Сергей Лукяненко
Звездната сянка (5)

Глава 4

На разстояние пет километра от ескадрата корабчето на геометрите се скачи със совалката. Естествено, това не беше скачване по земните разбирания. Разузнавателният кораб буквално се залепи за совалката — доколкото успях да забележа, без участието на никакви скачващи механизми.

Сега представлявахме нелепа конструкция от космически самолет и залепен за него в района на шлюза диск. На мен, в условията на изкуствена гравитация, ми изглеждаше сякаш се бях мушнал с кораба под легнала настрани совалка.

Няколко минути отидоха, за да обясня на компютъра къде са „горе“ и „долу“ в совалката и накъде трябва да бъде насочен векторът на гравитацията. Щеше да е глупаво, ако не се възползвам от възможностите на чуждия кораб да създава удобства.

После разузнавателният кораб отвори коридор към совалката.

Работата с разтварящата се като листчета на цвете кабина не се оказа толкова проста! Ако отначало това изглеждаше като чисто механично устройство, сега разликата между технологиите на Земята и Родината беше налице. В обвивката се отвори процеп, идеално копиращ люка на „Влъхва“. Аз слязох от креслото, което сега изглеждаше като закрепено за стената, внимателно докоснах люка с обратната страна на дланта си и отдръпнах ръка.

Студено, по дяволите!

Сто градуса. Под нулата, естествено.

— Отваряй, свой съм! — извиках аз, сякаш надявайки се, че гласът ми може да бъде чут през дебелата обвивка.

Отговори ми тишина. Какво се мотаеха там?!

— Хей, случайно да сте викали шлосер?

И в този момент куалкуа оживя:

Пьотър, ти си добронамерен и свестен човек.

— Това пък защо? — попитах аз.

Мнение.

Почаках, докато чуя звуците на отключващите механизми. На „Влъхва“ има простичка блокировка, която се активизира, когато извън кораба има вакуум. Най-накрая люкът поддаде към мен.

— Здрасти, Саш — казах аз с такъв тон, сякаш не се бяхме виждали от месец.

А месец по-рано ние изобщо не се бяхме познавали!

— Как се осъществява херметизирането? — Данилов погледна подозрително съединяването между совалката и разузнавателния кораб.

— Не знам. Това да ни е най-малкият проблем.

— Аха — съгласи се Данилов, усмихвайки се накриво. — Изглежда така, сякаш корабите са се целунали.

Покрай линията на скачване обшивката наистина се беше удебелила, наподобявайки устни.

— Ще издържи ли?

Свих рамене.

— Малко ни изплаши… с гравитацията. Трябваше да ни предупредиш, че ще се появи при скачването.

Сигурно трябваше. Но с хубавото се свиква бързо. Трите полета с кораб на геометрите ми бяха достатъчни, за да започна да възприемам изкуствената сила на привличане като нещо обичайно.

— Добре, да вървим, Петя.

— Струва ли си? Нека да започнем ускоряването.

Полковникът се засмя:

— Почакай. Трябва да поговорим.

Отидох заедно с Данилов в кабината. Влечугоидът отново седеше в креслото на космонавта-изследовател, а Маша се бе вторачила в централния екран, по който проблясваха чуждите кораби.

— Какъв е проблемът? — попитах с недоумение. Кой знае защо си спомних думите на куалкуато: „Добронамерен и свестен“.

— Петя. — Данилов спря на две крачки от мен. И също погледна накриво екраните — явно не се чувстваше добре заради гравитацията в совалката, която беше в свободен полет. — Петя, нека да решим какво смятаме да правим.

— Какво имаш предвид?

— Нали не си решил сериозно да ходим в ядрото?

Маша се обърна и ни погледна. Влечугоидът — сега тялото му определено се управляваше от Карел — скочи от креслото, отвори уста да каже нещо, но премълча.

— Саша, какви ги говориш?

— Имаме плазмените двигатели на аларите. Другият кораб е технология, превъзхождаща достъпната за Конклава. И той е способен да се самовъзпроизвежда. Имаме образци от оръжията на тези… безумни мишки. За какъв дявол да си рискуваме живота?

Може би „добронамерен и свестен“ е синоним на „наивен“?

— Пьотър, ти направи всичко великолепно — продължаваше Данилов, явно окуражен от мълчанието ми. — След няколко седмици в Галактиката ще се забърка такава каша… Това, че Земята притежава нови технологии, може да се окаже решаващо. Към който и да се присъединим — към геометрите или Конклава — това ще промени цялата ни съдба. И твоите действия… не мисли, че ще забравят за тях. Ти си човек, който ще помогне на Земята да прекрачи в бъдещето. Ще промени всичко! Ти вече си герой! Всичко, което забъркахме, е дреболия. Ще стане въпрос не за наказания, а за поощрения.

Той отново се усмихна неловко.

— Ще се наложи да се свика сесия на ООН, за да ти се измисли достойна награда…

Някъде по гърдите ме побиха тръпки. Освен това ми стана студено и противно. Сякаш ме обляха с помия.

— Вярата и любовта… — казах аз.

— Какво?

— Вярата и любовта ще ми помогнат. Така отговарят аларските офицери на напътствията на командващия.

В очите на Данилов нещо се промени. Току-що в тях бе имало смущение и вина. Като пакостливо дете, каращо примерен ученик да избяга от час и да пробва алкохол. Сега в тях имаше само погнуса и презрение.

— Ти какво, наистина ли взе това на сериозно? Петя, аларите няма да посмеят и да гъкнат, че сме откраднали тази технология! Те самите са гузни!

— Защо не попиташ Карел?

Без да откъсва поглед от мен, Данилов попита:

— Карел, самият ти оцени предложението на Пьотър като безумно. А как ще определиш моето?

— Като предателство — каза влечугоидът.

— Не съм учуден — съгласи се Данилов. Отстъпи назад, разкопча кобура си.

Какво, да не смяташе да стреля?

Не успях да направя нищо — Данилов извади оръжието. Само че това не беше лазерният пистолет „Камшик“, а онзи парализиращ механизъм, дето дори не приличаше особено на пистолет, който веднъж дядо бе използвал в мое присъствие.

Стреля почти без да се прицелва и аз с някакво тъпо учудване осъзнах, че опитът на полковника в тази дейност е не по-малък, отколкото в управлението на совалка. Влечугоидът меко се отпусна на пода.

— Не се безпокой, той само е парализиран — каза бързо Данилов. — Пьотър, за последен път ти предлагам…

— Това нещо е еднозарядно — казах аз.

Данилов сведе поглед към парализатора и аз се хвърлих към него. Нямаше време да моля куалкуа за бойна трансформация. Впрочем нямаше и нужда.

Може и да не съм сътрудник на службите с многогодишен стаж. Само че съм два пъти по-млад от Данилов.

Вяра и любов.

Не ме интересуваше от какво се е ръководел командващият на аларите! Но аз му обещах честно да отида в ядрото.

Данилов се изплъзна от първия удар и зае бойна стойка, хвърляйки оръжието встрани. Не загубих време да размишлявам. Школата за ръкопашен бой към СКОБ е наследник на НКВД^[1], КГБ, ФБР и други приятни учреждения. В нея има много необичайни хватки.

Просто замахнах и го зашлевих по ухото. Без никаква наука — по този начин се биех като дете.

Данилов отново се опита да се изплъзне. Рефлексите му бяха прекрасни. Но точно те го подведоха. Едно е боят в безтегловност, въз основа на който, според слуховете, е изградена школата за ръкопашен бой на СКОБ. Съвсем друго е когато в обикновената кабина на совалката няма безтегловност. Той се отблъсна пружиниращо от пода, с явното намерение да се преметне под тавана. Но гравитацията не се съгласи с решението му. Шамарът ми го настигна по време на непохватния му скок.

— Гадина си ти… — прошепнах, гледайки превилия се полковник. Кой знае защо си спомних за горкия навигатор, на когото Данилов беше счупил крака. — Гадина…

Изритах го по капачката на коляното. Данилов извика. Разбира се, нямаше счупване. Но на това място много боли.

— Ние нали сме хора! Хора, глупако! — закрещях аз. — Каква изгода, какви технологии, по дяволите! Може би за пръв път имаме шанс да намерим приятели! Не геометрите, не Сянката, а другари — аларите! Знаеш ли какво означава за геометрите думата приятел? Те може и да не са прави, но не във всичко! На мен ми повярваха! На нас ни повярваха! Какво са в сравнение с това плазменият двигател и ггоршшът?

Данилов ръмжеше, хванал се за коляното.

— Не ггоршш, а ггоршш — разнесе се иззад гърба ми. — Има огромна разлика.

Обърнах се.

Маша държеше още един парализатор, насочен към мен.

— Да, еднозарядни са — призна тя вместо Данилов. — Засега технологията не позволява да се презарежда колоидният лазер. Но аз взех два броя.

Какъв глупак съм!

Но кой би повярвал, че в примитивните условия на научния център на дядо инженерният гений на Маша Клименко е създал цял арсенал от оръжия, превъзхождащ достъпното за СКОБ?

Нима и дядо беше толкова наивен?

— Не се сърди, Петя — каза Маша, натискайки спусъка.

Ето какво било да си парализиран.

По тялото ми се разля някаква мекота. Не памук, а желе. Очите ми почти се затвориха, ръцете ми се притиснаха към гърдите, краката ми се подкосиха. Бузата ми, притисната към пода, сякаш искаше да се просмуче през зъбите ми.

Маша прекрачи през мен и се наведе над Данилов.

— Полковник, ставайте!

В гласа й имаше не толкова приятелска загриженост, колкото уважение към по-високия чин.

Господи, какъв глупак съм!

Совалката сме били отвлекли!

Страшните терористи!

Нито една наша стъпка от момента на разговора ни с Данилов не е била несанкционирана!

Ах, дядо, дядо!

Гледах смаяно-озъбената физиономия на влечугоида — единственото, което можех да видя в позата, която бях заел.

Сякаш се опитвах да прочета отговора в нечовешките очи.

Не, дядо знаеше всичко, много добре разбираше нещата. Но се беше опитал да надхитри СКОБ. Надявал се е, че личната преданост на бившата възпитаничка на сиропиталище ще надделее над уставите и заповедите.

Но не е предвидил едно нещо — че предаността не е насочена към неговия успешно избегнал атеросклерозата мозък, а към старото, никому ненужно тяло.

Данилов прекрачи тромаво през мен и се насочи към пулта. Кой знае защо ми се струваше, че ще ме изрита. Но той не падна толкова ниско.

Та нали сме приятели!

— Джампирайте по-бързо, полковник! — помоли го Маша.

— Знам, майоре — отвърна Данилов.

Я, каква великолепна кариера имала Маша!

— Прикрепете изчислителя и Пьотър към креслата — нареди междувременно Данилов. — По-живо. Аларите може и да ни наблюдават.

Исках да му кажа, че дори и да имат възможност, те не го правят. Защото нали в доверието няма градация. Но не можех да говоря. Нито пък да се съпротивлявам на Маша, която с усилие ме вдигаше на креслото.

— Дали да не наредим премахване на гравитацията? — попита тя.

— Не бива. Няма да влизаме в разузнаваческия кораб, изобщо ще забравим за него. Ако всичко е наред, той ще чака завръщането на пилота си, но кой знае…

Закопчаха ме с колана за креслото и вече не виждах дядо-Карел. Само чувах как Маша се занимава с него. И как през екрана пробягват цифрите, отчитащи времето до избора на вектор на джампа.

Куалкуа, можеш ли да помогнеш? Куалкуа?

Симбионтът не отговори веднага.

Не. Не и в близките часове. Много оригинално оръжие. Периферната нервна система е в шок. Бих могъл да изградя дублираща структура, но имам същите проблеми като теб.

За пръв път в живота си не усещах радост от такова тържество на земната техника.

А с изчислителя не си ли в симбиоза? Той сериозно ли е повреден?

Не. Расата им е недостъпна за симбиоза с нас. Тяхната жизнена основа е съвсем различна. Сливането с тях е също толкова невъзможно, колкото и сливането с плазмената основа на торпите. Удивително е, че парализиращият лъч повлия на изчислителя… Небелтъчните структури трябва да са по-нетолерантни.

Да, това наистина беше триумф на земната наука! Оказваше се, че изчислителят е небелтъчна форма на живот! И все пак беше поразен!

Защо всичките ни технически пробиви са и винаги са били свързани с военните?

— Пригответе се за джамп! — каза Данилов.

Но дори обзелата ме еуфория не прогони страданието.

Като на люлка… умопомрачително люлеене. Издигане и падане. Светлина и мрак. Екстаз и тъга. Минаха четири джампа, преди да ми се стори, че тялото ми започва да ми се подчинява.

Уви, не само аз бях забелязал това. Преди петия скок Данилов и Маша ме завързаха — неподвижно, като изхабиха цял скоч за целта. Влечугоидът също се оказа пленник на креслото си. Него го залепиха още по-здраво — явно се съмняваха в границите на физическите възможности на извънземния.

— Петя, жаден ли си? — попита Данилов.

Той беше напълно доброжелателен и от това ме обземаше още по-голяма тъга. Имаше ли сега на света място за герои-самотници? Може да станеш симбионт на чудовищна древна амеба, може да позволиш на изчислителя да изтрие собствените ти спомени, а после да преминеш през всички кръгове на рая на чужд свят и да се върнеш. Всичко може. Само дето в решаващия миг ще се окаже, че не са си и помисляли да свалят от врата ти невидимия нашийник. И този, когото си смятал за приятел, е бил рамо до рамо с теб само по нареждане на началниците си, а нервната, дръпната девойка търпеливо е чакала „часа хикс“…

— Говедо… — прошепнах аз и чак се учудих, че устните ми се подчиняват.

В очите на Данилов проблесна огънче на нервност.

— Пьотър, сигурен ли си, че имаш правото да решаваш кое е по-добре за Земята?

— Да!

— Ами и аз съм сигурен за себе си — кимна той със задоволство.

— Има една… разлика… — изтръгна се от мен. — Ти ме измами. Предаде ме.

— Може би това означава, че познавам по-добре живота? — Без да дочака отговор, Данилов кимна. — Да, така е. Жаден ли си?

Бях страшно жаден.

След осмия джамп Данилов отново се поинтересува дали не се нуждая от нещо. Този път не се отказах от водата. Пресуших чашата на един дъх и даже се канех да попитам дали корабът на геометрите си е на мястото. Много ми се искаше да чуя, че се е откъснал от нас, унищожен е по време на джамп, включил е двигателите си и си е тръгнал… където ще, дори и в своя си свят.

За щастие разбрах навреме, че корабът не се е дянал никъде. Иначе щеше да изчезне гравитацията. Умната и наивна техника на геометрите очакваше пилота си…

След дванайсетия джамп Данилов дълго време се занимава с навигационния пулт. Ясно беше, че сме се отклонили от курса. Идеше ми да предложа помощта си, но полковникът, естествено, нямаше да ме допусне до управлението. А да казвам това само като подигравка към врага… несериозно бе някак. Наивно.

— Саша, дали да не изчистим трюма? — попита Маша.

Данилов се замисли, после защрака превключвателите. Навярно нямаше никаква реална необходимост да се освобождаваме от бюстовете. На джампъра му е все едно каква е масата на кораба, а плазмените двигатели на аларите така или иначе не биха се справили. Но изглеждаше глупаво да се връщаме със стария товар.

— Закрепващите скоби са махнати, разблокирам — инстинктивно започна да коментира действията си полковникът. — Отварям люка…

Неволно погледнах към един от обзорните екрани. И имаше за какво. Зрелището беше необичайно.

От разтворените крила на люка в снежната вихрушка от замръзващ въздух започнаха да изскачат каменните глави. Прожекторът на товарния отсек се включи и в ослепителния лъч всички те изглеждаха захарнобели, чистички и изрядни, изпълнени с печална красота. Полетя весел рояк от блестящи плешиви бюстове, изцяло запазили оптимизма си, в горда самота се отдалечи към безкрая и исполинската фигура на навъсения вожд, после се проточи редица от почти непознати лица, чиято слава беше далеч не толкова дълговечна, колкото е камъкът. Последно от трюма изхвърча смаяно и късогледо опулена физиономия, сякаш питаща: „Как така, а мен за какво, другари?“. Тя премина опасно близо до камерата, премятайки се, и погледна обидено в обектива. Маша изведнъж изруга, сякаш имаше лични сметки за уреждане с този деец. Впрочем кой знае? Можеше да е била лишена от родители и да се е озовала в сиропиталище по най-различни причини.

— Изхвърли, изхвърли баласта… — пропя фалшиво Данилов някакъв непознат мотив. Изхъмка и замълча. Каменните сюрпризи потеглиха на пътешествие из Вселената… Ще донесат радост на някоя цивилизация след стотина хиляди години. Може би безропотните скулптури ще станат най-ценните експонати на извънземните музеи и най-блестящите умове на бъдещето ще ги опипват с хлъзгавите си псевдокрайници и ще опулват стълбовидните си очи, докато размишляват за величието на изчезналата култура…

— Всички да поспят — каза неочаквано Данилов, прекъсвайки увисналата в совалката тишина. — Ще скачаме след два часа. Предполагам, ще се наложи поредица от три джампа. Пьотър, нуждаеш ли се от нещо?

— Да — принуден бях да си призная. — Да се облекча.

Данилов ми развърза ръцете и ме отведе до санитарния възел. Когато се връщах — краката ми бяха вързани и се подпирах на рамото му — улових погледа на влечугоида. Печален и безнадежден. Май този, който ме гледаше, беше дядо.

— Данилов, ще те повишат ли? — попитах, докато полковникът отново ме завързваше за креслото.

Той мълчеше.

— Ще станеш генерал — продължих ехидно аз. — За цяла седмица. Или месец. А после извънземните ще изпепелят Земята. Така че не си купувай недвижимо имущество. По-добре разпусни. Бунгало, кокосов ром, прекрасна мулатка…

— Петя, не си прави труда — каза иззад гърба ми дядо. — Той вярва, че постъпва правилно. В това е цялата беда.

— Андрей Валентинович, не си струва — отговори спокойно Данилов. — Петя може да ме смята за негодник. Вие също. Само времето ще покаже кой е бил прав.

Тук стигнахме до консенсус. Последната дума винаги остава за онзи, чиито ръце не са завързани.

Най-добросъвестно се опитах да заспя. Затворих очи. Обаче напрежението от последните няколко дни беше прекалено голямо. Пред очите ми се мяркаха парчета от киноленти, сякаш монтирани от безумец. Геометрите и аларите, кораби и планети, Гъвкавите другари и невъзмутимият куалкуа. Великият, единен, безстрастен куалкуа…

Сега мога да помогна.

Какво?

Да осъществя ли бойна трансформация?

Сърцето ми се разтуптя. Как можах да забравя за своите не съвсем човешки възможности? Да разкъсам въжетата…

Жената охранява. Данилов спи, но Маша бодърства. Те не са забравили, че ти си по-силен от обикновените хора. Тя има още един парализатор.

Тогава какво предлагаш?

Гледай.

Пръстите ми запукаха. Погледнах надолу към китката ми, завързана за страничната облегалка. От показалеца ми бавно излизаше тънка бяла нишка.

Като с гъвкавите другари…

Нишката запълзя тихо по пода. В резките подръпвания на бялото пипало имаше нещо отвратително, паяково. Тази хищна плът не беше част от мен. Живееше собствен живот. Дори не беше необходимо да правя нищо. Само да разреша на куалкуа — и той ще се вреже в тялото на Маша. Направо като при секс — старият Фройд би останал доволен. И нищо че майорът от ФСБ Маша Клименко държи в ръцете си парализатор. Аз самият съм оръжие.

Отвратително, безпощадно и нечовешко.

Не бива!

Нишката застина. Куалкуа чакаше.

Не прави това. Не смей да го правиш.

Защо? Нали искаш да се освободиш?

А защо не бива? Откъде да знам? Врагът винаги е враг, в каквато и ларва да се крие. И аз съм готов да нападна Маша, без да се замислям, че тя е жена, без да си спомням, че ми е била приятел…

Но не и по този начин. Не така! Не с предателско ужилване на чужда протоплазма!

Има една странна граница във всички тези междузвездни игри. Граница, която не трябва да прекрачваш — ако все още помниш откъде си дошъл и под чие небе си се родил.

Не бива да се слагат за охрана на концлагерите същества от чужда раса. Това бяха забравили геометрите… Не бива да се напада същество, което има твоята кръв, с помощта на извънземно-симбионт. Това щях да се постарая да запомня аз…

Добре. Разбрах.

Нишката затрепери, прибра се в тялото ми. Куалкуа се съгласи без възражения.

Никога не прави такова нещо с хората — кой знае защо го помолих аз. — Докато си в моето тяло, не го прави.

Маша тихичко се изкашля. Тя дори и не подозираше какво можеше да се случи.

И слава Богу, че не подозираше.

 

 

Като навигатор Данилов беше посредствен. Всъщност не — не може да се нарече посредствен навигатор човек, който все пак е успял да доведе совалка до Земята. Наистина, за целта му бяха необходими още осем скока, а не три.

Преди последния джамп бях като пиян. Оказваше се, че мъчението чрез наслада наистина е възможно. Когато екстазът от скока се редува с досадната работа по реанимирането на кораба, е едно. Но когато през цялото време лежиш завързан и тъпо очакваш поредния пристъп на еуфория — хубавото в ситуацията е малко. Навярно така се чувства пияницата по време на запой, когато поредната бутилка дори от най-изисканото вино или отлежал коняк не носи радост, а дарява само с кратка, тъпа забрава.

— Тръгваме към „Гама“ — каза тихо Данилов. Двамата с Маша изчисляваха последната траектория — вече не джамп, а обикновен ракетен полет. — С максимална скорост…

Интересно защо ли към „Гама“? Гледайки в тавана, обмислях всички плюсове и минуси на руската станция на СКОБ. Не искат да кацат на планетата — какво пък, разумна предпазливост, кой знае с какво са натъпкали аларите „Влъхва“… А и е невъзможно да се кацне със „залепения“ за борда разузнавателен кораб на геометрите. Но какви са предимствата на малката „Гама“ пред главния щаб на отбраната „Алфа“ или пред американската орбитална база „Бета“, която, да си кажем честно, превъзхожда „Алфа“ по размери и възможности?

Отговорът беше толкова очевиден, че в първия момент не можах да повярвам в него. Всички предимства на „Гама“ се състояха в това, че тя беше руска станция.

Ето това е! Двамата с дядо не бяхме попаднали просто в капан на СКОБ! Бяхме попаднали в междудържавна интрига. Руските гебисти^[2] бяха решили да помогнат на родината.

Не, аз, разбира се, нямах нищо против. И ако ставаше въпрос само за това, за възможността да прекараме американците, японците и Обединена Европа, пръв бих стиснал ръката на Данилов, а Маша щях да я разцелувам, въпреки вечно навъсената й физиономия. Винаги съм готов да подаря на страната си поне малко гордост… пък макар и гордост от успешно извършена кражба. Винаги. Но до това ли ми е сега? Когато блокът гори, не е време да се карате със съседите заради протеклите кранове.

Даже се изкикотих, поглеждайки накриво гебистите. Но на тях не им беше до мен.

— Ще открият неправилната форма — каза Маша. — От „Делта“ и „Алфа“ — със сигурност. Пък и изхвърлянето ни на газове… не е същото.

— Ще се свържа с управлението — обеща Данилов. — Нека работят по третата схема.

— Експериментален полет?

— Да. Ще вдигнат малко шум и ще се успокоят.

— А ще се съберем ли в хамбара на „Гама“? — попита Маша след кратка пауза.

— Ако се съди по габаритите — би трябвало.

Всичко беше ясно. Щяха да баламосват чужденците, и най-вече американците, че „Влъхва“ изпробва горивото на „Юрий Гагарин“, многострадалния кораб с плазмен двигател, който се проектира вече цели десет години. Рано или късно те ще си изяснят, че в Русия не са създавани никакви работоспособни плазмени двигатели, и тогава ще се вдигне шум. Но сега е важно да се спечели време…

Неволно започнах да мисля така, сякаш съм на страната на Данилов и Маша. Сякаш не седях, прилепен към креслото с помощта на стотина метра скоч. И Данилов сякаш почувства тази моя слабост.

— Пьотър. — Той се обърна в креслото, като се отблъсна леко от страничните облегалки — отново беше забравил за изкуствената гравитация — опитвайки се да излети. — Все още е възможно всичко да се развие по друг начин.

— Да тръгнем към ядрото? — попитах аз с цялата си възможна наивност.

Данилов въздъхна:

— Пьотър, развързвам теб и Карел… и откарваме корабите заедно. Предполагам, че влечугоидът ще коригира записите в черната кутия… Е?

— Не те ли е страх от бунт?

— Ще рискувам да повярвам на думата ти.

— Не ми вярвай, Данилов — казах аз. — Ето, аз ти вярвах — и виж какво се получи.

Той сви рамене и се наведе над пулта. Повече нищо не си казахме — през двата часа, докато „Влъхва“ летеше към „Гама“. Вече нямаше за какво да си говорим.

Единственото, което ме учудваше, беше мълчанието на влечугоида. Нито Карел, нито дядо се опитваха да се намесят в разговора. Искаше ми се да вярвам, че в момента просто измислят план за освобождаването ни. Само че прекрасно знаех, че когато дядо замисля нещо, е обратното — човек не може да му затвори устата…

 

 

„Гама“ е построена по древната, измислена още от Циолковски схема „пръстен“. Трийсетместен^[3] въртящ се диск, в центъра-главина — безтегловност, а по окръжността — някакво подобие на гравитация, създавана от центробежната сила. Бог знае защо това беше притрябвало на Рускосмос и СКОБ. Псевдогравитацията не добавяше особен комфорт, екипажите се сменяха ежемесечно и не биха пострадали от безтегловността, затова пък възникваха редица проблеми. Например, за да премине в бойна готовност, станцията „Гама“ трябваше да преустанови въртенето си, иначе прицелването с бойните лазери ставаше невъзможно.

Тази станция беше един от последните опити на нашата космонавтика да си върне изгубеното лидерство. Или поне част от него. Безнадежден и наивен опит, както и всички останали — завод за производство на свръхчисти полупроводници и неалергенни ваксини, който не знам дали изгоря или просто беше изоставен в орбита, лунна база, която вече трета година работеше в автоматичен режим, недостроеният „Зевс“ — кораб за полет към Юпитер, проектиран преди изобретяването на джампа и вече успял да остарее безнадеждно…

„Влъхва“ влезе в хангара, почти допирайки стените. Беше необходимо цялото майсторство на Данилов, за да вмъкне двата кораба вътре, без да ги разбие. Той маневрира още половин минута, тихо псувайки, докато угаси инерцията. „Влъхва“ се люлееше из хангара като оловно топче, вкарано в малка чуплива играчка за елха. Всеки удар в стените можеше да повреди сериозно станцията, но Данилов нямаше друг изход. Най-накрая совалката застина, или по-точно започна да се спуска бавно върху стената на цилиндричния хангар, привличана от едва усещащата се центробежна сила. Люкът на хангара започна беззвучно да се затваря, скривайки ни от любопитните радари на другите станции на СКОБ.

Ето че пристигнахме. Два кораба, двама герои и двама пленници. Налегна ме апатия и затворих очи. Стигаше ми толкова. Не можех да се боря безкрайно. Имах шанс — там, по средата на пътя, когато куалкуа услужливо подаде пипалото си. Не пожелах, не можех да се възползвам от този шанс. Значи край.

Извинявайте, алари.

Извинявай, Земя.

 

 

Никога не съм мислил, че в тесните ни космически станции наблъскват помещения, които не са от първа необходимост, като затворите. Или тук той се наричаше по друг начин? Карцер, арест, изолатор? Не знам. Едно е сигурно — при аларите ми беше по-комфортно.

Килията беше съвсем малка, с размера на дворна тоалетна. В ъгъла й наистина се намираше малка клозетна чиния, над която с детска непосредственост конструкторът беше разположил термоконтейнер за затопляне на храна. Имаше и телевизионен екран — аз със смайване се убедих, че работи, но предава само няколко руски телевизионни канала. Виж ти, налице беше грижа за културния отдих на затворниците. Намерили им бяха занимание — предаваха на борда на станцията поток от сапунени опери и вяли шоупрограми…

Докато водеха мен и влечугоида из станцията, тя кипеше като разтревожен кошер. По тесните коридори се носеха черни барети — руските космически пехотинци. Бойният пост, покрай който минахме, беше плътно затворен — значи беше въведена бойна готовност първа степен и зад ракетните пултове седяха мерачи.

Всичко беше страшно сериозно. Страната е тръснала побелелите си коси, поиграла е с изнемощелите си мускули и е решила да не изпуска от ръце чуждата технология. Къде ще се месиш тук… Седи и гледай, отговаряй на въпросите и се разкайвай за греховете си.

Разгърнах тесния хамак и се качих в него. Псевдогравитацията беше съвсем лека, тежах колкото една котка. Под тавана мъждукаше жълта лампичка, от време на време станцията потрепваше — извършваше някакви маневри. Нима измамата не беше успяла и презокеанските ни приятели сега хокаха президента?

Само че свободен ли беше президентът да предаде мен и влечугоида на цялото човечество? Тази операция се провеждаше от службата за държавна сигурност. Тя едва ли щеше да пожелае да ни дели с някого. А властта на Шипунов в момента изобщо не беше толкова устойчива, както в първите години след преврата…

Мислите ми течаха вяли, противни. Все едно след като си пробягал с рекорден резултат изтощителен крос, да ти предложат и да поплуваш в блато. Колко просто е било винаги и в Родината или при аларите. Тежко и просто. А тук отново дребни измами и интриги…

Протегнах крак и натиснах бутона на телевизора. Предимството на малкото помещение е, че всичко ти е под ръка… Или под крак.

Не можех да си представя по-неуспешен избор. Първият канал предаваше музикален конкурс. Певицата, поклащаща се вдървено на сцената, изобщо не умееше да пее. Не беше за нея тази професия — по-добре да си стои пред печката или да рекламира бански костюми. Но никой не се притесняваше от това. Пред сцената пищяха фенки и фенове, в журито благосклонно се усмихваха колежките на певицата — част от които дори имаха слух и глас. Втория канал веднага го прескочих — там вървяха новини, в едър план се виждаше горяща гара. Четвъртият ме зарадва с политическа дискусия, свеждаща се до това, че всичко в живота е лошо, а би трябвало да се живее по-добре. По петия канал даваха рекламен клип на Министерството на вътрешните работи. Задгробният глас зад кадъра говореше тържествено: „Можете да нарушите закона — и тогава нощем ще сънувате кошмари! Можете да бъдете честни граждани — и доброто настроение повече няма да ви напусне! Служителите на милицията имат оръжие и са в правото си да го използват без предупреждение! Те искат всички да живеят добре!“ Обикновеният видеоматериал се състоеше от мрачни небръснати престъпници, белозъби смеещи се граждани и стрелящи в мишени милиционери. По шестия канал, както обикновено, въртяха реклами. Ставаше въпрос за най-новите вакуумни памперси с тридневно действие. Понечих да изключа телевизора, но в този момент на фона на усмихващо се дете се появи познато лице — Анатолий Романов, пилотът-инструктор от „Трансаеро“. Застинах.

— Космическите полети са тежка работа — каза Толик. — Понякога прекарвам часове наред пред пулта, без да имам възможност да стана. По-рано това беше съпроводено със значителни неудобства…

В очите на Толик блестеше някакво нездраво пламъче. Майчице, колко ли му бяха платили?

— Сега, с появата на вакуумните памперси, проблемите ми са решени… — завърши с облекчение той. — Излитам, извършвам джамп-преместванията, кацам на чуждите планети и се връщам, без да губя време за битови неудобства…

Разкикотих се. Рекламата на памперсите свърши, започна някаква детска програма, а аз продължавах да се хиля, представяйки си Толик с памперсите зад джамп-пулта. Голям майтап!

Люкът се отвори и влезе Данилов, плувайки във въздуха. Кой знае защо си представих полковника от ГБ в същите тези памперси — „следенето на приятелите е тежка работа, понякога…“ — и ме обзе нов пристъп на веселие.

Данилов погледна с подозрение работещия екран. Там скачаха анимационни зверчета и някакъв жизнерадостен глас напяваше: „В понеделник през деня не се спи, само безделниците си лежат в кревата…“

Данилов изключи телевизора, като така и не разбра причините за веселието ми.

— Даваха Толя — обясних аз добродушно. — Толик Романов. Рекламираше памперси.

Данилов седна на опушения капак на клозетната чиния и каза:

— Тесничко е. Не мислиш ли?

— На мен ми харесва. Показанията ми ли дойде да вземеш?

Александър въздъхна.

— Пьотър, имам предложение…

— Е? — ободрих аз запъналия се полковник.

— Да работим като един отбор. Всички обвинения против вас двамата с Андрей Валентинович се оттеглят.

— А влечугоидът?

— Ще го доставят на която пожелае планета от Конклава. Не разбираш ли?

— Не съвсем.

— На дядо ти ще му предоставят тяло. Нормално, здраво човешко тяло. Изчислителят ще прехвърли в него съзнанието на Андрей Валентинович.

Погледите ни се срещнаха.

— На Земята има хиляди хора, чието съзнание е загинало, а тялото им още живее. Тези, които не са ги изключили след клинична смърт, например. Това не е по-аморално, отколкото трансплантацията на органи.

— И какво каза дядо?

— Засега нищо. Реших първо да поговоря с теб.

— А какво се иска от нас?

— Сътрудничество. Само сътрудничество.

— Мина час и половина — казах бавно аз. — Само час и половина. А вие вече сте се убедили, че корабът на геометрите не смята да ви се подчинява.

— Да. Длъжен си да ни помогнеш, Пьотър. Заради Земята, заради страната — отстъпи от позициите си. Ти си човек. Ти си руснак.

— А помниш ли, че в мен има куалкуа?

Лицето на Данилов не потрепна.

— Трудно би било да забравя, докато се намираш в това тяло… Е, и какво? Ако иска да изложи условията си — моля. Но, доколкото разбирам, расата им заема пасивна позиция… впрочем няма значение. Нека говори. Ние изобщо не сме против съюза с тях, с аларите, с изчислителите. Но нашите интереси не позволяват да се хвърляме безразсъдно на края на света. Ако Земята получи поне десет такива кораба — ще можем да разговаряме със силните като равни с равни.

— Вярваш ли в думите си?

— Нямам друг избор. И ти нямаш, Пьотър. Допускам, че това решение ти е по-неприятно, отколкото полета до ядрото, но алтернативата е още по-лоша.

— И каква е тази алтернатива?

Поклащайки се в хамака, аз се намирах значително по-високо от седящия Данилов. В измамната позиция на човек, способен да диктува условията… Наистина, зад отворения люк се мяркаха униформите на черните барети, а податливостта на Данилов със сигурност си имаше граници.

— Няма да те съдят — каза спокойно Данилов. — Дори ще те наградят с някакъв орден за участието ти в операцията.

Участие! Аз не съм свършил всичко, а само съм участвал!

— Ще ме наградят посмъртно ли?

— Не се прави на глупак. Ще те наградят и ще те свалят на Земята без право на полети. Ще работиш някъде… ще слушаш новините… ще се научиш да пиеш. И винаги ще помниш, че твоите другари се опитват да направят нещо… да надхитрят непозната техника, да надделеят в спора с извънземните.

— А куалкуа? Ще пуснете на Земята човек, в чието тяло има симбионт? Не вярвам!

Данилов поклати глава.

— Ние много добре знаем, че на Земята има десетки такива хора.

Стори ли ми се, или в дълбините на съзнанието ми се разнесе тънък кикот?

— Един повече или по-малко — все тая — продължи Данилов. — Ако куалкуа сега ме слуша… много се радвам, че расата им е лишена от честолюбие. А любопитството не е порок. Ясна ли е сега алтернативата?

— Напълно.

Данилов чакаше. А аз мълчах, макар вече да бях взел решението. Мълчах дълго, заставяйки полковника да заговори пръв. Но той е пречупвал кого ли не.

— Можеш да кажеш на дядо, че съм съгласен.

Данилов кимна. Надигна се, придържайки се за отвора на люка. И каза:

— Само още нещо, Петя… Извинявай, но сме принудени да вземем мерки за безопасност. Много строги. Много.