Агата Кристи
Загадката на Ендхаус (14)

14
ТАЙНАТА НА ИЗЧЕЗНАЛОТО ЗАВЕЩАНИЕ

Ние се върнахме направо в болницата.

Ник доста се изненада, като ни видя.

— Да, мадмоазел — каза Поаро в отговор на погледа й. — Аз съм като тия човечета на пружинка, скрити в кутийка. Щом се отвори капакът, и то изскача. На първо място да ви кажа, че съм сложил частните ви работи в ред. Сега всичко е грижливо подредено.

— Май че е било крайно време — не можа да сдържи усмивката си Ник. — Много ли сте акуратен, мосьо Поаро?

— Питайте приятеля ми Хейстингс.

С въпросителен поглед момичето се обърна към мене.

Разправих и за някои от по-дребните чудатости на Поаро — че печените филии трябвало да се правят от четвъртити хлебчета, яйцата да бъдат еднакво големи; че не обича голфа като „безформена и безсистемна игра“, единствената положителна черта на която е правилната форма на издигнатината, от която се започва! Завърших с разказа за знаменития случай, който Поаро разреши благодарение на навика си да слага в правилни редици украшенията върху камината.

Поаро седеше до мене и се усмихваше.

— Той го разправя като някаква приказка, да — обади се той, когато свърших. — Но, общо взето, то е вярно. Помислете си само, мадмоазел, че аз непрекъснато се мъча да убедя Хейстингс да се сресва на прав път, а не отстрани. Погледнете само какъв разкривен и несиметричен вид му придава тоя път!

— Тогава сигурно не ме одобрявате и мене, мосьо Поаро — каза Ник. — И аз се сресвам с път отстрани. И сигурно одобрявате Фреди, която разделя косата си по средата.

— Той много се възхищаваше от нея оная вечер — лукаво забелязах аз. — Сега ми е ясно защо.

— C’est assez^[1]! — сопна се Поаро. — Аз съм дошъл тука по сериозна работа, мадмоазел: това ваше завещание не мога да го намеря.

— О! — Ник навъси вежди. — Но нима е толкова важно? В края на краищата аз не съм умряла. А завещанията стават истински важни едва след смъртта, нали?

— Така е, вярно. И все пак ме интересува това ваше завещание. Имам няколко малки хрумвания, свързани с него. Помислете, мадмоазел! Помъчете се да си спомните къде сте го сложили, къде сте го видели за последен път?

— Не вярвам да съм го сложила на някакво определено място — отговори Ник. — Аз никога не слагам нещата на място. Сигурно съм го бутнала в някое чекмедже.

— Да не сте го сложили случайно в тайното скривалище?

— Тайното какво?

— Вашата прислужница Елин казва, че в гостната или в библиотеката има тайно скривалище.

— Глупости! — рече Ник. — Никога не съм чувала за подобно нещо. Елин ли ви го каза?

— Mais oui. Изглежда, че тя е служила в Крайната къща като младо момиче. Готвачката й показала скривалището.

— За първи път чувам такова нещо. Предполагам, че дядо трябва да е знаел за него, но и да е знаел, не ми го е казал на мене. Аз съм сигурна, че е щял да ми каже. Мосьо Поаро, сигурен ли сте, че Елин не е измислила всичко това?

— Не, мадмоазел, съвсем не съм сигурен! Il me semble^[2], че има нещо… странно в тая ваша Елин.

— О, не бих я нарекла странна. Уилям е малоумен, а детето е гадно малко зверче, но Елин не е лоша. Въплъщение на почтеност.

— Позволихте ли й да излезе да гледа фойерверките снощи, мадмоазел?

— Разбира се. Те винаги излизат. Разтребват след това.

— И въпреки това не е излязла.

— Как не! Разбира се, че е излязла.

— Отде знаете, мадмоазел?

— Ами… ами… като че ли не зная. Казах й да излезе и тя ми поблагодари… и естествено сметнах, че е излязла.

— Напротив, тя е останала вътре в къщата.

— Но… това е много чудно!

— Смятате, че е чудно?

— Да, смятам. Сигурна съм, че никога досега не е правила подобно нещо. Каза ли ви защо?

— Не ми каза истинската причина, сигурен съм в това.

Ник го погледна въпросително.

— Това… важно ли е?

Поаро разпери ръце.

— Тъкмо това е нещо, което не мога да кажа, мадмоазел. C’est curieux^[3]. Засега оставям тая работа така.

— И тия приказки за скривалище — замислено продължи Ник. — Неволно си мисля, че е извънредно чудновато… и неубедително. Показа ли ви къде е това скривалище?

— Каза, че не можела да си спомни.

— Не вярвам да има такова нещо.

— По всичко изглежда, че сте права.

— Сигурно започва да изглупява, нещастната.

— Тя положително измисля разни истории! Каза ни също, че Крайната къща не била добро място за живеене.

Ник леко потрепера.

— За това може да е права — бавно промълви тя. — Понякога и на мене ми се струва така. Човек изпитва едно чудновато чувство в тая къща…

Очите й се разшириха и потъмняха. В тях светеше някаква обреченост. Поаро побърза да я отклони към други въпроси.

— Ние се отдалечихме от темата си, мадмоазел. Завещанието. Последната воля и завещание на Магдала Бъкли.

— Така и написах — каза Ник с известна гордост. — Помня, че така написах, и писах „да се платят всички дългове и разноски по завещанието“. Спомних си го от някаква книга, която съм чела.

— Искате да кажете, че не сте използували специален формуляр?

— Не, нямаше време. Аз вече тръгвах за болницата, а освен това господин Крофт каза, че формулярите за завещание били много опасни. По-добре било да се напише обикновено завещание и да не се мъчи човек да употребява разни там юридически термини.

— Мосьо Крофт? Той е присъствувал?

— Да. Именно той ме попита дали съм направила завещание. Аз никога нямаше да се сетя сама. Той каза, че ако човек умре без тес… тес…

— Без тестамент^[4] — подсказах аз.

— Да, така беше. Каза, че ако човек умре без тестамент, държавата задига сума нещо, а това би било много жалко.

— Много услужлив, тоя превъзходен мосьо Крофт!

— О, много — горещо потвърди Ник. Той повика Елин и мъжа й да се подпишат като свидетели. — Е-ей! Ами, разбира се! Ех, че съм идиотка!

Ние я изгледахме озадачено.

— Аз съм пълна идиотка. Да ви карам да преравяте цялата Крайна къща! Ами че то е у Чарлз! У моя братовчед Чарлз Вайз!

— А, ето защо не сме могли да го намерим.

— Господин Крофт каза, че редното би било да го пази някой адвокат.

— Tres correct, ce bon m. Croft^[5].

— Понякога мъжете са полезни — продължи Ник. — Някой адвокат или в банката, така ми каза. А аз казах, че най-добре ще е да го пази Чарлз. Тогава го мушнахме в един плик и веднага го изпратихме.

С въздишка тя се отпусна на възглавницата.

— Прощавайте, че бях така ужасно тъпа. Но сега всичко е наред. Завещанието е у Чарлз и ако наистина искате да го видите, разбира се, той ще ви го покаже.

— Но не и без пълномощно от вас — възрази с усмивка Поаро.

— Колко глупаво!

— Не, мадмоазел. Не глупаво, а предпазливо.

— За мене е глупаво. — Тя взе едно от сложените на нощната масичка листчета хартия. — Какво трябва да напиша? Покажете на кучето заека?

— Comment^[6]?

Аз се изсмях, като видях смаяното му лице.

Той продиктува установената формула и Ник послушно я написа.

— Благодаря ви, мадмоазел — каза Поаро и взе листчето.

— Съжалявам, че ви създадох толкова много грижи. Но наистина бях забравила. Нали знаете как някои неща се забравят почти веднага?

— Човек, който е свикнал на ред и методичност в мислите си, не забравя.

— Ще трябва да мина някой специален курс — отговори Ник. — Покрай вас започвам да страдам от комплекс за малоценност.

— И дума да не става! Au revoir, мадмоазел. — Той обиколи с поглед стаята. — Имате чудесни цветя.

— Нали? Карамфилите са от Фреди, розите от Джордж, а лилиите от Джим Лазаръс. Ами, я вижте това…

Тя свали хартията, която покриваше голяма кошница грозде от оранжерия.

Изражението на Поаро се промени. Той стремително пристъпи напред.

— Да не сте яли от него?

— Не, още не.

— И да не ядете! Не бива да ядете нищо, което ви се донася отвън, мадмоазел. Нищо! Разбирате ли?

— О!

Ник заби поглед в него и бавно пребледня.

— Разбирам. Вие смятате… вие смятате, че тая работа още не е свършила. Вие мислите, че те още правят опити? — пошепна тя.

Поаро я хвана за ръка.

— Не мислете за това. Тука сте в безопасност. Но помнете: нищо, което ви се изпраща отвън!

Когато напуснахме стаята, пред очите ми все още стоеше това пребледняло уплашено лице на възглавницата.

Поаро погледна часовника си.

— Bon. Имаме точно толкова време, колкото да заварим мосьо Вайз в кантората, преди да е излязъл за обед.

С идването си бяхме поканени в кабинета на Чарлз Вайз почти без всякакво бавене.

Младият адвокат се изправи да ни поздрави. Държеше се официално и безстрастно, както винаги.

— Добро утро, мосьо Поаро. С какво мога да ви бъда полезен?

Без много приказки Поаро му връчи писмото, написано от Ник. Той го пое, прочете го, вдигна очи от листчето и ни загледа объркан.

— Моля да ме извините. Аз действително не зная как да разбера…

— Не се ли е изказала мадмоазел Бъкли достатъчно ясно?

— В това писмо — Вайз почука по листчето с нокът — тя ме моли да ви предам завещание, написано от нея и поверено на мене през февруари тая година.

— Да, мосьо.

— Но, драги ми господине, на мене не е било поверявано никакво завещание.

— Comment!

— Доколкото ми е известно, братовчедка ми изобщо не е правила завещание. Поне аз положително не съм го съставял за нея.

— Тя го написала сама, доколкото разбрах, написала на лист от бележник и го изпратила на вас по пощата.

Адвокатът поклати глава.

— В такъв случай мога да кажа само, че не съм го получил.

— Слушайте, мосьо Вайз…

— Изобщо не съм получавал нищо подобно, мосьо Поаро.

Настъпи мълчание, след това Поаро се изправи.

— В такъв случай, мосьо Вайз, няма какво да се каже повече. Трябва да е станала някаква грешка.

— Положително трябва да е станала някаква грешка.

Той също се изправи.

— Довиждане, мосьо Вайз.

— Довиждане, мосьо Поаро.

— И тука нищо не стана — забелязах аз, когато се озовахме отново на улицата.

— Precisement.

— Как мислиш, дали ни лъже?

— Не може нищо да се каже. Лицето му е като от дърво издялано на тоя мосьо Вайз, като оставим настрана, че изобщо целият се държи вдървено. Едно е ясно: той няма да се помръдне от възприетото веднъж твърдение. Той изобщо не е получил завещанието. Това е неговият коз.

— Положително Ник трябва да има писмено потвърждение за получаването му.

— Cette petite^[7], тя никога не би и помислила за подобно нещо. Нали го е изпратила. И повече не се е интересувала. Voilà. Освен това същия ден е постъпила в болницата, за да й махнат апандисита. По всяка вероятност е била заета с вълненията си.

— Добре де, какво ще правим сега?

— Parbleu, ще отидем да се видим с мосьо Крофт. Ще видим какво той може да си спомни за тая работа. Както изглежда, тя е била до голяма степен негово дело.

— Той нищо не е спечелил от нея — забелязах замислено аз.

— Не, не. Не мога да видя в това никакъв умисъл от негова страна. Може да е само търчи-лъжи, човек, който обича да урежда работите на съседите си.

Такова държане бе наистина типично за господин Крофт според мене. Той беше любезният всезнайко, който причинява толкова ядове в нашия свят.

Заварихме го в кухнята по ръкави да се занимава с някаква тенджера. Вкусна миризма изпълваше къщурката.

Той заряза с готовност готварските си занимания, понеже гореше от нетърпение да поприказва за убийството.

— Едно моментче — каза той. — Качете се горе. Майка ще иска да участвува в разговора. Цял живот няма да ни прости, ако приказваме тука. Куи-и, Мили! Двама приятели се качват при тебе.

Госпожа Крофт ни посрещна радушно и нетърпеливо заразпитва за Ник Тя ми харесваше много повече от мъжа си.

— Тая бедна душичка! — каза тя. — В болница, казвате? Не бих се учудила, ако е получила пълно нервно разстройство. Ужасна работа, господин Поаро, направо ужасна! Да застрелят едно такова невинно девойче! Просто да не го помисли човек, просто да не го помисли! Пък и не сме в някой далечен див пущинак! Ами тука, в самото сърце на старата Англия! Цяла нощ не можах да мигна, цяла нощ!

— Сега вече ме е страх да излизам и да те оставям сама, жено — каза нейният съпруг, който си беше сложил сакото и дошъл при нас. — Става ми неприятно, като се сетя, че те бях оставил съвсем самичка тука снощи. Направо тръпки ме побиват!

— Друг път няма вече да ме оставиш сама, това мога да ти кажа — отговори госпожа Крофт. — Поне след като мръкне. И май че ми се иска да напусна тия места колкото може по-скоро. Никога вече няма да се чувствувам тука както преди. Бедничката Ники Бъкли сигурно няма да може вече и да спи в тая къща.

Беше малко трудно да се стигне до целта на посещението ни. И двамата — и господин, и госпожа Крофт — приказваха толкова много и бяха толкова любопитни да узнаят всичко. Ще дойдат ли близките на нещастното загинало момиче? Кога ще е погребението? Ще има ли следствие? Какво мисли полицията? Попаднали ли са на някаква следа? Вярно ли е, че някакъв мъж бил задържан в Плимут?

После, след като отговорихме на всички тия въпроси, взеха да настояват да ни нагостят. Спаси ни само лъжливото изявление на Поаро, че трябвало да бързаме за обед при началника на полицията.

Най-сетне настъпи мигновена пауза и Поаро се възползува от случая да зададе интересуващия го въпрос.

— Ами да, разбира се! — каза господин Крофт. Замислено намръщен, той подръпна един-два пъти щората нагоре-надолу за шнура. — Спомням си го много ясно. Май беше съвсем скоро след пристигането ни тука. Помня. Апандисит, така бяха казали лекарите…

— А може съвсем да не е било апандисит — прекъсна го госпожа Крофт. — Тия доктори душа дават само да могат да те накълцат. Във всеки случай не е бил такъв, че да се налага операция. Храносмилането й не било редовно и още не знам какво, та я прегледали на рентген и й казали, че по-добре ще е да го махнат. И ще не ще, бедничката ни малка отиде в една от тия отвратителни болници.

— Аз само я попитах дали си е написала завещанието — обади се господин Крофт. — Повече на шега.

— Така ли?

— А тя взе, че веднага го написа. Спомена нещо за вземане на бланка от пощата, но аз я посъветвах да не го прави. Те понякога създавали много неприятности, така ми каза един човек. Нали братовчед й е адвокат. Той щеше да й състави завещание по всички правила: ако всичко свършеше добре, в което, разбира се, аз бях сигурен. Това беше само като една предпазна мярка.

— Кой го подписа като свидетел?

— Ами Елин, прислужницата и мъжът й.

— А после? Какво стана после със завещанието?

— Ами изпратихме го на Вайз. На адвоката, нали го знаете?

— Сигурен ли сте, че сте го изпратили?

— Драги ми мосьо Поаро, аз го изпратих лично. Пуснах го в ей тая пощенска кутия пред портата.

— Тъй че ако мосьо Вайз казва, че не го е получил…

Крофт се вторачи в Поаро.

— Да не искате да кажете, че се е загубило по пощата? Ах, това не е възможно, в никой случай!

— Както и да е, вие сте сигурен, че сте го изпратили?

— Човек да не съм! — от все сърце възкликна господин Крофт. — Готов съм да се закълна всеки момент!

— Е, хубаво — каза Поаро. — За щастие това няма значение. Мадмоазел надали е много близо до смъртта засега.

Ние се измъкнахме.

— Et voila^[8]! — рече Поаро, когато бяхме достатъчно далеч, за да не бъдем чути, и вървяхме вече към хотела. — Кой лъже? Мосьо Крофт? Или мосьо Чарлз Вайз? Трябва да призная, че не виждам причина, която би накарала мосьо Крофт да лъже. Нищо не би спечелил от задържането на завещанието, особено пък след като сам е станал причина за написването му. Не, неговите показания са като че ли достатъчно ясни и напълно съвпадат с това, което ни разказа мадмоазел Ник. Но все пак…

— Да?

— Все пак се радвам, че мосьо Крофт се занимаваше с готвене, когато дойдохме Той остави прекрасни отпечатъци от мазния си палец и показалец на края на вестника, с който беше покрита кухненската маса. Аз успях да го откъсна, без да ме забележи. Ще го изпратим на нашия добър приятел инспектор Джап в Скотланд Ярд. Все има една малка вероятност тия отпечатъци да са му познати.

— Да?

— Знаете ли, Хейстингс, не мога да се отърва от чувството, че нашият добродушен мосьо Крофт е малко прекалено добър, за да е искрен… А сега — добави той. Le dejeuner^[9]. Вече ми прилошава от глад.