Сергей Лукяненко
Звездната сянка (19)

Глава 4

Келос и дядо можеха да говорят каквото си искат за Търговската лига. Само че Крей беше прав за едно нещо. Техните тунели можеха… трябваше да станат изход.

На човек не бива да се предоставя такава свобода, каквато я виждат порталите. Не бива да се оставя решението на подсъзнанието — на шепа боклук на дъното на черепа. Ние отдавна сме се научили да постъпваме не така, както ни се иска, а така, както трябва — и в това сме намерили истинската си свобода. Дори в единодушното робство на геометрите има повече шансове за истинска свобода, отколкото в света на Сянката, в света на пълната всепозволеност. Защото да постъпваш именно така, както ти се иска, е истинското робство.

Робство вътре в теб.

Каквато и неприязън да предизвикваше в мен Сянката — самата й основа, нейните създадени от нищото портали — сега аз бях готов да дам всичко за огненото зърно. Заради получаването на защита, заради безсмъртието, заради шанса… и не заради себе си. Аз вече бях получил всичко — просто пристъпвайки през портала.

Но бедата беше, че Сянката не ни приемаше. Не бяхме заслужили, не се бяхме помолили както трябва. Може би… ако сред нас имаше още някой… поне някой прекланящ се пред даваното даром, някой с голяма вяра в неземните благодеяния… на него биха му дали огненото зърно. А ние не го искахме. И нямаше да го получим.

… Никой не отиде в къщата. Останахме да си седим при огъня. Само Данилов се разходи дотам, за да се върне изкъпан и преоблечен. Аз не се намесих, изслушвайки спокойно всичките обяснения, които стовариха върху него дядо и Маша. Келос мълчеше. Обиколи наоколо, после приседна до мен. Каза тихо:

— Все пак браво на теб. Да минеш през портала, да се върнеш обратно… браво.

В гласа му нямаше завист. Навярно се беше отучил да завижда преди стотици години.

— Така или иначе е безполезно — отвърнах аз.

— Да. Така и очаквах.

— Ти можеш да се върнеш, Келос. Благодаря. Направи всичко, което зависеше от теб.

Той сви рамене неопределено:

— Гоните ли ме?

— Защо да рискуваш? Сега ти си жив. И не си попадал в портал. Докато още имаш шанс — върни се вкъщи.

— А вие имате ли шансове?

— Не.

Келос кимна. Вдигна ръка — и в нея затрепка светлинка. Във въздуха се отвори малко прозорче.

— Това някое от бойните ти железа ли е? — попитах аз полугласно.

— Не. Информационната система на Лигата. Не е трудно да се използва — в основата й е системата на Кристалния алианс. Гледай…

В малкото потрепващо екранче крачеха високи ръбести чернокожи сенки. В ръцете на вървящия най-отпред блестеше огнена топка и огромните фасетъчни очи отразяваха светлината й.

— Връщат се към кораба си — предположи Келос. — След някое и друго денонощие… не знам каква е скоростта му… планетата им ще стане част от Сянката.

Спогледахме се.

— Зърната на порталите не са предназначени за конкретни планети — добави тихо Келос. — Това е просто Зърно. Може да попадне на всяка планета.

Поклатих глава.

Келос стисна длан — въздушното огледалце се смачка, превърна се в пламтяща топка. Почти като зърно.

— Сам решавай — каза той уморено.

— Наблюдават ги.

— Съмнявам се. Лигата няма да отиде толкова далеч в помощта си към Сянката.

— Къде… къде са те?

— Мога да науча.

— Келос… защо ти е това?

— Аз съм човек.

— Не си длъжен да ми го доказваш. Повярвай ми, не си длъжен!

— Това всеки трябва да го доказва цял живот на самия себе си, момче.

Той разтвори ръка — нещо, подобно на пламтящо сухо листо, се стопи в мрака.

— На вас ви трябва повече. Някога Кристалният алианс обеща да не отказва помощ. На никого. Нищо, че се е случвало помощта ни да е жестока и кървава. Нищо, че Алиансът вече го няма. Аз още съм жив.

— Данилов не е във форма — казах аз. — Той не бива… в никакъв случай не бива да влиза в битка. Дядо няма да го пусна. Оставаме аз и Маша.

— Много сериозна девойка — кимна Келос. — Ние тримата сме напълно достатъчни.

— Оръжие?

— Моето винаги е с мен. Ти си метаморф.

Куалкуа, ще изпълниш ли обещанието си?

Да.

— Транспорт?

— Мога да извикам кола. Транспортната мрежа на Лигата…

— Ясно. Копирана от мрежата на Алианса. Давай.

Изправих се и тръгнах към Маша. Повиках я с поглед встрани. Дядо ни погледна накриво, но премълча. Навярно се изплаши, че всеки въпрос ще стане повод за подигравателни обвинения в ревност.

— Какво, Пьотър? — попита Маша, когато се отдалечихме на десетина метра.

— Има един план… — Запънах се.

— Онези петимата чудаци със Зърното?

Умница. Дядо не взема под крилото си случайни хора.

— Да. Съгласна ли си?

— Андрей Валентинович ще остане тук.

— Разбира се.

— Данилов?

— Не бива.

Разбирахме се почти без думи. Времето ускоряваше хода си, сърцето ми зачести биенето си предварително.

— Двамата?

— И Келос.

— Може ли да му се има доверие?

— Да. Няма на кой друг да разчитаме. Той ще осигури колата и маршрута.

Маша кимна неохотно:

— Аз също бих могла да направя това… Ще ни се наложи да бягаме, Пьотър. Веднага. Да хванем Андрей Валентинович и Саша и да хукнем… Не, не бива към портала. През тунела до някоя станция на Лигата. Там да откраднем кораб, после — на скитащата планета… и вкъщи.

— Ще се наложи по пътя да оставим Келос в неговия свят.

— Добре. Ще си тръгнем по този тунел — кимна Маша. — Ей сега се връщам.

Тя пристъпи към мрака.

— Къде отиваш?

— За автомата си, тъпчо. Не видя ли оръжията на онези петимата?

— Не.

— А аз ги видях.

Останах сам и веднага ме побиха студени тръпки. Господи, какви ги вършехме? Побърканият Келос, свикнал през вековете да решава всички проблеми по силов път… Маша с нейната патологична войнственост… и аз. Не знаех, че и аз съм способен на това.

Наоколо беше свят на Сянката. Първият й свят. Не само като мястото, където за пръв път е възникнал животът, но и в още две отношения — била е домът на преминалите на ново, невъобразимо стъпало на развитие създатели на порталите, и беше дом на по-близката до нас, но чудовищно могъща Търговска лига. Щяха да ни унищожат още по пътя. Или при опита да откраднем чуждото Зърно. Можеше и да ни откажат прераждане… или да ни затворят в някой зверилник… Законите на кармата — в живота.

— Пьотър… — Келос беззвучно се приближи до мен. — Къде е Маша?

— Тук. — Тя се появи не по-малко безшумно. В ръцете си стискаше автомат.

— Ясно. — Келос я погледна с одобрение. — След мен.

„Това е глупост!“ — изкрещя нещо вътре в мен. Тръгнах подире му. Келос и Маша припряно се съвещаваха.

— Пьотър! Маша!

Дядо. Беше усетил нещо нередно.

— По-бързо! — подхвърли Келос. В тъмнината изникна силуетът на флаер — същият като онзи, който ни беше докарал до станцията на Лигата. — Качвайте се.

Гмурнах се в сгъстената тъмнина и увиснах в еластичната среда. Появи се Маша и заразмахва непохватно ръце, опитвайки се да се настани по-удобно. Не й се беше налагало да пътува в такива превозни средства.

— Няма да летим надалеч — каза Келос, докато се спускаше между нас. — Мисля, че приятелите ви няма да успеят да се изплашат сериозно.

Нощта зад прозрачните стени на флаера бързо просветляваше. Някаква изкуствена обработка на изображението. В синкавите сенки видях ослепителното цвете на огъня и застиналите до него сенки — Данилов и дядо безпомощно се вглеждаха в мрака.

— Лесно е да се каже — промърмори Маша. Беше стиснала автомата между краката си и сега бързо оправяше косите си. Не бях виждал нищо по-нелепо в живота си. — Този аквариум може ли да лети бързо?

— Не се притеснявай, рибке, може — усмихна се Келос.

Флаерът се издигна. Понесе се рязко някъде на запад, набирайки скорост. Така… сега вече беше дълбока нощ… Там, където крачеха петимата чернокожи странници, още бе светло… и това ако е „недалеч“…

— По-добре кажи, тези със Зърното… вече минавали ли са през порталите? Ще се съживят ли, ако загинат?

— Не знам.

— Добър отговор — съгласи се Маша. — Така, моята играчка не е смъртоносна. Оставете всичко на мен.

— Боя се, че техните играчки са по-сериозни — отговори Келос. — Ще действаме в зависимост от ситуацията.

— Може би просто да ги помолим да дадат Зърното? — попита Маша. И без да дочака отговор, въздъхна: — Ясно.

Флаерът се носеше в нощта. Синкави сенки, купища звезди в пролуките между облаците, светлинки по земята. Този свят беше населен доста гъсто, той само се преструваше на безлюден.

— Ако започнат да те тормозят заради това нещо… ела на Земята — каза Маша сериозно. — Ние не забравяме стореното добро.

Говореше с толкова уверен тон, сякаш беше поне президент на САЩ.

Келос премълча.

— В края на краищата, те сами са си виновни — рече Маша. — Имам предвид Лигата. При техните възможности е дреболия да помогнат на Земята. Сами ни принудиха да направим това.

— Всеки свят влиза в Сянката по свой начин… — отговори тихо Келос. — Някои с поклони и молби. Други с труд и старание. А някои… с кражба или грабеж. Няма от какво да се притеснявате.

Маша се сепна. Дори и да имаше нужда да говори, за да успокои нервите си, тя потисна това желание.

— Ще се приземим до тях — каза Келос. — Трябва да се действа бързо. И без колебания. Пьотър, готов ли си?

— Да.

Не изрекохме нито дума повече. Флаерът летеше, синкавата мъгла угасна, смени я най-обикновен здрач. Под нас започнаха да се точат черни скали.

— Спомням си младостта — каза Келос. Надигна се и сякаш някаква вълна мина по тялото му. Кожата му заблестя със сив, стоманен цвят, очите му сякаш станаха стъклени, дланите му се разшириха, като че ли бе надуваема гумена кукла.

— Ти робот ли си? — извика Маша.

— Киборг — отговори студено Келос. — Киборг, опитващ се да бъде човек.

Флаерът се насочи рязко надолу. Нямаше натоварване — защитната среда компенсираше ускорението. Само скалите започнаха да се приближават стремително.

— Успех — каза изведнъж Маша. Пресегна се, опитвайки се да докосне Келос. Но кабината вече се разтапяше — и ни тласкаше нагоре.

Много интересен начин за десант…

За миг ми се стори, че няма да успея да се преобърна и ще падна с глава върху скалите. Щеше да е страхотен завършек на цялата авантюра.

Но изхвърлилото ни навън поле още не беше приключило с работата си. Превъртя ме, забави движението ми и ме спусна върху камъните — прецизно, с лице към петимата извънземни.

Навярно изглеждаше ефектно…

Бяхме върху тясна планинска пътека. От едната ни страна — стръмен склон, от другата — почти отвесна пропаст. Флаерът преграждаше пътя зад гърбовете ни. Петимата застинали пришълци бяха съвсем близо до нас.

Не, кожата им се оказа не черна, а тъмносиня. Блестяща, сякаш лакирана. Очите им — фасетъчни, с големината на чашка за кафе, бяха неподвижни, хипнотични. Като че ли имаха по една става повече на крайниците.

Дали изобщо произхождаха от хората?

Стоях най-близо от всички до извънземните. Вървящият най-отпред със Зърното в ръце беше на малко повече от метър. Огненото кълбо пламтеше като откъсната от небосклона звезда. Студен, ослепителен огън…

— Дай ми го — казах аз, протягайки ръка. Разбира се, глупаво беше да се надявам на компромис. И все пак бях длъжен да го кажа. — Дай ми го. На нас ни трябва повече.

Устата — тясна и беззъба — се отвори. Сега говорехме на един и същ език — Сянката не отказваше на никого този подарък.

— Не.

Усетих мирис. Лек, кисел. Не знам как можеха да се потят с тази подобна на хитин кожа. Но това беше мирис на страх.

— Така или иначе ще го вземем — казах аз. — Ще получите ново. Дайте го.

Пришълците нямаха дрехи. Само люспести ремъци, като от змийска кожа, омотани около тялото им. Ремъци, пълни с джобчета, гнезда, калъфи…

Тънките лилави ръце се плъзнаха по ремъците…

— Наведи се! — изкрещя Маша.

Не се наведох, а скочих напред, хванах извънземния със Зърното и се предпазих с него от останалите. Борехме се, балансирайки на огневата линия, и никой не се решаваше да стреля.

— Това е наше! — закрещя пришълецът. — Наше. Това. То. Наше…

Оказа се по-лесно да го поваля, отколкото да изтръгна Зърното. Паднахме — и над главите ни се разрази буря. Огнени завъртулки, лекото потракване на автомата на Маша. Търкаляхме се по камъните, все по-близо до пропастта, а спътниците ни изясняваха древния въпрос — кой е прав и кой има по-голямо право.

Битката се оказа кратка. Почти едновременно двамата с пришълеца спряхме да се борим, обзети от едно и също желание — да видим резултата.

Трима синьокожи лежаха проснати на земята. Вероятно Маша се беше справила с тях — не се виждаха рани.

Келос и последният останал пришълец се бяха приближили един към друг. Пред Келос трептеше бяла светеща стена — силов щит. Пред извънземния — същата стена, само че жълта. Изглежда, не бяха успели да пробият щитовете си, и сега само се блъскаха. Кой кого ще избута… от пътеката в пропастта…

Нямах съмнения какъв ще е изходът от битката.

Крачка по крачка извънземният отстъпваше към пропастта. Лицето на Келос сега беше изгубило всякакви емоции, беше станало безжизнена металическа маска. Крачка. Още една.

Пришълецът се олюля на ръба на пропастта. Той също знаеше това, което бях разбрал и аз — че е обречен. И също като хората не възнамеряваше да се предава.

Жълтият щит се сви в точка, отстъпвайки. Ударът на Келос като исполински чук изхвърли извънземното от пътеката.

Но миг преди това пламтящата жълта точка проби белия щит и се вряза в човека.

Изкрещях, виждайки как единственият ни съюзник пламва. Огънят го изгаряше отвътре; синьокожият пришълец вече беше изчезнал, носеше се безшумно надолу, но огънят не възнамеряваше да гасне.

— Келос! — Маша хвърли автомата и скочи към него. Келос отстъпи, сякаш го беше страх да не я изгори. Падна на колене.

Огънят все пак се добра до теб, киборг, опитващ се да бъдеш човек; човеко, роден войник… Съдбата ще те застигне, колкото и да се криеш от нея. И ще платиш всички натрупани дългове…

Погледнах поваления враг. Във фасетъчните очи, където нямаше и не би могло да има чувства, беше застинало отчаяние. Ударих главата на пришълеца в камъните — веднъж, втори път. Очите му помръкнаха.

Едва тогава си позволих да се хвърля към Келос.

Огънят утихна. Келос лежеше неподвижно, само дясната му ръка потрепваше конвулсивно. Тялото му изглеждаше като взривено отвътре, изпъстрено с безброй рани. В някои от тях имаше кръв. В други — блясък на разкъсан метал.

— Келос… — прошепнах аз. — Келос, приятелю мой…

Той беше още жив. И ме гледаше. Без да ме обвинява, без да моли за състрадание — просто се прощаваше.

— Всяко нещо си има край…

— Чуй ме!

— Слушам те…

Хванах го за ръката — тя беше непоносимо тежка. Колко ли тежеше? Колко ли плът имаше в него, и колко желязо?

— Ти си човек…

— Бях…

— Ти си човек, Келос.

— Дори не чувствам болка, Пьотър. Аз… я изключих. Какъв човек може да съм…

— Келос! Чуй ме, проклетнико!

Животът го напускаше с всяка следваща капка кръв, с всеки излязъл от строя механизъм. Какво си беше набил в главата, глупакът? Та само онези от нас, които остават в първоначалното си тяло, ли са хора?! Или тези, които се опитват да бъдат хора?

— Келос, чакат те. Нали си спомняш? Ако не се върнеш вкъщи… жена ти ще тръгне подире ти.

— Тя е готова за това.

— Не решавай вместо другите! Никога не решавай вместо другите!

— Нищо не ме задържа, Пьотър.

Думите му звучаха все по-тихо. Той си отиваше, а аз не знаех какво да му кажа, как да му предам това, в което вярвах, че е спасението, единствено и неизменно, вечната котва на нашите светове…

— Чакат те, Келос. Жена ти те чака. Ако успееш да се задържиш, ще успее и тя.

— А дали трябва?

— Да не си посмял! — извиках аз. — Чуй ме! Аз не знам какво ти е скъпо и какво — не, но запомни едно: порталите са нишка, и докато някой държи тази нишка, докато те чака…

Той се усмихна — и усмивката върху разкъсаното му лице беше подигравателна.

— Теб те чакат, Келос. Повярвай!

— Не решавай вместо другите… никога…

Изправих се.

Погледнах Маша.

— Нищо не можах да направя — прошепна тя. — Пьотър, аз стрелях… но тази гадина имаше силов щит…

Гадина?

Не, разбира се. Те защитаваха своя свят. С това късче щастие, което носеха за него. Ние се оказахме по-силни. Ние победихме. И небесата не се разкъсаха, земята не се разтвори под краката ни. Подареното Зърно не е приказен амулет, който не може да се отнеме. Може, и още как.

Всеки идва в Сянката по свой начин.

Приближих се към неподвижното синьокожо същество. Опитах се да разтворя дланта му и да изтръгна от пръстите му кълбото от студен огън.

Тялото му потрепна. В огромните очи отново проблесна разум.

— Жив е! — извика Маша. — Доубий го, Пьотър!

Синьокожият не се съпротивляваше. Лежеше и тихо скимтеше. Навярно така звучеше техният плач. Само тънките пръсти хрущяха, все по-силно стискайки Зърното.

— Какви проблеми имате, за какво ви е това! — изкрещях аз.

Съществото стенеше, притискайки се в скалата. Светлината на Зърното почти не се виждаше, скрита от дланта му.

— Доубий го! — повтори Маша.

— Ти ще можеш ли? — озъбих се аз. Тя замълча.

— Трябва… — прошепна изведнъж съществото. — Трябва. Много. Много. Трябва. Много…

Накъсаната реч на съществото не беше заради лош превод — сега се разбирахме безпогрешно. Самото построяване на мислите… самата им природа… Те бяха прекалено далечни за нас…

— Лошо… Много. Много. Лошо. Лошо. Смърт. Настъпва. Смърт. Настъпва…

Или аз не можех да разбера емоциите им, или те не можеха да се предадат с тази плочеста уста, и оставаха само думите, безсмислени и жалки, и никога нямаше да успея да го убедя, както не бях успял да убедя Келос, и Келос си беше отишъл завинаги, киборгът беше престанал да си играе на човек, а светът на синьокожите щеше да прекрати съществуването си… Да, аз вярвах, че наистина имат проблеми, може би по-големи от нашите, само че техните проблеми не бяха моя работа, аз бях длъжен да спася Земята…

А тези, които щяха да дойдат след това, бяха свободни да ме благославят или проклинат, да молят за опрощаване на греховете или насмешливо да се усмихват след изчезналата раса… Интересно, от какво зависеше дали ще се разкайват, или усмихват? Как можех да погледна там, напред, в света, който щеше да бъде слънчев и ясен, как можех да видя израженията на лицата им?

Как можех да взема решение?

— Дай — казах аз. — Дай. Трябва. Трябва. Трябва.

Дланта се разтвори. Взех малкото кълбо. Не, оказа се, че не е студено, а топло… съвсем леко затоплено.

И все пак не студено.

Късче мек огън. Зародиш на портал.

Маша въздъхна зад гърба ми. Протегна ръка и я отдръпна. Прошепна:

— О, проклети да са всичките… Хайде, Пьотър, да тръгваме…

Аз не помръдвах. Маша отиде при Келос, наведе се и повдигна тялото. С крайчеца на окото си видях как го дърпа към флаера.

Как го каза, Келос? Всеки идва в Сянката по свой начин? Някои с молба, други — с големи усилия, трети — с грабеж? Няма от какво да се притесняваме?

Погледнах там, където не може да се погледне — в далечното бъдеще. Потомците ми се усмихваха.

— Проклето да е всичко! — съгласих се аз с Маша. Подадох Зърното на синьокожия. Фасетъчните очи проблеснаха и пламнаха, отразявайки светлината му.

— Даваш? Връщаш?

— Връщам. Давам — признах аз.

И хвърлих Зърното в отворената длан. Пръстите алчно се свиха и за миг скриха това, което беше нужно и на двама ни.

Само че светлината не изчезна. В моята длан, като залепено за кожата ми, сияеше още едно огнено кълбенце.

Синьокожият чевръсто отвори длан, сякаш за да се убеди, че не е станал жертва на ловкостта на ръцете ми.

— Едно? И друго? Две? Зърна?

— Две — съгласих се аз.

Страхът ми моментално се върна. Пред мен беше не скимтящ, повален, недоубит враг, а съперник. Сега и аз чувствах топлина в ръката си. Вече не чужда, а своя.

И знаех, че не искам да я давам. На никого.

Както си бях на колене, без да се изправям, заотстъпвах от синьокожия. Той се надигна и извади със свободната си ръка нещо от ремъка.

Проклятие!

Но той не стреля.

Допълзях до флаера. Надигнах се, вкопчен в отвора на кабината. Застинахме — като два уплашени звяра, разкъсали на две плячката, но боящи се, че съперникът ще пожелае да получи всичко. По дяволите, какви представители на разумни цивилизации? Два чакала, биещи се за останките от антилопа, докато лъвът спи…

Ако местните богове не спяха, то те навярно се бяха уморили да се кикотят, докато ни гледат.

С едно движение скочих в кабината и се гмурнах в спасителната мекота на мрака. Видях през прозрачния корпус как синьокожият хукна нагоре по пътечката, под прикритието на скалите.

— Ти му даде Зърното? — закрещя Маша. Разтворих дланите си и тя млъкна. Каза, вече не толкова уверено: — Но аз видях…

— Ние получихме свое, Маша. Свое.

Тя погледна към Келос — към мъртвото тяло, застинало между нас.

— Значи той… напразно?

— Нищо не е напразно.

Разбира се, ние щяхме да получим Зърно и ако Келос не беше с нас. Сигурен бях в това.

Само че щяхме да го получим по друг начин. Именно така, както се готвехме — отнемайки го от други, нуждаещи се не по-малко от нас от Сянката.

— По дяволите… — Маша изведнъж се разсмя, облягайки се на невидимата опора. — Не ми се побира всичко в главата… Та тук нали не умират напълно…

Тя не спираше да се смее, вперила поглед в мъртвото тяло.

— Надявам се, че той вече си е вкъщи. Къпе се след бойните подвизи…

Не я прекъснах — Маша трябваше да се освободи от напрежението. Дори и по този начин. Мъртвите не могат да се обидят. Ако Келос наистина беше оживял като човек — пак нямаше от какво да се обиди. А ако разумът му се беше изкачил на следващото стъпало, то какво го интересуваше сега този задъхан женски смях, готов всеки момент да бъде прекъснат от сълзи…

— Аз също се надявам, че си е вкъщи — казах с вдървен глас. — Добре. Достатъчно, Маша.

Тя послушно млъкна.

— Да. Извинявай. Не е хубаво. Да летим обратно, Пьотър. Трябва да побързаме.

— Умееш ли да управляваш тези апарати?

— Малко. Обясниха ми.

— Тогава карай спокойно, без да се суетиш. Нали няма за какво да бягаме?

Маша смръщи чело.

Вдигнах длани, отворих ги за миг. Червената звезда пламтеше със студената си светлина.

— Ние не сме го откраднали. Получихме свое, и никой няма да рискува да ни отнеме Зърното. В края на краищата… такива идиоти като нас с Келос са рядко явление, дори във вселенски мащаби…

— Дай да видя…

Рязко дръпнах ръката си. Маша ме погледна с недоумение.

— Не. Не бива. По-добре да не изпиташ това.

— Кое?

— Алчността — усмихнах се аз. — Най-голямата алчност. То… то прави така, че да усетиш колко е значимо. Когато вземеш Зърното в ръце, преставаш да се съмняваш дали в него има добро, или зло. Иска ти се да го скриеш… да го заровиш в земята. В своята Земя. За да пусне корени.

Раменете на Маша потрепериха — сякаш по тялото й пробяга хлад, в безсилен опит да се изтръгне навън.

— Аз може би наистина… по-добре да карам флаера — каза тя с променен глас.

 

 

Съмна се.

Изминалата нощ беше побрала в себе си всичко, каквото можех да си представя. Набегът за спасяване на Данилов, битката за Зърното, смъртта на Келос.

Но вече беше отминала. Време беше да се връщаме. Наистина.

У дома.

Долу бяха трима, трима човеци и влечугоидът, и за миг ме обхвана безумната надежда, че Келос се е съживил като човек и се е върнал…

Третият беше Крей.

Измъкнах се от флаера. Маша вървеше на крачка зад мен, метнала автомата си с насочено напред дуло. Охрана… Изведнъж се почувствах стар, много стар, по-стар от дядо, по-стар от Келос и Крей, по-стар от Изначалната Земя.

— Взехте го — каза Крей. — Все пак го взехте.

Приятно е усещането, че и те грешат.

Разтворих длан и поднесох Зърното към него. Нямаше да го докосне, знаех това…

Крей мълчеше, загледан в огненото кълбенце. Зърното променяше цвета си, като ставаше ту оранжево-жълто, ту огненочервено, ту опушенопурпурно.

— Значи така? — попита Крей.

— Така — съгласих се аз.

Той погледна дядо:

— Както разбирам, Андрей, ти се връщаш на своята планета?

— Да — отговори мрачно дядо. Ох, щях да си изпатя за това, че му се е наложило да се разправя с Крей в условията на недостиг на информация.

— Тогава ще имаме време да си довършим спора.

Сега дойде ред на Маша. Крей я погледна с голяма топлота:

— Отиваш ли си?

— Разбира се.

— Стори ми се, че нашият свят ти допадна. Сгрешил ли съм?

— Не, но…

— Няма нужда да се оправдаваш. Излишно е. Ти имаш познания за техниката на Лигата. Ще ви дадат кораб.

Маша безмълвно наведе глава.

— Крей, в нашия флаер е тялото на Келос.

Лицето на Крей потрепна.

— Наигра се все пак… Не се безпокойте. Ние ще погребем тялото.

— Той ни помогна да влезем в Сянката.

— За човек на неговата възраст е вредно да се умира.

— Понякога е полезно, за да си останеш човек! — не издържах аз.

— Кой знае? — сви рамене Крей. — Във всеки случай той постъпи, както искаше. За последен път изигра ролята на благодетел… за цяла планета.

Може би в думите му имаше някаква истина. Не знаех за Келос нещата, които бяха известни на Крей. Спорът им беше продължил с векове, и сега Крей се опитваше да намери изход за Сянката, а не се криеше в пасторален свят.

И все пак аз само се усмихнах на тези думи, без да откъсвам поглед от Крей. Той отмести поглед, когато срещна усмивката ми. Стиснах бавно пръсти, скривайки Зърното, и едва след това попитах:

— А нима това е малко, Крей?