Уилки Колинс
Жената в бяло (45)

5. Разказът на Уолтър Хартрайт

В началото на лято 1850-о аз и другите останали живи мои другари напуснахме пущинаците и горите на Централна Америка, за да се приберем в родината. Стигнахме крайбрежието и се качихме на един кораб за Англия. Той се разби в Мексиканския залив и аз бях сред малцината, успели да се спасят. Тогава за трети път убягнах от смъртта. Смърт от заразна болест, смърт от ръцете на индианците, смърт от удавяне — и от трите бях застрашен, и трите ме отминаха.

Оцелелите от корабокрушението бяхме спасени от един американски кораб, пътуващ за Ливърпул. Той достигна пристанището на тринадесетия ден от октомври 1850 година. Слязохме на сушата късно следобед и аз пристигнах в Лондон същата нощ.

Тези страници не са разказ за моите странствувания и беди далеч от дома. Причините, които ме прокудиха от родината и приятелите ми към един нов свят на приключения и опасности, са добре известни. От изгнанието, което сам си наложих, се върнах, както се бях надявал, молил и вярвал, че ще се върна — променен човек. Във водите на новия живот успях отново да закаля духа си. Суровата школа на рискове и опасности научи волята ми на твърдост, сърцето ми на решителност и ума ми на самостоятелност. Тръгнах, за да избягам от собственото си бъдеще. Върнах се, за да се изправя лице в лице с него, тъй както се очаква това от един истински мъж, да го посрещна с неизбежното подтискане на собственото ми „аз“, което знаех, че то ще предяви към мен. Разделил се бях с горчивината на миналото, но сърцето ми пазеше спомена за мъката и за нежността на онова паметно време. Все така силно изпитвах непоправимото разочарование на моя живот, но се бях научил да го понасям. Лора Феърли владееше мислите ми, когато корабът ме отнасяше надалеч и аз хвърлих прощален поглед към Англия. Лора Феърли владееше мислите ми, когато корабът ме връщаше обратно и утринната светлина разкри пред взора ми дружелюбния бряг.

Перото ми изписва буквите, тъй както сърцето ми се връща към някогашната ми любов. Когато пиша за нея, аз все още я наричам Лора Феърли. Трудно ми е да мисля за нея, трудно ми е да говоря за нея чрез името на съпруга й.

Нямам какво да добавя повече при повторното ми появяване на тези страници. Този разказ, ако имам силата и храбростта да го напиша, сега може да продължи.

Първите тревоги и надежди, когато настъпи утринта, бяха устремени към моята майка и сестра ми. Почувствувах необходимостта да ги подготвя за радостта и изненадата от завръщането ми след едно отсъствие, през дългите месеци на което те нямаше как да получат известия от мен. Рано сутринта изпратих писмо до Хампстед и един час по-късно самият тръгнах натам.

Когато премина първата среща, когато някогашното спокойствие и равновесие започна постепенно да се завръща, забелязах нещо в лицето на майка ми, което ми подсказа, че тайна мъка лежи на сърцето й. Не само любов, но и тъга бе изписана в загрижените очи, които ме гледаха тъй нежно — имаше състрадание в милата ръка, която бавно и с обич притисна моята. Тя знаеше как бе съкрушена надеждата на живота ми, знаеше защо заминах. На устните ми бе да я попитам, колкото се може по-овладяно, дали не е получено някакво писмо за мен от мис Халкъм, дали не е чула нещо ново за сестра й. Но когато погледнах лицето на майка ми, не посмях да задам въпроса дори и по този предпазлив начин. Можах само да изрека колебливо и сдържано:

— Имаш нещо да ми казваш.

Сестра ми, която седеше срещу нас, стана неочаквано, без да промълви нито дума — стана и излезе от стаята.

Майка ми се премести по-близо до мен на канапето и обви с ръце врата ми. Тези обичащи ръце трепереха — сълзи се търкулнаха по вярното любещо лице.

— Уолтър — прошепна тя, — мой единствени! Сърцето ми се къса за теб! О, сине мой, сине мой! Не забравяй, че все още имаш мен!

Отпуснах глава на гърдите й. С тези думи тя бе казала всичко.

Беше сутринта на третия ден след завръщането ми — сутринта на шестнадесети октомври.

Останах при тях, опитвайки се да не помрачавам радостта им от моето завръщане, тъй както бе помрачена моята. Направих всичко, което е по силите на човека, за да дойда на себе си след удара и да приема с примирение живота — да поема в сърцето си огромната мъка с нежност, а не с отчаяние. Безполезно бе и безнадеждно. Сълзите не можеха да успокоят очите ми, парещи от болка, сестринското съчувствие и майчината обич не ми носеха никакво облекчение.

През тази трета сутрин аз им разкрих сърцето си. Най-сетне устните ми промълвиха думите, които копнеех да кажа още в деня, когато майка ми ми съобщи за смъртта й.

— Позволете ми да замина сам за известно време — започнах аз. — Ще го понеса по-лесно, след като отида още веднъж на мястото, където я видях за първи път — когато падна на колене и се помоля пред гроба й.

Заминах — пътят ми водеше към гроба на Лора Феърли.

Бе тих есенен следобед, когато пристигнах на пустата гара и закрачих сам по добре познатия път. Чезнещото слънце проблясваше слабо през тънките бели облаци — въздухът бе топъл, и неподвижен, — върху покоя на самотната природа падаше тъжната сянка на отиващата си година.

Стигнах осеяната с диви храсти равнина — застанах отново на стръмния склон на хълма — погледнах към пътеката и ето пред мен в далечината бяха познатите дървета, ясният полукръг на алеята, високите бели стени на Лимъридж Хаус. Случайностите и промените, странствуванията и опасностите през дългите месеци изведнъж се стопиха и отлетяха от съзнанието ми. Сякаш вчера кракът ми бе стъпвал по уханната земя. Помислих си, че ще я видя как идва да ме посрещне с малката сламена шапчица, засенчила лицето й, в скромна рокля, пърхаща от ветреца, и със скицника, пълен с рисунки, в ръка.

О, смърт, обтегнала лъка си! О, гроб, постигнал своето!

Обърнах се и там долу под мен бе самотната сива църква, арката, където бях очаквал появяването на жената в бяло, възвишенията, заграждащи тихото гробище, потокът, бълбукащ в каменното си легло. Ето там над надгробния камък се издигаше мраморният кръст, красив и бял — над надгробния камък, подслонил ведно майка и дъщеря.

Приближих се към гроба. Преминах отново по ниските каменни стъпала и свалих шапката си, докосвайки тази свята земя.

Спрях пред пиедестала, от който се извисяваше кръстът. От едната му страна — тази, която бе по-близо до мен, погледът ми се спря на новоиздълбания надпис — твърдите, ясни, жестоки черни букви, които разказваха историята на нейния живот и на смъртта й. Опитах се да ги прочета. Успях да прочета само: „В святата памет на Лора…“ Нежните сини очи, замъглени от сълзи, главицата, отпусната в изнемога, искрените думи на раздяла, молещи да я оставя — о, не можеше ли да бъде по-щастлив прощалният ми спомен; споменът, който отнесох със себе си, споменът, който е сега с мен тук пред гроба й!

Отново се опитах да прочета надписа. Видях датата на смъртта й и над нея…

Над нея върху мрамора имаше редове и сред тях едно име, което смути мислите ми за нея. Минах от другата страна на гроба, където нищо не бе написано където никаква земна подлост не можеше да застане между духа й и мен.

Коленичих. Положих ръце, положих главата си на широкия бял камък и затворих изтощените си очи за земята и светлината, които ме заобикаляха Извиках я да се върне при мен! О, моя любима, моя любима! Сърцето ми може да ти говори сега! Сякаш едва вчера сме се разделили, сякаш вчера бе, когато сложи скъпата си ръка в моята, сякаш вчера очите ми те видяха за последен път! О, любима, моя любима!

Бе минало време и тъй както нощта завзема своите владения, тишината бе обхванала всичко наоколо.

Първият звук, долетял сред божествената тишина, прошумоля леко като ветрен полъх над гробищната трева. Чух го как приближава, после до слуха ми достигнаха нечии стъпки и спряха.

Погледнах.

Слънцето беше пред залез. Облаците се бяха разделили и косите лъчи падаха меко върху хълмовете. Студена, тиха и неподвижна бе последната част на деня в тихата долина на мъртвите.

Нейде далеч в гробището видях две жени, застанали една до друга на фона на студената чезнеща светлина. Те гледаха към гроба и към мен.

Две.

Направиха няколко крачки и отново спряха. Воалите им бяха спуснати и скриваха лицата им от мен. Когато спряха, едната от тях вдигна воала си. В спокойната вечерна светлина видях лицето на Мариан Халкъм.

Променено, променено, сякаш бе преживяло много години! Очите бяха разширени и тревожни и ме гледаха със странен ужас. Клетото лице — похабено и съсипано.

Пристъпих към нея. Тя не помръдна, не проговори. Жената до нея нададе слаб писък. Всичко в мен замря и тътенът на някакъв неописуем страх пропълзя по цялото ми тяло.

Жената, чийто воал бе спуснат, се отдели от спътничката си и бавно тръгна към мен. Останала сама, Мариан Халкъм заговори. Това бе гласът, който помнех, останал все същият за разлика от уплашените очи и похабеното лице.

— Сънят ми, сънят ми! — чух я да казва тихо в страхотната тишина. Тя падна на колене и вдигна сключените си за молитва ръце към небето. — Отче наш, дай му сила. Отче наш, помогни му в неговия тежък час.

Жената приближаваше — бавно и безмълвно. Погледнах към нея — към нея и към никоя друга вече.

Гласът, който се молеше за мен, се сподави и снижи — сетне изведнъж се издигна и извика ужасяващо, повика ме отчаяно.

Но жената с воала бе хипнотизирала тялото и духа ми. Тя спря от едната страна на гроба. Застанахме лице в лице, разделени от надгробната плоча. Тя бе близо до надписа от страната на пиедестала. Дрехата й докосваше тъмните букви.

Гласът звучеше все по-близо и молеше все по-горещо:

— Скрий лицето си! Не я гледайте! За бога, пощади го…

Жената вдигна воала си.

„В святата памет на Лора, лейди Глайд…“

Лора, лейди Глайд, стоеше от страната на надписа и гледаше към мен над гроба.

(Втората част на историята завършва тук.)