Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woman in White, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Уилки Колинс. Жената в бяло

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1983

 

Превод от английски Мариана Шипковенска

Рецензент Бояна Петрова

Редактор Жечка Георгиева

Художник Светлана Йосифова

Художник-редактор Стефан Десподов

Технически редактор Йордан Зашев

Коректори Грета Петрова, Стефка Добрева

Литературна група ХЛ. 04 9536622611/5557-46-83

Дадена за набор юли 1983 г. Подписана за печат септември 1983 г. Излязла от печат октомври 1983 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 40,50. Издателски коли 34,02. УИК 36,22. Цена 4,08 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Wilkie Collins. The Woman in White

Everyman’s Library London, 1962

История

  1. — Добавяне

VI

Адресът, предаден от мисис Тод, ме отведе в къща с мебелирани стаи под наем, намираща се на една почтена улица близо до Грейс Ин Роуд. Когато почуках, вратата ми отвори самата мисис Клемънтс. Тя, изглежда, не ме помнеше и попита какво желая. Припомних й нашата среща в църковния двор на Лимъридж след разговора ми с жената в бяло и че аз именно съм лицето, помогнало на Ан Катърик (както самата Ан й бе казала) да избегне преследвачите от приюта. Тя си спомни, щом заговорих, и ме покани в гостната, горяща от нетърпение да разбере дали не й нося новини за Ан.

Невъзможно ми бе да й кажа цялата истина, без да навляза в подробности от заговора, които беше опасно да доверявам на един непознат човек. Онова, което можех да сторя, бе да се въздържа най-внимателно от даването на фалшиви надежди и после да обясня, че целта на посещението ми е да открия истинските виновници за изчезването на Ан. Дори добавих, за да освободя собствената си съвест от всякакви по-нататъшни укори, че ни най-малко не питая надежди да я открия и съм убеден, че никога вече няма да я видим жива, а основното, което ме ръководи в това дело, е да бъдат наказани двама души, заподозрени от мен, че са я подмамили, и които са сторили на мен и на скъпи мои приятели жестоко зло. След това обяснение оставих мисис Клемънтс сама да прецени дали нашият интерес по въпроса (независимо от различията на мотивите, от които бе подбуден) не е общ и дали би искала да ми помогне, като ми съобщи известните ней сведения, засягащи моето разследване.

Бедната жена бе първоначално твърде объркана и развълнувана, за да разбере веднага какво й говоря. Тя можа само да отвърне, че от благодарност за любезността ми към Ан ще ми каже на драго сърце всичко; но тъй като не била готова тъй неочаквано да се впусне в разговор с непознати, ме помоли да я насоча и да й кажа откъде да започне.

Знаейки от опит, че най-ясният разказ, който може да се получи от хора, непривикнали да подреждат мислите си, е този, започващ от самото начало; за да се избягнат трудностите на ретроспекцията в неговия ход, помолих мисис Клемънтс да ми каже най-напред какво се е случило, след като е напуснала Лимъридж, и после с внимателни въпроси я поведох от едно на друго, докато стигнахме до момента на изчезването на Ан.

Същината на сведенията, които получих по този начин, е следната.

Напускайки фермата в Тодс Корнър, мисис Клемънтс и Ан още същия ден пристигнали в Дърби, където заради Ан останали цяла седмица. След това отишли в Лондон и живели цял месец или повече в тогавашната квартира на мисис Клемънтс, но обстоятелства, свързани с къщата и хазаина, ги принудили да се преместят. Ужасът на Ан, че може да бъде разкрита в Лондон или в околностите му всеки път, когато се осмелявали да излязат на разходка, постепенно се предал на мисис Клемънтс и тя решила да се пресели в едно от най-отдалечените кътчета на Англия — градчето Гримсби, в Линкълншър, където покойният й съпруг бил прекарал младините си. Неговите родственици, заселили се в този град, били почтени хора; те винаги се отнасяли към мисис Клемънтс много мило и тя решила, че най-доброто, което може да направи, е да отиде там и да се посъветва с приятелите на съпруга си. Ан не давала дума да се изрече за връщането й при майка й в Уелмингам, защото именно оттам била отведена в приюта и защото било сигурно, че сър Пърсивъл отново ще я търси там. Това възражение било сериозно и мисис Клемънтс усещала, че не може лесно да му се противопостави.

В Гримсби у Ан започнали да се проявяват първите признаци на болестта. Те се появили скоро след като вестниците съобщили новината за брака на лейди Глайд.

Лекарят, повикан да прегледа болната, установил веднага, че тя има сериозно сърдечно страдание. Заболяването траело дълго, с периодически повтарящи се, макар и не много силни кризи, от които тя напълно се изтощила. Останали в Гримсби през първата половина на новата година и вероятно щели да се задържат там много по-дълго, ако не било неочаквано взетото от Ан решение да предприеме опасния опит да се върне отново в Хампшър, за да разговаря насаме с лейди Глайд.

Мисис Клемънтс направила всичко по силите си, за да се противопостави на този рискован и необясним план. Ан казала само, че била убедена в близката си смърт и че имала нещо наум, което на всяка цена трябвало да съобщи тайно на лейди Глайд. Решението да изпълни намерението си било неотменимо и тя заявила, че ще замине сама, ако мисис Клемънтс не желае да я придружи. Лекарят, след като се посъветвала с него, бил на мнение, че всяко серийно противопоставяне на волята й би довело вероятно до нов и може би фатален пристъп на болестта; и вслушвайки се в него, мисис Клемънтс още веднъж се подчинила и още веднъж, въпреки тъжните си предчувствия за неприятности и опасности, оставила Ан да постъпи, както желае.

По пътя от Лондон до Хампшър мисис Клемънтс разбрала, че един от спътниците й добре познава околностите на Блакуотър и че може да й даде нужните сведения за местността. Така тя разбрала, че единственото място, където могат да отседнат на горе-долу безопасно разстояние от имението на сър Пърсивъл, е голямото село Сандън. То отстояло на повече от миля от Блакуотър Парк и Ан я извървявала всеки път, когато се появявала край езерото.

През няколкото дни, прекарани в Сандън, без да ги открият, те живели малко настрани от селото в къщичката на една почтена вдовица, която давала стая под наем и чието дискретно мълчание мисис Клемънтс успяла да осигури поне за първата седмица. Тя положила много усилия да накара Ан да се задоволи с писмо до лейди Глайд; но провалът на предупреждението, съдържащо се в анонимното писмо, изпратено в Лимъридж, бил определил категоричността на Ан този път да говори лично, както и упорството й сама да осъществи намерението си.

Въпреки това мисис Клемънтс я следвала тайно при всичките й отивания до езерото, без, разбира се, да смее да се приближи достатъчно до навеса за лодки, за да бъде очевидец на случващото се там. Когато Ан се върнала последния път от това опасно място, няколкодневната умора от твърде дългите за нейните сили разстояния, наред с изтощителния ефект от вълненията, които изпитвала, довели до това, от което мисис Клемънтс най-много и през цялото време се бояла. Старата болка в областта на сърцето и другите симптоми от Гримсби се появили отново — и Ан трябвало да остане на легло.

В този критичен момент първото нещо, което мисис Клемънтс знаела вече от опит, че трябва да направи, било да се постарае да успокои тревожния дух на Ан. За тази цел на другия ден добрата жена отишла сама до езерото, за да се опита да намери лейди Глайд (която според думите на Ан всеки ден се разхождала до навеса за лодки) и да я убеди да посети тайно къщичката край Сандън. При горичката мисис Клемънтс срещнала не лейди Глайд, а един висок, едър, възрастен джентълмен, който носел книга в ръка — с други думи, граф Фоско.

След като за миг я изгледал внимателно, графът запитал дали имала среща с някого на това място и добавил, преди тя да му отговори, че носи съобщение от лейди Глайд, но не бил сигурен дали особата, стояща пред него, отговаря на описанието на лицето, с което трябвало да се свърже.

При това положение мисис Клемънтс незабавно му доверила поръчението си и го помолила горещо да й предаде съобщението за Ан, за да й помогне да успокои тревогата си. Графът с готовност и любезност изпълнил молбата й. Съобщението, изтъкнал той, било много важно. Лейди Глайд умолявала Ан и нейната добра приятелка да се върнат незабавно в Лондон, тъй като била убедена, че сър Пърсивъл ще ги открие, ако останат по-дълго в Блакуотър. Самата тя заминавала за Лондон не след дълго и ако мисис Клемънтс и Ан отидели там преди нея и я уведомели за адреса си, тя щяла да им се обади и да се срещне с тях след по-малко от две седмици. Графът добавил, че вече бил направил опит да предупреди приятелски Ан, но тъй като не го познавала, тя се уплашила силно и не му позволила да се приближи и да я заговори.

На всичко това мисис Клемънтс отговорила с голяма тревога и безпокойство, че не желаела нищо друго, освен да върне безпрепятствено Ан в Лондон, но че засега нямало надежда да я махне от това опасно място, тъй като Ан лежала болна. Графът запитал дали мисис Клемънтс е потърсила лекарска помощ и чувайки, че все още не го е сторила от опасения да не се разчуе, че се намират в селото, й казал, че самият той е лекар и ако желаела, щял да я придружи и да види какво може да се направи за Ан. Мисис Клемънтс (изпитвайки естествено доверие в графа като към човек, комуто лейди Глайд била поверила тайното си поръчение) с благодарност приела предложението и те тръгнали заедно към квартирата й.

Ан спяла, когато пристигнали там. Като я видял, графът подскочил от изненада (очевидно изумен от приликата й с лейди Глайд). Горката мисис Клемънтс помислила, че той е потресен от тежкото й състояние. Той не позволил да я събудят — задоволил се само да разпита мисис Клемънтс, като поглеждал към болната и леко проверявал пулса й. Сандън било достатъчно голямо село, за да има аптека, и графът отишъл там да напише своята рецепта и да изчака, докато направят лекарството. Донесъл го сам и казал на мисис Клемънтс, че то има ободрително въздействие и че несъмнено ще даде достатъчно сили на Ан, за да стане и да понесе пътуването до Лондон, траещо само няколко часа. Лекарството трябвало да й се дава в определени часове през този и следващия ден. На третия ден тя щяла да се почувствува достатъчно добре, за да може да пътува, и той се уговорил да се срещнат с мисис Клемънтс на гарата в Блакуотър, за да ги изпрати с обедния влак. Ако ги нямало, това щяло да означава, че Ан се е почувствувала по-зле и той щял да дойде веднага в квартирата им.

Както се оказало, подобно нещо не се случило. Лекарството подействувало изключително добре на Ан и положителният резултат от него бил подпомогнат от уверението, което мисис Клемънтс могла да й даде, че скоро ще се срещне с лейди Глайд в Лондон. В уречения ден и час (след като били прекарали не повече от седмица в Хампшър) те пристигнали на гарата. Графът ги чакал и разговарял с една възрастна дама, която също щяла да пътува до Лондон. Той най-учтиво им помогнал и сам ги настанил във вагона, молейки мисис Клемънтс да не забравя да изпрати адреса си на лейди Глайд. Възрастната дама не пътувала в същото купе и те не забелязали накъде е тръгнала след пристигането на гарата в Лондон. Мисис Клемънтс намерила почтена квартира в един тих квартал и после писала, както била обещала, за да съобщи на лейди Глайд адреса. Изтекли малко повече от две седмици, без да се получи отговор. Тогава същата възрастна дама, която били видели на гарата, пристигнала с файтон, казала, че идва от името на лейди Глайд, която била отседнала в един хотел и искала да се види с мисис Клемънтс, за да уговорят бъдещия разговор с Ан. Мисис Клемънтс изразила готовност (тъй като Ан била там в момента и горещо я помолила да го направи) да окаже съдействието си, още повече, че щяла да отсъствува от дома най-много половин час. Тогава двете с възрастната дама (несъмнено мадам Фоско) заминали с файтона. След като пропътували известно разстояние, дамата спряла файтона пред един магазин още преди да са стигнали до хотела и помолила мисис Клемънтс да я изчака няколко минути, докато купи нещо, което била забравила. Тя повече не се появила.

След като почакала известно време, мисис Клемънтс се разтревожила и наредила на файтонджията да я върне обратно в квартирата й. Когато пристигнала там след едно отсъствие малко по-дълго от половин час, Ан я нямало.

Единствената информация, която могла да получи от хората в къщата, била дадена от прислужницата, грижеща се за наемателите. Тя отворила вратата на едно момче от улицата, което оставило писмо за „младата жена, живееща на втория етаж“ (където се била настанила мисис Клемънтс). Прислужницата предала писмото, слязла долу и пет минути по-късно видяла Ан да отваря входната врата и да излиза с боне и шал. Вероятно била взела писмото със себе си, защото не го намерила и поради туй било невъзможно да се каже с какво са я примамили да излезе от къщи. Трябва да е било нещо изключително, защото по своя инициатива Ан не смеела да излиза сама из Лондон.

Мисис Клемънтс знаела това от опит, иначе нищо не би могло да я накара да тръгне с файтона дори и за половин час.

Щом мисис Клемънтс дошла на себе си, първата мисъл, която естествено й хрумнала, била да отиде в приюта, където се опасявала, че е била отведена Ан. Отишла там на другия ден, тъй като знаела местонахождението му от самата Ан. Отговорът, който получила (вероятно запитването й било отправено ден или два преди да изпратят на сигурно място в приюта фалшивата Ан Катърик), бил, че такова лице не е върнато там. След това писала на мисис Катърик в Уелмингам, за да разбере дали е виждала дъщеря си, или е чувала нещо за нея, но й било отговорено отрицателно. С това се изчерпвали всичките й източници за сведения и тя изобщо не знаела къде другаде може да пита или какво друго да предприеме. От този момент била в пълно неведение относно причината за изчезването на Ан и края на нейната история.