещу мен.

— Пьотър, това все пак е смърт. Не бива да се мисли, че човекът всъщност е само комплект от електрически сигнали в синапсите.

— А какво е тогава? Душата? — Гърлото ми пресъхна и започнах да заеквам.

— Не е задължително. Не съм вярваща. Но тялото е поне половината от човека.

Погледнах я в очите. Не, тя не се шегуваше. Пък и такива като нея не се шегуват.

— Маша, за мен и теб — може би. Ние сме млади. Хормоните ни кипят.

Изненадващо за самия себе си преминах на по-циничен тон:

— За теб сигурно аз съм сексуално привлекателен…

— Има нещо такова — отговори спокойно Маша. — Макар и по-малко от Саша Данилов.

— А дядо, извинявай, вече е на доста години… — продължих аз, преглъщайки обидната откровеност. — Той яде предимно кисело мляко и детски пюрета. Да изпуши тайно една лула за него е събитие, а да си пийне малко водка — разюзданост.

— А да се разходи из градината, да вземе някое цвете в ръка, да погали кучето?

— Когато съм на Земята, едва ли не насила го карам да се разхожда!

— Все едно, Петя.

— Маша… а ти наистина ли го обичаш?

— Обичах Андрей Валентинович и ще продължа да го обичам! — отсече Маша. — Него самия, а не гущера с неговата памет!

Нещо в мен се взриви. За секунда чашката с кафе потрепери в ръката ми, готова да се отправи в полет с ясно определен адрес.

Спря ме само това, че кафето още беше прекалено горещо.

Станах и излязох от стаята. Трябваше да помогна на Данилов в проверката на совалката. В края на краищата, аз бях втори пилот.

Втори пилот, а не комплексирана девойка, за която човекът и неговата външност са едно и също.

 

 

От каквото и да са се ръководели аларите — презрение към нашата изостаналост или искрено дружелюбие, — начинът на управление на совалката изобщо не беше променен. Пилотиращият компютър продължаваше да е напълно уверен, че двигателите са с течно гориво. Практически неизчерпаемият запас от гориво и огромната тяга изобщо не смущаваха машината.

Престанах да говоря с Маша. Тя ме поглеждаше, очевидно съжалявайки за откровеността си, но аз предпочитах да игнорирам погледите й. Дядо, разбира се, също не казваше нищо.

Първоначално искахме да сложим товара — оръжията и някаква храна, предоставена от аларите — в товарния отсек. Оказа се, че в суматохата около бягството и полета всички са забравили за складираните там бюстове, толкова жадувани от джелите. Безоките глави на партийните вождове от миналия век, героите от кримския конфликт и президентите имаха укорителни изражения.

Наложи се да съберем снаряжението в кабината.

Аз останах в совалката до последната минута. Когато всички, включително дядо-изчислителят, се настаниха, стиснах ръката на Данилов и скочих на пода. Данилов си игра дълго, докато затвори люка, а на мен ми се наложи да го гледам отдолу. В хангара се беше събрала солидна тълпа алари, сред тях беше и командващият. Преди да вляза в корабчето на геометрите, се приближих към него.

— Надявам се, че моят офицер няма да ме подведе — каза тихо аларът.

Куалкуа, как е най-добре да отговоря?

Той помълча секунда, даже реших, че е игнорирал въпроса ми.

Вярата и любовта ще ми помогнат.

— Вярата и любовта ще ми помогнат.

В погледа на алара се появи жив интерес.

— Пьотър Хрумов, какво беше за теб моята постъпка? Хитруване, както смята Александър Данилов?

Остър слух имат. По-точно не те, а куалкуа…

— Не — казах аз, след като се замислих. — Доверие.

— Изпитваш ли благодарност?

— Май не. Признателност.

— Това също е хубаво. — Командващият замълча. Сметнах това за знак, че сбогуването е приключено, и тръгнах към разузнавателното корабче.

Куалкуа, трябва отново да стана Ник Ример.

Отговор не последва, но лицето ме засърбя. Куалкуа се просмукваше през плътта ми, изваждайки клетките на повърхността, принадлежали някога на останалия непознат за публиката поет на геометрите.

Когато се приближих до кораба, вече бях Ник.

Полусферите на кабината се разделиха. Докоснах корпуса, готов да скоча в черупката си, и в този момент таванът на хангара се отвори.

Порив на вятъра — кратък, секунден — и силовото поле прикри отвора. Над хангара пламтяха ослепителните звезди. Над хангара сияеше мразовита космическа нощ. Вдигнах глава и видях как „Влъхва“ се потапя в нея, как по корпуса на кораба пробягват искрици от взаимодействието със силовото поле. Оттук, от вътрешността на флагмана, междузвездната пустота не изглеждаше като нещо страшно. Напротив, беше пронизващо красива в своята неприкрита голота, великолепна, нежна и покорна.

Тя трябваше да стане наша красота. Длъжни бяхме отново да излезем в космоса. Като равни. Нека не сме най-правите, каквито смятат, че са геометрите. Нека не сме най-древните, като куалкуа. Нека не сме най-умните, като изчислителите.

Да бъдем себе си.

Вдигнах длан и скрих от погледа си рояка звезди, принадлежащи може би на силните и слабите. Може би пълни със свой, кипящ и непокорен живот. Може би чакащи първия си посетител.

— Почакайте още малко… — прошепнах аз.

„Влъхва“ изплува в пространството.

Отвътре разузнавателният кораб беше същият като кораба на Ник. Кабината се затвори, в същия миг светнаха екраните, мушнах ръце в колоидния активатор.

Добре дошъл на борда. Събрана е ценна информация за чуждия кораб.

Компютърът, който, по думите на извънземните, смяташе себе си за разумен и всемогъщ, изобщо не се учуди, че един напълно непознат хуманоид се преобрази в неговия пилот. В това отношение машините на геометрите никак не превъзхождаха човешките.

— Прекрасно. Да полетим и да следваме кораба, който стартира пръв.

Събрана е много ценна информация! Трябва да се достави в Родината.

Обзе ме секунден страх, че корабът ще престане да ми се подчинява и ще тръгне към геометрите с доклада.

— Добре. Но първо ни очаква крайно важна мисия на приятелство.

Толкова голяма ли е важността й?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

Изпълнявам.

Корабът започна да се издига. Аларите долу се разпръскваха, отстъпвайки към стените.

— А сега слушай задачата — започнах аз. — Ще следваме кораба на разстояние… да речем, сто крачки. Когато се отдалечим на сто хиляди крачки от кораба, от който стартирахме…

Няма нужда от вербална конкретизация — спря ме компютърът.

И ние поехме подир „Влъхва“.