Агата Кристи
Загадката на Ендхаус (12)

12
ЕЛИН

Поаро не каза нито дума, докато не излязохме от болницата на чист въздух. Тогава ми стисна ръката.

— Видяхте ли, Хейстингс? Видяхте ли? Ах! Sacre tonnerre! Аз бях прав! Бях прав! Цялото време долавях, че нещо липсва — някаква подробност на загадката не е на мястото си. А без тая липсваща подробност губи смисъл и целият ребус.

Стигналото му почти до самозабрава тържествуване беше двойно по-непонятно за мене. Аз не виждах да се е случило нещо действително епохално.

— Тя си е била на място цялото време. А аз не можех да я видя. Но и как ли бих могъл? Да знаеш, че има нещо, това да, но да разбереш какво е това нещо… Ah, c’est bien plus difficile^[1].

— Да не искате да кажете, че това има някакво пряко отношение към престъплението?

— Ma foi, нима не го виждате?

— Да си кажа правичката, не.

— Нима е възможно? Ами че то ни дава тъкмо това, което търсехме: подбудата, скритата, неясна подбуда!

— Може да съм много тъп, но не я виждам. Да нямате пред вид някаква ревност?

— Ревност ли? Не, не, приятелю. Обикновената подбуда, неизбежната подбуда. Пари, приятелю, пари!

Аз го зяпнах. Той продължи вече по-спокойно.

— Слушайте, mon ami. Преди малко повече от седмица умира сър Матю Ситън. А сър Матю Ситън е бил милионер, един от най-богатите хора в Англия.

— Да, но…

— Attendez^[2]. Ред но ред. Той има племенник, когото боготвори и комуто, можем спокойно да приемем, че е така, е оставил огромното си състояние.

— Но…

— Mais oui: припадащото се на други наследници, дар за любимите му птички, да, но най-големият дял от парите щеше да получи Майкъл Ситън. Миналия вторник се съобщава за изчезването на Майкъл Ситън, а в сряда започват покушенията върху живота на мадмоазел. Да предположим, Хейстингс, че Майкъл Ситън е направил завещание, преди да започне тоя полет, и че в това завещание е оставил всичко, каквото има, на своята годеница.

— Но това е само едно предположение.

— Предположение да. Но трябва да е така. Защото, ако не е така, всичко, което се е случило, губи своя смисъл. Играта не е за някакво дребно наследство. Насреща имаме огромно богатство.

Аз помълчах няколко минути, докато се мъчех да преценя казаното от Поаро. Струваше ми се, че той се хвана по най-безразсъден начин за прибързани изводи, но въпреки това тайно бях убеден, че е прав. Бях под влиянието на изключителния му усет към правилните решения. Но все пак ми се струваше, че трябва да се докажат още много неща.

— Ами ако никой не е знаел за годежа? — възразих аз.

— Как ли не! Все някои е знаел. Всъщност винаги някой знае. Ако не знаят, досещат се. Мадам Райс е по дозирала. Мадмоазел Ник допусна, че тя е подозирала. Може мадам да е намерила начин да превърне подозренията си в сигурност.

— Как?

— Е, преди всичко, трябва да е имало писма от Майкъл Ситън до мадмоазел Ник. Те са били сгодени доста време. А най-добрата й приятелка я нарече много меко „нехайна“. Тя оставя всичко където завари. Съмнявам се дали изобщо е заключвала нещо през целия си живот. О, да, положително е имало начин да го провери.

— И Фредерика Райс е знаела за завещанието, което направила приятелката й?

— Без съмнение! О, да, кръгът се стеснява. Спомняте ли си моя списък, списъкът на лица, означени от „А“ до „Й“? Той се съкрати само на две лица. Аз изключвам слугите. Изключвам капитан Чаленджър, макар и за час и половина да е стигнал тука от Плимут, а разстоянието е само тридесет мили. Изключвам мосьо Лазаръс, който предложил петдесет лири за картина, струваща само двадесет. Изключвам австралийците, тия толкова мили и сърдечни хора. В списъка ми остават само двама души.

— Едната е Фредерика Райс — бавно казах аз.

Пред мене се мярнаха нейното лице, златистата коса, бледите й нежни черти.

— Да. Тя се очертава много ясно. Колкото и нехайно да е било съставено завещанието на мадмоазел, мадам е била посочена по най-безусловен начин като наследница на всичко оставащо след поименното разпределение. С изключение на Крайната къща тя щеше да наследи всичко. Ако снощи вместо мадмоазел Маги беше застреляна мадмоазел Ник, днес мадам Райс щеше да е богата жена.

— Просто не мога да повярвам!

— Просто не можете да повярвате, че една красива жена може да бъде убийца, така ли? Зарад това често възникват малки затруднения със съдебните заседатели. Но може и да сте прав. Има още един заподозрян.

— Кой?

— Чарлз Вайз.

— Но той наследява само къщата.

— Да, но може да не знае това. Той ли е съставял завещанието на мадмоазел? Май че не. Ако го беше съставял, то щеше да се пази от него, а не „да се търкаля кой ли знае къде“ или как иначе го каза мадмоазел. Тъй че, както виждате, Хейстингс, много е вероятно Вайз да не знае нищо за това завещание. Може да е убеден, че тя изобщо няма никакво завещание и че в такъв случай той ще я наследи като най-близък сродник.

— Знаете ли — рекох аз, — това ми изглежда много по-вероятно.

— Виновен е романтичният ви дух, Хейстингс. Престъпният адвокат! Позната фигура в романите. Ако освен това, че е адвокат, притежава и безстрастно лице, това прави работата почти сигурна. Вярно е, че в известим отношения Вайз отговаря на условията повече, отколкото мадам. За него е по-допустимо да е знаел за револвера и е по-допустимо да го е използувал.

— И да е бутнал камъка по надолнището.

— Може би. Макар че, както вече ви казах там много нещо може да се направи с подходящ лост. А това, че камъкът бил тласнат в неподходящ момент и поради това не улучил мадмоазел, подсказва повече участието на една жена. Хрумването да се повреди колата по замисъл подхожда на мъж, при все че в днешните времена много жени са не по-лоши механици от мъжете. От друга страна, в теорията има две-три празноти против виновността на мосьо Вайз.

— Като?…

— За него е по-малко вероятно да е знаел за годежа, отколкото мадам. А има и друго нещо. Действията му са били твърде прибързани.

— Какво имате пред вид?

— Ами до снощи не е било сигурно, че Ситън е загинал. Да действува необмислено, без нужната сигурност, изглежда много нехарактерно за един юридически ум.

— Да — казах аз. — Прибързаните изводи са по-присъщи за една жена.

— Точно така. Ce que femme veut, Dieu veut^[3]. Те така смятат.

— Как е оцеляла Ник, това е наистина изумително. Като че ли направо не е за вярване.

И изведнъж си спомних тона, с който Фредерика беше казала: „Животът на Ник е омагьосан.“

Това ме накара да потреперя.

— Да — рече замислено Поаро. — И то ни най-малко не се дължи на мене. Което е унизително.

— Провидение… — промърморих аз.

— Ах, mon ami, аз не бих стоварвал на гърба на добрия господ бремето на човешките прегрешения. Вие го изрекохте с гласа, с който възнасяте благодарности на бога в неделя сутрин на черква, без да си дадете сметка за истинското значение на думите си, а именно, че le bon Dieu^[4] е убил госпожица Маги Бъкли.

— Как можахте, Поаро!

— Можах, приятелю! Но няма да си скръстя ръцете и да кажа: „Le bon Dieu е предопределил всичко, аз няма да се меся.“ Защото съм убеден, че le bon Dieu е създал Еркюл Поаро специално, за да се намесва. Това е моят metier^[5].

Ние бавно се качвахме по криволичещата пътека нагоре по скалите. Тъкмо в тоя момент минахме през портичката на оградата и влязохме в пределите на Крайната къща.

— Уф-ф! — изпъшка Поаро. — Стръмно нагорнище. Стана ми горещо. Мустаците ми увиснаха. Да, както тъкмо ви казвах, аз съм на страната на невинните. Аз съм на страната на мадмоазел Ник, защото е била нападната. Аз съм на страната на мадмоазел Маги, защото е била убита.

— И сте против Фредерика Райс и Чарлз Вайз.

— Не, не, Хейстингс. Аз се пазя от предубеждения. Аз твърдя само, че за момента подозрението пада на едного от тях. Шшт!

Бяхме излезли на моравата пред къщата, където някакъв мъж косеше тревата с косачка. Той имаше дълго глупаво лице и лишени от блясък очи. До него стоеше към десетгодишно момченце, грозно, но с буден вид.

Мина ми през ума, че не бяхме чули косачката да работи, но приех, че градинарят не беше от тия, които се престарават. Вероятно е почивал от своя труд и се е заловил да работи, когато е чул нашите приближаващи се гласове.

— Добро утро — каза Поаро.

— Добро утро, господине.

— Предполагам, вие сте градинарят. Съпругът на мадам, която работи в къщата.

— Това е моят татко — обади се момченцето.

— Така е, господине — отговори мъжът. — А вие трябва да сте тоя чужденец, дето е наистина детектив. Има ли нещо ново за младата господарка, господине?

— Идвам направо от нея. Тя е прекарала спокойна нощ.

— Тука имаше полицаи — обади се момченцето. — Ей там убиха жената. Тука, до стъпалата. Веднъж видях да колят свиня, нали татко?

— Аха! — отговори с безразличие бащата.

— Татко често колеше свине, когато работеше в стопанството. Нали, татко? Аз съм виждал да колят свиня. Харесва ми.

— Малките обичат да гледат как колят свине — каза мъжът, сякаш изтъкваше един от установените природни закони.

— Застреляли я с пистолет, тая жена — продължи момчето. — Не бяха й прерязали гърлото. Не.

Ние закрачихме нататък към къщата и аз почувствувах облекчение, като се махнах от това кръвожадно дете.

Поаро влезе в гостната, прозорците на която бяха отворени, и позвъня. Елин, спретнато облечена в черно, дойде да види кой звъни. Когато ни видя, не прояви никаква изненада.

Поаро й обясни, че сме дошли с позволението на госпожица Бъкли, за да направим обиск.

— Добре, господине.

— Полицията свършила ли е?

— Те казаха, че са видели всичко, което ги интересува, господине. Въртяха се из градината отрано сутринта. Не зная дали са намерили нещо.

Тя се канеше вече да излезе от стаята, когато Поаро я спря с един въпрос:

— Много ли се изненадахте снощи, когато чухте, че са застреляли госпожица Бъкли?

— Да, господине, много се изненадах. Госпожица Маги беше добра девойка, господине. Не мога да си представя какъв е бил тоя звяр, който е поискал да й стори зло.

— Ако беше някой друг, а не тя, нямаше да сте толкова изненадана, а?

— Не мога да разбера какво искате да кажете, господине?

— Когато влязох снощи в хола — заговорих аз, — вие веднага ме попитахте дали някой е пострадал. Очаквали ли сте нещо подобно?

Елин мълчеше. Пръстите й мачкаха крайчеца на престилката. Тя поклати глава и промърмори:

— Вие, господата, няма да разберете.

— О, да — каза Поаро, — аз ще разбера. Колкото и да е фантастично туй, което ще кажете. Аз ще го разбера.

Тя го изгледа колебливо, после като че ли реши да му се довери.

— Виждате ли, господине — каза тя, — това не е добра къща.

Думите и ме изненадаха и събудиха известна неприязън. Обаче Поаро като че ли не намери нищо необикновено в забележката й.

— Искате да кажете, че е стара къща.

— Да, господине, не е добра къща.

— Отдавна ли сте тука?

— Шест години, господине. Но съм служила тука като момиче. В кухнята помагах на готвачката. Беше по времето на стария сър Никълъс. Тогава беше същото.

Поаро я изгледа внимателно.

— В старите къщи — каза той — понякога витае някакъв зъл дух.

— Тъкмо това, господине — живо се откликна Елин. — Зло. Лоши помисли и лоши дела. То е като сухото гниене на дървото, господине: с нищо не можеш се отърва от него. Нещо, дето го усещаш във въздуха. Аз открай време си знаех, че нещо лошо ще се случи един ден в тая къща.

— Е, вие излязохте права.

— Да, господине.

В гласа й се долавяше скрито леко задоволство — задоволството на човек, чиито мрачни прокоби са се сбъднали.

— Но не сте мислили, че ще бъде госпожица Маги.

— Не, наистина не съм вярвала, господине. Никой не я мразеше, сигурна съм в това.

Стори ми се, че в тия думи се криеше ключът на загадката. Предполагах, че Поаро ще се възползува от него, но за моя изненада той заговори съвсем за друго:

— Не чухте ли изстрелите?

— Не бих могла да ги различа от пукането на фойерверка. Той беше много шумен.

— Не излязохте ли да погледате?

— Не, не бях свършила с раздигането на масата.

— Не ви ли помагаше келнерът?

— Не, господине, той беше излязъл в градината да види фойерверките.

— Но вие не отидохте.

— Не, господине.

— Защо така?

— Исках да свърша работата.

— Не обичате ли фойерверките?

— О, да, обичам, господине. Не беше заради това. Но нали знаете, че фойерверки има на два пъти, а Уилям и аз сме свободни утре вечер и ще отидем в града да гледаме оттам.

— Разбирам. Ами чухте ли госпожица Маги да пита за палтото си и да не може да го намери?

— Чух как госпожица Ник изтича горе, господине, а госпожица Бъкли й извика от предния хол и каза, че не могла да намери нещо, а после я чух да казва: „Добре, ще взема шала“…

— Извинете… — прекъсна я Поаро. — Не се ли опитахте да намерите палтото й или да го донесете от колата, където е било оставено.

— Аз си имах работа, господине.

— Точно така… и без съмнение нито едната, нито другата от двете млади дами са ви помолили да го направите, понеже са мислили, че сте вън и гледате фойерверка?

— Да, господине.

— Ще рече, че предишните години сте излизали вън да гледате фойерверка?

По бледите й бузи внезапно се разля руменина.

— Не разбирам какво искате да кажете, господине. На нас винаги ни се позволява да излезем в градината. Ако тая година не ми се е искало да изляза и съм предпочела да разтребя докрай и да си легна, мисля, че то си е моя работа.

— Mais oui, mais oui. Не съм искал да ви засегна. Защо да не правите това, което предпочитате? Разнообразието е приятно нещо.

Той помълча и после добави:

— Сега се чудя дали бихте могли да ми помогнете по един малък въпрос. Това е стара къща. Знаете ли дали има тука някакви тайни скривалища?

— Ами… има нещо като плъзгаща се вратичка в ламперията, в същата тая стая. Спомням си, че ми я показваха, когато бях малко момиче. Само че сега не мога да си спомня точно къде беше. Да не беше пък в библиотеката? Не мога да ви кажа със сигурност.

— Достатъчно голяма, за да се скрие зад нея човек?

— О, не, в никой случай, господине! Едно мъничко шкафче, нещо като ниша. Около един квадратен фут, господине, не повече.

— О, аз съвсем не съм имал пред вид такова нещо!

Руменината отново изби по лицето й.

— Ако мислите, че съм се крила някъде, лъжете се! Аз чух как госпожица Ник изтича надолу по стълбите и навън, чух я как извика и влязох в хола да видя дали… дали не се е случило нещо. И това е самата истина, господине. Самата истина.