Уилки Колинс
Жената в бяло (15)

XIV

Половин час по-късно вече бях в къщата и осведомявах мис Халкъм за всичко, що се бе случило.

Тя ме изслуша от началото до края мълчаливо, със съсредоточено внимание, което за жена с нейния темперамент и характер бе най-силното доказателство за това, колко сериозно й въздействува моят разказ.

— Предчувствувам нещо лошо — бе всичко, което каза, когато свърших. — Имам лошо предчувствие за бъдещето.

— Бъдещето би могло да зависи — намекнах аз — от това, как ще се възползуваме от настоящето. Съществува вероятност Ан Катърик да говори с по-голяма готовност и прямота пред една жена, отколкото е мен. Ако мис Феърли…

— За момента подобно нещо е изключено — прекъсна ме мис Халкъм по най-решителен начин.

— Тогава позволете ми да предложа — продължих аз — вие да се срещнете с Ан Катърик и да направите всичко, което е по силите ви, за да спечелите доверието й. Колкото до мен, аз се отказвам от мисълта да тревожа повторно бедното създание, както за зла участ вече я разтревожих. Имате ли нещо против да ме придружите утре до фермата?

— Абсолютно нищо. Бих отишла навсякъде и бих сторила всичко, което може да бъде в интерес на Лора. Как се казваше мястото?

— Трябва да го знаете добре. Наричат го Тодс Корнър.

— Разбира се. Тодс Корнър е една от фермите на мистър Феърли. Нашата млекарка тук е втората дъщеря на фермера. Тя непрекъснато ходи до фермата на баща си и може да е чула или видяла нещо, което би било полезно да знаем. Да разберем това веднага, ако момичето е долу?

Тя звънна и изпрати слугата да провери. Той се върна и съобщи, че млекарката била в момента на фермата. Не била си ходила у дома три дни и икономката й разрешила да „си отиде за час-два тази вечер.

— Мога да говоря с нея утре — каза мис Халкъм, когато слугата излезе от стаята. — Междувременно позволете да си изясня докрай каква ще бъде целта на разговора ми с Ан Катърик. За вас не съществува съмнение, че лицето, изпратило я в приюта, е сър Пърсивъл Глайд?

— Няма и сянка от съмнение. Единствената загадка, която остава, е загадката за неговите подбуди. Имайки пред вид голямото различие в житейското положение на двамата, което според мен изключва всякаква мисъл и за най-далечни взаимоотношения помежду им, за нас е от особено значение — дори и да се предположи, че тя наистина е трябвало да бъде сложена под забрана — да разберем защо той трябва да бъде лицето, поело сериозната отговорност за затварянето й…

— В частен приют, мисля, че казахте?

— Да, в частен приют за душевноболни, където беден човек не може да си позволи да даде сумата, необходима, за да се грижат за нея.

— Виждам откъде произлиза съмнението, мистър Хартрайт, и ви обещавам, че то ще бъде изяснено, независимо дали утре Ан Катърик ще ни окаже съдействие. Сър Пърсивъл Глайд няма да остане дълго в този дом, без да даде задоволителни обяснения на мистър Гилмор и на мен. Бъдещето на сестра ми е моята най-драгоценна грижа и аз имам достатъчно влияние върху нея, за да ми предостави известна власт, когато става въпрос за брака й.

С това за тази вечер се разделихме.

След закуската на следващата утрин изникна една пречка, която събитията от вечерта бяха заличили от ума ми и която не ни позволи да тръгнем веднага за фермата. Това бе последният ми ден в Лимъридж Хаус и се налагаше, щом пристигне пощата, да последвам съвета на мис Халкъм и да поискам позволението на мистър Феърли да съкрати с един месец ангажимента с оглед на непредвидената необходимост да се завърна в Лондон.

За щастие за правдоподобността на това извинение, що се отнасяше до благоприличието, сутрешната поща ми донесе две писма от приятели в Лондон. Занесох ги веднага в стаята си и изпратих слугата при мистър Феърли с молба да го посетя по делови въпрос.

Дочаках завръщането на прислужника без никакво чувство на притеснение как неговият господар би могъл да приеме искането ми. Трябваше да замила, със или без разрешението на мистър Феърли. Съзнанието, че съм направил сега първата крачка от тъжното пътуване, което оттук нататък щеше да раздели живота ми от живота на мис Феърли, изглежда, бе притъпило чувствителността ми към всякакви съображения, свързани със самия мен. Бях приключил с обидчивата си гордост на беден човек; бях приключил с всичките си дребни прояви на артистична суетност. Никакво високомерие от страна на мистър Феърли, ако ток поискаше да бъде високомерен, нямаше да ме нарани.

Прислужникът се върна със съобщение, за което не бях неподготвен. Мистър Феърли изразяваше съжаление, че здравословното му състояние точно тази сутрин било такова, че изключвало всякаква надежда да изпита удоволствието да ме приеме. Ето защо той молеше да приема извиненията му и да проявя любезността да му съобщя туй, що имах да му казвам, с писмо. Подобни съобщения ми бяха предавани през различни промеждутъци от моето тримесечно пребиваване в къщата. През цялото това време мистър Феърли бе се радвал «да ме има в къщата си», но ни веднъж не се бе почувствувал достатъчно добре, за да се види с мен втори път. Прислужникът занасяше на господаря си всяка нова партида рисунки, реставрирани и поставени от мен в рамки, с моите «почитания» и се връщаше с неговите «любезни комплименти», «искрени благодарности» и «дълбоко съжаление», че здравословното му състояние все още го принуждава да остане самотен затворник в стаята си. По-задоволително споразумение и за двете страни не би могло да се постигне. Трудно можеше да се каже при тези обстоятелства кой от нас питае по-силно чувство на признателност към услужливите нерви на мистър Феърли.

Седнах веднага да напиша писмото, изразявайки се колкото се може по-вежливо, по-ясно и по-кратко. Мистър Феърли не бързаше С отговора. Изтече близо час, преди да ми го връчат. Написан бе с равен и изящен почерк с лилаво мастило на хартия за писма, гладка като слонова кост и дебела почти като картон, и гласеше следното:

Мистър Феърли поднася своите почитания на мистър Хартрайт. Мистър Феърли трудно може да изрази (при сегашното състояние на неговото здраве) своята голяма изненада и разочарование от искането на мистър Хартрайт. Мистър Феърли не е делови човек, но той се посъветва със своя иконом, който е такъв, и тази личност потвърди становището на мистър Феърли, че молбата на мистър Хартрайт да получи разрешение да прекрати уговорката си не може да бъде оправдана по никакъв начин, с изключение може би на някой жизнено важен въпрос. Ако можеше лесно да бъде разклатено чувството на голямо възхищение към изкуството и неговите дейци, чието култивиране носи утеха и щастие в страдалческото съществуване на мистър Феърли, настоящата постъпка на мистър Хартрайт би го разклатила. Тя не постигна това, като се изключи отношението на мистър Феърли към мистър Хартрайт.

Излагайки своето мнение по този начин, тоест доколкото неговото остро нервно страдание му позволява да изложи каквото и да е, мистър Феърли няма какво да добави, освен да изрази решението си по отношение на крайно неестествената молба, отправена към него. Тъй като пълното спокойствие за тялото и ума е от свръхголямо значение в случая, мистър Феърли няма да позволи на мистър Хартрайт да наруши това спокойствие, като остане в Дома при обстоятелства от крайно раздразнително и за двете страни естество. Съответно мистър Феърли няма да прибегне до правото си на отказ, само с оглед на това да запази собственото си спокойствие, и съобщава на мистър Хартрайт, че може да си върви.

Сгънах писмото и го прибрах при другите си документи. Имаше време, когато бих го приел с обидено възмущение; сега го приех като писмено избавление от моето задължение. Когато слязох в стаята за закуска, за да съобщя на мис Халкъм, че съм готов да тръгна с нея към фермата, то вече беше излязло от ума ми, заличено бе почти и от паметта ми.

— Задоволителен отговор ли получихте от мистър Феърли? — запита тя, когато излязохме от къщата.

— Той ми даде разрешение да замина, мис Халкъм.

Тя вдигна бързо поглед към мен и тогава за първи път, откакто я познавах, ме хвана под ръка по собствена инициатива. Никакви думи не можеха да изразят тъй деликатно, че тя разбира как съм получил разрешението да напусна работата си и че ми съчувствува не като висшестояща, а като приятелка. Не се разстроих от високомерното писмо на мъжа, но почувствувах дълбоко компенсиращото доброжелателство на жената.

По пътя към фермата се уговорихме, че мис Халкъм ще влезе сама в къщата, а аз ще остана да чакам наблизо, за да я чуя, ако реши да ме повика. Възприехме този начин на действие, опасявайки се, не моето присъствие след случилото се предишната вечер в църковния двор би могло да окаже влияние и да възобнови нервната уплаха на Ан Катърик и да я направи още по-недоверчива към исканията на една непозната за нея дама. Мис Халкъм ме остави с намерението да говори най-напред с жената на фермера (в чиято приятелска готовност да й помогне по всякакъв начин тя бе напълно уверена), а аз останах да чакам недалеч от къщата.

Очаквах, че известно време ще бъда сам. За“ моя изненада обаче бяха минали малко повече от пет минути, когато мис Халкъм се върна.

— Отказва ли Ан Катърик да се види с вас? — озадачих се аз.

— Ан Катърик е заминала — отвърна мис Халкъм.

— Заминала!

— Заминала заедно с мисис Клемънтс. Напуснали са фермата в осем часа тази сутрин.

Не можех да кажа нищо; усещах само, че с тяхното заминаване бе изгубена последната ни възможност да открием нещо.

— Зная всичко, което знае и мисис Тод за своите гостенки — продължи мис Халкъм, — но както аз, така и тя сме в пълно неведение. Снощи, след като са се разделили с вас, са се прибрали без всякакви премеждия и както обикновено са прекарали първата част от вечерта със семейството на мистър Тод. Точно преди вечеря Ан Катърик ги изплашила, премалявайки неочаквано. Била получила подобен пристъп, не тъй тревожен, в деня на пристигането си във фермата и мисис Тод го свързала тогава с нещо, което четяла в този момент в нашия местен вестник, оставен на масата, който тя била взела само преди минута или две.

— Знае ли мисис Тод какво точно от вестника й е подействувало по този начин? — запитах аз.

— Не — отвърна мис Халкъм. — Тя го прегледала и не видяла нищо в него, което би могло да разстрои някого. Аз обаче поисках позволение да го прегледам на свой ред и на първата страница, която обърнах, открих, че редакторът е обогатил малкия си запас от новини, насочвайки вниманието към нашите семейни дела, и сред другите съобщения е препечатал от рубриката на лондонските вестници „Сватби във висшето общество“ и известието за предстоящото бракосъчетание на сестра ми. Стигнах веднага до заключението, че това е параграфът, който така странно е подействувал на Ан Катърик, и помислих, че то е поводът за писмото, което тя изпрати на другия ден в дома ни.

— Не съществува никакво съмнение и по двата случая. Но какво научихте за нейния повторен пристъп на слабост снощи?

— Нищо. Причината за него остава пълна загадка. В стаята не е имало никакви непознати хора. Единствената посетителка била нашата млекарка, която, както ви казах, е една от дъщерите на мистър Тод, и воденият разговор засягал само обичайните клюки от местен характер. Чули я да извиква и я видели смъртно да пребледнява без всякаква очевидна причина. Мисис Тод и мисис Клемънтс я завели на горния етаж и мисис Клемънтс останала при нея. Те приказвали дълго след времето за лягане и рано тази сутрин мисис Клемънтс повикала мисис Тод настрана и я изумила до онемяване, заявявайки, че те трябва да си заминат. Единственото обяснение, което мисис Тод могла да изтръгне от своята гостенка, било, че се е случило нещо, вина за което няма никой от фермата, но което било достатъчно сериозно, за да накара Ан Катърик незабавно да напусне Лимъридж. Настойчивостта й да получи по-ясно обяснение от мисис Клемънтс била безполезна. Тя само поклатила глава и казала, че за доброто на Ан моли никой да не я разпитва. Това, което повторила и от което станало ясно, че самата е сериозно разтревожена, било, че Ан трябвало да замине, че тя трябвало да я придружи и че трябвало да запазят в тайна от всеки посоката, в която щели да се отправят. Спестявам ви гостоприемните възражения на мисис Тод и нежеланието й да приеме всичко това, които тя изрази пред мен. В края на краищата ги откарала до най-близката гара преди малко повече от три часа. По пътя отново направила сериозен опит да се изяснят, но безуспешно; и ги оставила пред гарата така накърнена и оскърбена от тяхното рязко и неочаквано решение да отпътуват и недружелюбната им неохота да й се доверят, че тръгнала обратно, без дори да им каже довиждане. Ето какво се случило. Разровете паметта си, мистър Хартрайт, и ми кажете стана ли нещо снощи на гробището, което би могло да обясни по някакъв начин неочакваното заминаване на двете жени тази сутрин.

— Мис Халкъм, бих искал най-напред да си обясня неочакваната промяна в Ан Катърик, разтревожила хората във фермата часове след като двамата с нея се разделихме, и то след като е било минало достатъчно време, за да се уталожи евентуалното силно вълнение, което бих могъл за зла участ да й причиня. Запитахте ли по-конкретно за какво са говорили, когато й е прилошало?

— Да. Да, но домакинските задължения на мисис Тод, изглежда, са раздвоили вниманието й от това, за което се е говорило вечерта във всекидневната. Можа само да ми каже, че ставало „просто дума за новините“ — имайки по всяка вероятност пред вид, че са говорили както обикновено един за друг.

— Млекарката може би помни по-добре от майка си — отбелязах аз. — Мисля, че ще бъде от полза, щом се върнем, да поговорите с момичето, мис Халкъм.

Моето предложение бе осъществено веднага след връщането ни. Мий Халкъм ме заведе в стаите на прислугата и ние открихме момичето в помещението за обработка на млечните продукти, навило ръкави до раменете си, да чисти един гюм и да си тананика весело.

— Доведох този джентълмен да види млекарната ти, Хана — започна мис Халкъм. — Това е една от забележителностите на къщата и тя винаги те представя добре.

Момичето се изчерви, поклони се и каза срамежливо, че винаги прави всичко по рилите си, за да поддържа ред и чистота.

— Тъкмо идваме от дома на баща ти — продължи мис Халкъм. — Ти си била там снощи и, както разбрах, си сварила гостенки в къщата?

— Да, мис.

— Казаха ми, че на едната от тях й станало лошо и се разболяла. Предполагам, че не е било казано или сторено нищо, което да я изплаши? Не сте говорили ужасни, нали?

— О, не, мис! — засмя се момичето. — Говорихме само за новините.

— Сестрите ти са ти разказали какво ново има в Тодс Корнър, предполагам.

— Да, мис.

— И ти си им съобщила новините от Лимъридж Хаус?

— Да, мис. Напълно съм сигурна, че не бе казано нищо, което да изплаши бедното създание, защото аз говорех, когато й прилоша. Доста се стреснах, мис, защото аз самата никога не съм припадала.

Преди да я запитаме още нещо, извикаха я на вратата на млекарната, за да получи кошница с яйца. Когато ни остави сами, прошепнах на мис Халкъм:

— Попитайте я дали снощи случайно не е споменала, че в Лимъридж Хаус се очакват посетители.

Мис Халкъм ми показа с очи, че е разбрала, и зададе въпроса веднага щом момичето се върна.

— О, да, мис, споменах за това — отвърна простичко то. — Очакваните гости и случката с петнистата кафява крава — това бе всичко, за което можех да разкажа във фермата.

— Спомена ли имена? Каза ли им, че очакваме сър Пърсивъл Глайд в понеделник?

— Да, мис. Казах им, че сър Пърсивъл Глайд пристига. Надявам се, че в това няма нищо лошо. Надявам се, че не съм сгрешила.

— Не, не, няма нищо лошо. Да вървим, мистър Хартрайт, защото Хана ще започне да мисли, че й пречим, ако продължаваме да я откъсваме от работата й.

В мига, когато останахме отново сами, спряхме и се спогледахме.

— Все още ли изпитвате някакви съмнения, мис Халкъм?

— Сър Пърсивъл Глайд трябва да разсее тези съмнения, мистър Хартрайт, инак Лора Феърли никога няма да стане негова съпруга.