Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woman in White, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Уилки Колинс. Жената в бяло

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1983

 

Превод от английски Мариана Шипковенска

Рецензент Бояна Петрова

Редактор Жечка Георгиева

Художник Светлана Йосифова

Художник-редактор Стефан Десподов

Технически редактор Йордан Зашев

Коректори Грета Петрова, Стефка Добрева

Литературна група ХЛ. 04 9536622611/5557-46-83

Дадена за набор юли 1983 г. Подписана за печат септември 1983 г. Излязла от печат октомври 1983 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 40,50. Издателски коли 34,02. УИК 36,22. Цена 4,08 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Wilkie Collins. The Woman in White

Everyman’s Library London, 1962

История

  1. — Добавяне

IV

Седемнадесети юни. — Точно когато отварях вратата на стаята си, чух отдолу гласа на сър Пърсивъл, който ме викаше.

— Трябва да ви помоля да слезете — каза той. — По вина на Фоско, мис Халкъм, не по моя. Той има някакви безсмислени възражения срещу това жена му да бъде един от свидетелите и ме накара да ви помоля да се присъедините към нас в библиотеката.

Влязох веднага в стаята заедно със сър Пърсивъл. Лора чакаше до писалището, като въртеше притеснено в ръце шапката си. Мадам Фоско седеше близо до нея в едно кресло и с невъзмутимо спокойствие се възхищаваше от съпруга си, който стоеше сам в другия край на библиотеката и късаше мъртвите листа от цветята на прозореца.

Щом се появих, графът пристъпи към мен, за да се обясни.

— Хиляди извинения, мис Халкъм — рече той. — Вие знаете какво казват англичаните за моите съотечественици. Според добрия Джон Бул ние, италианците, сме до един хитри и подозрителни. Обявете, ако желаете, че не съм по-добър от останалите от моята раса. Аз съм хитър и подозрителен италианец. И вие самата мислите така, скъпа, нали? Е, моята хитрост и подозрителност ме карат да възразя срещу това мадам Фоско да свидетелствува за подписа на лейди Глайд, когато самият аз съм също свидетел.

— Възражението му е съвършено неоснователно — намеси се сър Пърсивъл. — Обясних му, че според английския закон мадам Фоско може да свидетелствува при подписването редом със съпруга си.

— Признавам го — подхвана графът. — Английският закон казва „да“, но съвестта на Фоско казва „не“. — Той разпери дебелите си пръсти върху гърдите си и се поклони тържествено, сякаш искаше да ни представи съвестта си в качеството й на знаменито допълнение към нашето общество. — Не зная какъв е документът, който лейди Глайд ще подписва — продължи той, — нито желая да зная. Само казвам — в бъдеще може да възникнат обстоятелства, които да накарат сър Пърсивъл или неговите представители да се обърнат към двамата свидетели, в който случай е несъмнено желателно тези свидетели да предоставят две съвършено независими едно от друго мнения. Това не може да стане, ако съпругата ми подпише заедно с мен, защото ние имаме едно-единствено мнение и то е моето мнение. Няма да допусна да ме упрекват един ден, че мадам Фоско е действувала по принуда от моя страна и в същност не е била никаква свидетелка. Говоря в интерес на Пърсивъл, когато предлагам своя подпис като най-близък приятел на съпруга, и вашия, мис Халкъм, като най-близка приятелка на съпругата. Аз съм лицемер, ако ви е угодно така да мислите, ненадеждна личност, човек, отдаден на дребнавости, сплетни и скрупули, Но вие ще се отнесете със снизхождение, надявам се, към моя подозрителен италиански характер и неспокойната ми италианска съвест.

Той се поклони отново, отстъпи назад няколко крачки и оттегли съвестта си от нашето общество така учтиво, както и ни я бе представил.

Колкото почтени и основателни да бяха скрупулите на графа, начинът, по който ги изрази, увеличи още повече нежеланието ми да участвувам в историята с подписите. Друго съображение, по-маловажно от загрижеността ми за Лора, въобще не би ме склонило дори да присъствувам. Но само един поглед към тревожното лице на сестра ми бе достатъчен да реша: по-добре да рискувам всичко, отколкото да я изоставя.

— С готовност ще остана в стаята — казах аз. — И ако не открия причина за някакви угризения на съвестта, може да разчитате на мен като свидетел.

Сър Пърсивъл ме изгледа, остро, сякаш се готвеше да каже нещо. Но в този момент мадам Фоско привлече вниманието му, като стана от мястото си. Тя бе уловила погледа на съпруга си и очевидно бе получила нареждане да напусне стаята.

— Няма нужда да излизате — каза сър Пърсивъл.

Мадам Фоско погледна отново, за да получи нареждания, получи ги, заяви, че предпочита да ни остави да си свършим работата, след което излезе с решителна крачка. Графът запали цигара, върна се при цветята на прозореца и започна да издухва малки струйки дим към листата, изпълнен от страстното желание да унищожава паразитите.

Междувременно сър Пърсивъл отключи един шкаф под библиотеката и извади от него пергамент, сгънат, няколко пъти по дължина. Той то постави на масата, откри само последната сгъвка, като сложи ръката си върху останалата част. Върху това, което се виждаше, имаше само няколко цветни печата, ударени тук и там. Изписаните редове оставаха скрити в нагънатото под ръката му. Лора и аз се спогледахме. Лицето й беше бледо, но не изразяваше нерешителност или страх.

Сър Пърсивъл натопи едно перо в мастилото и го връчи на съпругата си.

— Подпишете се там — каза той, посочвайки мястото. — Вие и Фоско ще подпишете след това, мис Халкъм, срещу тези два печата. Елате тук, Фоско! Не може да свидетелствувате при слагането на един подпис, като блеете през прозореца и димите срещу цветята.

Графът хвърли цигарата и се присъедини към нас, пъхнал небрежно ръце в аления колан на ризата си, с поглед, втренчен в лицето на сър Пърсивъл. Лора, която бе от другата страна на съпруга си, с перодръжка в ръка, също го гледаше. Той стоеше между тях, затискайки здраво сгънатия документ върху масата, и хвърляше погледи към мен, а на лицето му бе изписана такава злокобна смесица от подозрение и неудобство, че изглеждаше много повече затворник на подсъдимата скамейка, отколкото като почтен господин в собствения си дом.

— Подпишете там — повтори той, като се обърна към Лора и посочи пак мястото върху документа.

— Какво е това, което трябва да подпиша? — запита тя тихо.

— Нямам време да обяснявам — отговори той. — Двуколката е пред вратата и трябва веднага да тръгвам. А дори и да имах време, не бихте разбрали. Това е един съвсем формален документ, пълен с юридически термини и други такива неща. Хайде, хайде! Сложете си подписа и да свършваме.

— Аз несъмнено трябва да зная какво подписвам, сър Пърсивъл, преди да сложа името си!

— Глупости! Какво общо имат жените с деловите въпроси? Казвам ви отново — нищо няма да разберете.

— Във всеки случай нека се опитам да го разбера. Когато мистър Гилмор уреждаше делови въпроси, свързани с мен, той най-напред ми обясняваше и аз винаги го разбирах.

— Не се съмнявам, че го е правил. Той беше ваш слуга и е бил длъжен да дава обяснения. Аз съм ви съпруг и не съм длъжен. Колко още възнамерявате да ме държите тук? Казвам ви отново — няма време за никакво четене — двуколката чака пред вратата. Веднъж за винаги — ще подпишете ли, или не?

Перодръжката, все още беше в ръката й, но тя не понечи да напише името си с нея.

— Ако подписът ми ме обвързва с някакво обещание — каза тя, — аз имам право да знам какво е то, нали?

Той дигна документа и го хвърли сърдито на масата.

— Кажете си го! — заяви той. — Известна сте с това, че говорите само истината. Не обръщайте внимание на мис Халкъм, нито на Фоско. Кажете направо, че не ми вярвате.

Графът измъкна едната си ръка от колана и я сложи на рамото на сър Пърсивъл. Сър Пърсивъл я отхвърли с раздразнение. Графът отново я постави с невъзмутимо спокойствие.

— Обуздайте нещастния си нрав, Пърсивъл — каза той. — Лейди Глайд е права.

— Права! — извика сър Пърсивъл. — Една жена няма право да не вярва на съпруга си!

— Несправедливо и жестоко е да ме обвинявате, че не ви вярвам — каза Лора. — Попитайте Мариан нямам ли право да узная какво изисква този текст от мен, преди да сложа подписа си под него.

— Няма да допусна да се обръщате с каквито и да е призиви към мис Халкъм — отвърна сър Пърсивъл. — Мис Халкъм няма нищо общо с този въпрос.

Дотук бях мълчала и много ми се искаше да не говоря и сега. Но отчаянието, изписано върху лицето на Лора, когато се обърна към мен, и безочливата несправедливост в поведението на съпруга й не ми оставяха никаква друга възможност, освен да изразя становището си в мига, в който бях попитана за него.

— Извинете ме, сър Пърсивъл — казах аз, — но като свидетелка при подписването, осмелявам се да мисля, че имам нещо общо с този въпрос. Възражението на Лора ми се вижда напълно справедливо, а колкото до мен, не мога да поема отговорността да свидетелствувам за подписа й, преди да е разбрала за какво се отнася документът, който искате да подпише.

— Хладнокръвно изявление, няма що! — извика сър Пърсивъл. — Препоръчвам ви следващия път, когато се самопоканите в нечий дом, да не се отплащате за гостоприемството на стопанина, като застанете на страната на съпругата му срещу него самия по въпрос, който не ви засяга, мис Халкъм.

Скочих на крака, сякаш ме бе ударил. Ако бях мъж, щях да го поваля на прага на собствената му врата и да напусна тази къща, за да не се върна никога. Но аз съм жена и обичам с цялото си сърце съпругата му!

Слава богу, че истинската обич ми помогна и аз седнах отново, без да кажа дума. Тя знаеше каква мъка съм изпитала и какво съм подтиснала. Дотича при мен, а сълзите се стичаха по лицето й.

— О, Мариан! — прошепна ми нежно. — Ако майка ми беше жива, не би могла да направи повече за мен.

— Елате тук и подпишете! — изкрещя сър Пърсивъл от другия край на масата.

— Да го направя ли? — попита ме тя на ухото. — Ще го направя, ако ми кажеш.

— Не — отговорих й. — Правото и истината са с теб. Не подписвай нищо, преди да си го прочела.

— Елате тук и подпишете! — изкрещя повторно той с най-гневни нотки в гласа си.

Графът, който мълчаливо бе наблюдавал Лора и мен с изключително внимание, се намеси за втори път.

— Пърсивъл! — каза той. — Аз не забравям, че съм в обществото на дами. Бъдете тъй добър, ако обичате, да не го забравяте и вие.

Сър Пърсивъл се обърна към него, онемял от ярост. Твърдата ръка на графа се вкопчи бавно, но още по-силно в рамото му и спокойният му глас тихо повтори:

— Бъдете тъй добър, ако обичате, да не го забравяте и вие.

Двамата се спогледаха. Сър Пърсивъл бавно измъкна рамото си изпод ръката на графа, отмести поглед от очите на графа, за миг-два се взря упорито в документа на масата и после проговори по-скоро с покорството на навъсено укротено животно, отколкото с подобаващото примирение на човек, когото са успели да убедят.

— Не искам да обиждам никого — каза той, — но упорството на жена ми може да постави на изпитание търпението и на светеца. Казах й, че това е просто един формален документ. Какво още може да иска? Говорете каквото желаете, но част от дълга на съпругата е да се подчинява на съпруга си. Още веднъж и за последен път, лейди Глайд — ще подпишете ли, или не?

Лора се върна до мястото си на масата и взе отново перодръжката.

— Ще подпиша с удоволствие — каза тя, — ако се отнасяте с мен като с разумно същество. Не се безпокоя за жертвата, която се изисква от мен, ако тя няма да навреди другиму и да доведе до лоши последици…

— Кой е казал, че от вас се иска жертва? — попита той и в гласа му отново прозвуча полуподтисната предишната ярост.

— Искам да кажа — продължи отново Лора, — че не отказвам да отстъпя, ако мога да сторя това почтено. Ако изпитвам съмнения дали да сложа подписа си под задължение, за което не зная нищо, защо трябва да ме наказвате така жестоко? Струва ми се твърде несправедливо, че се отнесохте към скрупулите на граф Фоско снизходително, а към моите — сурово.

Този неудачен и все пак съвсем естествен намек за изключителната власт на графа над съпруга й, колкото и непряко да бе изразен, раздуха мигновено тлеещия гняв на сър Пърсивъл.

— Скрупули! — повтори той. — Вашите скрупули! Доста е късно да изпитвате скрупули. Мислех, че сте преодолели всякакви подобни слабости, когато се примирихте с факта, че се омъжвате за мен.

В мига, в който той изрече тези думи, Лора хвърли перодръжката, очите й го погледнаха с изражение, което никога досега не бях виждала в тях, и в мъртво мълчание му обърна гръб.

Това категорично изражение на най-открита и непримирима ненавист бе толкова непривично за нея, толкова несвойствено за същността й, че ни накара всички да замлъкнем. Бе извън всякакво съмнение, че имаше нещо скрито под явната жестокост на думите, с които съпругът й току-що се бе обърнал към нея. Под тях се таеше някаква обида, напълно неизвестна за мен, но тя бе поставила тъй явно скверния си отпечатък върху лицето й, че дори един непознат би могъл да го забележи.

Графът, който не беше непознат, го видя тъй отчетливо, както и аз. Когато станах от стола си, за да отида към Лора, чух го да шепне под носа си на сър Пърсивъл: „Какъв сте глупак!“

Докато отивах към нея, Лора вече се бе запътила към вратата, а в същото време съпругът й се обърна още веднъж към нея.

— Значи, категорично отказвате да подпишете? — запита той с променения глас на човек, който осъзнава, че невъздържаните му изрази сами са му нанесли сериозна вреда.

— След това, което току-що ми казахте — заяви тя твърдо, — отказвам да сложа подписа си, докато не прочета този документ от първата до последната дума. Да вървим, Мариан, останахме тук твърде дълго.

— Момент! — намеси се графът, преди сър Пърсивъл да е заговорил отново. — Един момент, лейди Глайд, умолявам ви!

Лора щеше да напусне стаята, без да му обърне внимание, но аз я възпрях.

— Не прави графа свой враг! — прошепнах. — Каквото и да вършиш, не прави графа свой враг!

Тя ме послуша. Затворих отново вратата и застанахме в очакване до нея. Сър Пърсивъл седна на масата, като постави лакътя си върху сгънатия документ и отпусна глава върху свития си юмрук. Графът стоеше помежду ни — господар както винаги и всякога на ужасното положение, в което бяхме изпаднали.

— Лейди Глайд — изрече той с нежност, която, изглежда, бе отправена не към самите нас, а към окаяното ни състояние. — Моля да ме извините, че се осмелявам да предложа нещо, и моля да повярвате, че говоря, ръководен от дълбоката си почит и приятелско отношение към господарката на дома. — Той се обърна рязко към сър Пърсивъл. — Абсолютно наложително ли е това нещо тук, под лакътя ви, да бъде подписано днес?

— Наложително е поради моите планове и желания — отговори другият навъсено. — Но това съображение, както може би сте забелязали, не е от значение за лейди Глайд.

— Отговорете ясно на ясния ми въпрос. Може ли подписването да се отложи до утре? Да или не?

— Да, ако настоявате.

— Тогава за какво си губите времето? Да оставим подписа да изчака до утре — докато се върнете.

Сър Пърсивъл го погледна начумерен и каза сърдито:

— Говорите ми с тон, който не ми харесва. Тон, който няма да търпя от никого!

— Само ви съветвам за добро — отвърна графът с усмивка, изразяваща тихо задоволство. — Дайте си време, дайте време и на лейди Глайд. Забравихте ли, че двуколката ви чака пред вратата? Тонът ми ви изненадва, значи? Сигурно е така, защото това е тонът на човек, който умее да се владее. Откакто се знаем, колко пъти съветите ми са се оказвали добри? Не можете да ги изброите. Грешил ли съм някога? Хайде, дайте поне един пример. Вървете! Тръгвайте! Подписът може да чака до утре. Да го оставим да чака и да се заемем отново с него, когато се върнете.

Сър Пърсивъл се поколеба и погледна часовника си. Нетърпението му относно тайното пътуване, което щеше да „предприеме, съживено от думите на графа, сега очевидно завладя съзнанието му редом с нетърпението да получи подписа на Лора. Той се замисли малко и после стана.

— Лесно е да ме оборите — каза той, — когато нямам време да ви отговоря. Ще приема съвета ви, Фоско, не защото имам нужда от него или му вярвам, а защото не мога да остана повече тук. — Той спря и погледна мрачно към жена си. — Ако не сложите подписа, си, когато се върна утре… — Останалото се загуби в шума от повторното отваряне на шкафа и заключването на документа в него. Той взе шапката и ръкавиците си от масата и тръгна към вратата. Лора и аз се отдръпнахме, за да му сторим място. — Помнете — утре! — каза той на жена си и излезе.

Изчакахме да прекоси преддверието и да замине. Графът се приближи към нас, както стояхме близо до вратата.

— Току-що видяхте сър Пърсивъл в най-лошата му светлина, мис Халкъм — каза той. — Като негов стар приятел съжалявам заради него и се срамувам. Като негов стар приятел обещавам ви, че утре няма да избухне по този недостоен начин, по който избухна днес.

Лора ме бе хванала за ръката, докато той говореше, и я стисна многозначително, когато свърши. За всяка жена би било тежко изпитание да види в собствения си дом как приятелят на съпруга й тихомълком поема ролята на защитник за неговото лошо държане — и за нея бе също изпитание. Благодарих учтиво на графа и я пуснах да излезе. Да! Благодарих му, защото бях усетила вече с чувство на неизразима безпомощност и унижение, че по-нататъшното ми пребиваване в Блакуотър Парк зависеше изцяло от неговите интереси или капризи, и знаех, че, след поведението на сър Пърсивъл към мен, без подкрепата на графа не можех да се надявам да остана тук. Неговото влияние, влиянието на всички останали, от които се страхувах най-много, бе в същност единствената връзка, която ме държеше към Лора в часа, когато тя най-много се нуждаеше от мен!

Когато, излязохме в преддверието, чухме скърцането на двуколката по алеята. Сър Пърсивъл бе заминал.

— Накъде е тръгнал, Мариан? — прошепна Лора. — Всяко ново нещо, което прави, ме кара да изпитвам ужас от бъдещето. Имаш ли някакви предположения?

След всичко, което бе преживяла тази сутрин, нямах никакво желание да й съобщавам предположенията си.

— Откъде да зная тайните му? — отвърнах уклончиво.

— Чудя се дали икономката знае? — настоя тя.

— Разбира се, че не — отговорих аз. — Трябва да е в същото неведение, както и ние.

Лора разтърси глава в съмнение.

— Не чу ли от икономката — говорело се, че Ан Катърик е била видяна наоколо? Не мислиш ли, че може да е тръгнал да я търси?

— Бих предпочела да се успокоя, Лора, като не мисля за всичко това, и след случилото се по-добре е и ти да последваш примера ми. Ела в моята стая да починеш и да се отпуснеш малко.

Седнахме заедно до прозореца и оставихме дъхавия летен въздух да освежи лицата ни.

— Срамувам се да те погледна, Мариан — каза тя, — след всичко, на което бе подложена долу заради мен. О, моя единствена обич, почти съм съкрушена, когато мисля за това! Но ще се опитам да се отблагодаря — наистина ще го направя!

— Шт, шт! — отговорих аз. — Не приказвай такива неща. Какво значи едно нищожно нараняване на гордостта ми в сравнение с жертвоприношението на твоето щастие?

— Чу ли какво ми каза той? — продължи тя бързо и разгорещено. — Чу думите, но не знаеш какво означават — не знаеш защо хвърлих перодръжката и му обърнах гръб. — Тя стана, обхваната от внезапна възбуда, и започна да крачи из стаята. — Не ти казах, всичко, Мариан, защото се страхувах, че ще се разстроиш и ще се чувствуваш нещастна още от самото начало на новия ни живот. Не знаеш как се отнася той с мен. И все пак трябва да узнаеш, защото видя как се държа към мен днес. Чу го как ми се присмя, когато заявих, че изпитвам скрупули, чу го как каза, че съм се примирила с мисълта да се омъжа за него. — Тя седна отново със силно зачервено лице, а ръцете й шаваха неспокойно в скута й. — Сега не мога да говоря за това, ще избухна в плач, ако ти кажа — по-късно, Мариан, когато съм по-сигурна в себе си. Главата ме боли, скъпа моя — боли, боли, боли! Къде е шишенцето ти с амоняк? Нека поговоря за теб. Ах, защо не подписах заради твоето спокойствие! Да отстъпя ли утре и да подпиша? Предпочитам себе си да изложа на риск, а не теб. Щом като ти застана на моя страна, ако откажа, той ще стовари цялата вина върху теб. Какво да правим? Ох, защо нямаме един приятел, който да ни помогне и да ни посъветва — приятел, комуто наистина да се доверим!

Тя въздъхна горчиво. Прочетох в погледа й, че мисли за Хартрайт — видях го съвсем ясно, защото последните й думи също ме накараха да си спомня за него. Шест месеца след като бе сключила брак, ние вече се нуждаехме от вярната услуга, която ни бе предложил с прощалните си думи. Колко малко се замислях тогава, че някога въобще ще ни бъде необходима.

— Трябва да направим каквото можем, за да си помогнем сами — казах аз. — Нека се опитаме да обсъдим всичко спокойно, Лора — да направим, което е по силите ни, за да вземем най-разумното решение.

След като съпоставихме това, което тя знаеше за затрудненията на съпруга си и дочутия от мен разговор с адвоката му, стигнахме естествено до заключението, че документът в библиотеката е бил изготвен с цел да се вземат назаем пари и че подписът на Лора върху него е абсолютно необходим, за да се сдобие сър Пърсивъл с това, което иска.

Вторият въпрос, засягащ правния договор, чрез който парите можеха да се получат, и степента на личната отговорност, поета от Лора, ако тя подпише в неведение, бе свързан със съображения, които бяха твърде далеч от знанията и опита и на двете ни. Аз лично бях убедена, че скритото съдържание на документа се отнасяше до сделка от най-непочтено и мошеническо естество.

Стигнала бях до това заключение не в резултат на отказа на сър Пърсивъл да покаже текста или да го обясни, защото този отказ би могъл да бъде следствие от неговото лошо настроение и властния му нрав.“ Единствената причина да се съмнявам в почтеността му идваше от промяната в езика и поведението му, направила ми впечатление в Блакуотър Парк — промяна, която ме убеди, че той се е преструвал през целия период на така наречения пробен срок в Лимъридж Хаус. Неговата прекалена деликатност, неговата церемониална учтивост, която съответствуваше тъй добре на старовремските представи на мистър Гилмор, почтеното му отношение спрямо Лора, сърдечността му спрямо мен, сдържаността му към мистър Феърли — всичко туй бе хитростта на един подъл, лукав и жесток човек, който бе хвърлил маската си, щом лицемерието му постигна целта си, и се бе разкрил днес напълно в библиотеката. Не казвам колко мъчно ми стана за Лора, защото нямам думи, с които да изразя тази болка. Споменавам за нея, тъй като това определи решението ми да направя каквото мога Лора да не подпише документа независимо от възможните последици, освен ако не бъде най-напред запозната със съдържанието, му.

При тези обстоятелства единственият шанс за нас, когато дойдеше утрешният ден, бе да се обезпечим с възражение срещу подписването на документа, достатъчно категорично обосновано от търговска или правна гледна точка, за да разколебае решителността на сър Пърсивъл и да го накара да подозира, че ние двете разбираме не по-малко от него законите и задълженията на деловите отношения.

След известно размишление реших да пиша на единствения почтен човек, с когото можех да установя контакт и комуто можех да се доверя да ни помогне дискретно в това окаяно положение. Този човек беше съдружникът на мистър Гилмор — мистър Кърл, който ръководеше делата, след като старият ни приятел бе принуден да се оттегли от тях и да напусне Лондон по здравословни причини. Обясних на Лора, че мистър Гилмор ми бе дал личното си уверение за безрезервното доверие, с което можехме да се отнесем към почтеността и дискретността на съдружника му, познаващ с прецизност всичките й дела, и с нейното одобрение седнах веднага да му пиша писмо.

Изложих пред мистър Кърл положението ни точно такова, каквото беше, и после помолих за съвета му — открито и прямо, за да ме разбере, без да стигне до неправилни тълкувания и грешки. Постарах се писмото ми да бъде колкото се може по-кратко и надявам се, че не го утежних с ненужни извинения и подробности.

Точно когато се готвех да надпиша плика, Лора се сети за една пречка, която в усилието и съсредоточението ми да съчиня писмото бе убягнала от вниманието ми.

— Как ще получим отговора навреме? — попита тя. — Писмото ти ще бъде в Лондон едва утре сутринта, а отговорът ще пристигне тук в други ден сутринта.

Единственият начин да се преодолее това затруднение бе да получим отговора от адвокатската кантора по специален пратеник. Поставих послепис в този смисъл, умолявайки пратеникът с отговора да вземе утрешния влак в единадесет часа, с който щеше да пристигне на нашата гара в един и двадесет и по този начин най-късно в два часа човекът можеше да бъде в Блакуотър Парк. Той трябваше да търси мен, да не отговаря на никакви въпроси, зададени му от други хора, и да не предава писмото в ничии други ръце освен моите.

— В случай че сър Пърсивъл се върне утре преди два часа — казах на Лора, — най-умното, което ще сториш, е да излезеш на разходка сутринта с книгата или ръкоделието си и да не се появяваш в къщата, докато не пристигне пратеникът с писмото. Аз ще го чакам тук цялата сутрин, за да предотвратя всякакви неприятности или грешки. Надявам се и вярвам, че ако следваме този план, ще избегнем вероятността да ни сварят неподготвени. Нека слезем сега в гостната. Можем да предизвикаме подозрение, ако стоим заедно много дълго.

— Подозрение? — повтори тя. — Чие подозрение можем да предизвикаме сега, когато сър Пърсивъл замина? Граф Фоско ли имаш пред вид?

— Може би да, Лора.

— Започваш да изпитваш към него не по-малка неприязън от моята, Мариан.

— Не, не изпитвам неприязън. Неприязънта е винаги повече или по-малко свързана с ненавистта. Не виждам нищо в графа, което да мразя.

— Да не би да се страхуваш от него?

— Може би — малко.

— Страхуваш се от него, след като днес се намеси в твоя полза!

— Да, страхувам се повече от неговата намеса, отколкото от гнева на сър Пърсивъл. Помни това, което ти казах в библиотеката. Каквото и да правиш, Лора, не превръщай графа в свой враг!

Слязохме долу. Лора влезе в гостната, а аз продължих през преддверието с писмото в ръка, за да го пусна в пощенската торба, която висеше на отсрещната стена.

Входната врата бе отворена и когато минавах покрай нея, видях графа и съпругата му, които стояха и разговаряха на стъпалата, с лица, обърнати към мен.

Графинята влезе в преддверието доста забързано и попита дали имам на разположение пет минути за личен разговор. Оставайки малко изненадана от подобна молба, отправена от подобна личност, пуснах писмото си в торбата и отговорих, че съм на нейно разположение. Тя ме хвана под ръка с непривично доброжелателство и фамилиарност и вместо да тръгнем към някоя празна стая, поведе ме със себе си към тревния пояс, който ограждаше езерцето с рибките.

Когато минахме покрай графа, който стоеше на стъпалата, той се поклони и се усмихна и после веднага влезе в къщата, като бутна входната врата зад себе си, без да я затваря изцяло.

Графинята крачеше кротко е мен около езерцето с рибките. Очаквах, че ще ми довери някаква изключителна тайна, и се учудих, когато разбрах, че това, което мадам Фоско имаше да ми съобщи тъй интимно, бе само любезно уверение за добрите й чувства към мен след случилото се в библиотеката. Съпругът й бил разказал всичко за арогантния начин, по който сър Пърсивъл се отнесъл към мен. Това така я поразило и разстроило, че взела решение, ако нещо от този род се случи отново, да изрази отношението си от възмутителното поведение на сър Пърсивъл, като напусне къщата. Графът одобрил идеята й и сега тя се надявала, че аз също ще я одобря.

Тази постъпка от страна на такава изключително въздържана личност като мадам Фоско ми се стори много необичайна, особено след размяната на остри реплики помежду ни по време на разговора в навеса за лодки същата сутрин. Въпреки това мой недвусмислен дълг беше да посрещна един любезен и приятелски опит за сближение от страна на по-възрастен от мен човек с учтив и дружелюбен отговор. Отвърнах на графинята подобаващо на тона й и после, смятайки, че сме си казали всичко необходимо, направих опит да се върна в къщата.

Но мадам Фоско, изглежда, бе решила да не се разделя с мен и за мое неописуемо учудване продължи да говори. Тя, която досега бе една от най-мълчаливите жени, изведнъж ме заля с порой общоизвестни истини за брачния живот, за сър Пърсивъл и Лора, за собственото й щастие, за поведението на покойния мистър Феърли по въпроса за нейното наследство, както и половин дузина други въпроси, докато се оказа, че ме бе накарала да обикалям около езерцето повече от половин час и при това доста ме бе изтощила. Не знам дали това й стана ясно, но тя ненадейно спря, както и бе започнала — погледна към входната врата, в миг възприе отново леденото си поведение и пусна ръката ми, преди още да бях измислила някакво извинение, за да се освободя сама от нея.

Когато бутнах вратата и влязох в преддверието, озовах се отново лице в лице с графа. Той точно пускаше едно писмо в пощенската торба.

След като затвори торбата, ме попита къде съм се разделила с мадам Фоско. Казах му и той веднага тръгна да се присъедини към съпругата си. Говореше ми тъй тихо и смирено, че аз се обърнах и се загледах след него, чудейки се дали не е болен, или пък е без настроение.

Защо следващата ми стъпка бе да отида право при пощенската торба, да извадя собственото си писмо и да го погледна отново със смътно недоверие в самата себе си и защо, поглеждайки го за втори път, веднага ми хрумна да запечатам плика за по-голяма сигурност, са загадки — твърде дълбоки или твърде плитки, за да ги проумея. Жените, както всички знаем, действуват по подбуди, които не са в състояние да обяснят дори и на себе си, и мога само да предполагам, че именно такава една подбуда бе тайната причина за моето необяснимо поведение в случая.

Какъвто и да бе подтикът за това, разбрах, че е било похвално от моя страна да му се подчиня в мига, когато се готвех да запечатам писмото в стаята си. Първоначално бях затворила плика по обичайния начин, навлажнявайки прилепващата ивица, след което я бях притиснала върху долната хартия, а сега, след като бе изтекъл три четвърти час, аз опитах с пръст и пликът се отвори на мига, без да лепне или да се скъса. Може би не съм го била затворила добре? Може би е имало някакъв дефект върху прилепващата ивица?

Или може би… Не! Доста противно е да усещам как в съзнанието ми се оформя това трето предположение. Бих предпочела да не се сблъсквам с него черно на бяло.

Почти изпитвам страх от утрешния ден — толкова много неща зависят от моята дискретност и самообладание. Във всеки случай има две предпазни мерки, които няма да забравя. Трябва внимателно да продължа да играя ролята на приятелски настроена към графа и трябва да бъда нащрек, когато пристигне тук пратеникът от кантората с отговора на писмото ми.