Агата Кристи
Загадката на Ендхаус (18)

18
ЛИЦЕТО НА ПРОЗОРЕЦА

Събитията на следващия ден са съвсем смътни в паметта ми. За нещастие бях се събудил с треска. Тия пристъпи ме спохождат в най-неудобни моменти, откакто хванах малария.

Затова събитията на тоя ден се мяркат в паметта ми като кошмар, в който Поаро ту се появява, ту изчезва като някакъв фантастичен клоун, който периодически излиза на цирковата арена.

Струва ми се, че той безкрайно много се забавляваше. Маската му на обърканост и отчаяние беше прекрасна. Как беше постигнал поставената цел, с която ми беше разкрил в ранните часове на утрото, не мога да кажа. Но той я постигна.

Не ще да е било лесно. Налагащите се измамни хитрини трябва да са били колосални. Англичанинът по природа не е склонен да лъже на едро, а планът на Поаро изискваше именно това. Преди всичко е трябвало да спечели за своя замисъл доктор Грейъм. След като си е осигурил подкрепата на доктор Грейъм, трябвало е да убеди старшата сестра и някои други от персонала на болницата да се съгласят с плана му. Там също трудностите трябва да са били огромни. Вероятно влиянието на доктор Грейъм е наклонило везните в негова полза.

Освен това трябвало е да се справи с началника на полицията и подчинените му. Тука Поаро е трябвало да се бори с цялата машина на бюрокрацията. Въпреки всичко беше най-после изтръгнал принудено съгласие от полковник Уестън. Полковникът недвусмислено подчертал, че не поема никаква отговорност. Поаро и единствено Поаро щял да бъде държан отговорен за разпространяването на тия лъжливи сведения. Поаро се съгласил. Той е бил готов да се съгласи на всичко, само и само да му се позволи да осъществи плана си.

Аз прекарах по-голяма част от деня в голямо кресло с одеяло на краката, унесен в дрямка. Всеки два-три часа Поаро се втурваше при мене да ми съобщи какво става.

— Comment ca va, mon ami?^[1] Колко ви съчувствувам! Но може така да е по-добре. Вас по не ви бива за фарс, отколкото мене. Аз току-що ходих да поръчам венец… огромен венец… грамаден. Лилии, приятелю; огромен брой лилии. „С дълбоко съжаление. От Еркюл Поаро.“ Ах, каква комедия!

Той пак излезе.

— Идвам от един извънредно мъчителен разговор с мадам Райс — заразправя ми той следващия път. — Много и прилича черният тоалет на тая жена. Нещастната й приятелка… Каква трагедия! От мене се изтръгва съчувствен стон. „Ник — казва тя — беше тъй весела, тъй жизнерадостна. Човек не може да си представи, че е умряла.“ Аз се съгласявам. „Това е подигравката на смъртта — казвам аз, — че взема такива като нея. Старите и ненужните остават.“ Oh, la, la! И пак стон.

— Колко те забавлява това! — промърморих аз с отпаднал глас.

— Du tout.^[2] Това е част от моя план и нищо повече. За да се изиграе комедията сполучливо, човек трябва да я играе от сърце. Да, а после, след общоприетите съболезнователни приказки, мадам заговаря за по-същественото в тая история. Цяла нощ лежала будна и се чудила за тия бонбони. Било невъзможно, невъзможно! „Мадам — казвам аз, — не е невъзможно. Можете да видите заключението от анализа.“ Тогава тя казва (и гласът и съвсем не е твърд): „И вие казвате, че е било… кокаин?“ Аз потвърждавам. А тя възкликва: „О, боже! Не мога да разбера!“

— Може да е вярно.

— Тя разбира достатъчно добре, че я застрашава опасност. Тя е умна. Казвал съм ви го и по-рано. Да, тя е в опасност и го знае.

— И въпреки това ми се струва, че сега вие за първи път не вярвате виновницата да е тя.

Поаро се намръщи. Възбудата му понамаля.

— Това е проницателно изказване, Хейстингс. Не, струва ми се, че… някак… фактите вече не съвпадат. Тия престъпления… с какво се отличаваха те най-много досега… с изтънченост, нали? А тука няма никаква изтънченост, само грубост, чиста и проста грубост. Не, нещо не съответствува.

Той седна на масата.

— Voilà, да разгледаме фактите. Има три възможности. Да вземем бонбоните, купени от мадам и занесени от мосьо Лазаръс. В тоя случай вината пада върху единия от двамата. А телефонният разговор уж с мадмоазел Ник е чиста и проста измислица. Това е най-естествено, очевидното решение. Решение второ. Другата кутия бонбони, тая, която дошла по пощата. Тя е могла да бъде изпратена от всекиго. Всеки от заподозрените в нашия списък от „А“ до „Й“. (Помните ли? Много широк избор.) Но ако това е била кутията с отровата, какъв смисъл има телефонният разговор? Защо е трябвало да се усложнява положението с втора кутия?

Аз слабо поклатих глава. При температура тридесет и девет градуса всяко усложнение ми се виждаше ненужно и безсмислено.

— Решение трето. Кутията, купена от мадам, е била подменена с отровните бонбони. Тогава повикването по телефона е изобретателна и понятна стъпка. Мадам става това, което се нарича „сляпо оръдие“. Тя трябва да вади кестените от огъня. Така решение трето е най-логично, но — уви! — и най-трудното. Как да се осигури подменянето на кутията в правилния момент? Санитарят можеше да занесе кутията горе веднага, сто и една възможности можеха да попречат на подменянето на кутията. Не, това като че ли не би могло да стане.

— Освен ако я е подменил Лазаръс — забелязах аз.

Поаро ме изгледа.

— Вие имате температура, приятелю. Тя се качва, нали?

Аз кимнах.

— Интересно как няколко градуса топлина могат да изострят умствените способности. Вие изрекохте едно наблюдение, забележително по своята простота. То е тъй просто, че аз пропуснах да спра вниманието си върху такава възможност. Но тя крие в себе си много интересни положения. Мосьо Лазаръс, сърдечният приятел на мадам, полага крайни усилия да я закара на бесилката. Това разкрива възможности, от много интересен характер. Но сложни… много сложни.

Аз затворих очи. Радвах се, че бях проявил гениалност, но не ми се мислеше за нищо сложно. Исках да заспя.

Поаро, струва ми се, продължи да говори, но аз не го слушах. Гласът му звучеше неясно, приспивно…

Следващия път го видях късно следобед.

— Малкият ми план се превърна в златна мина за цветарите — съобщи ми той. — Всички поръчват венци: мосьо Крофт, мосьо Вайз, капитан Чаленджър…

Последното име събуди в душата ми някаква нотка на съжаление.

— Вижте какво, Поаро — казах аз, — трябва да го посветиш в тая работа. Нещастникът, той ще се побърка от мъка. Това не е честно.

— Вие винаги изпитвате нежно чувство към него, Хейстингс.

— Той ми харесва. Той е много порядъчен човек. Трябва да го посветите в тайната.

Поаро поклати глава.

— He, mon ami. Не правя никакви изключения.

— Но нали нямате никакви подозрения, че той е забъркан в тая история?

— Не правя никакви изключения.

— Само си помислете колко страда.

— Напротив, предпочитам да мисля каква радостна изненада съм му приготвил. Да мислиш любимата си за мъртва и да откриеш, че е жива! Единствено по рода си усещане, изумително усещане!

— Що за упорит дърт дявол сте вие! Той няма да издаде тайната.

— Не съм сигурен.

— Той е олицетворение на честта. Положителен съм е това.

— Толкова по-трудно ще му е да запази тайната. Да пазиш тайна е изкуство, което изисква много лъжи, изречени по великолепен начин, и голяма склонност да играеш комедии и да им се наслаждаваш. Би ли могъл той да се преструва, вашият капитан Чаленджър? Ако е такъв, за какъвто го смятате вие, положително не би могъл.

— Значи, няма да му кажете?

— Положително отказвам да излагам на опасност малкото си хрумване в името на сантименталността. Ние си играем с живота и смъртта, mon cher. Нали знаете: страданието укрепва характера. Така са твърдели мнозина от прочутите ви духовници, а струва ми се, дори и един епископ.

Отказах се от по-нататъшни опити да разклатя решението му. Доколкото можех да видя, нямаше да промени намерението си.

— Няма да се преобличам за вечеря — продължи полугласно Поаро. — Аз съм един напълно съсипан старец Това е моята роля, нали разбирате? Цялата ми самоувереност е сломена… аз съм съкрушен. Аз се провалих. Аз почти няма да вечерям, храната ще остане недокосната в чинията. Трябва да се държа така, предполагам. После в стаята си ще си хапна няколко кифлички и няколко шоколадени еклера (защо ли ги наричат „светкавици“^[3]?), които бях достатъчно предвидлив да купя от една сладкарница. Et vous^[4]?

— Май още малко хинин — тъжно отговорих аз.

— Уви, бедният ми Хейстингс! Но не губете кураж, утре всичко ще е наред.

— Много вероятно. Тия пристъпи често траят само по двадесет и четири часа.

Не го чух, когато се върна в стаята. Сигурно бях заспал.

Когато се събудих, Поаро седеше на масата и пишеше Пред него лежеше оправен някакъв смачкан лист хартия. Познах, че е същият, на който беше написал тоя списък от „А“ до „Й“ и който после бе смачкал и захвърлил.

Той кимна в отговор на неизречената ми мисъл.

— Да, приятелю, изкопах го отново. Работя върху него под по-друг ъгъл. Съставям списък от въпроси, засягащи всяко едно от лицата. Въпросите може да нямат нищо общо с престъплението: това са само неща, които не зная, неща, които остават необяснени и отговора на които се мъча да открия със собствения ум.

— Докъде сте стигнали?

— Свърших. Искате да чуете? Имате ли достатъчно сили?

— Да, всъщност ми е много по-добре.

— À la bonheur! Чудесно, ще ви ги прочета. Някои от тях, без съмнение, ще ви се видят детински.

Той се покашля.

А. Елин. Защо е останала вътре и не е излязла да гледа фойерверка? (Нещо необичайно, което се потвърждава от думите и изненадата на мадмоазел). Какво е мислила или подозирала, че се е случило? Да не е пуснала някого (например „Й“) в къщата? Истина ли е това, което казва за скривалището? Ако има такова нещо, защо не може да си спомни къде е? (Мадмоазел като че ли е много сигурна, че няма такова нещо, а тя положително щеше да знае). Ако го е измислила, защо го е направила? Чела ли е любовните писма на Майкъл Ситън или изненадата й за годежа на мадмоазел Ник беше искрена?

Б. Нейният мъж. Дали е толкова глупав, колкото изглежда? Дали е посветен в това, което знае Елин, каквото и да е то, или не е? Дали изобщо страда от някакво душевно разстройство?

В. Детето. Дали удоволствието му да гледа кръв е естествен инстинкт, присъщ на неговата възраст и развитие, или е патологично, и дали тая патологичност е наследена от някой от родителите? Стрелял ли е някога с играчка-пистолет?

Г. Кой е г-н Крофт? Откъде е дошъл в действителност? Изпратил ли е завещанието, както се кълне, че е направил? Какво съображение може да е имал да не го изпрати?

Д. Както и по-горе. Кои са г-н и г-жа Крофт? Дали се укриват по някаква причина и ако се укриват, каква е тая причина? Имат ли някаква връзка със семейството Бъкли?

Е. Г-жа Райс. Знаела ли е наистина за годежа на Ник с Майкъл Ситън? Дали само се е досещала или е фактически чела разменяните между тях писма? (В такъв случай тя е знаела, че мадмоазел е наследница на Ситън). Знаела ли е, че самата тя ще наследи имуществото на мадмоазел? (Това ми изглежда вероятно. Мадмоазел сигурно й го е казала, като е добавила може би, че няма да получи кой знае какво). Има ли нещо вярно в намека на капитан Чаленджър, че Лазаръс харесвал мадмоазел Ник? (Това би могло да обясни известна липса на сърдечност между двете приятелки, която като че ли се е проявила през последните няколко месеца). Кой е „приятелят“, за когото споменава в бележката си, че им доставя наркотици? Възможно ли е да е „Й“? Защо й прилоша веднъж в стаята ми? Дали е било от нещо, което се каза, или от нещо, което е видяла? Дали историята, че я помолили по телефона да купи бонбони, е вярна или е преднамерена лъжа? Какво е искала да каже с думите „не разбирам; другото — да, но не и това“. Ако самата тя не е виновна, какво знае и премълчава?

— Нали ви е ясно — изведнъж прекъсна Поаро, — че въпросите, отнасящи се до мадам Райс, са почти безбройни. Тя цялата е загадка от начало до край. И това ме принуждава да си направя извод. Или мадам Райс е виновна, или тя знае (или, да кажем, мисли, че знае) кой е виновен. Но дали е права? Дали знае или само подозира? И по какъв начин можем да я накараме да заговори?

Поаро въздъхна.

— Хайде, ще продължа моя списък с въпроси.

Ж. Г-н Лазаръс. Интересно, за него фактически няма никакви въпроси освен необмисления: „Той ли е подменил отровните бонбони?“ Освен него ми идва само един съвсем страничен въпрос. Но аз го записвам: „Защо мосьо Лазаръс е предложил петдесет лири за картина, която струва само двадесет?“

— Искал е да направи на Ник едно добро — предположих аз.

— Нямаше да го направи по тоя начин. Той е търговец. Той не купува, за да продаде на загуба. Ако е искал да се покаже любезен, щял е да й даде пари назаем като частно лице.

— Обаче това не може да има нищо общо с престъплението.

— Не, вие сте прав, но въпреки всичко бих искал да зная. Аз изучавам психологията, нали знаете? Сега стигаме до „З“.

З. Капитан Чаленджър. Защо мадмоазел Ник му е казала, че е сгодена за друг? Какво я е принудило да му го каже? Тя не го е казала на никой друг. Дали й е направил предложение? Какви са отношенията му с неговия вуйчо?

— С вуйчо му, Поаро?

— Да, лекаря. Тая доста съмнителна личност. Дали някакви частни новини за смъртта на Майкъл Ситън не са стигнали до адмиралтейството, преди да й бъде дадена гласност?

— Не ми е съвсем ясно накъде биете, Поаро. Дори ако Чаленджър е знаел предварително за смъртта на Ситън, това май още нищо не ни казва. То не предлага никаква разумна подбуда капитанът да убие любимото момиче.

— Аз съм съвсем съгласен. Това, което казвате, е напълно убедително. Но това са само нещата, които бих искал да узная. Аз все още продължавам да бъда копой, който души наоколо си разни не особено приятни неща!

И. Г-н Вайз. Защо ни каза това нещо за фанатичната привързаност на братовчедка си към Крайната къща? Каква може да е била вероятната подбуда да го каже? Получил ли е завещанието или не? Дали всъщност е или не е честен човек?

А сега Й. Eh bien, „Й“ продължава да е това, което казах за него и по-рано: една огромна въпросителна. Има ли такава личност или няма…

— Mon Dieu, приятелю! Какво ви стана?

Бях скочил от креслото си с внезапен вик. С трепереща ръка сочех прозореца.

— Едно лице, Поаро! — извиках аз. — Едно лице, притиснало се към стъклото. Ужасно лице! Сега го няма вече… но аз го видях!

Поаро отиде при прозореца, отвори го и се наведе навън.

— Сега няма никой — замислено каза той. — Сигурен ли си, че не сте си го въобразили, Хейстингс?

— Съвсем сигурен. Беше страховито лице.

— Разбира се, има балкон. Всеки би могъл да стигне много лесно тука, ако искаше да чуе за какво говорим. Когато казвате „ужасно лице“, Хейстингс, какво точно имате пред вид?

— Бяло изцъклено лице, кажи-речи нечовешко.

— Mon ami, това е от температурата. Лице, приемам. Неприятно лице, приемам. Но кажи-речи нечовешко лице, не! Това, което сте видели, е било разплескано лице, притиснато силно до стъклото… като добавим и стресването от изненадата изобщо да го видите там…

— Това беше ужасно лице — упорито повторих аз.

— Не е било лицето на… някой, когото познавате?

— Не, в никой случай.

— М-м-м… и все пак е могло да бъде! Съмнявам се, дали би го познал при тия обстоятелства. Знаете, чудя се… да, много се чудя…

Поаро замислено събра листовете си.

— Поне едно нещо е добре. Ако притежателят на това лице е дочул разговора ни, ние не сме споменали, че мадмоазел Ник е здрава и читава. Каквото друго и да е чул нашият гост, поне това не е узнал.

— Положително е обаче — казах аз, — че резултатите на тая ваша… ъ-ъ-ъ… блестяща маневра сега засега са малко разочароващи. Ник е умряла, но не е станало нищо смайващо!

— Нито пък очаквам нещо да стане още сега. Двадесет и четири часа, казах! Mon ami, утре, ако не греша, ще има едно-друго. В противен случай… в противен случай аз греша отначало докрай. Не забравяйте пощата. Аз се надявам на утрешната поща.

Сутринта се събудих с чувството, че съм слаб, но треската беше преминала. Чувствувах се гладен. Двамата с Поаро закусихме в нашата гостна.

— Е? — язвително го попитах, докато той разпределяше писмата си. — Оправда ли пощата очакванията ви?

Поаро току-що беше отворил два плика, които явно съдържаха сметки, и не ми отговори. Помислих си, че има доста потиснат вид и не е наперен, както винаги.

Отворих моите писма. Първото беше съобщение за спиритическа среща.

— Ако нищо друго не помогне, ще трябва да се обърнем към спиритистите — забелязах аз. — Често се чудя, че не се правят повече опити в това направление. Духът на жертвата се връща и назовава убиеца. Това би послужило за доказателство.

— Това надали би помогнало на нас — възрази разсеяно Поаро — Съмнявам се, Маги Бъкли е знаела чия ръка я е застреляла. Дори да можеше да говори, надали би имала да ни каже нещо интересно. Tiens^[5], това е странно.

— Кое?

— Вие ми разправяте как мъртвите щели да говорят и в същия миг аз отварям това писмо.

Той ми го хвърли през масата. Беше от госпожа Бъкли.

Енория Лангли

 

Уважаеми мосьо Поаро,

При завръщането ми тука намерих писмо, написано от бедното ми дете след пристигането й в Сейнт Лу. Боя се, че в него няма нищо интересно за вас, но си рекох, че може да искате да го видите.

Благодаря ви за вашата любезност.

Искрено ваша Джин Бъкли

От приложеното писмо ми се стегна гърлото. То бе тъй безкрайно обикновено, без най-малък намек за предчувствие на нещастието.

Мила мамо,

Пристигнах благополучно. Пътуването бе доста приятно. Чак до Екситър във вагона имаше само двама души освен мене.

Времето тука е много хубаво. Ник изглежда много добре и е весела, може би малко нервна, но не виждам защо е трябвало да ми изпрати такава телеграма. Нямаше да има никаква разлика, ако бях дошла във вторник.

Засега свършвам. Отиваме на чай при едни съседи. Те са австралийци и са наели портиерската къщурка. Ник казва, че са мили, но много дотегливи. Тука ще гостуват госпожа Райс и господин Лазаръс. Той е търговецът на картини. Ще пусна писмото в кутията при входа, така ще тръгне още днес. Ще пиша утре пак.

Твоята любеща дъщеря

Маги.

П.П. Ник казва, че е имало защо да ми прати телеграмата. Щяла да ми разправи след чая. Много е странна и неспокойна.

— Гласът на мъртвата — тихо рече Поаро. — И той… не ни казва нищо.

— Кутията при входа — забелязах аз, без да влагам някаква особена мисъл. — Същата, в която Крофт каза, че е пуснал завещанието.

— Каза го, да. Интересно. Много интересно.

— Нищо друго ли няма във вашите писма?

— Нищо, Хейстингс. Много съм нещастен. Пред очите ми е тъмно. Все още ми е тъмно. Нищичко не разбирам!

В тоя миг телефонът иззвъня. Поаро отиде при него.

Видях как изражението му незабавно се промени. Държеше се много сдържано, но въпреки това не можеше да скрие от моя поглед крайното си възбуждение.

Неговата част от разговора беше съвършено неясна, тъй че не можех да разбера за какво става дума.

Но ето, че с едно „Tres bien. Je vous remercie“^[6] той остави слушалката и се върна при мене. Очите му искряха от вълнение.

— Mon ami — каза той, — какво ви казах! Разните неща започват да стават.

— Какво беше?

— На телефона беше мосьо Чарлз Вайз. Съобщи ми, че тая сутрин получил по пощата завещание, подписано от братовчедка му госпожица Бъкли и носещо датата 25 февруари.

— Какво? Завещанието?

— Evidemment!

— Намерило се!

— Точно навреме, n’est-ce pas?

— Мислите ли, че той казва истината?

— Или дали мисля, че завещанието е било у него през цялото време? Това ли искахте да кажете? Е, всичко това е малко чудновато. Но едно нещо е сигурно. Аз ви казах, че ако хората помислят мадмоазел Ник за умряла, ще настъпят разни събития и ето че събитията са налице!

— Удивително! — възкликнах аз. — Вие бяхте прав. Предполагам, че е завещанието, според което Фредерика Райс става собственица на имуществото.

— Мосьо Вайз не каза нищо относно съдържанието на завещанието. Той твърде много държи на правилата. Но няма май почти никакво основание да се съмняваме, че е същото завещание. То е подписано, както той ми каза, от свидетелите Елин Уилсън и нейния съпруг.

— И тъй ние се връщаме към старото положение — забелязах аз. — Фредерика Райс.

— Загадката!

— Фредерика Райс — промърморих аз залисано. — Това е красиво име.

— По-красиво, отколкото галеното, с което я наричат приятелите й. „Фреди“… — Поаро изкриви устата си. — …се n’est pas jolie^[7] за една млада дама.

— Няма много начини да съкратиш Фредерика — казах аз. — Не е като Маргарет, където имаш пет-шест галени имена: Маги, Марго, Мадж, Пеги…

— Вярно. Е, Хейстингс, чувствувате ли се по-щастлив сега? След като разните неща са започнали да се случват?

— Да, разбира се. Кажете ми, очаквахте ли да се случи това нещо?

— Не, не съвсем. Не бях формулирал нищо много точни в ума си. Единственото, което казах, беше, че докопаме ли се до даден резултат, причините за тоя резултат ще станат сами по себе си очевидни.

— Да — съгласих се аз с уважение.

— Какво се канех да кажа тъкмо когато иззвъня телефонът? — мъчеше се да си спомни Поаро. — А, да! Това писмо от мадмоазел Маги. Исках да го погледна още веднъж. В подсъзнанието ми остана впечатлението, че нещо в него ми се видя много странно.

Намерих писмото, където го бях захвърлил, и го подадох на Поаро.

Той го зачете. Аз ходех насам-натам из стаята, гледах през прозореца и наблюдавах яхтите, които се надбягваха в залива.

Внезапно ме стресна някакво възклицание. Аз се обърнах.

Поаро стискаше главата си с двете ръце и се олюляваше напред-назад, очевидно обзет от дълбока горест.

— О! — стенеше той. — Аз съм бил сляп… сляп!

— Какво има?

— Сложно ли бях казал? Объркано? Mais non^[8]. Просто… от просто по-просто! А аз, нещастникът, не съм разбрал нищо… нищичко!

— Боже господи, Поаро, какво е това просветление, блеснало изведнъж пред вас?

— Чакайте… чакайте… не говорете… Трябва да подредя мислите си. Да ги прередя в светлината на това зашеметяващо откритие.

Той грабна списъка си с въпроси и го зачете безмълвно с бързо мърдащи устни. Веднъж или дваж подчертано кимна.

След това остави листовете, облегна се на креслото си и затвори очи. Аз дори си помислих, че е заспал.

Неочаквано Поаро въздъхна и отвори очи.

— Ами разбира се! — рече той. — Всичко идва на мястото си! Всички тия неща, които са ме озадачавали. Всичко, което ми се виждаше малко неестествено Всяко от тях дойде на мястото си.

— Искате да кажете, че знаете всичко?

— Почти всичко. Всичко, което е от значение. В някои отношения съм бил прав в изводите си. В други заключения съм бил смешно далеч от истината. Но сега всичко е ясно. Днес ще изпратя телеграма с два въпроса, но аз вече знам отговорите: те са тука! — Той се почука с пръст по челото.

— А кога ще получите отговорите? — с любопитство го запитах аз.

Той скочи на крака.

— Приятелю, спомняте ли си думите на мадмоазел Ник, че й се иска да постави пиеса в Крайната къща? Довечера ние ще поставим там такава пиеса. Но това ще бъде пиеса, режисирана от Еркюл Поаро. Мадмоазел Ник също ще играе в нея. — Изведнъж той широко се усмихна. — Разбирате ли, Хейстингс, в тая пиеса ще има привидение. Да, привидение. Крайната къща никога не е виждала привидения. Довечера ще види. Не… — прекъсна ме той, когато понечих да му задам въпрос. — Няма да ви кажа нищо повече. Довечера, Хейстингс, ние ще поставим нашата комедия и ще разкрием истината. А сега има много работа… много работа!

Поаро излезе припряно от стаята.