Сергей Лукяненко
Звездната сянка (11)

Глава 3

Мъчих се с екрана десет минути, като наблюдавах ту глупави състезания — бягане по пресечена местност, ту няколко варианта на концерти — Сняг напълно правилно ги беше охарактеризирал като самодейност. А после се досетих да поискам от екрана обратна връзка.

— Изпълнено — съобщи екранът с мек женски глас.

Веднага се развеселих. Сега можех да се надявам, че на молбата ми да видя етапите на развитие вече няма да ми показват съревнованието на отбори със смесен състав, от едногодишни бебета до грохнали старци. Този свят явно изпитваше слабост към спортните игрища и непрофесионалната естрада. Най-бездарната земна певица или посещаващ тренировки по самоотбрана юноша биха сложили всички в малкия си джоб…

— Искам да се запозная с историята на планетата — помолих аз, като се настаних в креслото.

— Обобщен курс?

— Да.

— Обща продължителност?

— Ъъъ… около един час.

— Само документални материали? Допустимо ли е да се използват игрови сцени или реконструкции?

— Да, ако са достоверни.

— Подготвяне…

Това не беше просто телевизор, разбира се, а нещо от рода на мрежовите телевизори, каквито сега има във всяка къща в Щатите, а и в Русия вече се срещат често. Представих си как компютърът търси за мен файлове по цялата планета, формирайки личен рекламен клип, и поклатих глава.

Огромно прахосване на ресурси. При такава достъпност на информацията, при такова развитие на техниката — да се води отегчителна война? Отдавна една от страните би трябвало да е победила!

Куалкуа, компютърната система, с която общувам сега, може ли да е онзи същият разум, който те е проумял?

Не — отговори симбионтът кратко и с явно презрение.

Колко сме горди…

— Информационният курс е подготвен.

— Покажи го.

Осветлението в стаята намаля. Изведнъж усетих, че изображението се излива от екрана и заема всичко наоколо.

— Обучаващ режим — предупреди ме екранът.

Наоколо беше космосът. Само че не онзи, който наблюдавах от илюминаторите на кораба. Космосът на ядрото — звездно безумие, пулсиращи огньове. И диск на планета под мен — неволно свих крака. Креслото беше последният предмет, който усещах реално.

— Откриването на планетата. Реконструкция.

Плувам към планетата. Ето че вече съм в атмосферата, нося се над повърхността. Абсолютно позната местност — блатисти морета, джунгли.

— Първото колонизиране. Преди десет хиляди триста и шест години.

Преглътнах буцата в гърлото си. Какво?

До появата на градовете-държави в Двуречието, до Ранното царство в Египет остават още пет хиляди години.

Цивилизацията на Сянката вече съществува и заселва Вселената.

— Колонизаторският кораб на Изначалната Земя. Реконструкция.

Да можеше това да го видят силните раси…

Насред джунглата, в кръг изпепелена земя стои метална грамада. Висока може би четиристотин метра. И това безумие каца на планети?

— Първият град. Запис в архивите на Изначалната Земя.

Ето това дядо щеше да го хареса. Къщи, пътища, поля. Носят се коли — между другото, с колела. В далечината — полуразрушеният, по-точно — полуразглобеният конус на кораба. Точно така. Когато в детството ми разглеждахме с дядо вероятните варианти за колонизиране, се спряхме на тази възможност. Корабът трябва да се използва като основа за развитието на индустрия. Метал, при това готов за производство. Механизъм с многоцелево предназначение. Двигатели, с които да се изпепели джунглата. Оранжерии, в които да се отглеждат посеви. Каюти — като временни жилища.

— Първият град. Разкопки.

Да. Ето това дядо не биваше да го вижда. Ръждясал метал, едва различаващи се в подложения на ветровете камък контури на стени, паметник. Виж, паметникът се беше съхранил прекрасно, той изобразяваше мъж с победоносно изражение на лицето и страховито оръжие в ръката; жена, притиснала се към него — тя беше самото въплъщение на нежност и любов; дете в ръцете й, гледащо с любопитство напред. Здрав паметник. Добър метал. Изобщо не проумявах как се е съхранил десет хиляди години.

— Първият град, триста години след началото на колонизацията. Реконструкция.

Къщички, дребни и жалки. Няколко каменни здания, покрити с метал. Покрай мен преминава човек с ризница, стиснал копие в ръка. Някаква жена, карикатурно наподобяваща изобразената в паметника, се покланя ниско на стража… На мястото на кораба — пирамида от пръст, изкуствено създадена планина, по склона на която пълзят точки. Планината е увенчана с храм, обвит с метал. Изображението плува към мен, нося се към храма. Човек с пищни дрехи стои, вдигнал високо познатото ми вече оръжие. Пред него са проснати поклонници…

— Първият град. Хиляда години след началото на колонизацията. Игрова сцена, картина „Обречените“.

Джунгла. Само джунгла. Различават се очертанията на планината, но нищо в нея не издава изкуствената й основа. А пред мен стои човек… мръсен, космат, гол, с груба тояга в ръцете. Можеше и да не ме предупреждават, че сцената е игрова. Всичко е прекалено картинно, в най-лошите традиции на Холивуд. Храстите се размърдват, разтварят се. Показва се звяр. Не много страшен — размерите и видът му напомнят за пума. Навярно и човекът смята така — замахва с тоягата, изкрещява заплашително. Но зад гърба му изведнъж изскача втори звяр. Викът прекъсва. Кръв.

— Край на първата колонизация.

Нима дядо беше прав и този начин на колонизиране — с отделни кораби, без развита връзка с метрополията — е обречен на провал? Или ми подхвърляха това, което бях готов да видя и да приема…

— Втора колонизация. Преди четири хиляди години. Реконструкция и записи от военните архиви.

Може би местността беше същата. Само че не можех да я позная. До хоризонта имаше стъклена блещукаща повърхност, от нея леко се подават метални куполи.

— Военна база на Втората империя. Реконструкция. Архивните записи са по-недостоверни.

Охо!

Небето е облято в огън. Небето гори. Над равнината — отблясъци от силови полета. Отнякъде се появяват стремително движещи се силуети на кораби.

Ето това е битка. Първите фараони и цар Хамурапи са обяснявали на поданиците си, че именно те владеят вселената. Носели са се на бойни колесници, отдавали са се на любов и лакомия, припряно и глуповато са се молели на многобройните богове.

А истинските богове са водели своите малки звездни войни.

— Военна база на Съюза на развитието. Преди четири хиляди години. Архивните записи са недостъпни.

Още по-интересно!

А на външен вид — абсолютно същото. Равнина. Стъкло, метал, камък. Кораби. Огън.

Изгледах цялата история на войната между Съюза на развитието и Империята на тази планета. Изглежда, на всеки петдесет-сто години я завладяваше ту едната страна, ту другата, без тя да се променя особено. Имаше малка игрова вметка — същността й се свеждаше до любовта на имперски офицер-контраразузнавач и юноша, агент на Съюза за развитие. Да, именно любов. Нормална любов — офицерът беше жена. Застаряваща, и, честно казано, проклета, но много обаятелна. Даже се увлякох от сюжета на петминутния клип и се улових, че ми се иска да догледам филма до края.

Третата колонизация се беше осъществила преди две хиляди години. Започнах да се запознавам с нейните плодове…

— Трета колонизация. Преди две хиляди години. Реконструкция и архивни записи.

Този път не показаха кораби. Просто градове — при това много. Променяща се природа — джунглите вехнеха пред очите ми и се сменяха от доста симпатични гори. Калните морета се разчистваха, по тях започваха да плуват корабчета и яхти. Неволно започвах да се любувам на случващото се — планетата ставаше пред очите ми не просто симпатична, а истинско райско кътче. Заради това ли воюват? Та те са луди, тези зеленокожи еколози!

— Влизане в Сянката. Преди хиляда и петстотин години. Архивни записи.

Потрепнах.

Като че ли нищо не се беше променило. Демонстрираха ми абсолютно същия пейзаж… Стоп! Порталите!

Почувствах ги, както стрелката на компас усеща магнитния полюс. Същите онези „участъци с поглъщане на енергия“, за които говореше корабът на геометрите. Разхвърляни навсякъде петна.

И нищо друго.

— Преди хиляда двеста и шест години. Появата на зеленото движение. Реконструкция, игрови записи, игрови сцени.

Повече не се спомена за Сянката. Сякаш първото й споменаване беше напълно достатъчно и само безнадежден идиот би могъл да попита за това. Тъпо гледах изказващите се еколози, оплакванията по повод на „първобитната ендемична среда“, експериментите за създаване на резервати за реликтови форми на живот. После започнаха експерименти за приспособяването на човешкия организъм към първоначалната биологична среда. Няколко пъти показваха митинги, прерастващи в стълкновения и побоища. Коментарите бяха много сухи и спокойни. Усещането беше, че всички данни са подбрани без никаква тенденциозност. И зелените бяха прави в нещо — на планетата би могъл да възникне собствен разумен живот, но след като средата му е била унищожена, трябвало да се съхрани колкото се може повече от останалото, а може би и самите хора да се впишат в опустялата екологична ниша. Глупост, разбира се, но напълно благородна. После, някак много рязко, количеството на зелените нарасна. При това дотолкова, че броят им стана съизмерим с този на хората, които не желаят промени. През цялото време не ме напускаше усещането, че жените на планетата са заети единствено с раждане — явно населението нарастваше с ненормални темпове. Градовете се разширяваха, обособяваха се зони с обикновени хора и със зелени. После беше достигнато някакво съгласие и двете части от населението се отделиха една от друга. Зелените — на северното полукълбо, технократите, както предпочитах да ги наричам — на южното. Първоначално това намали напрежението. Двеста години — взаимни подигравки, закачки, контролиране на собствената територия, създаване на военни формирования. Даже имаше откъс от игрова комедия, в която двете страни изглеждаха еднакво глупави, но общо взето невинни. Понякога се споменаваше за Сянката, но винаги в контекст и объркано, нещо от рода на: „ние сме най-уникалният свят в Сянката“ или „какво е уникалното в нас в сравнение с другите светове на Сянката?“. После зелените, приключили с преправянето на континентите и крайбрежните зони, се заеха с океаните. И в този момент проблемите избухнаха с пълната си сила. Океаните обхващаха цялата планета. А местната флора и фауна, които изглеждаха изтрити от лицето на планетата, започнаха с лекота и нетърпение да завземат пространство. Появиха се взаимни упреци. Самолетите на технократите изпепеляваха упорития чужд живот покрай границите си, зелените го „сееха“ покрай своите граници. И имаха доста по-големи успехи. Във всеки случай океаните вече бяха приведени към състоянието си от времето на първата колонизация. Край.

Филмът свърши, илюзорният свят около мен се разсея. Отново седях в стаята пред включения екран.

Така, информацията е получена. Сега да се опитаме да се ориентираме в нея. Ако отхвърлим цялата лирика, като запомним, между другото, че в личния си живот обитателите на Сянката се държат като най-обикновени земни хора, с прилична доза мелодраматизъм и напълно здрави емоции, какво ще остане? Има — или е имало — метрополия. Онази същата Изначална Земя…

— Информационен курс за Изначалната Земя — помолих аз.

— Няма данни.

Ха!

— Никакви ли? — попитах тъпо аз. Машината размишлява известно време.

— Само косвени. Изначалната Земя е родина на човешката раса. Този тезис се среща, формулиран по различни начини, в игровите сцени и архивните данни.

Така, какво още може да се изстиска от филмите? Империята…

— Информационен курс за Втората империя и Съюза за развитие — изрекох аз, вече досещайки се за отговора.

— Няма данни.

— А косвени?

— Две политически сили, водили активни действия за господство в Галактиката. Първо споменаване — преди около четири хиляди години, последно споменаване — преди около две хиляди години. В отделни периоди за по-прогресивна се е смятала Империята, в други — Съюзът за развитие.

— Ти — от вълнение започнах да одушевявам машината — демонстрира игрови сцени за Втората империя и Съюза. Това също е информация.

— Игровите сцени са недостоверни, защото си противоречат. Те не могат да служат за основа на образователен курс.

Логично. А ако се подходи от друг ъгъл…

— Информационен курс по други планети от Сянката!

— Няма данни.

— Имаш данни само за тази планета?

— Да.

Прекрасно. Всички сведения за живота извън пределите на планетата са само косвени. Това не е просто изолация, това е някакво равнодушие… Но нали Сняг е дошъл от друга планета! Онези… Дъгоцветни мостове… Значи има връзка. Просто никой не се нуждае от тази информация?

Смайващо. Да имаше поне елементарно любопитство. Как живеят събратята в звездната империя… Дори и да не се нуждаят от търговия и обмяна на знания, в тях не може да няма любопитство!

— Какво представлява Сянката? — попитах аз.

— Обществено-политико-икономически строй, който е основа на съвременната цивилизация.

И това е нещо. Значи оттук ще започнем. Фашизъм, комунизъм, технокрация. Сянка.

— Кога е възникнала Сянката?

— Преди около хиляда и петстотин години.

— С какво се различава Сянката от предишните начини на живот?

— Сянката осигурява пълна свобода и щастие на всяка отделна личност. Сянката предоставя неограничени възможности за развитие и усъвършенстване на всеки индивид.

Да, бе. Умиращата от глад и жажда зеленокожа девойка насред луксозната затворническа килия. Продължаващата хиляда години война!

Зададох още няколко въпроса, но или не намерих точната формулировка, или обучаващата система наистина нямаше конкретните отговори. Оставаше ми само да се надявам, че в обещаните от Сняг книги ще има нещо по-смислено. Плаха надежда, естествено. Ако информационната система не можеше да даде отговори, от книгите можеше да се очаква още по-малко…

Какво беше другото особено в разказаната ми история на планетата?

Общо взето се забелязваха странни темпове на развитие. Ако началният етап изглеждаше като въплъщение на човешките представи за звездна експанзия, то по-нататък ставаше нещо непонятно. Да допуснем, че в период на звездни войни науката може и да забави развитието си. Постоянно отклоняване на ресурси, масово унищожаване на населението, периоди на деградиране на цивилизацията… Съмнително, но допустимо. Но след това! Преди две хиляди години тази планета е била колонизирана, на нея се е създало напълно жизнеспособно общество. После тя е влязла в Сянката… и сякаш всичките й пътища за развитие са били отрязани. Война — на равнището на съвременните земни технологии. Бит — общо взето на същото ниво. Населението явно е престанало да се увеличава. Колко километра джунгла изминахме — абсолютно диви, пусти земи, ненужни никому, освен на зверовете? Градът край базата изглежда като обикновено малко провинциално градче. Какво, да не би цялата им енергия да отива за вяли сблъсъци със зелените, спортни състезания и музициране?

Никога не бих го повярвал! Възможно е и това да устройва част от обитателите. А и любителите на остри усещания като Сняг биха приели такъв живот с удоволствие. Но нали има и други. Израстват деца, които мечтаят за звездни полети… децата не може да не мечтаят за звездите. Сред тълпата самодейни актьори ще се надигне глас с такава сила и красота, че за миг ще стане по-неуместен, отколкото перла в оборски тор. На местните учени ще им омръзне да изобретяват само нови оръжия и средства за биологична война.

Този свят би се разкъсал на части, за десетина години би се разкъсал. А те живеят така вече от хилядолетие!

Като наяве си представих дядо. Предишния. Още в човешкото си тяло. Дядо се усмихваше иронично, дядо знаеше отговора. Беше го разбрал още на планетата без слънце. И отговорът не му хареса, но въпреки това напираше да мине през портала…

Станах и се приближих към прозореца. Постарах се да гледам без напрежение, вяло и отпуснато. Получи се — почти веднага видях порталите. Един — веднага отвъд оградата на базата. Останалите — по-надалеч, край града.

А защо не работи транспортната мрежа? Пренесе ме послушно на тази планета… между другото, защо именно тук? И къде отидоха останалите? При зелените? В друга база? Или на друга планета?

Нямаше отговори. Значи щеше да ми се наложи да питам живите хора. С риск да изглеждам като човек, питащ: „Защо дишаме?“, „С кое отверстие на тялото поемаме храната?“. Въпреки това щеше да ми се наложи да питам.

— Пьотър.

На вратата стоеше Галис.

— Аклиматизира ли се?

Свих рамене.

— Видял си пленницата — констатира капитанът. — Какво си мислиш? Че сме жестоки садисти?

— Не знам — отговорих честно аз. — Вашата война…

— Сега е и твоя.

Премълчах.

— Да, ние съзнателно поставяме пленниците в максимално неприятни… за тях… условия. — Галис въздъхна, разходи се из стаята. Погледна накриво работещия екран. — Запознаваш се с историята… Браво… Да, Пьотър, на мен също ми е неприятно, че тази клета глупачка умира от глад пред подноса с храната. Че стои на пръсти, страхувайки се да докосне килима, който за нищо не й е виновен. А какво да правим? Ще подскажеш ли? Благодарение на Сянката ние завинаги загърбихме логиката на бързите решения. Загубихме тази съблазнителна възможност… Само ако знаеше колко бих искал…

Той прехапа устни.

— Питаш се защо не летя? Защото няма да издържа. Няма да се огранича с патрулиране. Ще изпепеля целия им континент.

Галис говореше напълно сериозно. И някак веднага повярвах, че това е възможно. Един пилот с един самолет… да изпепели цял континент. Почувствах се зле. И в същото време Галис ми стана доста по-симпатичен.

— И те разбират това… — каза замислено Галис. — Обидно е, разбира се, че всички тези ненормални са се събрали при нас. Но какво да направя? Тук е моят дом. И той ми харесва. Аз не съм Сняг… той няма корени и няма да има. Ще повоюва, ще похапне, ще премине с гордо вдигната глава покрай възторжените девойки…

— Той говореше така за Лайд — неочаквано защитих Сняг аз.

— Лайд беше съвсем клиничен случай — лесно се съгласи Галис. — Веднага разбрах, че няма да се задържи дълго при нас. Нужни му бяха по-големи мащаби. Преди полет блокирах тежкото въоръжение на неговата „делта“.

Галис седна в креслото и ме погледна изпитателно. Нещо го притесняваше.

— Така че какъв изход имате? — попитах бързо аз.

— Да се държим — отговори Галис с лекота, сякаш беше очаквал този въпрос. — Рано или късно зелените ще се пречупят. Ще разберат, че мечтата им няма да се осъществи тук. А половината свят няма да ги устрои. Нека мигрират и да търсят щастие на друго място. Малко ли планети има?

Кимнах неуверено.

— А ти какво търсиш тук? — попита внезапно Галис. — Като че ли не ти се воюва много… Още по-малко си те представям в града. Обясни, момче. За какво си мечтаеш?

Изглежда, сега ще ми обяснят, че не искат да ме виждат в своите редици…

— Честно ли?

— Разбира се — усмихна се капитанът.

— За щастие на моята планета.

— Е… — Галис поклати глава. — Ама че задачка. Добре, да допуснем, че си по-умен от всички останали. Всички на твоята Земя грешат. Само ти си прав. — Той се усмихна, като човек, казал смайващо изящна шега. — Тогава какво търсиш при нас? Тук няма щастие за теб. Самонадеяно е да го кажа… но нали го виждам!

— Ако знаех какво търся… — прошепнах аз.

Галис кимна.

— Вярвам ти. Ето какво ще те посъветвам, Пьотър… мини през портала.

Предложението да се махам от планетата беше изказано.

— Аз вече минах.

Галис потри брадичката си:

— Тогава не знам… тогава не съм прав. Какво пък. Да се доверим на Сянката.

— Да се доверим — изрекох аз предпазливо. Хайде! Кажи още нещо!

— Да вървим, ще ти покажа делтата — предложи Галис. — Докато си тук, ще работиш наравно с момчетата. Може и да намериш себе си…

В последната му фраза нямаше никаква увереност.

 

 

— Много хора ли има в базата? — поинтересувах се аз по пътя към хангара. Тази пустота ми изглеждаше странна…

— Сега — никой освен нас. А изобщо — триста двайсет и шест души.

Охо. У мен вече се създаваше усещането, че всички военни действия се водят от десетина фанатици… След кратка пауза Галис добави:

— Без теб. Засега няма да те броя, става ли?

Както искаш… Дали ще ме броиш или не, аз съм си чужд тук.

Вратите на хангара се разтвориха пред нас. Галис се спря за миг:

— Ти не си свикнал с мисловното управление?

— Не.

— Добре. Кодът на входа е „тревога“.

— Ще го запомня — отговорих аз, вглеждайки се с любопитство в осветената вътрешност на хангара. Помещението не беше голямо, а и стоящите вътре самолети не се отличаваха с големи размери. Малко по-дребни от земните изтребители. Очевидно ги наричаха делти заради триъгълната им форма. Открояваха се малките дебели крила, кабината беше скрита от огледален капак. „Делтите“ стояха направо върху плоските си кореми, не забелязах никакви колела или подпори.

— Както разбирам, самолетът ти е непознат — отрони Галис.

— Напълно.

— Този ще бъде твоят. — Капитанът отиде при най-близкия апарат, потупа го по гладката обшивка. — Всички машини тук са нови. Кабината ще се отваря на думата… на думата „гост“.

Преглътнах подигравката.

Галис чакаше и аз казах тихо:

— Гост…

Огледалният похлупак се стопи, превърна се в блещукаща еластична лента. Лентата се плъзна надолу като език на метален звяр.

— Влизай — предложи ми иронично Галис.

Стъпих неуверено на гладката повърхност и се приготвих да се изкатеря нагоре. Не се наложи — лентата потрепна под краката ми и буквално ме набута в кабината. Загубих равновесие и рухнах в широкото кресло. То моментално се раздвижи под мен, заемайки формата на тялото ми. „Стълбичката“ вече се трансформираше обратно в похлупак. Отвътре той беше идеално прозрачен.

— Е, как е? — попита отдолу Галис.

— Много любопитно — измърморих аз. Интересно дали ме чуваше.

Кабината беше много малка, в сравнение с нея в разузнавателния кораб на геометрите беше направо просторно. Имаше пулт… а на него — две фунии с живачносребриста течност!

— Ще се оправиш ли с управлението? — поинтересува се Галис. — Или отново непозната система?

Може би той все пак ме подозираше? С рязко движение мушнах дланите си в терминала. Пробождаща болка. Кратко виене на свят. Буквално почувствах как делтата се слива със съзнанието ми.

Пилот?

Да.

Каква ли беше степента му на разумност? Какво беше това — кастриран компютър на геометрите, пълноценна личност, примитивна управляваща система?

Ние сме единни.

Единни сме — съгласих се аз.

Последва нещо като пропадане — лавина от звуци, образи, усещания. Не, делтата не беше разумна. Само придатък към тялото… но какъв придатък!

Виждах през стените на хангара. Усещах движенията на колите по улиците на града. Чувах дишането на Галис и шумоленето на клоните по дърветата. Светът стана огромен, достъпен, подвластен на мен. Дори в кораба на геометрите нямах такова усещане за сила… И в същото време нещо оставаше отсечено от мен, недостъпно. Например звездите. Сякаш „делтата“ живееше с половината си сила.

— Не мога да контролирам напълно машината — казах аз. Не с устни, а през металното тяло на самолета. Думите ми се разнесоха из хангара като възмутен рев. Галис се намръщи.

— Мери си силата, Пьотър. Да, част от функциите са блокирани. Не съм съвсем сигурен в теб. Но имаш достатъчно възможности за бойно патрулиране.

Не обръщах внимание на думите му. Искаше ми се да пробвам поне силите, които бяха на мое разположение. Да се задвижа… да излетя… да пронижа небето с тежък удар, мачкащ скалите, изпаряващ водата…

— Достатъчно. Като начало е достатъчно. Излизай.

Искаше ми се да възразя. Не с думи, а с действия. Да полетя през крехкия таван, да се насладя на подвластната ми стихия…

Опомних се в последната секунда. Галис, изглежда, очакваше точно такава постъпка. Със съжаление, почти с физическа болка се изтръгнах от прекалено могъщата за мен делта. Светът с беззвучен вопъл се сви в малка точка от кабината. Треперех; креслото, което ме беше обвило с пашкула си, бавно се отпускаше.

— Излизай! — повтори Галис.

Кабината неохотно се отвори. Надигнах се, с удоволствие срещайки погледа на Галис, излъган в своите надежди. Плъзнах се надолу по еластичния език на трапа.

— Хубав самолет, капитане. Благодаря.

Галис мълчеше.

— Нещо не е наред ли?

— Сигурен бях, че няма да го удържиш — каза капитанът много спокойно.

— Защо?

— Той много се застоя. Половин година в хангара, без полети, без пилот. Делтата е създадена за битки, тя оказва натиск на съзнанието.

— Защо? — попитах тихо аз.

— Ако беше излетял, аз… щях да го спра. — Галис ме гледаше в очите. — Не се нуждаем от пилоти, неспособни да контролират повереното им оръжие.

— Добър си, както изглежда.

Сам не забелязах кога бях започнал да говоря с капитана със същата интонация като Сняг.

— Все някой трябва да е добър — отговори ми Галис в същия тон. — Хубаво. Доволен съм, че се справи. Сега запомни. Това е твоят самолет. Ти си мой пилот. Аз съм твой цар и бог. При тревога заемаш мястото си в машината за две минути. Седиш в кабината и чакаш. Получиш ли задача — изпълняваш я. Не те съветвам да разширяваш рамките на заповедта, още по-малко — да не я изпълниш. Може да ти простя някое нарушение. Но може и да не ти простя. Никога няма да знаеш до какво ще доведе постъпката ти.

Той се извърна и излезе.

Прекрасен инструктаж.

Чудничък свят.

И най-страшното беше, че слушах тези думи едва ли не с радостен трепет!

Какво се казваше там за Сянката? Пълна свобода и щастие? Неограничени възможности за развитие и самоусъвършенстване?

Дядо, как ми липсваш…

И не такъв, какъвто си станал сега — ехиден циник, заточен в чуждо тяло. А предишния. Като в детството ми. Дори и да преследваш собствените си цели, но винаги готов да помилваш, да утешиш… и да дадеш отговор. На всеки въпрос.

Напразно кокетничеше, дядо. От теб би излязъл великолепен наставник. Може би затова толкова не обичам геометрите — защото във всеки от тях виждам теб. Нали има един такъв безпощаден наркотик — любовта. Особено любовта на истинския наставник. И може колкото щеш да говориш, че наркотиците са зло, но опиташ ли веднъж някой от тях, си обречен. Дори да се откажеш от сладкия опиум, дори да го проклинаш, ще си спомняш, ще се гърчиш от мъка в желанието си отново да опиташ — безгрижната еуфория на тревата, буйното всемогъщество на екстазито, душевната проникновеност на алкохола… топлата ласка на спомените…

Затруднявах се да разбера Сянката, защото дядо вече знаеше отговора. Не ми се искаше да поглеждам с незащитени очи онова, което на него предварително не му е харесало в Сянката.

А освен това ми се искаше — до треперене в коленете, до буца в гърлото — това, към което бях привикнал в детството си. Простота и яснота на света. Безгранична свобода — макар и в рамките на една отделно взета килия. Не можех да стана самостоятелен. Както казваше наставник Пер, единствената ми истинска жертва… „от теб ще излезе прекрасен наставник“. Да, навярно. Или вечен възпитаван, или вечен възпитател. Това е едно и също.

Да съм пилот на „делта“, бурмичка в една вечна война — това е същата работа. Строгият и добър капитан Галис, чието доверие вече ми се искаше да заслужа… Усещането за подвластната ми сила — макар и за момента орязана с негова заповед… Нима целият свят се състои от два типа хора — наставници и подчинени; едните, които мъдро наставляват, и другите, които радостно се подчиняват? И целият живот е само мятане между двете крайности, от роля в роля, от робство в робство? Дете — родител, началник — подчинен… ха, привет, Ерик Берн, ти в нещо си по-умен от Фройд… сексът бледнее пред сладката жажда за власт и радостната тръпка на подчинението… бледнее или става още едно полесражение на битката за единствените две възможни роли…

Чак тръснах глава, прогонвайки натрапчивите мисли. Погледнах делтата. Ако сега кажа „гост“, седна в кабината… усетя подарената ми сила…

По дяволите!

Ех, жалко, няма оператори, за да заснемат гневното ми излизане от хангара. Казва се „да избягаш от изкушението“. Така пушачът изхвърля пакета с цигари, спомняйки си до колко часа работи най-близката будка за цигари…

Постоях, примижал на слънчевата светлина, и се опитах да намеря сред редиците от сгради „своята“ казарма. И потрепнах, когато почувствах портала при оградата.

А всъщност защо не…

Този свят не може да ми помогне с нищо. Трябва да си отида оттук. Да търся центъра на Сянката.

След като порталът в джунглата не сработи, дали да не пробвам този?

Побягнах.

Не знаех дали специално са построили базата до портал, или порталът е бил поставен тук по-късно. Нали е невъзможно те да бъдат описани с думи. Освен да се сравнят с поглед, впит в гърба — нещо, което навярно всеки е изпитвал. Като невидимо петно, хвърлено със замах върху решетъчната ограда, върху бетонните плочи, върху ъгъла на сградата. Чужда, стаена, дремеща сила.

Е, отворѝ се пред мен. Нека Галис да връчи делтата на друг пилот, нека Сняг да прочете сам донесените книги и да яде ресторантски гозби, нека зеленокожата истеричка се превива насред „мъртвата“ стая…

Пристъпих към портала.

Като че ли крачките ми звучаха по друг начин, приглушено. Сякаш въздухът беше станал по-гъст. И това беше всичко.

Дотичах до оградата. Вкопчих се в решетката, която не си и помисли да се отвори пред мен. Сега стоях в самия център на портала — но нищо не се случваше.

— Не знам какво да те посъветвам…

Галис стоеше в самия край на портала. Той го чувстваше също толкова добре, колкото и аз. И явно избягваше да пристъпва вътре.

— Почини си. Поживей с нас. Навярно не съм прав… ти ще станеш прекрасен пилот…

Той уговаряше по-скоро себе си, отколкото мен. Отчаяният ми опит му беше направил силно впечатление.

— Искам да си отида! — извиках.

Галис поклати глава:

— Не. Не искаш. Ако го искаше… просто щеше да си отидеш.