Сергей Лукяненко
Звездната сянка (14)

Глава 6

Оказа се, че фенерчето не е проста работа. С него Келос затопли закъснялата вечеря — направо в пластмасовите чинии. Изглежда те по-скоро си играеха на примитивни технологии, тези странни баща и син салджии.

Ометох всичко в чинията си — храната изглеждаше прясна, но сега не ми беше до гастрономични изисквания. Келос ме наблюдаваше безмълвно, а момчето, което под строгия поглед на баща си беше преустановило разпита, вече клюмаше.

— Това е ритуал при нас — каза Келос.

— Кое?

— Да си правим такива пътешествия по цяла седмица. Подарък на сина ми за рождения ден.

Кимнах. Можех само да завиждам на Дари. Навярно и на Келос бяха подарявали такива празници…

— Не. Аз съм от друг свят. При нас… при нас правеха други подаръци…

Погледите ни се срещнаха.

— Не умея да чета мисли. А и това са небивалици. Никога не съм срещал толкова способен телепат. Лицето ти е изразително — веднага се усеща за какво мислиш.

Май се изчервих.

— Просто ми се е налагало да общувам с толкова много хора… млади хора като теб. Извинявай, ако съм те обидил.

— Къде си общувал? — попитах аз.

Келос погледна дремещия си син.

— В армията. На мое подчинение бяха много младежи…

Какво пък, не само той умееше да чете по лицата. Аз също почувствах в него онази сурова властност, макар и скрита под спокойна отпуснатост.

— Говори ли ти нещо наименованието Кристален алианс?

Той се напрегна, докато задаваше въпроса. Поклатих глава.

— Не. Абсолютно нищо не ми говори.

Изглежда, Келос остана доволен.

— Стара история, Пьотър. И почти забравена… освен на някои светове.

Моята поява го беше разтревожила, и то как! Беше разчоплила онези закътани местенца в душата, където човек крие тайните си…

И тези тайни понякога са ужасни…

— Воювал ли си за Кристалния алианс? — попитах аз.

Келос отново погледна към момчето.

— А аз очаквах, че гостът ще разкаже за себе си… — Той се опита да се усмихне. — Страхувам се, че имената, длъжностите и планетите нищо няма да ти говорят…

Погледна към брега — или се измъкваше демонстративно от започнатия разговор, или търсеше нещо. Светът под звездното сияние изглеждаше приказен, и красотата му не беше мъртва, като на блуждаещата планета. Сребристите листа на дърветата се бяха навели над самата вода, трепкаха чудновати сенки.

— Не искам да пропусна пътечката — поясни той. — По нея ще стигнем вкъщи за десет минутки. Ние вече се връщахме, Пьотър. Много е важно празникът да приключи в точния момент, това е най-голямото изкуство. Тогава той се запомня завинаги.

— Винаги ли пътешествате със сал? — попитах аз.

— Не. Миналата година — пеша. Между другото, и тогава срещнахме гост. Но той… той не се задържа тук.

— Случайно да нямате някоя малка война? — попитах аз.

Келос поклати глава.

— Не. И няма да имаме. Никога. Това е много мирна планета.

— Чудесно. Завиждам ви.

— За какво? Ти сега си тук, Пьотър. И никой няма да те изгони, сам разбираш това…

Разбирам? Едва ли. Всички тук са толкова гостоприемни, особено в началото. И всички обичат планетите си. Само че аз вече се страхувам, след предишния свят, че монетата си има обратна страна…

— Кристалният алианс беше чисто силово обединение — каза неочаквано Келос. — Тирания в най-чистия й вид. При това беше изначално създаден в противовес на Сянката.

Той ме погледна в очите, сякаш очаквайки реакцията ми. Аха. Само да знаех как трябва да реагирам.

— Изумително е, че не съм чул нищо за него…

— Ти, очевидно, си много млад. Алиансът на практика се разпадна преди петдесет години. Тогава и аз си тръгнах. Не по своя воля, между другото. Не през портал.

Боже, на колко ли години е? Поне връстник на дядо е. Сърцето ми болезнено се сви — по времето, когато дядо с пъшкане се разхождаше в градината, този як мъж е правел походи със сина си!

— А в най-славните си години Алиансът обединяваше сто и петдесет планети… „Обединяваше“ не е най-подходящата дума. По-скоро „сковаваше“…

Зави ми се свят. Колко свята предполагах, че обединяваше Сянката? Петстотин? Как ли пък не! Ако империя, обединяваща сто и петдесет планети, не е оставила следа в историята… А нали, между другото, съществува и така наречената „граница на Хлистов“ — на името на социопсихолога, установил, че звездна империя, обединяваща повече от седемстотин светове с различна култура, е обречена да се разпадне. И се говори, че според данни от Конклава, и извънземните се съобразяват с това число…

— Ние даже изолирахме порталите на подвластните светове — каза Келос. — Не вярваш ли? Първо се опитахме да ги унищожим… някак наивно. После просто ги ограждахме, строяхме около тях саркофази, капсулирахме ги в пространството… Порталите прорастваха, разбира се, но бавно. Чак накрая се досетихме какви светове ни дава Сянката…

Гледах Келос и разбирах колко ми е провървяло. Страшно ми провървя. Той ще разкаже. Ще ми обясни какво е това Сянката и дали си струва да очаквам помощ от нея…

Все пак ми се беше усмихнал късметът. И, както винаги, възникваше въпросът: дали беше случайно?

— Тате, какво е това саркофаг? — попита сънено с тънкото си гласче момчето. Келос потрепна. Но отговори спокойно:

— Гробница за древни царе. Или за ненужни вещи.

— Нима порталите са ненужни? — Дари вдигна глава и погледна настоятелно баща си.

— Някога ми се струваше, че е така.

Чак се възхитих на начина, по който той общуваше с детето си. Явно не му се искаше да се задълбочава тази тема. И все пак отговаряше ясно и разбираемо, като по никакъв начин не демонстрираше отношението си към темата на разговора.

И тази картина не предизвикваше в мен раздразнение. Може би защото това не беше разговор на наставник с подопечен, а разговор на баща със син.

Страшен е светът, в който предпочитат учителите пред родителите…

— Тате, вече доплувахме! — възкликна Дари. — Тате!

— А, плазма и пепел… Пьотър, дръж пръта! Дари, на руля!

След минута вече тласкаме отчаяно сала по средата на течението. Разбира се, нямаше никаква полза от детето на руля. Само че аз бях последният, който би му казал това. Нека се подхлъзва по мокрите греди с босите си крака и да се подпира в непослушното весло, знаейки, че управлява сала в посока към дома.

 

 

Келос събра багажа в раницата и я метна на рамо. Така и си беше останал по шорти, нощната прохлада не го притесняваше. Дари облече пуловер. Аз стоях отстрани и наблюдавах как се приготвят.

Като че ли се подразбираше, че аз ще тръгна с тях. Или краткото гостоприемство на сала изобщо не предполагаше покана вкъщи?

— Нуждаеш ли се от формална покана? — попита деловито Келос.

Неловкостта веднага се разсея.

— Не е задължително. Сега дълго време няма да можете да се отървете от мен — заявих нагло аз.

Пътечката през гората беше тясна, но се открояваше ясно. Очевидно я използваха често. На десет метра от реката забелязах, че стеблата на дърветата проблясват под звездната светлина леко и искрящо, като покрити с накълцани стъкълца…

— Мама ли е отбелязала пътя? — попита Келос сина си. — Как мислиш?

— Не, аз го направих, преди да тръгнем.

— Браво.

Отново усетих, че завиждам. Само не знаех на кого завиждам повече — на Келос или Дари.

Може би глупавата им Сянка наистина позволяваше да се постигне щастие? Дори и да не е навсякъде… нали идеалното общество не съществува. Може би поне този свят е предназначен за живот.

— Много ли градове имате? — попитах аз кой знае заради каква асоциация.

— Изобщо нямаме градове.

Дари хвана баща си за ръката:

— Тате, а в градовете интересно ли е?

— Според мен — не особено.

— А защо хората на други планети строят градове?

— Страх ги е от самотата.

Момчето замълча за минута. После попита:

— В градовете няма самота, така ли?

— Там само това има. Но не го забелязваш.

Не се сдържах и се включих в разговора със същия детски ентусиазъм като Дари:

— Всички тук ли мислят така, Келос?

— Да. Разбира се.

Дари пусна баща си и хвана моята ръка. Изглежда, се притесняваше да се обръща по име към мен и смяташе докосването за най-добро начало на разговор:

— А ти свикнал ли си да живееш в градове?

— Общо взето, да. Само че баща ти е прав — това не е най-хубавото място за живеене.

— Ти военен ли си? Като тате?

Стори ми се, че Келос ме погледна накриво.

— Воювал съм съвсем малко — изрекох предпазливо аз. — Войната е лошо нещо.

По дяволите, какво съм тръгнал да обяснявам очевидни истини! Неделна проповед за извънземни деца…

— Аха. И тате казва така — съгласи се Дари. — Всички, които са воювали, казват така. Само че кой знае защо те самите са воювали.

Или размишляваше на глас, или иронизираше съвсем не по детски.

— Пьотър, а като си бил малък, не са ли ти казвали, че войната е лошо нещо? Ето, татко са го учили да е войник — и той е воювал.

— Дари, не досаждай на човека…

— Не ви ли е интересно да разговаряте с мен? — попита момчето.

Въздъхнах.

— Интересно ми е. Дари, като бях малък, ми казваха, че войната е лошо, но неизбежно нещо. Че ако искаш мир, трябва да се готвиш за война. И че понякога трябва да воюваш за своята истина.

— За да направиш щастливи всички — каза подигравателно Келос.

— Не. За да защитиш себе си. От тези, които искат да те направят щастлив.

— Сигурен ли си, че Кристалният алианс не е преминал и през твоята планета? — поинтересува се Келос. — Чувал съм такива думи от…

Той се сепна.

— Какво е това Кристален алианс? — незабавно попита Дари.

— А ние почти пристигнахме. — Този път Келос игнорира въпроса. — Бягай да събудиш мама.

Излязохме от гората. По-точно — не излязохме напълно, а гората просто оредя, превръщайки се в нещо като добре поддържан парк. Отпред, сред дърветата, се виждаше къща — на два или три етажа, но с огромна площ. В нея имаше нещо от старите английски вили — мрачната строгост на линиите и напъните да прилича на крепост.

— Кристалният алианс… — започна настоятелно момчето.

— Дари, ще ти обясня после. Хайде, върви.

Момчето премина в бяг и се изгуби сред сенките на дърветата.

— Май казах нещо, което не биваше — прекъснах мълчанието аз.

— Не. Аз… омекнах. Отдавна не съм общувал с военни… още по-малко — с такива, които идват направо от фронта. Не искам да говоря за това пред Дари. Разбираш ли?

— Не съвсем.

Келос въздъхва.

— Трудно е да се излезе от романтичния образ на войната, Пьотър.

— Достатъчно е да участваш в нея.

— Възможно е. Но аз не искам Дари да започне да си мечтае за военна кариера.

— Та нали при вас не се воюва?

— При нас! Пьотър, нима не разбираш?

— Не говори изобщо за такива неща — предложих аз. — Нека момчето мисли, че светът е нещо добро и прекрасно.

Някой би се обидил от такъв съвет. Но Келос само поклати глава:

— Ето на това вече нямам право, Пьотър. Защото ще бъде лъжа. И ако трябва да съм честен… не съжалявам за времето, прекарано в Алианса.

— Ти знаеш какво чувстваш — признах аз. — Нищо чудно, че момчето ти се е заинтересувало…

— Да, очевидно. Може би ми е провървяло. Не ме екзекутираха въстаници… като момчетата от Трета специална бригада на Галеон. Не ме е изтезавало собственото ми контраразузнаване, когато Алиансът започна да се разпада и тръгнаха метежите. Не съм горял в изтребител, уцелен от топлинен лъч… Мен само…

Тонът му беше такъв, сякаш Келос се готвеше да каже „разстреляха“. Но не успя да довърши.

В тъмния силует на къщата пламна жълтият правоъгълник на отваряща се врата.

— Келос!

— Това е, ще отложим военните спомени — каза бързо Келос. Тръсна рамене, настанявайки по-удобно набързо метнатата раница. — Че иначе наистина ще започнат военни действия.

 

 

Не се случва често веднага да започнеш да се чувстваш уютно в чужд, напълно непознат дом. Това зависи и от домакините, и от самия дом… впрочем, домът е само отражение на домакините. По-ярко и честно. Никакви думи и усмивки не могат да помогнат да се усети топлината, ако вещите съхраняват студенина.

Тук имаше достатъчно топлина за всички.

Изпитах много странно усещане от съпругата на Келос, която се казваше Рада. Външно изгледаше съвсем млада жена, може би даже прекалено млада, за да има десетгодишен син. Но вече разбирах, че е безнадеждна работа да се гадае възрастта в Сянката. Може би и затова се чувствах така, сякаш общувам с умна, красива и добра, но абсолютно нереална жена. Сякаш гледаш кинозвезда от корицата на списание… не можеш да разбереш къде свършва животът и къде започва изкуството.

А домът живееше чрез стопаните си. Буквално се беше просмукал с тях, гледаше през очите им — и през детските рисунки на стената, много симпатични акварели (бях сигурен, че ги е рисувала Рада), и със снимките на сурови, но красиви пейзажи — тук също нямаше съмнения в това кой е авторът. Искаше ми се да се настаня в креслата, масите ме караха да седна да ям и да пия, книгите — прекалено много книги — ме приканваха да ги прочета. Или някаква сянка от моя дом живееше в къщата на Келос, или бях прекалено изтощен, но когато прекрачих прага, съвсем забравих за Земята, Конклава, геометрите. По-точно — постарах се да забравя. Бях на гости, при това на гости при стари и добри приятели.

Отказах да вечерям, но от разговора може би не бих се отказал. Обаче човек трябва да има чувство за мярка. Умореният Дари се носи десетина минути из къщата и Рада го сложи да спи. След като изпих чаша горещ екстракт от някакви треви, който тук играеше ролята на чай, отидох в отредената ми стая. Навярно това също беше местен ритуал — глътка чай с домакините. Културите, имитиращи патриархалност, се отнасят с много любов към ритуалите, някога бяхме разисквали това с дядо…

Не ми бяха останали сили за душ, така че съблякох дрехите си и си легнах. През отворения прозорец се виждаха пламтящите звезди.

Интересно, каква ли е икономиката тук? Едва ли „комунизмът“ на геометрите — там при всеобща ситост хората се задоволяваха със стаи-килии. Очевидно нещо по-реално, както на планетата на зелените… Колко ли струва тук такава къща?

Дали мога да намеря работа, която ми допада и да придобия подобно жилище? Или първо трябва да повоювам стотина година за Кристалния алианс… добре де, Кристалният алианс се е разпаднал, да повоювам за Стъкления, Калаения или Дървения… а после може и да се наслаждавам на покоя?

Пьотър, ти си неадекватен.

Изглежда, проумяването не се беше отразило на куалкуа по най-добрия начин. Той се опитваше да контролира мислите ми.

— Разкарай се.

Пьотър, ти забравяш защо си в този свят.

— Куалкуа, страх ли те е, че ще плюя на всичко и ще остана да живея тук?

Симбионтът мълчеше.

— Не се бой — казах аз, гледайки през прозореца. Нощният ветрец развяваше края на прозрачната като тюл завеса. — Няма да остана. Помня кой съм. Помня Земята.

Земята е прекрасна планета — изрече изведнъж куалкуа. — На нея има множество места, които не отстъпват на този свят по красота и удобство за живеене.

Засмях се.

— Сега на пътеводител ли ще се правиш? Зарежи. Няма да оставам тук. Келос, навярно, е заслужил тези гори, красивата си съпруга, пътешествията със сина си, уютния дом. А аз не. На мен тук ми е хубаво… много хубаво. Но това е като да поглеждаш в бъдещето и да си мислиш, че ще е хубаво да седиш край камината и да си грееш старите кости… А те дори не остаряват, куалкуа.

Пьотър, ти недооценяваш сериозността на ситуацията.

— Какво имаш предвид?

Спомни си за първото ти минаване през портала.

— Е?

Беше изпълнен с агресия и жажда за приключения. И ги получи.

— Остави тази работа… — Аз забих лице във възглавницата. — Не съм искал да изпепелявам чужди изтребители и да се бия с метаморфи…

Оказа се, че куалкуа може да мълчи укорително.

— Така ми се струва — добавих аз.

Спомни си второто преминаване през портала.

— Ето какво не разбирам… Аз умирах, куалкуа. Просто умирах. Сега знам как е…

Пьотър, ти за втори път попадна в свят, който отговаря на твоите желания. На теб ти се искаше покой. Никакви врагове. Никакви схватки. Нечии грижи, нечий живот, на който може да се завижда. Отдих. И ти го дадоха.

Сънят моментално отлетя от мен. Лежах, опитвайки се да си спомня онова, което никак не ми се искаше да си спомням. За какво си мислех, когато умирах? За нищо… тъга и болка… и отчаяната гордост от усещането, че съм победил…

— Водят ме за носа, така ли, куалкуа? Подхвърлят ми светове-примамки?

Симбионтът мълчеше.

— Говори, де! Нали все пак си много по-умен от мен. Ей, свръхразум! Това не ти е да прислужваш на свръхрасите!

Надявам се. Надявам се, че те изучават.

— Прекрасно. А каква е алтернативата?

На теб ти служат. Подчиняват ти се.

— Боиш се, че расата ми е от потенциални господари? — прошепнах аз. — Куалкуа… ама че си глупав. А на теб самия интересно ли ти е случващото се?

Аз се радвам на всякаква информация. Тревожи ме това, че не контролирам ситуацията.

— А може би точно това си искал? — попитах аз отмъстително. — Стотици години си бил страничен наблюдател. Тук те водят за носа. Може би това ти е приятно?

Интересно, има ли куалкуа подсъзнание?

И това е възможно. Пьотър, аз анализирах генетичния код на всичко, с което си бил в досег. Сняг, Галис, Келос, Дари.

— Знам резултата — казах аз. — Всички те са хора.

Или вие всичките сте Сянката. Лека нощ, човеко Пьотър.

— Лека нощ… макар че ти не спиш. Кажи, какво става вкъщи?

Куалкуа се забави. Не му се удаваше лесно да се отказва от собствените си принципи.

Силните знаят за съществуването на геометрите. Информацията се е разпространила. Червено-виолетовата ескадра на аларите, конвоирана от торпите, се придвижва към Сърцето на световете.

— Какво е това?

Хората наричат тази планета Цитаделата. Там се събира Съветът на силните раси. Нещо повече — те вече знаят и за теб. За това, че си бил на разузнавателна мисия при геометрите, а сега се намираш в Сянката.

Ставаше все по-зле.

— Сега можеш да не се притесняваш, че ще се отпусна. Силните взели ли са някакво решение?

Не. След две земни денонощия се очаква докладът на командващия на аларите. След това ще бъде взето решение.

— А силните знаят ли за теб?

Куалкуа се изкикоти.

Мен не ме възприемат сериозно.

Хубаво е да си малък и послушен. Или поне да изглеждаш такъв.

— Лека нощ — казах аз. — И… ако можеш — приспи ме. Можеш да изработваш цианиди, ще се справиш и със сънотворните. Хайде. Иначе изобщо няма да заспя.

Не е задължително да се използва химия…

 

 

Куалкуа е най-добрият лекар на света. Това е безспорна истина. Отворих очи и установих, че през прозореца свети слънце. Бях се наспал прекрасно и очаквах храна и приключения.

— Благодаря — промърморих.

Навикът да отговарям на куалкуа на глас се оказа неизкореним. Може би по такъв начин се опитвах да създам илюзия за независимост? Сякаш куалкуа не чува мислите ми, когато говоря на глас…

Събрах леглото си и се разходих из стаята, като вече оценявах нещата с бистър ум. Битът е най-добрата визитна картичка на една култура. Така е и на Земята — малките, бедни руски апартаменти с неизменния атрибут — рафтовете с книги, американските вили с безупречен интериор, разкошна техника и купчина комикси като пълноценен сурогат на културата. Така е и с геометрите — пълният казармен аскетизъм. И на планетата на зелените — удобно мисловно управление, комфортни легла, спортно-музикални безсмислици по телевизията.

А тук ме зарадваха две неща. Първо — управлението на цялата техника, макар и да ми беше непозната, беше реализирано по земния начин — с бутони и сензорни панели. Намерих нещо, напомнящо за музикална уредба и дори успях да го включа. Да можех да разбера още къде са черните дискове със записи, сигурно щях да послушам и местна музика.

Втората, и даже още по-радостна находка се оказаха книгите. Истински, хартиени. Строги обложки, а вътре — съвсем малко илюстрации и текст. Усещането от четенето беше необичайно — разбирах писмеността, и плетеницата от букви, леко наподобяващи арабските, послушно се подреждаше в думи. И все пак това предизвикваше неприятно, почти физическо усещане за дискомфорт. Натъпканите в мозъка ми знания се бунтуваха, все още не се бяха аклиматизирали. Виждах сложната черна шарка, мислено изговарях чуждите, прекалено резки звуци, а едва след това осъзнавах смисъла на прочетеното. И все пак успявах да се откъсвам от книгите с усилие. Ако се окажеше, че под тъмното стъкло на библиотеката имаше поне една енциклопедия — щях да се заселя тук. Но всичките стотина книги бяха белетристика. Старателно зачитах томче след томче и ги оставях настрана, като все повече и повече изпадах в недоумение.

„Грай вдигна напоените си със страдание очи към Лира и възкликна:

— Нашата любов ще донесе само болка и разочарования!

— Не! — Гърдите й затрептяха от вълнение.

— Любима, длъжни сме да се примирим… Тръгвам си. Баща ти е прав — човек с моето минало не може да обича жена като теб.

Малка мъжка сълза се плъзна по бузата му…“

Не, не може да бъде! Хващах книга след книга, но истината се оказа жестока.

„Тя вдигна кристалното чукче и удари сребърния гонг. Тъжният звук се понесе през залата за аудиенции и Гигар го чу с всички пори на изстрадалата си душа.

— Любима! — закрещя той, отваряйки вратата от черно дърво.

Залида лежеше на леглото, нежното й тяло примамливо проблясваше през паяжината от балдахин, изтъкана от скъпоценна елмазена коприна.

Гигар с ръмжене се хвърли напред, разкъса балдахина и падна на колене.

— О, Залида, заслужил съм една целувка…

— Защо скъса балдахина? — възкликна Залида.“

Не може да бъде!

Погледнах ужасено толкова зарадвалия ме шкаф.

Женски романи!

Само че на Земята тази кошмарна утеха за стари моми и сантиментални девойки се оформя по различен начин. Не толкова строго и академично. На обложката трябва да се сложи красавица с дълбоко деколте и полуизвърната — така че всяка жена да разпознава себе си в нея. А до нея трябва да има наведен да я целуне красавец, нарисуван съгласно обобщените женски вкусове. На едната книжка — брюнет с блондинка, а на другата — блондин с брюнетка. Веднъж на сто книги може да се нарисува червенокос красавец и девойка в лодка…

Уви, бях попаднал на необичайно оформление. Да се четат тези книги, за да се търси информация беше все едно да се търсят перли в купчина тор. Единственото, което забелязах, беше, че страдащите герои си тръгваха от тъгуващите героини през някой портал, а след стотина страници героините бягаха там да ги търсят. И, разбира се, ги намираха. Да можеше да има още няколко приказки за това как се управляват тези портали…

Между другото, на нито една от илюстрациите вътре нямаше изображения на хора. Пейзажи, абстрактни безвкусици, блестящо изпълнени натюрморти. Но нито едно лице. Забранени са по религиозни мотиви, както при мюсюлманите, или просто не са се сетили? Ако беше последното — бих преуспял тук. Само с идеята да се обличат женските романи с ярки обложки бих натрупал капитал, бих купил вила… Пфу. Навярно куалкуа беше прав донякъде, отпуснал съм се. Вила ми се прищяла. А може би и да си купя барабан, да си взема малък булдог и после да се оженя…

Затворих шкафа, пригладих косата си и излязох в коридора. Кой знае защо ми се искаше всички още да спят. Не е хубаво, разбира се, но бих побродил из къщата, бих потърсил истински книги, бих се опитал да поработя с местната информационна мрежа…

В големия хол, накъдето, по американски маниер, водеше входната врата, седеше Рада. Четеше книга.

— Добро утро — казах тихо аз.

Жената вдигна поглед.

— Добро утро, Пьотър. Отпочина ли си?

Не, тя беше по-възрастна от мен. Много по-възрастна. Под лъжливо младата външност се криеше такъв жизнен опит, какъвто не бях и сънувал. В нея имаше сила… и аз се почувствах малък и слаб.

— Да, благодаря. Сякаш се родих отново.

— Да вървим да те нахраня. Моите мъже още спят. — Рада остави книгата. Погледнах неволно обложката — все същият строг тон на оформление… „Храмът на анаинските предци“. Ето, хванала се е да препрочита класиката.

— В моята стая също има много книги — казах аз внимателно.

— Там? Ох — засмя се тя. — Последният, живял там, беше една моя приятелка… Гостува ни предишния месец. Та там има само женски романи.

Е, слава Богу, че тя не ги чете…

— Да, разбрах. А при вас прието ли е да се оформят така всички книги? Обложки без картинки и на илюстрациите няма хора.

Изглежда тя се учуди:

— Та това са неадаптирани издания. Разбираш ли… — Рада се смути: — Знаеш ли, Пьотър, сякаш обяснявам на малко дете. Само не се обиждай!

— Няма.

— Е, това е евтино издание. Общосянково. Макетът е направен така, за да няма илюстрации, дразнещи някоя раса.

Уточни! — изписка куалкуа.

— А това възможно ли е?

— Пьотър, помисли си, нима на една сантиментална стара жена ще й бъде приятно да чете книга и по някое време да попадне на изображение на два целуващи се паяка?

Тя не дочака отговора ми. Засмя се и ме хвана под ръка.

— Пьотър, не се притеснявай. Разбирам, че си войник. Хубаво е, че изобщо си се заинтересувал от литература. Искаш ли да ти подбера няколко интересни книги за начало?

Така значи.

Очевидно въпросът ми е бил от типа: „А защо буквите са черни и всичките са толкова различни?“ И сега съм сложен сред тъпите военни, плахо интересуващи се от литература?

Впрочем на фона на казаното от Рада това беше дреболия, незаслужаваща внимание. Други раси!

Сянката обединява не само хуманоидни цивилизации. Има още и паяци, а навярно и медузи, птици, насекоми…

Просто ми провървя два пъти подред.

Влязох след Рада в трапезарията. Съдейки по размера на масата, тук приемаха тълпи от гости. Закуската беше обилна и вкусна. Изядох прилична пържола и хапнах салата от някакви сладки чудесии.

— Имаш ли вече планове? — попита Рада, докато сядаше срещу мен с чаша чай. — Помисли ли за живота си?

— Само за него мисля — признах си мрачно аз.

Рада кимна. Погледът й се задържа върху бузата ми.

— Белегът не ти ли пречи?

— Не. Не особено.

— Дали да не го махна?

А какво всъщност да очаквам от хора, живеещи стотици години? Такива дреболии като белези и на Земята биха могли да ги махнат.

— По-късно — отговорих уклончиво аз.

Рада въздъхна. Погледна през прозореца:

— Пьотър, наблизо има свободна земя. Формално е наша собственост, така че няма да има проблем… Имаш ли спестявания?

— Не.

— Нищо. Можеш да вземеш кредит. Със сигурност имаш специалност, необходима на планетата… Ще си построиш къща…

— А случайно наблизо да има и девойка за женене? — полюбопитствах аз.

— Наблизо няма, но… — Рада ме погледна изпитателно. — Пьотър, има нещо, което не разбирам. Искаш да се върнеш в този свят, от който си дошъл ли? Да отмъстиш или да спасиш някого?

— Не. Този свят си отмъщава сам на себе си. И нека да се спасява сам, както може.

— Тогава съвсем нищо не разбирам. На теб… нещо не ти хареса ли?

— Всичко е много хубаво — отговорих аз искрено. — Благодаря.

— Нали с нищо не сме те обидили?

Боже, тук беше моментът да възкликна: „Те какво, такива мили хора ли са?“

— Рада, даже ми е трудно да обясня колко съм ви признателен.

— За какво?

Поклатих глава. Наистина не можех да обясня. За топлотата? За незададените въпроси? За готовността да помогнат на непознат?

— Рада, аз имам родина. Планетата Земя… Да, разбирам, че звучи като маслено масло, само че Земята няма друго име. Аз много я обичам.

— Там хубаво ли е?

— Там е лошо, Рада. Там често е по-скоро лошо, отколкото хубаво. Но нали хората обичат не заради това?

Жената изглеждаше объркана.

— И защо напусна своята Земя?

— Защото я заплашва опасност. Нелепа, случайна, неотвратима. Надявах се да намеря някъде помощ.

— Външна опасност? — тонът на Рада стана по-твърд.

— Ох. Май да. Имаме и куп вътрешни проблеми. Но сега въпросът е дали планетата ни изобщо ще оцелее.

— Нещо като… — Рада се намръщи. — Кристалния алианс? Чух, че сега се активизира Нощната алтернатива. И като че ли Оранжевата група…

— Не. Рада, никога ли не си чувала за такъв свят — Родината?

— Те ли се наричат така?

— Да. Аз ги наричам геометрите… Защото са изравнили континентите си с линийка и пергел.

Рада се засмя, прикривайки смутено лицето си.

— Ох… извинявай. Но това наистина е толкова нелепо… Не, не съм чувала, Пьотър.

— А за Конклава?

— Религиозната секта на двойнодишащите?

— Не. Нещо като империя. В нея влизат силните и слабите раси… Хиксите, даенло, торпите…

— Расите не могат да се делят на силни и слаби.

— Те се делят.

Рада кимна:

— Разбирам. Това наистина е отвратително. Но аз никога не съм чувала за такива. Да ви завоюват ли искат?

— Да ни унищожат.

— Много неприятно — въздъхна Рада.

Тонът й беше умерено огорчен, сякаш съм казал, че извънземните искат да острижат всички земляни нула номер или ни нареждат спешно да намалим потреблението на кока кола. Неприятно! Виж ти! А аз мислех, че все пак е трагедия, макар и от малък мащаб…

— Добро утро, Пьотър.

Обърнах се. На вратата стоеше Келос. Беше облякъл строг костюм, в който изглеждаше доста нелепо. Само да си сложи вратовръзка — и може да го поканят на банкет…

Изглежда стоеше на вратата от доста време.

— Пьотър, не исках да преча на разговора ви. Повтори названието на планетата на геометрите.

— Родината.

— Не, трябва ми фонетичното наименование. Знаеш ли езика им?

— Да… — С леко усилие си представих Кати, Таг… — Родината.

— Мисля, че съм чувал за нея. — Келос се смръщваше все повече и повече. — Пьотър, те отдавна ли са в Сянката?

— Те не са в Сянката. Моята Земя — също.

Келос и Рада се спогледаха.

— Е, какво ти разправях? — попита Келос. — Пьотър, вчера предположих, че си външен.

— И не сте учудени? — възкликнах аз.

— От какво да се учудим? — Келос потърка основата на носа си. — Сянката е огромна, но Вселената е още по-голяма. Рано или късно идват нови раси.

Изпод ръцете му в столовата се промъкна Дари. Погледна ме смутено и се приближи към майка си. Притисна се към Рада и промърмори:

— Добро утро…

Аз мълчах.

Не бях способен да говоря.

Всички хитрини, цялата маскировка — не струваха пукната пара.

В тях дори нямаше особено любопитство!

— Пьотър, трябва да поговорим насаме. — Келос кимна на Рада. — Така ще му бъде по-лесно.

— Да, разбира се. — Жената, която ми беше изглеждала толкова мила, ме погледна с очите на мъдра старица. Прегърна разсеяно сина си. — Пьотър, довери се на Келос. Ако се нуждаеш от помощ, той ще направи всичко възможно.

В погледа й имаше тъга.

— Защо? — отговорих аз, докато се изправях.

Отговори ми Келос:

— Защото плащам стари дългове…