Агата Кристи
Загадката на Ендхаус (19)

19
ПОАРО ПОСТАВЯ ПИЕСА

Събралите се тая вечер в Крайната къща представляваха интересна група.

Почти не бях видял Поаро през целия ден. Той не се прибра за вечеря, но ми остави бележка, че трябва да бъда в Крайната къща в девет часа. Вечерно облекло, добавяше той, не било необходимо.

Цялата работа приличаше на някакъв съвсем безсмислен сън.

При пристигането си бях въведен в трапезарията и когато погледнах наоколо си, разбрах, че тука бяха всички лица, изброени в списъка на Поаро от „А“ до „И“ („Й“ така или иначе трябваше да се изключи, понеже беше в положението на Дикенсовата г-жа Харис от „Мартин Чъзълуит“, за която се казва, че „такова лице изобщо не съществува“.)

Дори и госпожа Крофт беше тука на нещо като стол за инвалиди. Тя ми се усмихна и кимна.

— Това е изненада, нали? — весело каза тя. — Трябва да призная, че за мене е голямо разнообразие. Май сега ще се опитвам да поизлизам от време на време. Той мосьо Поаро се е сетил за тоя стол. Елате седнете до мене, капитан Хейстингс. Цялата тая работа ми се вижда някак тягостна, но господин Вайз много държеше да дойда.

— Господин Вайз? — попитах аз, доста изненадан.

Чарлз Вайз стоеше до камината. Поаро беше до него и сериозно му говореше с половин глас.

Обиколих с поглед стаята. Да, тука бяха всички. След като ме въведе (бях закъснял една-две минути), Елин беше заела мястото си на един стол до вратата. На друг стол, сковано изправен, тежко дишаше мъжът й. Детето Алфред неспокойно се въртеше между баща си и майка си.

Останалите седяха около обедната маса. Фредерика с черната си рокля, Лазаръс до нея, Джордж Чаленджър и Крофт на отсрещната страна. Аз седнах малко по-настрана от масата, до госпожа Крофт. В тоя момент Чарлз Вайз кимна за последен път и зае главното място, нямаше намерение да играе голяма роля в пиесата.

Явно режисьорът, както беше нарекъл себе си Поаро, нямаше намерение да играе голяма роля в пиесата. Очевидно Чарлз Вайз трябваше да води действието. Чудех се какви ли изненади е приготвил Поаро за него.

Младият адвокат се поизкашля и стана прав. Имаше все същия вид, спокоен, официален и безстрастен.

— Нашето събиране тука тая вечер е извън реда на общоприетите — каза той. — Но обстоятелствата са много особени. Имам пред вид, разбира се, обстоятелствата, свързани със смъртта на братовчедка ми госпожица Бъкли. Разбира се, ще трябва да се направи аутопсия: както изглежда, няма съмнение, че смъртта й се дължи на отравяне и че отровата й е била дадена с намерението да я умъртви. Това е работа на полицията и няма защо аз да се впускам в нея. Полицията без съмнение би предпочела да не се впуска. При един обикновен случай завещанието на покойника се чете след погребението, но аз имам намерение да уважа изричното желание на мосьо Поаро и да го прочета преди погребалната церемония. Всъщност имам намерението да го прочета още сега. Тъкмо затова всички сте били поканени да дойдете тука. Както казах току-що, обстоятелствата са необичайни и оправдават отклонение от установения ред. Самото завещание е стигнало до мене по малко необикновен начин. Макар и да е датирано с месец февруари, аз го получих по пощата едва тази сутрин. Обаче то е писано без съмнение с почерка на моята братовчедка — в това съм напълно убеден — и макар по форма да не отговаря на изискванията на един документ, то е съответно заверено със свидетелски подписи.

Адвокатът замълча и още веднъж се изкашля.

Очите на всички бяха устремени към него.

От дълъг плик, който държеше в ръката си, той извади някакъв лист. Това беше, както всички можехме да видим, обикновена хартия за писма с инициалите на Крайната къща.

— То е съвсем късо — каза Вайз, помълча, за да привлече общото внимание, и след това зачете:

Това е последната воля и завещание на Магдала Бъкли.

Нареждам да се заплатят разноските по погребението ми и назначавам моя братовчед Чарлз Вайз за изпълнител на завещанието. Оставям всичко, което притежавам при смъртта си, на Милдред Крофт в знак на благодарност за услугите, извършени от нея на баща ми Филип Бъкли, услуги, които не може с нищо да се изплатят.

Подписала: Магдала Бъкли

Свидетели: Елин Уилсън, Уилям Уилсън.

Аз бях смаян! А мисля, че и всички други. Само госпожа Крофт кимаше с мълчаливо разбиране.

— Това е вярно — тихо каза тя. — Не, че съм имала намерение да говоря за това. Филип Бъкли живя в Австралия и ако не бях аз… е, няма да се разпростирам на тая тема. Тайна е било и по-добре е да си остане тайна. Но тя я е знаела. — Ник, искам да кажа. Сигурно й е разправил баща й. Ние дойдохме тука, защото искахме да видим това място. Винаги съм била любопитна да видя тая Крайна къща, за която говореше Филип Бъкли. А то, милото момиче, знаело цялата работа и само се чудеше какво да направи за нас. Искаше да се настаним да живеем при нея, знаете? Но ние не се съгласихме. Тогава настоя да се заселим в портиерската къщурка и не искаше да вземе пукната пара за наем. Ние се преструвахме, че й плащаме, разбира се, за да не даваме повод за приказки, но тя ни връщаше парите. А сега пък това! Да, ако някой каже, че на тоя свят няма благодарност, аз ще му кажа, че се лъже! Ето ви го доказателството!

Всички продължаваха да мълчат, изумени. Поаро погледна Вайз.

— Имахте ли някаква представа за това?

Вайз поклати глава:

— Знаех, че Филип Бъкли е бил в Австралия. Но никога не съм чувал никакви слухове за някакъв скандал там.

Той погледна въпросително госпожа Крофт.

— Не, от мене няма да изтръгнете нито дума. Никога досега не съм казала нито дума, няма да кажа и занапред. Тая тайна ще я отнеса в гроба.

Вайз не се обади. Той седеше и спокойно почукваше с молив по масата.

— Предполагам, мосьо Вайз. — Поаро се наведе напред, — че като най-близък сродник, бихте могли да оспорите правилността на това завещание. Доколкото зная, тука става въпрос за огромно състояние, за което не се е знаело нищо, когато е било написано завещанието.

Вайз го изгледа студено.

— Завещанието има пълна законна сила. Никога и наум не би ми дошло да оспорвам разпорежданията на братовчедка ми относно имуществото й.

— Вие сте честен човек — каза с одобрение госпожи Крофт — и аз ще се погрижа да бъдете възнаграден за честността си.

Чарлз се посви от тая благонамерена, но малко не уместна забележка.

— Е, майко — заговори господин Крофт със зле при крит възторг в гласа, — това е изненада! Ник не ни каза какво прави.

— Милото, скъпо момиче! — промърмори госпожи Крофт и вдигна кърпичката си към очите. — Бих искала да може тя да погледне долу и да ни види сега. А може и да ни вижда, кой знае?

— Може би — съгласи се Поаро.

Изведнъж като че ли му дойде някаква необикновена мисъл. Той огледа всички присъствуващи.

— Една идея! Насядали сме всички около маса. Хайде да направим сеанс!

— Сеанс ли? — попита госпожа Крофт, донякъде възмутена. — Че нали…

— Да, да, ще бъде извънредно интересно. Ето, Хейстингс обладава необикновени способности на медиум! — („Защо пък ме избира мене? — помислих си аз“) — Представя ни се изключителен случай да влезем във връзка с другия свят! Аз чувствувам, че условията са благоприятни. Не чувствувате ли същото, Хейстингс?

— Да — твърдо заявих аз, решил да изиграя ролята.

— Добре. Знаех си аз. Бързо, лампите!

Той веднага скочи и ги загаси. Цялата игра бе натрапена на присъствуващите, преди да можеха да се съпротивят, дори и да бяха искали да го направят. Всъщност те все още бяха, както ми се струва, зашеметени от изумилото ги завещание.

В стаята не беше съвсем тъмно. Пердетата бяха дръпнати, а прозорецът отворен, понеже беше топла нощ, и оттам идваше мъждива светлина. След като поседяхме една-две минути в мълчание, аз започнах да различавам смътните очертания на мебелите. Много се чудех какво трябва да правя и от все сърце кълнях Поаро, дето не беше ми дал предварително никакви наставления.

Обаче аз затворих очи и задишах много тежко.

След малко Поаро стана и се приближи на пръсти до стола ми. Сетне се върна на мястото си и пошепна:

— Да, той е вече в транс. Скоро… ще стане каквото ще стане.

Има нещо особено в това положение — да седиш на тъмно и да чакаш, — което изпълва душата с непоносимо мрачно предчувствие. Зная, че сам аз станах жертва на нервите си, а какво ли оставаше за другите. И все пак аз поне имах представа какво щеше да се случи. Аз знаех единствения съществен в случая факт, неизвестен на никой друг.

И въпреки всичко това сърцето ми се обърна наопаки, когато видях вратата на трапезарията бавно да се отваря.

Тя се отвори съвършено безшумно (трябва да е била смазана) и въздействието беше наистина ужасяващо. Вратата бавно се отвори и за една-две минути това беше всичко. С отварянето й в стаята като че ли нахлу струя студен въздух. Това беше, предполагам, най-обикновено течение или полъх от градината, долетял през отворения прозорец, но той подействува като гробовния студ, за който се говори във всички истории с привидения, които съм чел някога.

А после ние всички го видяхме! В рамката на вратата се очерта някаква бяла призрачна фигура. Ник Бъкли…

Тя се запъти напред бавно и беззвучно, с някакво плаващо безплътно движение, което действително произвеждаше впечатлението на нещо неземно…

Тогава разбрах каква артистка е загубил светът. Ник беше мечтала да изиграе някаква роля в Крайната къща. Сега я играеше и аз бях убеден, че й се наслаждава до дъното на душата. Тя я играеше великолепно.

Тя навлезе с това плаващо движение по-навътре в стаята и мълчанието се наруши.

От инвалидния стол до мене се чу задавен вик. Господин Крофт издаде някакъв гъргорещ звук. Чаленджър уплашено изруга. Чарлз Вайз като че ли се подръпна назад със стола си. Лазаръс се наведе напред. Единствена Фредерика остана безмълвна и неподвижна.

А после страшен писък раздра въздуха. Елин скочи от мястото си.

— Това е тя! — крещеше прислужницата. — Тя се върна! Тя ходи! Тия, убитите, винаги се връщат. Това е тя! Това е тя!

В тоя миг се щракна и лампите светнаха.

Видях Поаро, изправен до ключовете, с усмивка на цирков директор на лицето. Ник стоеше сред стаята, загърната с белите си одеяния.

Първа заговори Фредерика. Без да може да повярва, тя протегна ръка и докосна приятелката си.

— Ник — рече тя — Ти си… ти не си привидение!

Това беше почти шепот.

Ник се изсмя и пристъпи напред.

— Да — каза тя. — Това съм аз, а не привидение. Много ви благодаря за всичко, което сте сторили за баща ми, госпожа Крофт. Но боя се, че поне засега още не ще можете да се радвате на придобивките от това завещание.

— О, божичко! — задавено възкликна госпожа Крофт. — О божичко! — Тя се въртеше насам-натам на инвалидния си стол. — Отведи ме, Бърт. Отведи ме оттука. Това беше шега, миличка… само шега и нищо друго. Честна дума.

— Чудновата шега — каза Ник.

Вратата се отвори отново и някой влезе толкова тихо, че аз не го чух. С изненада видях, че беше Джап. Топ бързо кимна на Поаро, сякаш за да му потвърди нещо. След това лицето му изведнъж светна и той направи крачка към фигурата, гърчеща се на инвалидния стол.

— Я гледай ти, я! — възкликна той. — Кого виждам? Една стара приятелка! Бога ми, това е Мили Мъртън! И пак старите номера, а, миличка?

Без да обръща внимание на пискливите протести на госпожа Крофт, Джап се обърна към присъствуващите, за да обясни поведението си:

— Най-ловката фалшификаторка, която сме срещали, Мили Мъртън. Ние знаехме, че колата, с която е избягала последния път, катастрофирала. Но ето на! Дори и повредата в гръбнака не е попречила на Мили да се занимава със старите си номера. Цяла артистка, нали?

— Че това завещание подправено ли е? — попита Вайз.

В гласа му прозвуча изумление.

— Разбира се, че е подправено! — възкликна с презрение Ник — Нима вярваш, че бих направила такова глупаво завещание, а? Аз оставих на тебе Крайната къща, Чарлз, а всичко останало на Фредерика.

С тези думи тя се приближи до Фредерика и застана до нея, и точно в тоя миг стана!

Припламване на огън от прозореца и изсвирване на куршум. Още един изстрел, стон и падане на някакво тяло отвън…

И Фредерика, скочила на крака с тънка струйка кръв, потекла по ръката й…