Уилки Колинс
Жената в бяло (5)

IV

Целия ден жегата бе мъчително подтискаща, а вечерта бе прихлупена и душна.

Майка ми и сестра ми изрекоха толкова думи все за последен път и толкова пъти ме молиха да остана още пет минути, че бе почти полунощ, когато прислужницата заключи зад мен градинската порта. Извървях, няколко крачки по най-краткия път към Лондон, сетне спрях и се поколебах.

Пълната луна светеше силно на тъмносиньото беззвездно небе и обгръщаше с тайнственост напуканата земя, на равнината, която изглеждаше толкова дива, та човек би помислил, че се намира на стотици мили от големия град, който се простираше под нея. Мисълта да се потопя тъй бързо в зноя и мрака на Лондон ми беше противна. Перспективата да си легна в душната ми квартира и перспективата постепенно да се задуша изглеждаха в тогавашното неспокойно състояние на духа и тялото ми едно и също нещо. Реших да се поразходя до дома по най-заобиколния път, където въздухът бе по-свеж, и следвайки светлите, виещи се пътеки на равнината, да вляза в Лондон откъм най-откритото му предградие. Така щях да изляза на Финчли Роуд и да се прибера в хладния въздух на новата утрин от западната страна на Риджънтс Парк.

Закрачих по криволичещия път през равнината, възхитен от божествения покой на пейзажа, и се любувах на нежната игра на светлината и сенките, които се редуваха по напуканата земя наоколо ми. През тази първа и най-красива част от нощната ми разходка умът ми възприемаше несъзнателно впечатленията, предизвикани от гледката; едва ли мислех за нещо определено — впрочем що се отнася до собствените ми усещания, трудно бих могъл да кажа, че въобще мислех.

Но когато излязох от равнината и свих по един страничен път, където нямаше какво толкоз да се гледа, мислите, естествено възникнали от предстоящата промяна в моите навици и задължения, постепенно привлякоха изцяло вниманието ми. И докато стигнах края на пътя, бях напълно погълнат от картините, които рисуваше въображението ми за Лимъридж Хаус, мистър Феърли и двете млади дами, чието обучение в изкуството на акварела трябваше тъй скоро да поема.

Междувременно бях стигнал мястото, където се срещаха четири пътя — пътят за Хамстед, по който се бях върнал, пътят за Финчли, пътят за Уест Енд и пътят, водещ до Лондон. Механично бях свърнал по последния от тях и вървях бавно по пустото шосе. Мисълта ми, спомням си, кръжеше лениво около това, как изглеждат младите госпожици, когато, в един миг, и последната капка кръв в тялото ми се смрази от докосването на нечия ръка, поставена леко и неочаквано на рамото ми. Обърнах се тутакси, а пръстите ми стиснаха по-здраво дръжката на бастуна.

Там, насред широкия, светъл прав път, като че ли в този миг изникнала от земята или паднала от небето, стоеше самотна жена, облечена от главата до петите в бели одежди. Когато застанах очи в очи с нея, печалното й лице ме гледаше изпитателно, а ръката й Сочеше към тъмния облак, надвесен над Лондон.

Тъй бях слисан от внезапността, с която това невероятно привидение се изправи пред мен в таз глуха доба на това пусто място, че не я попитах какво иска. Странната жена заговори първа.

— Това ли е пътят за Лондон? — попита тя.

При този необичаен въпрос, отправен към мен, аз я изгледах най-внимателно. Беше почти един часът. Единственото, което можах да различа ясно на лунната светлина, бе лицето й — безцветно, младо, твърде слабо и изострено около страните и брадичката, големи, тъжни очи, замислен, съсредоточен поглед, нервни, несигурни устни и светла коса с лек, кафеникавожълт оттенък. Нямаше нищо диво, нищо безсрамно в нейното държане; тя бе тиха и сдържана, малко тъжна и като че ли леко недоверчива; поведението й не бе като на дама, но в същото време това не беше поведение на жена от простолюдието. Гласът, колкото и малко да го бях чул, звучеше особено равно и механично, а изговорът й бе необичайно бърз. В ръката си държеше малка чанта; а облеклото й — шапката, шалът и роклята — цялото бяло, — доколкото можех да видя, не бе от най-фините или най-скъпите платове. Беше слаба и доста над среден ръст; походката и движенията й бяха далеч от всякаква екстравагантност. Това бе всичко, което успях да забележа у нея на слабата светлина и при озадачаващите и странни обстоятелства на нашата среща. Що за жена бе тя и как се бе озовала сама на пътя един час след полунощ, съвсем не можех да отгатна. Но поне бях сигурен, че и най-грубият представител на човешкия род не би изтълкувал превратно подбудата й да го заговори, макар и в този подозрително късен час, и то на тъй подозрително и самотно място.

— Чухте ли ме? — рече тя все така тихо и бързо, без ни най-малко раздразнение или нетърпеливост. — Попитах, дали това е пътят за Лондон?

— Да — отвърнах аз, — това е пътят: отива до Сейнт Джонс Уд и Риджънтс Парк. Трябва да ме извините, че не ви отговорих преди. Останах твърде слисан от неочакваната ви поява на пътя и дори сега не мога съвсем да си я обясня.

— Не ме подозирате в нищо лошо, нали? Не съм сторила нищо лошо. Случи ми се премеждие… Чувствувам се злочеста, останала тук сама, тъй късно. Защо предполагате, че съм сторила нещо лошо?

Тя говореше твърде настойчиво и възбудено и се отдръпна от мен на няколко крачки.

— Но моля ви, не смятайте, че въобще ми минава през ум да ви подозирам — казах аз: — Само желая да ви помогна, ако мога. Просто се учудих на появата ви на пътя, защото ми изглеждаше празен миг преди да ви видя.

Тя се извърна и посочи едно място от пресечката на лондонския път с пътя за Хампстед, където в живия плет зееше дупка.

— Чух, че идвате — рече тя, — и се скрих там, за да видя що за човек сте, преди да се осмеля да ви заговоря. Колебаех се и се страхувах, преди да минете покрай мен, а сетне бях принудена да се промъкна подир вас и да ви докосна.

Да се промъкне подир мен и да ме докосне? Защо да не ме повика? Странно, меко казано.

— Мога ли да ви се, доверя? — попита тя — Вие няма да си помислите най-лошото за мен само защото ми се е случило премеждие? — Тя спря объркана, прехвърли чантата си от едната в другата ръка и въздъхна горчиво.

Самотата и безпомощността на жената ме трогнаха. Естественият инстинкт да й се притека на помощ и да я защитя надделя над разума, предпазливостта и житейската тактичност, които един по-възрастен, по-мъдър и по-хладнокръвен мъж би призовал на помощ при такива непредвидени обстоятелства.

— Може да ми се доверите, щом намеренията ви са чистосърдечни — отвърнах аз. — Ако ви е трудно да ми обясните странното си положение, няма защо да се връщате отново към темата. Нямам никакво право да диря от вас обяснения. Кажете как мога да ви помогна и ако е по силите ми, ще го направя.

— Вие сте много любезен и аз съм много, много благодарна, че ви срещнах. — При тези думи в треперливия й глас за първи път прозвуча нежността, присъща на жените; но никакви сълзи не блеснаха в големите й, замислени и изпитателни очи, които все още бяха втренчени в мен. — Досега съм била само веднъж в Лондон — продължи тя все по-бързо и по-бързо — и съвсем не познавам тази му част, която се простира нататък. Дали ще намеря кабриолет или някакъв файтон? Може би е много късно? Не зная. Ако бихте могли да ми посочите къде да намеря кабриолет и ако можете само да обещаете да не ми се бъркате и да ме оставите да се разделим, когато и както поискам — аз имам приятелка в Лондон, която с радост ще ме приеме. Обещавате ли?

Тя огледа тревожно пътя, прехвърли отново чантата си от едната в другата ръка, повтори думите: „Обещавате ли?“ — и ме изгледа продължително с умоляваща боязън и смут, които ме обезпокоиха.

Какво можех да сторя? Пред мен стоеше непознато същество, изцяло и безпомощно оставено на моята милост, и това същества бе една нещастна жена. Наблизо нямаше никакви къщи; никой не минаваше, за да се посъветвам; и нямаше никакво земно право, което да ми позволи да упражня контрол над нея, дори и да знаех как. Пиша тези редове, изпълнен с подозрение към самия себе си, тъй като сенките на последвалите събития затъмняват дори листа пред мен: и все пак, повтарям, какво можех да направя?

Но това, което сторих, бе да се опитам да спечеля време, като я разпитвам.

— Сигурна ли сте, че вашата приятелка в Лондон ще ви приеме в такъв късен час?

— Съвсем сигурна съм. Само кажете, че ще ме оставите да си тръгна, когато поискам — само кажете, че няма да ми попречите. Обещавате ли?

Повтаряйки тези думи за трети път, тя се приближи с нежност, внезапна и боязлива, сложи ръка на гърдите ми — тънка ръка, студена ръка (когато я отместих със своята) дори в такава знойна нощ. Не забравяйте, че бях млад; не забравяйте, че ръката, която ме докосна, бе женска.

— Обещавате ли?

— Да.

Една дума — малката, позната дума, която е на устните ни всеки час. Ах, боже! И сега, когато пиша, потрепервам. Обърнахме се към Лондон и тръгнахме заедно през първия спокоен час на новия ден — аз и тази жена, чието име, чийто характер, чиято история, чиито цели в живота и самото й присъствие редом с мен в този момент бяха неразгадаема мистерия. Беше като сън. Аз ли бях Уолтър Хартрайт? Това ли бе познатият спокоен път, по който хората се разхождаха в неделя за отмора? Наистина ли бях напуснал преди по-малко от час тихата, благоприлична, традиционно-домашна атмосфера на майчината ми къща? Бях твърде силно завладян от някакво неопределено чувство на самопорицание — и затова известно време не заговорих моята спътница. И отново нейният глас наруши тишината помежду ни.

— Искам да ви попитам, нещо — проговори тя. — Познавате ли много хора в Лондон?

— Да, доста много.

— Много знатни мъже? — В необичайния въпрос прозвуча ясно забележимо подозрение. Поколебах се, преди да отговоря.

— Някои — отвърнах аз след миг на мълчание.

— Много… — Тя спря и ме погледна проницателно в лицето — много баронети^[1]…

Твърде озадачен, за да отговоря, попитах я на свой ред:

— Защо се интересувате?

— Защото се надявам, заради мен самата, че има един баронет, когото не познавате.

— Ще ми кажете ли името му?

— Не мога… не смея… забравям се, когато го споменавам. — Тя говореше високо и почти ожесточено, вдигна свитата си на юмрук ръка във въздуха и я размаха разгорещено; после изведнъж се овладя отново и добави с глас, снижен до шепот: — Кажете ми кои от тях познавате?

Едва ли можех да не й угодя за такава дреболия и споменах три имена: две от тях бяха на бащи, чиито дъщери бях учил; третото бе името на един ерген, който веднъж ме взе на пътешествие с яхтата си, за да го рисувам.

— Аа! Не го познавате — въздъхна тя с облекчение. — Вие самият знатен ли сте?

— Съвсем не. Аз съм само учител по рисуване.

Едва бях изрекъл отговора — с известна горчивина може би, — и тя ме хвана за ръката с тази рязкост, която определяше всичките й действия.

— Не е знатен — повтори на себе си тя. — Слава богу! Мога да му се доверя.

Дотук заради моята спътница съумявах да надмогна любопитството си, но сега то ме победи.

— Опасявам се, че имате сериозни причини, за да недоволствувате от някой знатен мъж — казах аз. — Страхувам се, че този баронет, чието име не желаете да споменете, ви е нанесъл някакво тежко оскърбление. Заради него ли се намирате сега тук в този странен нощен час?

— Не питайте, не ме карайте да говоря — отговори тя. — Сега не съм способна на това. Към мен се отнесоха жестоко и жестоко ми навредиха. Ще бъдете много любезен, ако ускорите хода си и не ми говорите. Аз отчаяно искам да се успокоя, ако мога.

Продължихме с бърза крачка напред и най-малко половин час не разменихме ни дума. И тъй като ми бе забранено да разпитвам повече, от време на време поглеждах крадешком лицето й. То бе все същото — устните здраво стиснати, челото набръчкано, очите гледаха напред, нетърпеливи и въпреки това блуждаещи. Бяхме стигнали първите къщи и се намирахме недалеч от новия колеж в Уезли, когато напрегнатото й лице се отпусна и тя отново заговори.

— В Лондон ли живеете? — запита ме.

— Да… — Докато отговарях, ми мина през ума, че у нея може би е възникнало намерение да се обърне към мен за помощ или съвет и че трябва да й спестя едно възможно разочарование, като я предупредя за предстоящото ми отсъствие от Лондон. И добавих: Но утре напускам за известно време Лондон. Отивам в провинцията.

— Къде? — попита тя. — На север или на юг?

— На север — в Къмбърланд.

— Къмбърланд! — повтори тя. — Ах! Да можех аз да отида там. Преди години живях щастливо в Къмбърланд.

Опитах се отново да повдигна завесата, спусната между тази жена и мен.

— Може би сте родена там — казах аз, — в красивата Езерна област?^[2]

— Не — отвърна тя. — Родена съм в Хампшър, но за кратко време ходих на училище в Къмбърланд. Езера? Не си спомням никакви езера. Това, което искам да видя отново, е селцето Лимъридж и Лимъридж Хаус.

Сега бе мой ред да спра внезапно. Любопитството ми бе тъй изострено в момента, че се зашеметих от удивление, когато спътницата ми случайно спомена мястото, където живееше мистър Феърли.

— Да не би да чухте някой да вика подир нас? — попита тя, оглеждайки с уплаха пътя в мига, в който спрях.

— Не, не. Само ми направи впечатление името Лимъридж Хаус. Чух го преди няколко дни от едни хора, които живеят в Къмбърланд.

— Ах! Не е било от моите хора. Мисис Феърли е мъртва; и мъжът й почина; а малката им дъщеричка може да се е омъжила и да е заминала вече някъде. Не зная кой живее сега в Лимъридж. Ако там все още има някой с това име, зная, че го обичам заради мисис Феърли.

Тя, изглежда, щеше да каже още нещо, но докато говореше, пред нас се показа бариерата на края на Авеню Роуд. Ръката й хвана по-здраво моята и тя погледна тревожно към преградата, която бе пред нас.

— Човекът от бариерата гледа ли? — попита ме.

Той не гледаше: когато минахме през портичката, наоколо нямаше никой. При вида на газените фенери и къщите тя като че ли се развълнува и стана неспокойна.

— Това е Лондон — проговори тя. — Виждате ли някаква карета, на която да се кача? Уморена съм и изплашена. Искам само да се затворя в нея и да ме откара.

Обясних й, че трябва да повървим още малко до пиацата, освен ако не ни се усмихне щастието да срещнем някоя празна кола, а после се опитах да подновя разговора за Къмбърланд. Напразно. Мисълта да се качи в каретата и да тръгне нанякъде бе завладяла напълно съзнанието й. Тя не можеше да мисли и да говори за нищо друго.

Едва бяхме извървели една трета от пътя по Авеню Роуд, когато видях една карета да спира няколко къщи по надолу от другата страна на улицата. Един господин слезе и мина през градинската врата. Махнах с ръка на кочияша, който отново се качваше на капрата. Когато пресякохме улицата, нетърпението на моята спътница нарасна тъй много, че тя почти ме принуди да тичаме.

— Толкоз е късно — каза ми. — Бързам само защото е толкоз късно.

— Ако не отивате към Тотнъм Корт Роуд, не мога да ви взема, сър — каза учтиво кочияшът, когато отворих вратата на каретата. — Конят ми е мъртъв от умора и по-далеч от конюшнята не мога да отида.

— Да, да, това ме устройва. Аз съм нататък… нататък съм… — Гласът й се задъхваше от нетърпение и като ме избута, тя влезе в каретата.

Преди да я пусна да се качи, се бях убедил, че човекът е не само трезвен, но и вежлив. И сега, когато бе вече вътре, я помолих да ми позволи да Я изпроводя до мястото, където отива, за да се убедя, че всичко е благополучно.

— Не, не, не — запротестира бурно тя. — Чувствувам се съвсем сигурна и доволна сега. Не забравяйте обещанието си, ако сте джентълмен. Кажете му да кара, докато не го спра. Благодаря ви! О, благодаря ви, благодаря ви!

Ръката ми бе на вратата на каретата. Тя я взе в своята, целуна я и я отблъсна. В същия момент каретата потегли; хукнах по пътя с неясната мисъл да я спра отново, без въобще да зная защо, поколебах се, страхувайки се да не я уплаша и разстроя, и най-накрая извиках, но не достатъчно високо, за да привлека вниманието на кочияша. Шумът на колелата заглъхваше в далечината, каретата се стопи в тъмните сенки на пътя — жената в бяло бе изчезнала.

 

 

Изминаха десет или повече минути. Все още бях от същата страна на улицата, като ту правех механично няколко крачки, ту разсеян спирах отново. В един момент се усъмних дали всичко това наистина се бе случило; после бях обхванат от смущение и отчаяние, породени от тревожното чувство, че съм постъпил зле, но туй не намаляваше ни най-малко неведението ми как иначе бих могъл да постъпя. Едва ли осъзнавах накъде вървя или какво искам да правя оттук нататък; не съзнавах нищо освен бъркотията в собствените си мисли, когато рязко дойдох на себе си — събудих се, бих могъл почти да кажа — от шума на бързо приближаващи зад мен колела.

Намирах се откъм тъмната страна на пътя, в дебелата сянка на някакви градински дървета, и спрях, за да се огледам. Отсреща, на по-светлата страна на улицата, недалеч от мен по посока на Риджънтс Парк, крачеше бавно един полицай.

Колата мина покрай мен — открит файтон с двамина на капрата.

— Спри! — извика единият. — Ей там има полицай. Да го попитаме.

Конят бе спрян на мига, на няколко ярда от тъмното място, гдето стоях.

— Полицай! — извика онзи, който бе заговорил пръв. — Видяхте ли една жена да минава оттук?

— Каква жена, сър?

— Жена в светлолилава рокля…

— Не, не — намеси се вторият мъж. — Дрехите, които й дадохме, бяха намерени върху леглото й. Трябва да е избягала с онези, които носеше, когато дойде при нас. — В бяло, полицаю — една жена в бяло.

— Не съм я виждал, сър.

— Ако вие или някои от вашите хора я срещнете, спрете я и с най-голяма бдителност я изпратете на този адрес. Ще платя всички разноски и ще дам добро възнаграждение за тази работа.

Полицаят погледна визитната картичка, която му подадоха.

— Защо трябва да я спрем, сър? Какво е направила?

— Направила! Избяга от моя приют за душевноболни. Не забравяйте — жена в бяло. Карай!