Сергей Лукяненко
Звездната сянка (18)

Глава 3

Вечерите тук са красиви. Под това небе — вече алено, покрито с паяжина от облаци, осеяно със звездни искри — човек трябва само да се наслаждава на живота. Лесно можех да си представя тук познатите ми момчета от грузинския филиал на „Трансаеро“ или нашите пилоти — печащи шишчета, пиещи бира и сухо вино, пеещи под съпровода на китара, разменящи разбираеми само в тясна компания шеги…

Размечтах се.

Странно, но мълчалият почти през цялото време, спокоен като танк Келос леко и незабележимо се вля в редиците ни. Сега в градината от едната страна на масата седяхме дядо, аз, Маша, Карел и Келос. А от другата, подчертано в самота — Крей Заклад, сътрудникът на Лигата.

— Длъжен съм да ви обясня някои неща — каза Крей. Той поглеждаше ту Келос, ту дядо. Сякаш подчертаваше кои смята за най-авторитетни събеседници. — Тук можеха да се съберат няколко души, представляващи ръководството. Но това би било обикновена формалност. Аз съм сам, но ви моля да повярвате, че моите решения са общи решения на Търговската лига.

— Вярваме — каза дядо. — Продължавай.

Той седеше повече от тържествено, прегърнал с едната си ръка Маша, а с другата държеше димяща лула. Заблуждавай някой друг, мой млади дядо. Виждам напрежението в очите ти.

— Търговската лига се отнася със симпатия към всякакви разумни раси. Както към хуманоидни, така и към други живи форми… — Учтиво кимване към Карел. — И ще се радваме на контакти със Земята, с Конклава, с геометрите. Обаче…

Разбира се. Никога нищо не минава без „обаче“.

— Всички предишни опити да се създаде алтернатива на Сянката, основани на силата, се провалиха безславно. Ето защо ние не вървим по този път. Ние създаваме мирна търговско-културна алтернатива. Рано или късно — той погледна дядо — тя ще стане преобладаваща в Галактиката. Разумът затова е и възникнал, за да взема решения, отговарящи на осъзнати потребности, а не да се подчинява на животинската страна на личността…

Дядо се прозина демонстративно.

— Затова — Крей леко повиши глас — Търговската лига не предприема никакви силови намеси — с изключение на случаите, когато се извършва посегателство върху интересите й…

— Няма да ни дадете кораб — каза дядо. — Нали? Правилен ли е преводът?

— Абсолютно. — Крей оставаше напълно добродушен. — Вие не сте свят от Сянката. Засега.

— Те няма и да станат свят от Сянката, ако не им се помогне сега — изрече тихо Келос. — Ще унищожат планетата им. Завинаги. Заедно с милиарди разумни същества.

Крей леко потрепна, но отговори с пълна убеденост:

— Неизброимо множество разумни същества са загинали безвъзвратно. Или поне безвъзвратно от наша гледна точка. Това, уви, е суровата истина за историята.

— Но сега имаме шанс да поправим ситуацията — отбеляза Келос. — Ако два-три тежки кораби на Лигата се появят близо до Земята, това ще предотврати намеренията да бъде унищожена. Защо да не…

— Защото тогава бихме се превърнали в нова Империя. Във втори Кристален алианс!

Те се пронизваха с погледи през масата.

— И ти ще допуснеш те да загинат? — попита Келос.

— Ние не сме богове. И не се натискаме да станем такива!

— Тогава молим Земята да бъде приета в Сянката! — прекъсна внезапната им престрелка дядо. — В такъв случай ще можете ли да ни помогнете на законни основания? Ще се намерят ли любители на приключения?

— Ще се намерят. Но вие още не сте в Сянката. И това е главният проблем…

Крей ме погледна:

— Пьотър Хрумов, доколкото знам, именно по твоя вина Земята е подложена на опасност?

Какво можех да отговоря? Да, навярно. Конклавът е изплашен от това, че хората вече са влезли в контакт с геометрите. А хората — това съм аз. Горкият малък Конклав, той се бои от клетите малки геометри… и не спира погледа си върху ядрото на Галактиката. Защо, между другото, Конклавът не е организирал експедиция дотук? Знаят ли какво ги очаква тук? Досещат ли се?

— Да. Аз съм виновен. И моля да ми помогнете.

— Ние никога не сме приемали никого в Сянката — отговори беззлобно Крей. — Общоприето е да се смята, че Лигата си сътрудничи със Сянката и в същото време се опитва да я измести… Че Лигата монтира портали на нови светове и се готви да започне да разпространява своите тунели… Нещата не стоят така. Някога живи хора са летели на тромави кораби от планета на планета и са монтирали портали. Това време си е отишло заедно със съответните хора и кораби. Сега всичко е различно. Вече от стотици години. Когато същества от нов свят дойдат на някоя планета от Сянката — те вземат решение. Порталите… аз не знам какво представляват те сега! Те имат свой разум. Това е нещо повече от живот. Това е Бог — в примитивното разбиране на понятието. Ние виждаме външните прояви на порталите… — Той кимна с глава, безпогрешно посочвайки края на гората.

Да, аз го виждах. И всички го виждахме — нещо, променена материя, изкривено пространство, това петънце земя, където чакаше порталът…

— Ние приемаме гости тук — усмихна се Крей. — Ето… като вас. В уютни къщички, в комфортни гнезда, в просторни аквариуми. В човешки облик и във всякакви други форми. Това е дребна работа. Не е важно дори това, че сме на Изначалната Земя. Само символът, само знакът на извора… Тук идват представители на нови раси. И получават портали. Сами! Ние сме само превозвачи.

Потръпнах при тези думи.

— Получават портали — и ги превозват до своя свят. Това е всичко. Ние им помагаме, но не раздаваме места в Сянката. Това не ни е подвластно.

— Защо тогава и ние да не получим портал? — възкликна Маша. — Крей, обяснете! Вие се държахте толкова добре с нас… благодаря ви… но сега над света ни е надвиснала заплаха! Смъртоносна заплаха! А на вас това ви се струва като шега! Защо?

— Нещата опират само до вас. Не бих искал да казвам това… — Крей изглеждаше смутен. — Но… ако не искате Сянката… ако молите за нея само от страх, а не от любов…

— Защо всички богове са толкова жестоки? — попита рязко дядо. — А, Крей? Защо всички те искат да ги обичаме искрено и чисто, да си бием челата в земята, да им принасяме в жертва децата си, да им благодарим за страданията? Не, не обичаме Сянката! Но ние не сме цялата Земя! И ние дори сме готови да приемем Сянката!

— Значи не сте готови. — Гласът на Крей потрепери. — Не мога да ви дам отговор. Не знам каква е причината. Може би в това, че вие така и не се събрахте заедно…

— Двеста хиляди планети! И на всяка от тях — хиляди портали! Как да намерим Данилов? — изригна Маша. — Какво искате? Гласуване и пълно единодушие? Всички ние като един ви умоляваме да ни приемете в Сянката… Саша може да е къде ли не! Да се вози в каруца с пътуващи актьори. Да чука наложници в харем! Да воюва на страната на някой цар, да се учи да управлява вашите звездолети! Откъде да знаем?

— Вие не трябва да знаете — отговори тихо Крей. — Не трябва. Точно в това е работата… Гледайте…

Той не помръдна, не каза нищо. Просто във вечерния въздух се разнесе светлина — и ние видяхме…

Скали. Черни като нощ — макар че там в момента беше ден…

Изображението плуваше, преминаваше през нас. Усещането за присъствие беше пълно — сякаш ни бяха пренесли през пространството и ни бяха увесили във въздуха над скалите, над някакви сгърчени фигури…

— Те дойдоха при нас почти преди месец… — каза Крей. — Дълго време се ориентираха в обстановката, още по-дълго се събираха заедно. И ето… сега те ще получат портал. Сигурен съм. Прекалено често съм виждал това…

Фигурите, проснати върху черните скали, не бяха съвсем човешки. Да, две ръце, два крака, глава, две очи… Големи фасетъчни очи.

— А това е самостоятелен клон на еволюцията — съобщи Крей с лек упрек. — Те не произлизат от Изначалната Земя… като вас…

Фигурите ту стържеха камъка с дългите си тънки пръсти, ту гледаха нагоре — към небето, към нас, невидимите наблюдатели.

Нечовешки поглед, насечени движения, и в същото време — пронизваща, нечовешка красота. Кожата на съществата беше синкавочерна, те се сливаха с мъртвия камък и всичките стържеха по него, почукваха, молеха…

— Тяхното поведение… е само форма — поясни рязко Крей. — Изражение на стремежите им. На тях им е нужна Сянката. Нуждаят се от портал.

Нещо се случи. Камъкът се пукна, къс от скалата се срути. Звук — пронизващ, изпълнен с нечовешка радост и ликуване. Ръце, протегнати към блещукащо пурпурно, мъничко като вишна кълбо. И тишина — почти свещена тишина. Фигурите се изправиха. Пет тънки, високи нечовешки същества тръгнаха по скалите — и в ръцете на едно от тях пламтеше огнено зърно, по-ярко от дневното слънце.

— Те получиха портал — изрече спокойно Крей. — Това е всичко. Сега ще започне пътят им в Сянката. С всичките му минуси… Но ако бяхте видели как живеят те… какво са направили с планетата си… щяхте да разберете, че това е благо за тях.

Изображението помръкна. Отново бяхме в градината… и не знаех какво чувстват останалите. Аз изпитвах само завист. Може би за това бях мечтал цял живот… да вървя, носейки в ръце зародиш на портал, врата към други светове. И нека в тези светове да са цялата болка, всички пороци, цялата глупост на Вселената — но ако поне един от хилядите светове отговори с добро… даде убежище на бездомно дете, къшей хляб на беден поет, справедливост на някой унизен…

— А вие казвате „как да получим портал“…

Да вървиш по Земята — с пламтящо огънче в ръце. Да пуснеш зърното в пръстта и да видиш как разцъфтява наоколо безплътният портал. Океан от възможности. Океан от свобода.

— Чакайте. Надявайте се. Ако порталът ви е нужен, ще го получите…

— Крей! — Гласът на Келос разкъса миража. Той се изправи. — Опомни се! Те не са готови! Те са само деца, те са още бебета, историята им е искрица светлина в мрака! Корабите на нашата раса са кръстосвали хиляди години Галактиката, за да засяват семената на живота. Те не могат да приемат всичко така изведнъж. Трябва да им се даде време, да им се помогне. Безкомпромисността на младостта, как не можеш да разбереш? Ти!

— Да, аз, безсмъртни Вожде!

Крей скочи и направи подигравателен поклон.

Всичко, което исках и можех да кажа, молби и проклятия — всичко изхвърча от главата ми. Пред нас се разиграваше финалът на древна драма.

— Да ни извинявате, Вожде! Лигата няма да тръгне по пътя на Кристалния алианс.

— Крей Заклад, когато те измъкнах от чумната барака, теб, сополивото хлапе, не мислех дали си прав, или не, и струва ли си животът ти…

— А ето това вече наистина си ти, Вожде!

Къде изчезна цялата му учтивост и невъзмутимост! Двама души, чиято възраст се измерваше с векове, се ругаеха като пияни младоци!

— Благодаря! Когато ме разпъваха с дибата, Вожде, аз не те издадох. Когато горях въстаниците живи — бавно, Келос, както ти заповяда, за да не си и помислят да се върнат в родния свят — аз не се поколебах! Знаех — само ти си светлина в мрака, само ти имаш право да решаваш къде е доброто и къде — злото. Ние вървяхме по твоя път — и затънахме в блатото. Така че сега вървим в друга посока! Желая всичко най-добро на тези хора — но няма да ги ощастливя насила! Извинявай, Вожде! Ще наредиш ли да си подам оставката? Или да се застрелям?

— Късно е да се застрелваш!

Тишината ни удари по-болезнено от вик. Крей и Келос замълчаха по команда.

— Лигата взе решението си — каза тихо Крей.

— В теб не е останало нищо човешко — отговори Келос.

— Келос! Ти ли го казваш?

— Вашите планове са пълна глупост. Вие също сте част от Сянката… при това не най-добрата й част.

— Те имат възможност…

Не го изслушах. Станах, отблъснах ръката на дядо, който се опита да се вкопчи в коляното ми. Дръж се, старче. Дръж се, моля те.

Побягнах.

Порталът сияеше в тъмнината. Наблизо, съвсем наблизо…

— Пьотър!

Бягах, а клоните ме удряха през лицето. Порталът беше все по-близо.

— Пьотър! — Тласък в рамото. Келос ме догони. — Стой! Никога няма да се върнеш! Спомни си какво ти говорих! Пьотър, няма да тръгна след теб!

Той едва не налетя върху портала. Успях да се спра и да го ударя — или ми позволи, или и неговите бойни рефлекси не бяха всесилни. Келос падна на самата граница на измененото пространство, до линията, отвъд която го чакаше бъдещето — ослепително и нечовешко.

— Почакай — помолих го аз. — Това е моят път.

Крачка — и бяло сияние в очите.

Колко боли, когато те проумяват.

 

 

Съвзех се и чух врещенето на куалкуа. Вече станалите обичайни вопли.

Пьотър! Пьотър! Пьотър!

— Не викай…

Думите заседнаха в гърлото ми. Устата ми беше натъпкана със сняг. Бях проснат в подножието на хълм и даже си спомнях смътно как падах, преобръщайки се по преспите, и крещях от болка, когато се натъквах на скритите под снега камъни…

Рецепторите ти са потиснати. Възстановяват се увредените ти тъкани.

Куалкуа не остана спокойно за дълго.

Пьотър! Пьотър!

— Млъкни…

Надигнах се — цялото ми тяло беше изтръпнало. Ако това беше след потискането на рецепторите на болката, то какво ми имаше?

Охо!

След като погледнах към склона, се изпълних с уважение към куалкуа. Да се сглоби клетото ми тяло след такова падане — това е работа за сърдечно-съдов експерт. Бях се търкалял надолу повече от двеста метра по наклон, който не би се осмелил да щурмува и най-безумният алпинист. Или поне при такива метеорологични условия.

Започваше виелица. Не, грешка — не започваше, тя живееше тук. Вятърът не беше силен, но не ме напускаше неуловимото усещане, че не престава по цели седмици. В очите ми се забиваха дребни снежинки. В небето унило висеше мътен червен слънчев диск.

— Ей, куалкуа, помниш ли „Свеж вятър“? — попитах аз. — Дали случайно не сме при геометрите?

Силата на тежестта и съставът на атмосферата са различни.

— Аха. Благодаря.

Може би съм пълен идиот. И за наказание сега ще получа кратък и безсъдържателен живот в снежна пустиня… за няколко часа, чак до вкочаняването.

— Тогава подскажи има ли тук живи същества?

Куалкуа не отговори веднага. Едва ли използваше само моите органи на осезание, по-скоро гледаше и със своите очи, получаваше информация по всички недостъпни за мен пътища.

Да. Обърни се наляво. Още. Стоп. В тази посока, около един километър.

Колкото и да гледах, не можех да видя нищо.

Но сега вече нямах друг изход. Когато първо действаш, а после мислиш, не очаквай нищо добро.

Тръгнах по снега. След като беше изпълнил молбата ми, куалкуа утихна. Но не преставаше да работи с тялото ми — чувствах как се връща чувствителността ми и същевременно усещането за студ ме напуска. Странно усещане — нещо вече преживяно, дежа вю… Не, това все пак не беше светът на геометрите. Разбира се. Но цялата Сянка, погледнато реално, беше само бягане в кръг. Безкрайно повтаряне на отдавна изиграна пиеса. Единственият изход е да престанеш да бъдеш човек. А какво да направя, ако не искам? Лесно им беше на философите, психолозите, писателите да размишляват за съдбата на човечеството. Ще загине, ще се развие, ще продължи нататък, ще премине в следващ етап… Не искам! Аз не искам! Но няма изход, и значи ще си бия главата в скалите на Изначалната Земя, ще стържа за някое зрънце-портал, ще се унижавам и ще моля — макар такова спасение да ми е омразно…

Отпред край снега се мярнаха тъмни сенки. Спрях се и разтрих изтръпналите си ръце. Като че ли се виждаха кули. И бараки. Дежа вю. Здравейте, гъвкави приятели…

— О…

Потрепнах от звука, разнесъл се съвсем наблизо, и приклекнах. Стон?

Не.

О, родино моя,

свободна, волна…

Това приличаше по-скоро на песен. Сякаш някой, лишен от слух и глас, мърмореше вкаменени от студа думи.

Свободна, велика…

Разгледах певеца. Превита, покрита със сняг фигура с огромен, затрудняващ движението кожух. Не изглеждаше човекът да е премръзнал. Седеше на някакъв дръвник, с лице към бараките и кулите, и мърмореше, мърмореше без никаква интонация, преминавайки от песни към неразбираеми оплаквания…

— Студено е… по дяволите… студено е.

Хората, които си говорят сами, винаги са ми внушавали странна симпатия, примесена със съжаление. От добър живот няма да тръгнеш да търсиш събеседник в себе си — това е страшен събеседник, безпощаден.

Звънко хрущене — сякаш разгръщат замръзнал на студа найлон. Сумтене — човекът беше отхапал замръзнала храна. Сумтене.

Бавно се приближавах към него откъм гърба му. И когато стигнах на една крачка разстояние, видях блясък на метал. На коленете на изгладнелия певец лежеше оръжие — автомат с къса цев. Застинах.

Охранител. Само охранител.

Ако се беше оказало, че това е гъвкав приятел, щеше да е по-лесно. Доста по-лесно. Ако седеше мълчаливо или се разхождаше, също щеше да ми е по-леко. А така… да нападна в гръб непознат човек, обгърнат в неудобна дреха, тихичко гризящ парче замръзнало мазно месо. Не исках.

Вдигнах ръка и се поколебах за миг. Те не умират напълно. Трябва да помня това. Не биваше — защото това оправдава всичко, което на човек може да му хрумне, това е най-страшният дар на порталите — всепозволеността. Но трябваше — защото бях длъжен да продължа нататък…

Охранителят се обърна. Успях да видя обърканото му грубо лице, отварящата се за вик уста — и нанесох удар. Кожената шапка смекчи удара, но или се бях постарал здравата, или противникът се оказа слабичък. Мъжът рухна безмълвно в снега.

— Спокойни сънища — прошепнах аз, докато вдигах автомата. — Дано да ти се присъни друг свят — топъл, нежен — и да отидеш в него.

На десетина метра от него се натъкнах на бодлива тел. Пет нишки, обгърнати от сняг, заради което бяха добили вид на коледни гирлянди.

— Действай, симбионте — казах аз. — На онзи свят ще се разплатим…

Когато пръстите ми се покриха с черна блестяща кора, аз докоснах ледения метал и скъсах една подир друга петте жици.

Добре поне, че не бяха под напрежение. И нямаше никакви датчици. Всичко беше отвратително примитивно.

Вярваш ли, че си дошъл на мястото, което ти трябва? — попита куалкуа.

— Да.

Запромъквах се през преспите, но тук поне бяха отъпкани пътечки. После забелязах един детайл, отличаващ това място от санаториумите на геометрите. Малко по-надалеч, зад нова бодлива тел, се издигаха заводски корпуси. Характерни очертания, изпускащи пара комини, проблясваща слънчева светлина в широките прозорци. Не — изглежда, тук не се занимаваха с изравняване на бреговата линия или други видове преливане от пусто в празно.

Вървях напосоки и без изобщо да се крия. Със сигурност ме бяха видели от стражевите кули, но не бяха заподозрели, че съм външен.

Ден. Лошо беше, че е ден. Заводът работеше. Не ми се искаше да претърсвам всички цехове. Нямаше да мине много време и щях да се натъкна на куршум. Възможностите на куалкуа не са безгранични, а този порив, който ме беше превел през портала, можеше и да пресъхне. Впрочем, заводът вероятно работеше денонощно…

Влязох в първата попаднала ми барака. Охрана не се забелязваше. Вътре беше топло, едва светеха жълтеникави крушки. Вонеше. Много силно вонеше на немити тела, цигари и сгурия, тежка, мазутна, като на железопътна гара.

Насочих автомата към тавана и застинах за миг. От двуетажните легла, направени от нерендосано, почерняло от мръсотия дърво, се разнасяше равномерно хъркане.

Колко си приличат оръжията — във всички светове.

Натиснах спусъка и в тавана се удари огнена струя. Това беше огнестрелно оръжие, само че куршумите се взривяваха при удар в препятствие. Таванът пламна като звездното небе, което блести толкова впечатляващо над Сянката.

— На крака! — закрещях аз.

Затворниците се посипаха долу. Плъзнах поглед върху уплашените лица — прости, глуповати, такива ги има колкото щеш на майчицата Земя.

Защо за нас майчицата е Земята, а за геометрите — Слънцето?

Един от тези нюанси, които е невъзможно да се предадат с думи…

— Данилов! — изкрещях аз. — Саша!

Затворниците отстъпваха от мен и се струпваха в ъгъла на бараката.

— Саша! — повторих аз, като забих в тавана още един откос. С трясък се посипаха искри.

— Пьотър?

Разходих се из бараката с автомат под мишницата. Приседнах на едно от леглата. Браво на Данилов, поне беше успял да си извоюва долно легло.

— Здрасти, Пьотър — каза той.

Лежеше върху грубо вълнено одеяло. Облечен със синкавосив гащеризон, с груби кубинки.

— Ставайте, полковник — казах аз. — Помощта дойде.

Данилов ме гледаше в очите.

— А къде са твоите ешелони с керосин, момче?

— Никъде. Ставай. Няма никакви ешелони, Саша. Нямам намерение да те откупвам.

— Това е несправедливо, Пьотър.

— Разбира се. — Нямах намерение да споря. — Няма справедливост и няма да има. Взимам те оттук. Ако се наложи да убия стотина охранители — ще ги убия. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти. Пьотър, ние сме пленници на своята съдба. Разбираш ли?

— Не. Не ми пука какви са сънищата ти.

— Пьотър… всеки плаща своите сметки…

Нима това беше Саша Данилов? Всеобщият любимец? Покорителят на женски сърца и примерният съпруг? Пример за подражание на младите пилоти. Герой от Кримската война…

— Всеки плаща дълга си. Ставайте, полковник. Родината се нуждае от вас.

— Знам цената си, Петка. Трийсет цистерни керосин.

— Мазут.

— Керосин, Петя… Изтребителите се зареждат с керосин…

Хванах Данилов за яката и го разтърсих.

— Осъзнай се, войнико!

Как да те пречупя, полковнико от ФСБ и преуспял превозвач Саша Данилов? Как да те измъкна от кошмара, от света, където си и престъпник, и герой, и палач, и жертва? Как да те пречупя — заради теб самия? Заради Земята?

— Никой не ни е обещавал справедливост, Саша…

— Именно…

Той лежеше на нара, отпуснат и невъзмутим. Отстояващ правото да бъде в кошмара си. В своята лична и заслужена каторга.

— Саша…

Готов бях да плача от безсилие и ужас. Всичко беше напразно. Способен бях на какво ли не, за да намеря полковник Александър Данилов. Само че за него този свят беше единственият правилен и единственият реален. Свят, в който той плащаше не само за въздишката на плазмения заряд, превърнал в прах „Хетман Мазепа“, символа на украинските военни амбиции, но и за онези хора с нашата кръв, за които никога нямаше да се отворят порталите…

Да, Саша, ти си военен престъпник. Какво да се прави. И аз щях да стана такъв, ако се бях родил малко по-рано. И също щях да се превивам така от срам и отчаяние, без да знам как може да се обича родината — която все още е готова да плати, но вече не е готова да защитава…

— Саша…

Какво можех да му кажа? Че на възраст може да ми е баща и никога няма да мога да стана негов приятел. Той е едновременно и предател, и съратник. Боец и престъпник, кавалер на Ордена на славата и неуспял да стане подсъдим в Лондонския трибунал, където американците с такава свята радост осъждаха на смърт руснаци и украинци…

Александър, несъстоял се победителю, как да ти обясня това, което разбрах аз? Как да ти разкажа, че светът е студ и сивота, огън и бич, но въпреки това той трябва да се обича, сякаш е елей и аромат на рози? Как да ти внуша, че разплатата и наградата отсега нататък ще са винаги с нас, че няма нужда да се играят отново старите игри? Той не е Кай, а аз не съм Герда, дошла в палата на Снежната кралица…

— Саша, ние се събрахме заедно. Всички.

Той кимна мълчаливо.

— Дядо получи ново тяло. Представяш ли си?

Лека искрица на смайване в очите.

— При това младо тяло. Сега той изглежда по-млад от теб. Ще го закъсат клетите му опоненти… дядо винаги е казвал, че не му остава достатъчно живот, за да победи. Сега има време за всички победи на света.

— А Маша?

— Залепи се за него — радостно потвърдих аз. — Което и трябваше да се очаква. Мисля, че не е за дълго, но сега тя не прилича на себе си.

— Аз също.

— Ти приличаш. Само че стига си се излежавал. Ставай. Порталът не е далеч, но нямаме много време.

— За какво?

— Да получим зародиш на портал и да го пренесем на Земята. Силните всеки момент ще вземат решение за унищожаването й…

— Силните…

— Хайде, ставай де! Ставай, войнико! — Вече не изисквах, а молех. — Саша! Хайде! Искаш ли да изпозастрелям всички тук, докато се размърдаш? Ще ги изпозастрелям, не се съмнявай! На кулите стоят само онези, на които им харесва да са там!

— А на наровете лежат онези…

— Решавай, Саша! Трябва сам да поискаш да си тръгнеш. Не мога да те накарам насила…

Той мълчеше.

— Хайде! Спомни си за Земята! Жената, децата, корабът! Що за душа имаш!

Не знам коя дума свърши работа. Едва ли „жената“. По-скоро „децата“. Или „корабът“.

Данилов се надигна с пъшкане, седна на нара. Погледна другарите си затворници и се извърна.

— Далече ли е порталът?

— Ще се добереш!

— Аз нямам симбионт, Петя. Може да замръзна по пътя.

— Значи ще намерим някой охранител и ще го помолим да сподели дрехите си.

Данилов въздъхна.

— Млад си ти, Петя. Млад…

В гласа му имаше лека завист. И все пак той стана.

 

 

Чакаха ни.

Всички освен Крей.

Огънят гореше, дядо седеше и разбъркваше съчките с димяща пръчка. Маша беше полулегнала, облегната на него. Изчислителят се беше изтегнал в краката й. Келос беше застинал встрани с каменно лице.

Каква спокойна, идилична картина…

Нашата поява от портала изглеждаше като великолепен контраст към нея. Аз мъкнех Данилов, който подскачаше на един крак и ругаеше, та пушек се вдигаше. Разкъсаният, облепен със сняг гащеризон беше напоен с кръв.

— Невъзможно — каза Келос. Пристъпи към нас и застина пред петното на портала.

Дядо и Маша изтичаха вътре. Подхванаха Данилов и го повлякоха към огъня. Мен дядо ме удостои само с един поглед — благодарен, но бърз, сякаш изобщо не се е съмнявал, че ще се върна и ще го доведа.

— Раниха ли те? — попита Маша. Тя влачеше Данилов с ловкостта на опитна санитарка.

Данилов се намръщи и премълча.

— Никой не го е ранил — казах аз. — Скали. Лед. Саша падна… добре поне, че не се преби.

— Защо трябваше да ме мъкнеш към този портал? — озъби се Данилов. — Какъв алпинист се извъди… Да бяхме взели кола…

Не си направих труда да отговоря. Ясно, че така трябваше да постъпим. Да откраднем всъдехода на охраната, да тръгнем по целината към следващите портали. Но аз бях обзет от идиотското усещане, че трябва да минем през същия портал, от който дойдох.

Келос отмести Маша и седна до Данилов. Полковникът промърмори нещо и утихна, вторачен в извънземния. Келос бързо опипа крака му.

— Нищо страшно. Няма счупвания.

— Знам… — Данилов отмести ръката му. — Благодаря.

— Дядо — попитах аз шепнешком. — Кажи, беше ли сигурен, че ще намеря Саша?

— Да.

— Защо?

— Ти си свикнал да довеждаш нещата докрай.

— Това не е отговор.

Дядо въздъхна.

— Добре. Ти не познаваш поражения, разбираш ли? Ти дори не си имал в живота си нормални счупвания. Пожелаваш нещо — и го постигаш. С детско простодушие и увереност, че светът е познаваем докрай. Умееш да убеждаваш себе си, че взетото решение е единственото правилно и несъмнено изпълнимо. Това е всичко. Навярно някой път това ще ти донесе болка, Пит. Но засега ти достатъчно вярваш в себе си и достатъчно силно се отдаваш на замисленото, за да можеш да минаваш през порталите. По-добре от нас, по-добре от повечето местни.

Не знам дали сериозно го мислеше или се опитваше да изкара, че всичко е защото съм късметлия. Получаваше се прекалено елементарно — като в стария филм, където героите можеха да минават през стени, стига да вярват достатъчно силно в това.

— Работата не е в мен, дядо. Не само в мен. Ако Данилов не искаше да го измъкнат… ако вие не ни чакахте…

— Да. Разбира се. Ти се плъзна по невидимата нишка, която ни свързваше. Може би твоят приятел е прав… ние сме прекалено самотни тук, за да се изгубим наистина. Нас ни е страх. Нас просто ни е страх.

— Но сега…

Дядо сви рамене. Маша бинтоваше крака на Данилов. Той мълчеше и слушаше Келос, който имаше забележителен талант да се сближава с хората.

— Дядо… — казах аз, чувствайки нещо нередно. — Какво става?

— Всички сме заедно — отговори дядо.

— И?

— И аз питам същото! Къде е порталът? Разтвори се, земя, появи се, синьо сияние! Дайте ни врати към вашия свят! Приемете невежите и неразумните!

Дядо се обърна и сложи ръце на раменете ми. Каза тихо и навъсено:

— Ти си умник, Петя. Гордея се с теб. Обичам те. Ти наистина си способен да минеш през огън и вода заради приятелите, измъкна предалия те Саша… нека позная отведнъж… от концлагер? Да, и всички ние сме герои от главата до петите. Дайте ни портал!

Всички мълчаха. Всички слушаха дядо.

— Само че бедата е в друго! — повиши глас той. — В действителност ние не искаме този портал. Крей каза истината — страх ни е да станем част от Сянката. И значи ще седим тук до посиняване, докато не проумеем… докато не решим, че на света няма нищо по-правилно и по-естествено!

Келос се надигна безшумно и се отдалечи от огъня.

— Ще ни се наложи да чакаме дълго, Петя… боя се, че ще е дълго. И тук нищо не може да ни помогне. Нито на нас, нито на Земята.

— Ще ми обясните ли какво става! — изрева Данилов.