Агата Кристи
Загадката на Ендхаус (13)

13
ПИСМАТА

След като се освободи от Елин, Поаро се обърна с доста замислен вид към мене.

— Чудя се сега дали е чула тия изстрели? Мисля, че ги е чула. Чула ги е, отворила е кухненската врата. Чула е Ник да се втурва надолу по стълбите, а след това навън и тогава е дошла в хола, за да разбере какво се е случило. Това е съвсем естествено. Но защо не е излязла да гледа фойерверка тая вечер? Ето кое бих искал да зная, Хейстингс.

— Какво беше това хрумване да я питате за тайно скривалище?

— Просто едно фантастично хрумване, че в края на краищата може още да не сме се отървали от „Й“.

— „Й“?

— Да. Последната личност в моя списък. Вероятното външно лице. Да предположим, че по някоя причина свързана с Елин, тоя „Й“ е дошъл тука, в къщата, снощи. Той (приемам, че е бил „той“) се скрива в тайно помещение в тая стая. През стаята минава някакво момиче, което той взема за Ник. Той излиза подир нея навън и я застрелва. Non, c’est idiot^[1]! Освен това ние знаем, че няма никакво скривалище. Решението на Елин да остане снощи в кухнята е било проста случайност. Хайде да потърсим завещанието на мадмоазел Ник.

В гостната нямаше никакви книжа. Ние се преместихме в библиотеката, доста тъмна стая, която гледаше към алеята за колите. В нея имаше голямо старомодно бюро от орехово дърво.

Да го прегледаме ни отне доста време. Всичко беше в пълно безредие. Сметките и разписките бяха разбъркани. Разни покани, искания да се уредят неплатени сметки, писма от приятели.

— Ще подредим тия книжа — строго заяви Поаро — системно и методично.

И удържа на думата си. След половин час той се облегна на стола си с доволно изражение. Всичко беше старателно сортирано, етикетирано, скачено.

— C’est bien, ca^[2]. Поне едно нещо е добре. Наложи се да прегледаме всичко толкова подробно, че няма никаква възможност да сме пропуснали нещо.

— Така е, вярно. Но пък не е имало кой знае какво за намиране.

— С изключение на това може би.

Той ми подметна някакво писмо. Беше написано с едър разкрачен почерк, почти невъзможен да се разчете:

Миличка, Забавлението беше много, много хубаво. Днес се чувствувам съвсем смачкана. Ти постъпи много разумно като не пипна тая мръсотия, и никога да не започваш, миличка! Ужасно трудно е да се откажеш после. Пиша на приятеля да побърза да ме снабди. Какъв ад е животът!

Твоя Фреди.

— Датирано февруари тая година — замислено каза Поаро. — Тя е наркоманка, разбира се; познах го, щом я погледнах.

— Наистина ли? И наум не ми е дошло такова нещо!

— То е горе-долу очевидно. Трябва само да я погледнете в очите. А после тия необикновени промени в настроението. Понякога е оживена, възбудена, понякога е безжизнена, отпусната.

— Вземането на наркотици засяга и нравствените устои, нали?

— Неизбежно. Но аз не вярвам госпожа Райс да е истинска наркоманка. Тя е в началото, не на края.

— А Ник?

— Няма такива признаци. Може да е ходила на някое и друго подобно забавление с наркотици за развлечение, но не взема нищо редовно.

— Радвам се, че е така.

Изведнъж си спомних думите на Ник за Фредерика, че не винаги била на себе си. Поаро кимна и почука с пръст по писмото, което държеше.

— Без съмнение тя е имала пред вид именно това. Е тука останахме, както се казва, с пръст в устата. Да се качим горе в стаята на мадмоазел.

В стаята на Ник също имаше писмена маса, но в нея нямаше почти нищо. И тука нямаше и помен от завещанието. Намерихме паспорта на леката й кола и напълно редовен ордер за получаване на дивидент, издаден преди един месец. Освен това нямаше нищо важно.

Поаро въздъхна с отчаян вид.

— Младите момичета… не ги възпитават, както трябва в днешните времена. Редът, методичността не се включват във възпитанието им. Тя е очарователна, мадмоазел Ник, но е развейпрах. Положително е развейпрах.

Сега той преглеждаше съдържанието на един скрин.

— Слушайте, Поаро — казах аз с известно смущение, — това е бельо!

Той изненадано спря.

— И какво от това, приятелю?

— Не мислите ли… искам да кажа… ние едва ли…

Поаро избухна в гръмогласен смях.

— Бедничкият ми Хейстингс, вие положително принадлежите към викторианската ера. Ако беше тука, мадмоазел Ник щеше да ви каже същото. По всяка вероятност щеше да каже, че ви хлопа някоя дъска. В днешните времена младите дами не се срамуват от своето бельо. Сутиенът и комбинезонът не представляват вече срамна тайна. Всеки ден на плажа всички тия одеяния се свалят на няколко стъпки от вас. И защо не?

— Не виждам никаква необходимост от това, което вършите.

— Ecoutez^[3], приятелю. Ясно е, че тя не държи под ключ съкровищата си, нашата мадмоазел Ник. Ако поискаше да скрие нещо от чужд поглед, къде би го скрила? Под чорапите и фустите! Я! Какво е това?

Той вдигна връзка писма, стегнати с избеляла розова панделка.

— Ако не греша, любовните писма на мосьо Майкъл Ситън.

Съвършено спокойно Поаро развърза панделката и започна да отваря писмата.

— Поаро! — извиках аз, скандализиран. — Вие нямате никакво право за това! Това не е прилично!

— Аз не играя на приличие, mon ami. — Гласът му прокънтя внезапно рязък и строг. — Аз издирвам убиец!

— Да, но частни писма…

— Може да не ми кажат нищо… А може и да кажат нещо. Аз съм длъжен да използувам всяка възможност, приятелю. Хайде, бихте могли да ги четете и вие заедно с мене. Четири очи виждат по-добре от две. Утешете се с мисълта, че непроницаемата Елин вероятно ги знае наизуст.

На мене това не ми се хареса. И все пак си давах сметка, че в това положение Поаро не можеше да си позволи да бъде много деликатен, и се успокоих с извинението, че последните думи на Ник бяха: „Гледайте всичко, каквото пожелаете.“

Писмата бяха от различни дати и започваха от миналата зима.

Нова година.

 

Скъпа,

Настъпи Нова година и аз вземам добри решения. Това, че наистина ме обичаш, ми се струва твърде прекрасно, за да бъде вярно. Ти промени целия ми живот. Струва ми се, ние и двамата го разбрахме още от първия миг на познанството ни. Щастлива Нова година, мое хубаво момиче!

Вечно твой Майкъл.

8 февруари

 

Скъпа моя любима,

Колко искам да те виждам по-често! Страшно глупаво, нали? Цялата тая отвратителна криеница ми е омразна, но аз ти обясних положението. Зная колко много мразиш лъжите и криенето. Аз също. Но наистина това би могло да развали цялата работа. Чичо Матю е съвършено побъркан по въпроса за ранните женитби и как те погубвали кариерата на мъжа. Като че ли ти би могла да погубиш моята, скъпи мой ангел! Дръж се, скъпа. Всичко ще се нареди.

Твой Майкъл

2 март

 

Не би трябвало да ти пиша два дена наред, зная. Но не мога да се сдържа. Когато летях вчера, мислех си за тебе. Минавах над Скарбъро. Прекрасното, прекрасното, прекрасното Скарбъро, най-чудесното място в света! Скъпа, ти не знаеш колко много те обичам.

Твой Майкъл.

18 април

 

Скъпа,

Всичко е установено. Окончателно. Ако сполуча с моето начинание (а аз непременно ще сполуча!), ще мога да поставя въпроса ребром пред чичо Матю и ако не му се хареса… е, какво ще ме е грижа? Безкрайно мило е от твоя страна така да се интересуваш от дългите ми технически описания на „Албатрос“. Колко копнея да те поразходя с него! Някой ден! За бога, не се тревожи за мене. Цялата работа не е и наполовина толкова опасна, колкото може да се заключи от приказките. Сега, след като зная, че ти ме обичаш, просто не бих могъл да загина. Всичко ще мине благополучно, любима. Имай вяра в твоя

Майкъл.

20 април

 

Ангел мой, всяка дума, която казваш, е истина и аз ще пазя това писмо завинаги. Аз не те заслужавам и наполовина! Ти си тъй различна от всички други. Обожавам те!

Твой Майкъл.

Последното беше без дата.

Скъпа любима,

Утре потеглям. Изпитвам страхотно нетърпение, възбуда и съм абсолютно убеден в успеха. Приятелят ми „Албатрос“ е в пълна готовност. Той няма да ме излъже.

Дръж се, любима, и не се тревожи. Риск, разбира се, има, но не е ли риск и целият ни живот? Между другото, някой ми каза, че трябвало да напиша завещание (тактично момче… но не ми е мислил злото) и аз го направих: написах го на половинка лист от бележник и го изпратих на стария Хуитфийлд. Нямах време да отида дотам. Веднъж някой ми разказа как един човек написал завещание само от три думи — „Всичко на майка“ — и то било напълно законно. Моето завещание доста приличаше на това… Аз си спомних, че ти се казваш всъщност Магдала, и с това доказах, че съм умно момче! Двама мои другари се подписаха като свидетели.

Недей туря на сърце всичките тия сериозни приказки за завещания, сърце мое. (Не съм искал да правя игрословици, това беше случайност.) Аз ще се върна здрав и читав. Ще ти пращам телеграми от Индия, Австралия и тъй нататък. И не губи дух! Всичко ще свърши благополучно! Разбираш?

Лека нощ и бог да те благослови,

Майкъл.

Поаро прибра и отново върза писмата.

— Виждате, Хейстингс? Трябваше да ги прочета, за да се убедя. Всичко е така, както ти казах.

— Положително сте могли да се убедите и по някакъв друг начин?

— Не, mon cher, точно това не можех да направя. Трябваше да стане по тоя начин. Сега имаме много ценни доказателства.

— По отношение на какво?

— Сега знаем, че съществуването на завещание, направено от Майкъл в полза на мадмоазел Ник, е потвърдено черно на бяло. Всеки, който е прочел тия писма, знае за съществуването му. А както нехайно бяха скрити тия писма, кой ли не е могъл да ги прочете?

— Елин?

— Елин едно на ръка бих казал. Ще си направим малък опит с нея, преди да излезем.

— От завещанието няма нито следа.

— Няма, това е много интересно. Но по всяка вероятност то лежи захвърлено някъде върху библиотечен шкаф или мушнато в порцеланова ваза. Ще трябва да накараме мадмоазел да поразрови паметта си за тая подробност. Във всеки случай тука няма какво да търсим повече.

Когато слязохме, Елин бършеше прах в хола.

Поаро се сбогува много любезно с нея на минаване. На вратата се обърна и каза:

— Вие знаехте, предполагам, че госпожица Бъкли е била сгодена с летеца Майкъл Ситън?

Тя зяпна.

— Какво? С тоя, за когото се вдига толкова шум във вестниците?

— Да.

— Божичко, пък аз да не знам! Я гледай ти! Сгоден с госпожица Ник!

— Пълна и несъмнена изненада, проявена по много убедителен начин — забелязах аз, когато излязохме вън.

— Да. Изглеждаше наистина неподправена.

— Може да си е била неподправена — подхвърлих аз.

— Ами тоя пакет писма, който с месеци лежи под бельото? Не, mon ami.

„То си е така — помислих си аз. — Но ние не сме всички като Еркюл Поаро. Не всички си завираме носа, където не ни е работа.“

Но не казах нищо.

— Тая Елин… тя е някаква загадка — забеляза Поаро. — Това не ми харесва. В тая работа има нещо, което не ми е ясно.