Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woman in White, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Уилки Колинс. Жената в бяло

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1983

 

Превод от английски Мариана Шипковенска

Рецензент Бояна Петрова

Редактор Жечка Георгиева

Художник Светлана Йосифова

Художник-редактор Стефан Десподов

Технически редактор Йордан Зашев

Коректори Грета Петрова, Стефка Добрева

Литературна група ХЛ. 04 9536622611/5557-46-83

Дадена за набор юли 1983 г. Подписана за печат септември 1983 г. Излязла от печат октомври 1983 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 40,50. Издателски коли 34,02. УИК 36,22. Цена 4,08 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Wilkie Collins. The Woman in White

Everyman’s Library London, 1962

История

  1. — Добавяне

VIII

Деветнадесети юни. — Бях стигнала площадката на стълбите, когато заключената врата на Лора ми подсказа да взема и аз тази предпазна мярка и да държа ключа в себе си, докато не съм в стаята. Дневникът ми и другите документи бяха вече на сигурно място в чекмеджето на писалищната маса, но нещата ми за писане не бяха прибрани. Това беше един печат с познатата емблема на два гълъба, пиещи вода от една и съща чаша, и няколко листа Попивателна хартия, върху които се бяха отпечатали последните редове от писанията ми предната нощ. Съзнанието ми бе деформирано от подозрението, станало част от самата мен, и сега ми се струваше опасно да оставям без надзор дори и такива дреболии — и заключеното чекмедже не ми се виждаше достатъчно защитено, преди да съм се погрижила както трябва никой да няма достъп до него.

Явно никой не бе влизал в стаята, докато съм говорила с Лора. Нещата ми за писане (които бях наредила да не се пипат от прислугата) бяха разпилени по масата както обикновено. Единственото обстоятелство, което все пак ми направи впечатление, бе, че печатът бе прибран в табличката заедно с моливите и восъка. Не бе присъщо на небрежните ми навици (за съжаление трябва да го кажа) да го слагам там, нито пък помнех да съм го слагала. Но тъй като, от друга страна, не можех да се сетя къде съм го захвърлила и се съмнявах дали пък един път по случайност не съм го сложила на мястото му, реших да не обременявам съзнанието си с още една дреболия, тъй като и без това бе объркано от развилите се през деня събития. Заключих вратата, прибрах ключа в джоба си и слязох долу.

Мадам Фоско бе сама в преддверието и гледаше барометъра.

— Продължава да пада — отбеляза тя. — Боя се, че трябва да очакваме още дъжд.

Лицето й бе възвърнало отново обичайното си изражение и цвят. Но ръката, с която посочи към циферблата на барометъра, все още трепереше.

Дали бе успяла вече да каже на съпруга си, че е подслушала Лора, която в мое присъствие го е окачествила като „шпионин“? Дълбокото ми подозрение, че му е казала, моят непреодолим страх (още по-съкрушителен поради неяснотата, в която бе забулен) от вероятните последици, твърдото ми убеждение, произтичащо от малките издайнически признаци, които жените забелязват една в друга, че мадам Фоско въпреки добре усвоената външна учтивост не е простила На племенницата си това, че неволно се бе изправила между нея и наследството от десет хиляди лири — всичко това нахлу в съзнанието ми и ме принуди да говоря с напразната надежда, че мога да използувам собственото си влияние и сили, за да поискам изкупление за нанесената от Лора обида.

— Смея ли да се доверя на любезността ви да ме извините, мадам Фоско, и да си позволя да говоря с вас по един изключително болезнен въпрос?

Тя скръсти ръце и кимна тържествено, без да изрече ни дума и без да сваля нито за миг очите си от мен.

— Боя се, много се боя, че когато бяхте тъй любезна да ми донесете кърпичката — продължих аз, — вие вероятно случайно сте чули Лора да казва нещо, което нямам никакво желание да повторя и което няма да се опитвам да оправдая. Само мога да се надявам, че за вас то не е било достатъчно важно, за да го споменете пред графа?

— За мен то няма никакво значение — отвърна мадам Фоско остро и неочаквано. — Но — добави тя, възприемайки в миг леденото си държане — аз не крия нищо от съпруга си, дори и дреболиите. Когато той преди малко забеляза, че изглеждам разстроена, мой дълг бе, макар и болезнен, да му кажа защо съм разстроена, и трябва честно да заявя пред вас, мис Халкъм, че му казах всичко.

Бях готова да го чуя, и все пак ме полазиха тръпки, когато тя изрече тези думи.

— Позволете ми най-горещо да ви помоля, мадам Фоско, позволете ми най-горещо да помоля и графа да проявите снизхождение към окаяното положение, в което е изпаднала сестра ми. Тя говореше под влияние на обидата и неправдата, с която се отнесе към нея съпругът и. Не беше на себе си, когато изрече тези прибързани думи. Смея ли да се надявам, че те ще бъдат мило и благородно опростени?

— Без съмнение — прозвуча тихият глас на графа зад мен. С безшумната си походка и с книга в ръка той бе излязъл от библиотеката и се бе прокраднал до нас. — Лейди Глайд е била несправедлива към мен, казвайки тези думи — продължи той. — Аз съм наскърбен, но й прощавам. Нека повече никога да не говорим на тази тема, мис Халкъм. Нека всички заедно да забравим това.

— Много сте мил — казах аз, — доставяте ми неизразимо облекчение…

Опитах се да продължа, но очите му бяха вперени в мен. Ужасната му усмивка, която крие всичко, бе запечатана твърдо и нетрепващо на широкото му гладко лице. Подозрението, което питаех към непроницаемото му лицемерие, собственото ми чувство за унижение от това, че паднах дотам да търся помирение със съпругата му и него самия, така ме разстроиха и объркаха, че думите замряха на устните ми и останах безмълвна.

— На колене ви моля да не говорите повече за това, мис Халкъм — аз съм дълбоко потресен от факта, че сметнахте за необходимо да кажете толкова много. — При тези учтиви слова той взе ръката ми — о, как сама се ненавиждам, о, колко малко може да ме утеши съзнанието, че я подадох заради Лора! — той взе ръката ми и я поднесе до отровните си устни. До този момент не бях усетила целия ужас, който изпитвах от него. Тази невинна близост смрази кръвта ми, сякаш беше най-злонамерената обида, която един мъж би могъл да ми нанесе. Все пак скрих отвращението си от него — опитах се да се усмихна, — аз, която безмилостно ненавиждам притворството в поведението на други жени, бях лицемерна като най-лошите сред тях, като този Юда, чиито устни докоснаха ръката ми.

Не бих могла да поддържам това унизително за мен самообладание — знанието, че не бих могла, е моето единствено изкупление, — ако не бе свалил погледа си от мен. На помощ ми дойде жена му с нейната ревност на тигрица, която настоятелно отвлече вниманието му от мен, щом той взе ръката ми. Студените й сини очи засвяткаха, увехналото й бяло лице поруменя — в миг тя се подмлади с много години.

— Графе! — каза тя. — Англичанките не разбират вашите чуждестранни учтивости.

— Простете, ангеле мой! Най-добрата и най-скъпата за мен англичанка на света ги разбира. — При тези думи той пусна ръката ми и вместо нея вдигна нежно към устните си ръката на своята съпруга.

Изтичах горе, за да намеря убежище в стаята си. Ако имах време да разсъждавам, мислите ми, когато останах сама, биха ми причинили горчиво страдание. Но време за друго освен за действия нямаше и за щастие това ми помогна да запазя спокойствието и решителността си. Предстоеше ми все още да напиша писмата до адвоката и мистър Феърли и веднага, без никакво колебание, се заех с тях.

Място за двоумение нямаше, защото освен на себе си засега нямаше на кого другиго да разчитам. Наоколо нямаше приятели или роднини на сър Пърсивъл, към чието посредничество бих могла да прибягна. Той беше в най-хладни отношения, а в някои случаи и в съвсем обтегнати, със семействата от неговата класа и положение, с които беше съсед: Ние двете нямахме нито баща, нито брат, който да дойде да ни подкрепи. Нямах друг избор, освен да напиша тези писма, резултатът от които бе съмнителен, или да поставя Лора и себе си в неизгодно положение, като избягаме тайно от Блакуотър Парк и по този начин сложим непреодолима бариера пред възможността за помирителни преговори в бъдеще. Вторият ход можеше да бъде оправдан само ако над нас бе надвиснала гибелна заплаха. Най-напред трябваше да опитам с писмата и аз ги написах.

На адвоката не споменах нищо за Ан Катърик, защото (както заявих пред Лора) тази тема бе свързана с тайната, която засега не можехме да разгадаем и затова беше безполезно да занимаваме с нея един юрист. Оставих моя кореспондент да си обясни, ако желае, недостойното, поведение на сър Пърсивъл с нови спорове по парични въпроси и просто поисках съвет във връзка със съществуващите възможности за предприемане на правни действия в защита на Лора, в случай че съпругът й не й позволи да напусне за известно време Блакуотър Парк и да се върне с мен в Лимъридж. Помолих го да се обърне към мистър Феърли за подробностите около това споразумение, уверих го, че пиша със съгласието на Лора, и завърших с молбата да направи за нея всичко, което е по силите му, и то без да губи никакво време.

След това се заех с писмото до мистър Феърли. Обърнах се към него по начина, който бях споменала пред Лора, защото по всяка вероятност това щеше да му окаже най-силно въздействие. Приложих копие от моето писмо до адвоката, за да му покажа колко сериозен е случаят, и представих нашето преместване в Лимъридж като единствения компромис, при който биха могли да се предотвратят неизбежните неприятни последици в не тъй далечното бъдеще за чичо й и за самата Лора, произтичащи от опасното и злочесто положение, в което тя се намираше сега.

Когато свърших, запечатах и надписах двата плика, отидох отново в стаята на Лора, за да й покажа, че писмата са написани.

— Някой да те е безпокоил? — попитах аз, когато ми отвори вратата.

— Никой не е чукал — отвърна тя, — но чух, че има някой в преддверието.

— Мъж ли беше или жена?

— Жена. Чух как шумоли роклята й.

— На коприна ли ти напомни?

— Да, на коприна.

Мадам Фоско очевидно бе стояла отвън на пост. Едва ли трябваше да изпитвам големи опасения от злината, която би могла да извърши сама. Но злината, която можеше да извърши като драговолен инструмент в ръцете на съпруга си, бе твърде застрашителна, за да се пренебрегва.

— Какво стана, когато спря да чуваш шумоленето на роклята в преддверието? — запитах аз. — Чу ли го да преминава по коридора?

— Да. Стоях, без да се движа, и го чух, понеже се ослушвах.

— Накъде отиде?

— Към твоята стая.

Размислих отново. Звукът бе убягнал от слуха ми. Но аз бях погълната от писмата и освен това пиша с паче перо, стържа и дращя шумно върху хартията. По-вероятно бе мадам Фоско да е чула скърцането на перото ми, отколкото аз — шумоленето на роклята й. Ето още една причина (ако търсех такава), за да не се доверя на пощенската торба в преддверието.

Лора видя, че се замислих.

— Нови изпитания! — въздъхна тя изтощено. — Нови изпитания и опасности!

— Няма никакви опасности — отвърнах й — Малко затруднение може би. Мисля как най-сигурно да предам писмата в ръцете на Фани.

— Значи, си ги написала? О, Мариан, не поемай никакви рискове! Моля, моля те, не поемай никакви рискове!

Беше шест без петнадесет. Имах време да стигна до селската странноприемница и да се върна обратно преди вечерята. Ако чаках да се стъмни, може би нямаше да ми се удаде повторно изгоден случай да изляза безопасно от къщата.

— Стой затворена и не вади ключа, Лора — казах аз. — И не се страхувай за мен. Ако някой те пита нещо, без да отваряш, кажи, че съм отишла да се разходя.

— Кога ще се върнеш?

— Непременно преди вечерята. Кураж, скъпа моя! По това време утре за теб ще действува един човек с бистър ум, на когото можем изцяло да се доверим. Съдружникът на мистър Гилмор е най-добрият ни приятел след самия мистър Гилмор.

Кратко размишление, щом останах сама, ме убеди, че е по-добре да не се появявам в костюма си за разходка, преди да съм разбрала какво става на долния етаж. Все още не бях установила дали сър Пърсивъл е в къщата.

Песента на канарчетата в библиотеката и миризмата на тютюневия дим, която се носеше от отворената врата, ми подсказаха веднага къде е графът. Погледнах през рамо, докато минавах покрай портала, и за голяма изненада видях как с изключителното си очарование и любезност той демонстрира пред икономката възприемчивостта на птичките. Сигурно й бе отправил специална покана да ги види, защото никога по собствена инициатива не би й хрумнало да влезе в библиотеката. И най-незначителните действия на този човек криеха някаква причина. Каква можеше да бъде тя?

Но време да разследвам подбудите му нямаше. Потърсих мадам Фоско и я видях да прави любимите си обиколки около езерцето с рибките.

Малко съмнително беше как ще ме посрещне след пристъпа на ревност, за който бях станала повод преди малко. Но междувременно съпругът й бе успял да я укроти и сега тя разговаряше с обичайната си учтивост. Заприказвах я с единствената цел да разбера дали знае къде е отишъл сър Пърсивъл. Съумях да го спомена в беседата ни и след известни извъртания от страна и на двете ни тя най-сетне каза, че бил излязъл.

— Кой кон взе? — попитах между другото.

— Не е взимал кон — отговори тя. — Тръгна пеша преди два часа. Както разбрах, искал да разпита отново за тази Ан Катърик. Изглежда обхванат от някакво прекомерно желание да я открие. Знаете ли случайно дали тя е опасна в лудостта си, мис Халкъм?

— Не зная, графиньо.

— Прибирате ли се обратно?

— Да, така смятам да направя. Предполагам, че скоро ще трябва да се обличаме за вечеря.

Влязохме в къщата заедно. Мадам Фоско се отправи към библиотеката и затвори вратата. Отидох веднага да взема шапката и шала си. Всяка минута беше от значение, ако исках да се свържа с Фани в странноприемницата и да се върна преди вечерята.

Когато прекосявах отново преддверието, там нямаше никой и песента на птичките в библиотеката бе спряла. Не можех да спирам, за да правя нови проверки. Уверих се само, че пътят ми е чист, и напуснах къщата с двете писма, прибрани на сигурно място в джоба ми.

По пътя към селото се подготвих за вероятността да срещна сър Пърсивъл. Убедена бях, че ако трябва да се разправям насаме с него, няма да изгубя присъствие на духа. Жена, сигурна в собствения си разсъдък, може по всяко време да излезе насреща на мъж, който не е сигурен в собствения си нрав. Не се боях от сър Пърсивъл така, както се страхувах от графа. Вместо да се стресна, успокоих се, когато чух по каква работа е излязъл. Докато той бе погълнат от голямата си грижа да открие Ан Катърик, с Лора можехме да се надяваме, че няма да бъдем обект на непосредствено преследване от негова страна. Заради нас, както и заради Ан вярвах и горещо се молех тя да му убегне.

Вървях бързо, доколкото бе възможно това в горещината, и стигнах до кръстопътя, водещ към селото, като от време на време се обръщах, за да се уверя, че никой не ме следи.

През целия път зад мен нямаше нищо друго освен един празен селски фургон. Шумът на трополящите колела ме дразнеше и когато видях, че фургонът тръгна по пътя за селото, спрях, за да го пропусна да мине и да не го чувам повече. Като погледнах по-внимателно, ми се стори, че зад него се движат краката на някакъв мъж, но това не бе коларят, който вървеше отстрани до конете си. Частта от кръстопътя, по която току-що бях минала, бе тъй тясна, че идващият след мен фургон обрули клоните и храстите от двете страни и аз трябваше да изчакам, докато отмине, за да проверя, дали наистина съм видяла нещо. Очевидно впечатлението ми е било погрешно, защото, когато фургонът мина покрай мен, пътят зад него беше празен.

Стигнах странноприемницата, без да срещна сър Пърсивъл, без да забележа нищо повече, и с радост разбрах, че стопанката се е отнесла към Фани много учтиво. Тя бе предоставила на момичето една стаичка, където то седеше, необезпокоявано от шума в пивницата, и една чиста спалня на втория етаж на къщата. Щом ме видя, Фани отново заплака и каза, бедничката, че се чувствувала ужасно, изхвърлена по този начин, сякаш е извършила непростимо прегрешение, когато в същност никой не можеше да я обвини в нищо — дори и господарят й, който я бе пропъдил.

— Опитай се да се примириш с положението, Фани — посъветвах я аз. — Двете с господарката ти ще се погрижим да не пострада доброто ти име. Сега ме чуй. Разполагам с твърде малко време и искам да ти се доверя за нещо много важно. Трябва да се погрижиш за тези две писма. Това с марката ще пуснеш в пощата утре, когато пристигнеш в Лондон. Другото, адресирано до мистър Феърли, ще му предадеш собственоръчно, щом се прибереш у дома. Дръж и двете писма в себе си и не ги давай никому. Те са от първостепенно значение за интересите на господарката ти.

Фани сложи писмата в пазвата си.

— Там ще останат, мис — каза тя, — докато не сторя това, което ми поръчахте.

— Гледай навреме да отидеш на гарата утре сутринта — продължих аз. — А когато се видиш с икономката на Лимъридж, предай й моите поздравления и й кажи, че си на служба при мен, докато лейди Глайд бъде в състояние да те вземе обратно. Може би ще се срещнем по-скоро, отколкото предполагаш. Така че горе главата и не изпускай влака в седем часа.

— Благодаря ви, мис, благодаря ви сърдечно. Гласът ви ми вдъхва смелост. Моля, предайте почитанията ми на миледи и й кажете, че се постарах да подредя всичко, колкото ми позволяваше времето. О, боже, боже! Кой ще й помогне да се облече днес за вечеря? Сърцето ми се къса, мис, само като си помисля за това.

Когато се върнах, имах на разположение четвърт час, за да се приготвя за вечерята и да кажа две думи на Лора, преди да сляза долу.

— Писмата са в ръцете на Фани — прошепнах й на вратата. — Ще слезеш ли за вечерята?

— Не, не, за нищо на света.

— Случи ли се нещо? Обезпокои ли те някой?

— Да, току-що, сър Пърсивъл…

— Влезе ли?

— Не, изплаши ме, като потропа на вратата. По питах: „Кой е?“ — „Вие знаете — отговори той. — Ще промените ли решението си, ще ми кажете ли останалото? Ще го промените! Рано или късно ще измъкна всичко от вас. Вие знаете къде се намира сега Ан Катърик.“ — „Честна дума, наистина не зная“ — казах аз. „Знаете! — провикна се той. — Ще смачкам упорството ви, внимавайте — всичко ще измъкна от вас.“ При тези думи се отдалечи. Тръгна си, Мариан, преди по-малко от пет минути.

Той не бе намерил Ан! За тази нощ бяхме спасени — все още не беше я намерил.

— Долу ли слизаш, Мариан? Качи се после отново.

— Да, да. Не се притеснявай, ако закъснея малко, трябва да внимавам — може да ги засегна, ако ги напусна твърде бързо.

Звънчето за вечеря удари и аз бързо се отдалечих.

Сър Пърсивъл поведе мадам Фоско към трапезарията, а графът ми подаде ръката си. Беше разгорещен и почервенял и не бе облечен с обичайната си грижливост и педантизъм. Дали и той не е излизал преди вечеря и е закъснял с връщането си, или страдаше от горещината малко повече от друг път?

Както и да беше, безспорно нещо тайно го гризеше и притесняваше, което, въпреки цялото му умение да заблуждава, той не бе в състояние напълно да прикрие. Докато се хранехме, беше почти толкова мълчалив, колкото и сър Пърсивъл и, от време на време поглеждаше крадешком към съпругата си — поведение, което го разкриваше в съвсем нова за мен светлина. Единственото светско задължение, за което все още имаше достатъчно самообладание и изпълняваше както винаги, бяха настойчивата му любезност и внимание спрямо мен. Все още не мога да открия какъв е злият му умисъл, но независимо от кроежите му, неизменната учтивост към мен, неизменното покорство пред Лора и неизменната „юзда“, с която възпира грубото държане на сър. Пърсивъл, са средствата, които той твърдо и неотклонно използува, откакто кракът му стъпи в този дом, за да постигне целите си. Заподозрях го, когато за първи път се намеси в наша полза при спора за подписа в библиотеката и сега съм вече сигурна.

Щом мадам Фоско и аз станахме от масата, графът също стана, за да ни придружи в салона.

— Защо ставате? — запита сър Пърсивъл. — Вас питам, Фоско.

— Ставам, защото ядох и пих достатъчно — отговори графът. — Бъдете така любезен, Пърсивъл, и проявете снизхождение към моя навик на чужденец да влизам и да излизам заедно с дамите.

— Глупости! Още една чаша бордо няма да ви навреди. Седнете отново като англичанин. Искам да поговоря спокойно половин час, докато си пием виното.

— Да поговорим спокойно, Пърсивъл, с удоволствие, но не сега и не докато пием вино.

— Няма що! — изсъска яростно сър Пърсивъл. — Няма що, вежливо отношение към човека в собствения му дом!

Докато вечеряхме, забелязах неколкократно, че той поглежда неспокойно към графа и че графът старателно се въздържаше да отговори на погледите му. Това обстоятелство, прибавено към силното желание на домакина да си поговорят спокойно на чаша вино и категоричното упорство на госта му да не сяда отново на масата, извикаха в паметта ми молбата, която сър Пърсивъл напразно отправи към приятеля си през деня — да излезе от библиотеката, за да разговарят. Графът бе отсрочил отправеното към него искане за интимен разговор днес следобед и сега за втори път го отлагаше. Каквато и да бе темата на предстоящата им беседа, ясно бе, че тя е важна според сър Пърсивъл и може би (ако се съдеше по очевидното нежелание да пристъпи към нея) е и опасна според графа.

Тези съображения ми дойдоха наум, докато минавахме от трапезарията в салона. Гневният коментар на сър Пърсивъл за това, че приятелят му го изоставя, не произведе никакъв ефект. Отстоявайки упорството си, графът ни придружи до масата за чая, остана една-две минути в стаята, после излезе и се върна с пощенската торба в ръце. Часът бе осем — времето, когато събираха писмата от Блакуотър Парк.

— Имате ли някакви писма за пощата, мис Халкъм? — запита той, приближавайки се към мен с торбата.

Видях как мадам Фоско, която приготовляваше чая, спря за миг с щипките за захар в ръка, за да чуе отговора ми.

— Не, графе, благодаря — днес не съм писала.

Той даде торбата на слугата, който в този момент беше в стаята; седна на пианото и изсвири два пъти веселата неаполитанска улична песен „La mia Carolina“[1]. Жена му, която обикновено бе много бавна във всичко, което вършеше, приготви чая тъй бързо, както бих го направила и аз, изпи чашата си за две минути и тихомълком се измъкна от стаята.

Станах да последвам примера й, защото подозирах, че пак ще се опита да извърши някоя подлост спрямо Лора, а и бях твърдо решена да не оставам сама в една и съща стая със съпруга й.

Преди да стигна вратата, графът ме спря, като ме помоли за чаша чай. Дадох му я и повторно направих опит да изляза. Той отново ме спря — този път, като се върна обратно при пианото и неочаквано се обърна към мен за мнението ми по някакъв музикален спор, в който, както заяви, ставало въпрос за честта на родината му.

Напразно го увещавах в пълното си невежество по отношение на музиката и в отсъствието на какъвто и да е музикален вкус. Той повтори молбата си тъй разпалено, че срази всякакви по-нататъшни опити за възражение от моя страна. Англичаните и германците (заяви възмутено той) винаги порицават неспособността на италианците да създават по-възвишена музика. Според тях ние сме говорели само за нашите оратории, докато те говорели за техните симфонии. Нима сме забравили — ние и те — неговия безсмъртен приятел и сънародник Росини? Какво е „Мойсей в Египет“, ако не великолепна оратория, която се играе на сцената, вместо да се пее безстрастно в концертна зала? Какво е увертюрата към „Вилхелм Тел“, ако не симфония, наречена с друго име? Слушала ли съм аз „Мойсей в Египет“? Нека чуя всичко и тогава да кажа дали някой смъртен е сътворил нещо по-свято, величествено и грандиозно? И без да изчака да изразя дори с една дума съгласието или несъгласието си, като ме гледаше през цялото време право в лицето, той започна да блъска по пианото и да пее с приповдигнат и високомерен възторг, като прекъсваше от време на време и с много жар ми съобщаваше наименованията на различните музикални произведения: „Хор на египтяните от «Тъмна напаст», мис Халкъм! «Ария на Мойсей за десетте божи заповеди». «Молитвата на израилтяните при преминаването на Червено море». Ха, ха! Не е ли това недостижимо? Не е ли величествено?“ Пианото се тресеше под силните му ръце и чаените чашки дрънчаха върху масата, докато силният му бас бучеше и тежкият му крак отмерваше такта на пода.

Имаше нещо ужасяващо — нещо свирепо и дяволско в радостния изблик от собственото му пеене и свирене и в победоносния поглед, с който наблюдаваше въздействието върху ми, докато аз се примъквах все по-близо и по-близо до вратата. Освобождението ми дойде най-сетне не от собствените ми усилия, а от появата на сър Пърсивъл. Той отвори вратата на трапезарията и като се провикна ядосано, поиска да узнае какво значи „този дяволски шум“. Графът тутакси стана от пианото. „Ах! Щом идва Пърсивъл — каза той, — край на хармонията и мелодичността. Музата на музиката, мис Халкъм, ни напуска ужасена и аз, старият, дебел музикант, ще изляза на чист въздух, за да излея там останалата част от възторга си!“ Той излезе с горда крачка на верандата, пъхна ръце в джобовете си и подхвана отново приглушено „Арията на Мойсей“ в градината.

Чух сър Пърсивъл да го вика от прозореца на трапезарията. Но той не му обърна внимание. Изглежда, беше решил да не го чува. Дълго отлаганият спокоен разговор между тях бе отново отсрочен, докато графът не пожелаеше той да се състои.

Беше ме задържал в салона половин час, след като жена му ни остави. Къде е била и какво е правила през това време?

Качих се горе, за да разбера, но не открих нищо; а когато разпитах Лора, стана ясно, че и тя не е чула нищо. Никой не я обезпокоил, никакво шумолене на копринена рокля не бе доловила в преддверието или в коридора.

Часът беше девет без двадесет. Отидох в стаята си да взема дневника и после се върнах при Лора, като ту пишех, ту спирах, за да говоря с нея. Никой не се приближи и нища не се случи. До десет часа бяхме заедно. Тогава станах, казах й пак няколко одобрителни думи и й пожелах лека нощ. Тя заключи вратата, след като се уговорихме, че на другата сутрин най-напред ще отида при нея.

Имах да прибавя още няколко изречения в дневника си, преди самата аз да си легна, и докато слизах отново долу към салона, след като се разделих с Лора за днешния изнурителен ден, реших просто да се появя там, да се извиня и да се оттегля един час по-рано от обикновеното.

Сър Пърсивъл, графът и жена му седяха заедно. Сър Пърсивъл се прозяваше в едно кресло, графът четеше, мадам Фоско си вееше с ветрилото. Странно, но лицето й беше зачервено. Тя, която никога не страдаше от топлината, без съмнение се измъчваше от нея тази вечер.

— Боя се, графиньо, че не се чувствувате тъй добре както винаги? — казах аз.

— Щях да ви кажа точно същото — отвърна тя. — Изглеждате бледа, драга моя!

Божичко! Тя за първи път се обръщаше към мен по този интимен начин. При това, когато изрече тези думи, по лицето й се изписа безочлива усмивка.

— Мъчи ме едно от моите главоболия — отговорих студено аз.

— А, така ли? Липса на чист въздух, предполагам? Една разходка преди вечеря би ви се отразила добре. — Тя наблегна особено на думата „разходка“. Дали ме е видяла, че излизам? Това нямаше значение. Писмата бяха сега на сигурно място в ръцете на Фани.

— Елате да пушим, Фоско — каза сър Пърсивъл, като се надигна и отново погледна смутено приятеля си.

— С удоволствие, Пърсивъл, след като дамите си легнат — отвърна графът.

— Извинете ме, графиньо, че първа ще се оттегля — казах аз. — Сънят е единственото лекарство да главоболие като моето.

Сбогувах се. Когато се ръкувах с нея, на лицето й бе изписана същата безочлива усмивка. Сър Пърсивъл не ми обърна никакво внимание. Той гледаше нетърпеливо към мадам Фоско, която с нищо не показваше, че се готви да напусне стаята заедно с мен. Графът се усмихна на себе си зад книгата. Спокойният разговор със сър Пърсивъл отново щеше да се забави и този път пречката бе графинята.

Бележки

[1] „Моята Каролина“ — Б.пр.