Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woman in White, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Уилки Колинс. Жената в бяло

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1983

 

Превод от английски Мариана Шипковенска

Рецензент Бояна Петрова

Редактор Жечка Георгиева

Художник Светлана Йосифова

Художник-редактор Стефан Десподов

Технически редактор Йордан Зашев

Коректори Грета Петрова, Стефка Добрева

Литературна група ХЛ. 04 9536622611/5557-46-83

Дадена за набор юли 1983 г. Подписана за печат септември 1983 г. Излязла от печат октомври 1983 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 40,50. Издателски коли 34,02. УИК 36,22. Цена 4,08 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Wilkie Collins. The Woman in White

Everyman’s Library London, 1962

История

  1. — Добавяне

XI

Съдебното дирене бе ускорено по причини от местен характер, свързани със следователя и градските власти. То се състоя следобеда на другия ден. Аз бях по необходимост един от свидетелите, призовани да помогнат на следствието.

Първото нещо, което направих сутринта, бе да отида в пощата и да попитам за писмото, което очаквах от Мариан. Никаква промяна в обстоятелствата, колкото и необикновена да бе тя, не можеше да се отрази на голямото безпокойство, което занимаваше съзнанието ми, докато отсъствувах от Лондон. Сутрешното писмо бе единственото уверение, което можех да получа, че не се е случило нищо лошо, и мисълта за него изцяло бе погълнала вниманието ми в началото на деня.

За мое облекчение писмото от Мариан ме чакаше в пощата. Нищо не се бе случило — и двете бяха в безопасност и се чувствуваха тъй добре, както когато ги оставих. Лора ме поздравяваше най-сърдечно и молеше да я уведомя един Ден по-рано за връщането си. Сестра й добавяше в пояснение, че била спестила „почти цял суверен“ от личните си пари и настоявала сама да поръча И заплати вечерята, с която да се отпразнува денят на моето завръщане. Прочетох тези малки домашни тайни в светлата утрин, а в паметта ми бяха живи ужасните спомени от случилото се предната вечер. Необходимостта да се спести на Лора неочакваното научаване на истината бе първото съображение, подсказано ми от писмото. Писах веднага на Мариан, за да я запозная с новините колкото се може по-постепенно и внимателно, като същевременно я предупредих да крие всички вестници от Лора, докато отсъствувам. При всяка друга жена, не тъй храбра и тъй устойчива, вероятно щях да изпитам колебания, преди да се осмеля да разкрия тъй безрезервно цялата истина. Но аз бях длъжен пред Мариан, трябваше да остана верен на досегашния опит от нашите взаимоотношения и да й се доверя, както й се доверявах.

Писмото ми бе дълго. Писах го, докато дойде време да тръгна за следствието.

Съдебното дирене бе съпроводено с особени усложнения и трудности. Освен разследването на обстоятелствата, при които покойният бе срещнал смъртта си, трябваше да се уточнят някои сериозни въпроси, отнасящи се до причината за пожара, открадването на ключовете и присъствието на един непознат в канцеларията, когато е избухнал пожарът. Дори все още не бе установена самоличността на мъртвия. Безпомощното състояние, в което бе изпаднал слугата, бе накарало полицията да не му повярва, че това е неговият господар. Още предната нощ бяха изпратили хора в Ноулсбъри, за да се осигурят свидетели, добре познаващи лично сър Пърсивъл Глайд, а първото нещо, което бяха направили сутринта, бе да установят връзка с Блакуотър Парк. Тези мерки дадоха възможност на следователя и на съда да уредят въпроса за самоличността и да потвърдят верността на твърденията на слугата; показанията на компетентните свидетели и откриването на някои факти бяха впоследствие доказани след огледа на часовника на покойния. От вътрешната му страна бяха гравирани гербът и името на сър Пърсивъл Глайд.

Следващите въпроси се отнасяха до пожара. Първите извикани свидетели бяхме слугата, аз и момчето, което бе чуло, че в църковната канцелария се запалва светлина. Момчето даде показанието си достатъчно ясно, но слугата, който все още не бе дошъл на себе си не бе в състояние да помогне на следствието и му бе казано да се оттегли.

За мое голямо облекчение не ме разпитваха дълга. Не познавах покойния, никога не бях го виждал, не знаех, че е в Стария Уелмингам и не бях присъствувал при откриването на тялото в канцеларията. Всичко, което можах да докажа, бе, че съм се отбил в къщата на псалта, за да попитам за пътя, той ми е казал, че ключовете са изчезнали, придружил съм го до църквата, за да му помогна с каквото мога, видял съм пожара, чул съм как някой в канцеларията напразно се опитва да отключи вратата и от чисто хуманни съображения съм направил, каквото бях направил; за да спася този човек. Други свидетели, които познаваха покойния, бяха попитани дали могат да обяснят загадката с предполагаемото открадване на ключовете от негова страна и присъствието му в горящата стая. Но следователят напълно естествено предположи, че аз, който не познавам никого в града, както и сър Пърсивъл Глайд не мога да дам показания по тези два въпроса.

Това, което трябваше да предприема след приключването на разпита, ми изглеждаше вече ясно. Не смятах за необходимо да правя по собствено желание изявление за личното ми виждане: първо, защото то нямаше да има никаква практическа стойност сега, когато всички доказателства в подкрепа на моите догадки бяха изгорели заедно с регистъра; второ, защото не бих могъл понятно да изложа мнението си — едно мнение, неподкрепено с факти, — без да разкрия цялата история на заговора и подобно на случая с мистър Кърл, да достигна до същия незадоволителен резултат със следователя и съдебните заседатели.

В тези страници обаче, при това след като отмина известно време, предпазливостта и съображенията, ЗА които говорих по-горе, няма защо да пречат на свободното излагане на моето мнение. Ще разкажа накратко, преди перото ми да се занимае с други събития, какви — въз основа на собствените ми убеждения — са моите обяснения за открадването на ключовете, избухването на пожара и смъртта на този човек.

Вестта, че съм освободен под гаранцията, е принудила, както предполагам, сър Пърсивъл да прибегне към последната възможност. Опитът да бъда нападнат по пътя бе част от нея, но по-сигурно бе другото — да заличи всички практически доказателства за престъплението си, като унищожи съответната страница от регистъра, където е била извършена фалшификацията. Ако не можех да представя извадка от оригинала, за да я сравня с копието в Ноулсбъри, аз в същност се лишавах от категорично доказателство и вече не бих могъл да го заплашвам с неминуемо разобличение. За да постигне тази си цел, той е трябвало да влезе в канцеларията незабелязан, да скъса страницата от регистъра и да излезе също тъй тайно, както е влязъл.

При това предположение бе лесно обяснимо защо е изчакал да се стъмни, преди да направи опита си, и защо се е възползувал от отсъствието на псалта, за да се сдобие с ключовете. За да намери търсения регистър, е било необходимо да си свети с нещо, а най-обикновената предпазливост го е накарала да заключи вратата отвътре, за да избегне вмешателство от страна на някой любопитен непознат или от моя страна, ако съм в околността.

Не мога да повярвам, че е имал намерение нарочно да подпали канцеларията, за да излезе, че регистърът е унищожен в резултат на пожар. Едва ли е мислил повече от минута, за да отхвърли тази идея, имайки пред вид, че някой случайно би могъл да се притече на помощ и че книгите, колкото и малка да бе вероятността, биха могли да бъдат спасени. Количеството на леснозапалимите предмети в канцеларията — сламата, документите, сандъците, сухото дърво, проядените шкафове — показва, че пожарът е резултат на някаква нещастна случайност с кибрита или светлината, която е носел.

При тези обстоятелства първият подтик несъмнено е бил да се опита да угаси пламъците; и тъй като не е успял, вторият му подтик (без да знае какво е състоянието на ключалката) е бил да избяга през вратата, през която е влязъл. Когато му извиках, пламъците сигурно са били стигнали до вратата, водеща към църквата, от двете страни на която се намираха шкафовете и в близост с тях други леснозапалими предмети. По всяка вероятност димът и пламъците (бидейки ограничени само в стаята) са се оказали твърде силни за него, когато се е опитал да избяга през вътрешната врата. Сигурно се е повалил мъртъв на мястото, където бе намерен, точно когато съм се качвал на покрива да разбия прозорчето. Дори ако бяхме успели след това да влезем в църквата и да разбием вратата от тази страна, закъснението щеше да бъде фатално. По това време той отдавна вече не е можел да бъде спасен. Трябвало е само да дадем свободен достъп на пламъците към църквата, която се запази, но която в противен случай щеше да сподели съдбата на канцеларията. Не се съмнявам и никой не може да се съмнява, че той е бил мъртъв, преди да стигнем до празната къща, където напънахме всичките си сили, за да свалим гредата.

Това е най-близкият теоретичен вариант, до който можах да достигна, подкрепен от безспорните факти.

Събитията се развиха тъй, както ги описвам; тялото му бе намерено тъй, както разказах.

 

 

Следствието бе отложено за другия ден — до този момент не бяха намерени никакви достатъчно убедителни обяснения за загадъчните обстоятелства около случая, които съдът да приеме.

Наредено бе да бъдат призовани още свидетели и да бъде поканен лондонският адвокат на покойния. Един лекар бе натоварен да докладва за душевното състояние на слугата, което за момента поне го лишаваше от възможността да даде каквито и да е показания. Той можа само много объркано да заяви, че в нощта на пожара му било заповядано да чака на пътеката и че не знае нищо друго, освен факта, че покойният несъмнено е неговият господар.

Личното ми впечатление бе, че отначало е бил използуван (без да подозира) да потвърди отсъствието на псалта от дома му предния ден и след това му е било казано да чака близо до църквата (но достатъчно далеч, за да не вижда канцеларията), в случай че успея да се измъкна от нападението на пътя и се стигне до евентуален сблъсък между сър Пърсивъл и мен. Нужно е да добавя, че човекът не даде никакви показания, които да потвърдят това предположение. Според лекарската преценка малкото му умствени възможности били сериозно накърнени; нищо задоволително не бе извлечено от него на втория ден от следствието и предполагам, без да съм сигурен, че вероятно и до ден-днешен той не се е възстановил.

Върнах се в хотела в Уелмингам така изтормозен физически и психически, така изтощен и подтиснат от всичко, което ми се бе случило, че въобще не бях в състояние да понеса местните клюки около следствието или да отговарям на незначителните въпроси, отправени ми от бърборковците в кафенето. След оскъдната вечеря се оттеглих в евтината си таванска стаичка, за да си осигуря малко покой и да помисля необезпокояван за Лора и Мариан.

Ако бях по-богат, щях да се върна същата вечер в Лондон, за да намеря утеха сред тези скъпи за мен същества. Но бях длъжен, ако ме призоват, да се явя на отложеното следствие и дваж по-длъжен да дам пояснения пред съдията в Ноулсбъри във връзка с освобождението ми под гаранция. Нашите незначителни средства вече доста бяха накърнени и съмнителното бъдеще — по-съмнително от всякога — ме караше да не намалявам финансите ни без нужда, за да задоволя една своя прищявка, въпреки неголямата цена на билета за отиване и връщане — втора класа.

Другият ден — непосредствено след следствието — остана на мое разположение. Започнах сутринта, ката отново потърсих в пощата редовното съобщение от Мариан. То ме очакваше и както преди от началото до края бе пропито от добро настроение. Прочетох с благодарност писмото и се отправих, спокоен поне за този ден, към Стария Уелмингам, за да видя сцената на пожара при дневна светлина.

Какви промени ме посрещнаха, когато стигнах там! По целия си път през нашия неразгадаем свят всекидневното и ужасното вървят ръка за ръка. Иронията на обстоятелствата не се спира дори пред нравствените крушения. Когато стигнах до църквата, изпогазената земя на гробището бе единствената сериозна следа, която напомняше за пожара и смъртта. Грубо сковани дъски запушваха входа към канцеларията. Върху тях вече бяха надраскани неприлични карикатури, а селските деца се боричкаха и крещяха, оспорвайки си най-добрата дупчица, от която можеха да погледнат вътре. Там, където бях чул вика за помощ от горящата стая, там, където обхванатият от ужас слуга бе паднал на колене, няколко кокошки кудкудякаха наперено и се блъскаха за най-хубавите червеи, излезли след дъжда; а точно в нозете ми, където бе сложена вратата с нейния ужасен товар, бе оставен обядът на някакъв работник — в жълто канче, завързано в кърпа — и вярното му псе, натоварено да го пази, започна да лае срещу ми, когато се приближих към храната. Старият псалт, който гледаше безучастно бавното начало на ремонта, бе заинтересован само от едно — да избегне всякаква вина във връзка със злополуката. Една селянка, чието бледо, дивашко, обезумяло от ужас лице бях зърнал, когато изтръгнахме гредата, се хилеше с друга жена — олицетворение на самата глупост — над някакво старо корито. В тленността няма нищо сериозно! Соломон с цялата си слава е бил презрян и дебнат от всяка гънка на одеянията му, от всеки ъгъл на неговия дворец.

Тръгвайки си, мислите ми се насочиха, не за първи път, към напълно разбитата чрез смъртта на сър Пърсивъл надежда за установяване самоличността на Лора — поне засега. Него го нямаше, а заедно с него си бе отишъл шансът, който бе единствената цел на всичките ми усилия и надежди.

Можех ли да разсъждавам върху своя провал от някаква друга гледна точка? Ако бе останал жив, тази промяна в обстоятелствата щеше ли да доведе до друг резултат? Можех ли да превърна откритието си в разменна стока дори когато ставаше въпрос за интересите на Лора, ако бях разбрал, че същността на извършеното от сър Пърсивъл престъпление е открадването на чужди права? Можех ли да предложа цената на моето мълчание срещу неговото признание за заговора, след като това мълчание щеше да отнеме на законната собственичка наследството и името й? Невъзможно! Ако сър Пърсивъл бе останал жив, откритието, на което (бидейки в неведение за истинската природа на тайната) тъй много се бях надявал, нямаше да ми послужи за доказване правата на Лора, както си въобразявах, нито ако го запазех за себе си, нито ако му дадях гласност. Според изискванията на елементарната почтеност и честност трябваше да отида веднага при непознатия, чието рождено право бе присвоено — трябваше да се откажа от победата в мига, в който бе моя, като предоставя безусловно откритието си в ръцете на непознатия за мен човек, и трябваше да застана отново лице в лице с всички трудности, стоящи между мен и единствената цел на живота ми, точно тъй, както бях решен дълбоко в сърцето си да застана срещу тях сега!

Върнах се в Уелмингам с успокоено съзнание, чувствувайки се по-сигурен от всякога в себе си и във взетото решение. По пътя към хотела минах през онзи край на площада, където живееше мисис Катърик. Да отида ли отново в къщата и да направя ли още един опит да се видя с нея? Не. Новината за смъртта на сър Пърсивъл — последната новина, която тя някога очакваше да чуе — трябва да бе стигнала до нея отдавна. Всички процедури на следствието бяха съобщени сутринта в местния вестник — нямаше какво да й кажа, което тя все още да не знаеше. Желанието ми да я накарам да говори бе намаляло. Спомням си стаената в лицето й омраза, когато каза: „Няма новина от сър Пърсивъл, която да не очаквам с изключение на новината за неговата смърт.“ Спомням си прокрадналото се в очите й любопитство, когато те се загледаха в мен при раздялата, след като бе изрекла тези думи. Някакъв инстинкт, дълбоко в мен, който усещах, че е верен, превръщаше перспективата да я видя отново в нещо неприятно. Излязох от площада и се върнах право в хотела.

Няколко часа по-късно, когато си почивах в кафенето, келнерът ми връчи едно писмо. То бе адресирано до мен и след като разпитах, разбрах, че някаква жена го е донесла на здрачаване точно преди да запалят осветлението. Не казала нищо и си тръгнала веднага, преди да има време да я заговорят или дори да забележат коя е тя.

Отворих писмото. То нямаше дата и не бе подписано, а почеркът бе очевидно преправен. Преди да прочета първото изречение обаче, аз знаех кой ми пише — мисис Катърик.

Ето неговото съдържание. Преписвам го точно, дума по дума.