Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трейси Уитни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
If Tomorrow Comes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 190 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)
Допълнителна корекция
Epsilon (2017)

Издание:

ИК „Бард“, 1996

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1996

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от Epsilon

Трета глава

Тя се нуждаеше от време. Време за размисъл и за набелязване на следващия си ход. Не беше в състояние да се връща в оплячкосаната къща, затова отседна в малък хотел на Мегъзин Стрийт, недалеч от френския квартал, където безумните шествия продължаваха. Нямаше багаж и обзетият от подозрение касиер зад гишето каза:

— Ще се наложи да платите предварително. Четиридесет долара на вечер.

Трейси телефонира от стаята си на Кларънс Дезмънд, за да му съобщи, че няма да идва на работа няколко дни.

Той успя да прикрие раздразнението си.

— Не се безпокойте — каза той на Трейси. — Ще намеря някой да ви замества, докато се върнете.

После Дезмънд изрази надеждата, че тя няма да забрави да напомни на Чарлс Станхоуп, че е проявил разбиране.

Следващият телефонен разговор беше с Чарлс.

— Чарлс, скъпи…

— Къде, по дяволите, се губиш, Трейси? Мама цяла сутрин се мъчи да се свърже с теб. Искаше днес да обядвате заедно. Двете имате да обсъждате маса въпроси.

— Съжалявам, скъпи. Аз съм в Ню Орлиънс.

— Къде? И какво правиш в Ню Орлиънс?

— Мама… умря — думите се спряха на гърлото й.

— О! — Тонът в гласа му в миг се промени. — Извинявай, Трейси. Сигурно е станало съвсем неочаквано. Беше доста млада, нали?

Много млада — помисли си силно натъжена Трейси. После отвърна:

— Да. Да, много млада.

— Какво се е случило? Ти как си?

Трейси не можа да се реши да каже на Чарлс, че беше самоубийство. Отчаяно й се искаше да му изплаче цялата ужасна история за онова, което бяха сторили на майка й, но се спря. Това си е мой проблем, помисли Трейси. Не мога да стоварвам тази тежест върху плещите на Чарлс.

— Не се безпокой. Добре съм, скъпи.

— Искаш ли да дойда при теб, Трейси?

— Не. Благодаря ти. Ще се справя и сама. Погребението на мама е утре. В понеделник се връщам във Филаделфия.

Тя положи слушалката, легна върху хотелското легло, а мислите й се завъртяха хаотично в главата. Загледа се в зацапания таван. Едно… две… три… Романо… четири… пет… Джо Романо… шест… седем… той непременно щеше да си плати. Тя нямаше план. Знаеше само, че няма да позволи на Джо Романо да се измъкне след онова, което беше направил, че ще намери някакъв начин да отмъсти за майка си.

Късно следобед Трейси излезе от хотела, тръгна по Канал стрийт и стигна до една заложна къща. Някакъв мъж с вид на мъртвец и със старомодна зелена козирка против слънце на главата седеше в нещо като клетка зад щанда.

— Мога ли да ви услужа с нещо?

— Аз… искам да купя пистолет.

— Какъв пистолет?

— Ами… револвер.

— Тридесет и два милиметров или четиридесет и пет…

Трейси никога не се беше дори и докосвала до пистолет.

— Имам чудесен тридесет и два калибров „Смит и Уесън“ само за двеста и двадесет долара или тридесет и два калибров „Чартър армз“ за сто петдесет и девет…

Тя не носеше толкова пари със себе си.

— Нямате ли нещо по-евтино?

Той сви рамене.

— По-евтино означава да имате прашка с дървен чатал, госпожице. Слушайте какво ще ви кажа. Ще ви дам тридесет и два калибровия за сто и петдесет, като прибавя към цената и кутия патрони.

— Съгласна съм.

Трейси наблюдаваше как той пристъпи към някаква маса зад него, върху която имаше цял оръжеен арсенал, избра един пистолет и го донесе на щанда.

— Умеете ли да си служите с него?

— Ами… дърпам спусъка.

Той се усмихна.

— Искате ли да ви покажа как се зарежда?

Тъкмо се канеше да откаже, понеже нямала намерение да си служи с него, а само да сплаши някого си, когато осъзна колко глупаво е всичко това, затова отвърна.

— Да, моля ви.

Трейси видя как пъхна патроните в пълнителя.

— Благодаря ви. — Отвори чантичката си и отброи исканата сума.

— Необходимо ми е вашето име и адреса, за полицейска справка.

Не й беше минавало и това през ума. Заплашването на Джо Романо с пистолет представляваше криминално дело. Но нали той е криминален тип, а не аз?

Зелената козирка против слънце придаваше бледожълтеникав оттенък на очите на наблюдаващия я човек.

— Име?

— Смит. Джоан Смит.

Той си отбеляза нещо върху една карта.

— Адрес?

— Даумън роуд. Тридесет — двадесет Даумън роуд.

Без да вдига поглед, той каза:

— Даумън роуд тридесет — двадесет не съществува. Този адрес би се намирал точно по средата на реката. Нека го направим петдесет — двадесет.

Той постави разписката пред нея.

Тя се подписа с името ДЖОАН СМИТ.

— Това ли е всичко?

— Да.

Той пъхна внимателно револвера през клетката. Трейси го погледна, после го взе, постави го в чантата си и излезе с бързи крачки от магазина.

— Хей, лейди — извика след нея продавачът. — Не забравяйте, че пистолетът е зареден!

 

 

Площад Джаксън се намира в сърцето на френския квартал, над който като благословия се извисява катедралата Сейнт Луис. Прекрасни стари домове и имения около площада стоят скрити от оживения транспорт с високи живи плетища и стройни магнолии. Джо Романо живееше в една от тези къщи.

Трейси изчака да се стъмни и тръгна. Шествието се беше придвижило към Чартърс стрийт и Трейси чуваше далечното ехо от бъркотията, която я беше помела малко преди това.

Тя се спря в тъмното и заоглежда къщата, пистолетът натежаваше в чантата й. Нейният план беше много прост. Щеше да поговори с Джо Романо и да го помоли да измие срама от челото на майка й. Откажеше ли, щеше да го заплаши с пистолета и да го принуди да направи писмено признание. После щеше да предаде признанието на лейтенант Милър, който пък щеше да арестува Романо, и по този начин доброто име на майка й щеше да бъде спасено. Ужасно й се искаше Чарлс да е с нея, но най-добре беше да го направи сама. Чарлс трябваше да стои настрани. Щеше да му разкаже подробно всичко, когато изпълнеше плана си и Романо попаднеше зад решетките, където му беше мястото. Приближи някакъв пешеходец. Трейси го изчака да отмине и улицата да опустее.

Тя отиде до къщата и натисна звънеца. Никакъв отговор. Може би е на някой от онези балове, давани по време на Сирната неделя. Но аз мога и да почакам, помисли си Трейси. Ще чакам, докато се върне у дома.

Неочаквано лампата на терасата светна, входната врата се отвори и на прага се появи мъж. Видът му изненада Трейси. Беше си представяла някакъв злокобен на вид криминален престъпник, на когото злото е изписано върху лицето. Вместо това тя се изправи лице в лице с привлекателен и красив мъж, който много лесно и погрешка можеше да бъде взет за университетски професор. Гласът му прозвуча тихо и дружелюбно.

— Здравейте. С какво мога да ви услужа?

— Вие ли сте Джоузеф Романо? — гласът й трепереше.

— Да. Какво мога да направя за вас?

Имаше непринудени и приятни обноски. Не е за учудване, че и майка ми се е подвела от този човек, помисли си Трейси.

— Бих… бих желала да поговоря с вас, мистър Романо.

Той огледа за миг фигурата й.

— С удоволствие. Влезте, моля.

Трейси влезе във всекидневната, изпълнена с красиви, полирани стари мебели. Джоузеф Романо си живееше добре. С парите на мама, помисли си с горчивина Трейси.

— Току-що се канех да си направя коктейл. Какво желаете да пиете?

— Нищо.

Той я изгледа с любопитство.

— Защо желаете да ме видите, госпожице?…

— Трейси Уитни. Аз съм дъщерята на Дорис Уитни.

Той я изгледа озадачено за миг, после върху лицето му се изписа бързо израз, сякаш си спомни за нещо.

— О, да. Чух за вашата майка. Твърде неприятен случай.

Твърде неприятен случай! Причини смъртта на майка ми, а сега единствената му забележка беше: твърде неприятен случай!

— Мистър Романо, областният прокурор е убеден, че майка ми е измамница. Знаете, че това не е вярно. Искам да ми помогнете да заличим това петно от името й.

Той сви рамене.

— Никога не обсъждам служебни въпроси по време на Сирната неделя. Това е против религиозните ми убеждения. — Романо отиде при бара и започна да смесва напитките. — Мисля, че ще се почувствате по-добре, след като изпиете едно питие.

Не й предоставяше никаква възможност. Трейси отвори чантата и измъкна пистолета. Насочи го внимателно към него.

— Ще ви кажа от какво ще се почувствам по-добре, мистър Романо. Искам да признаете какво точно сте причинили на майка ми.

Джоузеф Романо се обърна и видя пистолета.

— По-добре махнете това. Може да гръмне.

— И наистина ще гръмне, ако не направите точно това, което ви кажа. Сега ще опишете как сте унищожили компанията, довели сте я до банкрут и сте подтикнали майка ми към самоубийство.

Сега той застана нащрек и започна да я наблюдава много внимателно с тъмните си очи.

— Разбирам. И какво ще стане, ако откажа?

Трейси чувстваше как пистолетът трепери в ръката й.

— Не приличате на убиец, госпожице Уитни. — Той тръгна към нея с чаша в ръка. Гласът му беше тих и искрен. — Аз нямам нищо общо със смъртта на майка ви, повярвайте, аз… — той плисна питието в лицето й.

Трейси почувства режеща болка в очите от алкохола и в следващия миг пистолетът беше избит от ръката й.

— Вашата майка вдъхваше известни надежди — каза Джо Романо. — Но тя не ми каза, че имала такава брутална дъщеря.

Той я хвана, стисна я за ръцете и Трейси застана заслепена и ужасена. Опита се да се отскубне, но той я притисна до стената и прилепи тяло до нея.

— Та ти си била много смела, малката. Това ми харесва. И ме привлича. — Гласът му звучеше хрипливо. Трейси чувстваше как тялото му се притиска силно към нейното, опита се да се изплъзне, но той я държеше здраво в обятията си.

— Дойде тук за едно малко развлечение, нали? Е, добре Джо ще ти го достави.

Тя се опита да извика, но викът й прозвуча като шепот:

— Пуснете ме да си ида!

Той разкъса блузата й.

— Ей! Я виж какви цицки! — процеди през зъби той и започна да я пощипва за зърната. — Съпротивлявай се малката — прошепна той. — Обичам това.

— Пуснете ме да си ида!

Той се притискаше все по-силно и по-силно и й причини болка. Трейси почувства как я сваля на пода.

— Обзалагам се, че никога не те е любил истински мъж — каза той. Джо легна върху нея, притисна я тежко с тяло и ръцете му зашариха по бедрата й. Трейси го блъсна слепешката и пръстите й напипаха пистолета. Тя го грабна и неочаквано проехтя силен изстрел.

— О, Боже! — простена Романо.

Ръцете му внезапно се отпуснаха. Трейси видя ужасена през някаква кървава мъглявина как той се претърколи от нея, падна върху пода и се хвана за едната страна.

— Застреля ме, кучко такава. Застреля ме…

Трейси стоеше като закована, неспособна да направи дори едно движение. После почувства, че ще повърне. Режещата болка в очите й продължаваше да пари. Изправи се с мъка на крака, обърна се и се отправи с олюляващи се стъпки към някаква врата в дъното на стаята. Отвори я. Оказа се баня. Едва успя да се добере до мивката, напълни я със студена вода и започна да плакне очите си, докато болката попремина и погледът й се изясни. Огледа се в огледалото. Очите й бяха кървясали, в тях прозираше нещо обезумяло. Господи, току-що убих човек. Върна се с бързи крачки във всекидневната.

Джо Романо лежеше на пода, а кръвта му се стичаше върху белия килим. Трейси се приведе с побледняло лице към него.

— Съжалявам — промълви тя. — Нямах намерение…

— Линейка… — дишаше на пресекулки.

Трейси пристъпи бързо към поставения върху бюрото телефон и набра номера. Когато се опита да заговори, думите едва прозвучаха от гърлото й.

— Изпратете веднага линейка. Адресът е площад Джаксън 421. Убит е човек!

Тя постави обратно слушалката и погледна надолу към Джо Романо. О, божичко, помоли се тя, не го оставяй да умира: Знаеш, че не исках да го убивам. Тя коленичи на пода, за да види дали още е жив. Очите му бяха затворени, но продължаваше да диша.

— Линейката пристига — обеща му Трейси.

После побягна.

Постара се да не тича, понеже се страхуваше да не привлече вниманието на околните. Попридърпа жакета си, за да прикрие разкъсаната си блуза. На четвъртата пресечка след къщата Трейси се опита да вземе такси. Преминаха няколко таксита, пълни с щастливи и засмени пътници. Трейси чу от далечината звуците на сирена и миг след това край нея прелетя линейка по посока на дома на Джо Романо. Трябва да се махам оттук. До тротоара, малко пред нея, спря такси, от което слязоха пътници. Трейси се затича към него, уплашена, че ще го изпусне.

— Свободен ли сте?

— Зависи. Къде отивате?

— На летището — едва си поемаше дъх.

— Качвайте се.

По пътя до летището Трейси се замисли за линейката. Ами ако бяха закъснели и Джо Романо вече е мъртъв? Тогава щеше да е убийца. Беше оставила пистолета в къщата с отпечатъците от собствените си пръсти върху него. Можеше да каже на полицията, че Романо се е опитал да я изнасили и че пистолетът е гръмнал случайно, но те въобще нямаше да й повярват. Нали самата тя купи пистолета, който лежеше сега на пода до Джо Романо. Колко ли време измина? Половин час? Час? Трябваше да се измъкне колкото може по-бързо от Ню Орлиънс.

— Харесва ли ви карнавалът? — запита шофьорът.

Трейси преглътна.

— Аз… а, да, да.

Тя извади ръчното си огледалце и пооправи малко външния си вид. Глупаво постъпи, като се опита да изтръгне признание от Джо Романо. Всичко се обърка. Как да кажа сега на Чарлс какво се случи? Знаеше колко ще се шокира, но след като му обяснеше, той положително щеше да разбере. Чарлс щеше да знае как да постъпи.

 

 

Когато таксито спря на международното летище в Ню Орлиънс, Трейси се запита: Нима днес сутринта пристигнах на това място? Нима всичко това стана за един ден? — Самоубийството на мама… ужасът от карнавала… пресипналият глас на мъжа: „Застреля ме… кучко такава…“

На влизане в аерогарата на Трейси й се стори, че всички я гледат с укор. Ето какво прави гузната съвест, помисли си тя. Много й се искаше да научи по някакъв начин за състоянието на Джо Романо, но нямаше представа в коя болница е настанен и на кого да се обади. Щеше да се оправи. Двамата с Чарлс ще се върнем за погребението и Джо Романо ще бъде здрав. Опита се да забрави образа на човека, легнал върху белия килим, чиято кръв го багреше в червено. Трябваше да се върне бързо у дома при Чарлс.

Трейси приближи гишето на аерокомпания „Делта“.

— Дайте ми, моля, един билет за следващия полет до Филаделфия. Туристическа класа.

Служителят направи справка на компютъра.

— Полет 304. Имате късмет. Останало ми е само едно място.

— Кога излита самолетът?

— След двадесет минути. Веднага се качвате.

Когато посегна към чантата си, Трейси по-скоро почувства, отколкото видя двамата униформени полицаи, които застанаха от двете й страни.

Единият от тях запита:

— Трейси Уитни?

Сърцето й за миг замря. Глупаво ще е да отричам.

— Да…

— Арестувана сте.

Трейси почувства как стоманените белезници щракнаха около китките й.

 

 

Всичко се развиваше като на филм със забавени снимки и с непознати актьори. Трейси виждаше как я водят през аерогарата, завързана за един от полицаите, как минувачите се извръщат с любопитни погледи. Натикаха я отзад в една дежурна черно-бяла полицейска кола със стоманена мрежа, отделяща предната седалка от задната. Полицейската кола потегли бързо от тротоара с мигащи червени светлини и виеща сирена. Тя се сви на задната седалка, искаше й се да се скрие от очите на света. Тя беше убийца. Джо Романо беше мъртъв. Но всичко стана случайно. Щеше да обясни какво стана.

Трябва да й повярват. Трябва.

Полицейският участък, в който откараха Трейси, се намираше в алжирския квартал, на западния бряг на Ню Орлиънс — мрачна, навяваща лоши предчувствия сграда, от която лъхаше пълна безнадеждност. Приемната беше претъпкана от противни на вид хора — проститутки, сводници, апаши и техните жертви. Заведоха Трейси до бюрото на дежурния сержант.

Единият от полицаите, които я заловиха, докладва.

— Това е Уитни, сержант. Заловихме я на аерогарата, откъдето се опитваше да избяга.

— Аз не…

— Свалете белезниците.

Махнаха белезниците. Трейси едва сега успя да проговори:

— Стана случайно. Нямах намерение да го убивам. Опита се да ме изнасили… — Трудно успяваше да прикрие истеричните нотки в гласа си.

Сержантът рязко я запита:

— Ти ли си Трейси Уитни?

— Да. Аз…

— Затворете я!

— Не! Почакайте — помоли се тя. — Трябва да се обадя на някого. Аз… Аз имам право на един телефонен разговор.

— Знаеш реда, а? — измърмори сержантът. — Колко пъти си била вече в дранголника, сладка?

— Нито веднъж. Това е…

— Имаш право на един разговор. Три минути. Кой телефонен номер искаш да набера?

Беше толкова разстроена, че не си спомняше телефонния номер на Чарлс. Не можеше да си спомни дори кода на Филаделфия. Не беше ли две-пет-едно? Не, не беше така. Цялата трепереше.

— Хайде. Няма да те чакам цяла нощ.

Две-едно-пет. Така е.

— Две-едно-пет-пет-пет-девет-три-нула-едно.

Сержантът на бюрото избра номера и подаде телефонната слушалка на Трейси. Чуваше се как телефонът звъни. Звънът продължаваше. От другата страна обаче не се обаждаше никой. Чарлс трябва да си е вкъщи.

Сержантът се обади:

— Време е — и понечи да й вземе слушалката.

— Моля ви, почакайте! — извика тя.

Изведнъж обаче си спомни, че Чарлс изключва нощем телефона си, за да не го безпокоят. Тя се вслушваше в продължителния звън и разбра, че няма да може да се свърже с него.

— Свърши ли? — запита я сержантът.

— Свърших — отвърна тя с глух глас.

Полицай по риза с къси ръкави отведе Трейси в едно помещение, където я записаха и взеха отпечатъци от пръстите й, после я поведе по някакъв коридор и накрая я заключи сама в килия.

— Утре сутринта ще те разпитат — уведоми я полицаят. После си тръгна и я остави сама.

Всъщност, това не е истина, помисли си Трейси. Всичко е просто един сън. О, божичко, моля те, нека това да не е истина!

Вонящото легло в килията обаче беше истинско, истинска беше и тоалетната чиния без седалка в ъгъла, истински бяха и железните решетки.

 

 

Нощта се изнизваше безкрайно дълго. Ако бях успяла да се свържа с Чарлс. Нуждаеше се от него повече, отколкото от всеки друг човек на света. Трябваше да му се доверя веднага. Ако бях го сторила, сега нямаше да ми се случи това.

Точно в 6.00 някакъв отегчен пазач донесе закуска на Трейси от изстинало кафе и студена овесена каша. Не успя дори да се докосне до нея. Стомахът й се беше свил на кълбо. В 9.00 часа пристигна полицайка.

— Време е да тръгваме, миличка — и отключи вратата на килията.

— Трябва да се обадя по телефона — каза Трейси. — Много е…

— По-късно — отвърна полицайката. — Нали не искаш съдията да те чака? Долният му кучи син!

Тя придружи Трейси по някакъв коридор, после преминаха през една врата и влязоха в заседателна зала.

На съдийския стол беше седнал доста възрастен съдия. Главата и ръцете му трепереха. Пред него стоеше областният прокурор Ед Топър, дребен, надхвърлил четиридесетте мъж, с ниско подстригана посивяла коса и студени черни очи.

Отведоха Трейси до една скамейка и миг след това съдебният пристав извика: „Някакви искания срещу Трейси Уитни?“ Трейси забеляза, че я водят към подсъдимата скамейка. Съдията преглеждаше някакъв лист хартия пред себе си, а главата му подскачаше нагоре-надолу.

Сега. Сега беше моментът Трейси да обясни на някой авторитетен човек цялата истина за случилото се. Тя стисна ръце, за да не треперят.

— Ваша светлост, не беше убийство. Стрелях в него, но стана съвсем случайно. Исках само да го сплаша. Опита се да ме изнасили…

Прокурорът я прекъсна:

— Ваша светлост, не виждам никакъв смисъл да се губи времето на съда. Тази жена е влязла с взлом в дома на мистър Романо, въоръжена с тридесет и два калибров револвер, откраднала е картина от Реноар на стойност половин милион долара, а когато мистър Романо я заловил на местопрестъплението, най-хладнокръвно е стреляла в него и го е повалила на земята.

Трейси почувства как кръвта нахлува в главата й.

— Какви… какви ги говорите?

Това не направи никакво впечатление. Прокурорът каза рязко:

— Разполагаме с оръжието, с което е ранила господин Романо. Върху него са останали отпечатъци от нейните пръсти.

Ранен! Значи Джоузеф Романо е жив! Това означава, че не е убила никого!

— Избягала е с картината, ваша светлост. Вероятно тя вече се намира в ръцете на някой укривател на крадени вещи. Поради тази причина щатът моли Трейси Уитни да бъде осъдена за опит за убийство и въоръжен грабеж, а освобождението й под гаранция да възлиза на половин милион долара.

Съдията се обърна към Трейси, която стоеше като замаяна.

— Представлява ли ви някой?

Тя дори не го чу.

Съдията повиши глас.

— Имате ли адвокат?

— Не. Аз… онова, което каза този човек, не е истина. Аз никога…

— Разполагате ли с пари за адвокат?

В банката имаше влог. И Чарлс беше насреща.

— Аз… не, ваша светлост, аз не разбирам.

— Съдът ще ви назначи адвокат. Ще останете в затвора или ще бъдете освободена под гаранция срещу половин милион долара. Следващият случай!

— Почакайте! Това е грешка! Аз не съм…

Не си спомняше да са я извеждали от съдебната зала. Назначеният от съда адвокат се казваше Пери Поуп. Беше около четиридесетгодишен, с изсечено, интелигентно лице и приятни сини очи. Трейси начаса го хареса.

Той влезе в килията й, седна на леглото и каза:

— Знаете ли, вие предизвикахте истинска сензация. Една жена да извърши всичко това, и то само за двайсет и четири часа от пристигането й в града! — засмя се той. — Обаче имате късмет. Изстрелът не е сериозен. Раната е повърхностна. Романо ще оживее. — Той извади лула. — Имате ли нещо против?

— Не.

Напълни лулата с тютюн, запали я и започна да оглежда Трейси.

— Нямате вид на отчаян криминален тип, госпожице Уитни.

— И не съм. Кълна ви се, че не съм.

— Убедете ме тогава — каза той. — Разкажете ми какво се случи. От самото начало. И без да бързате.

Трейси му разказа. Всичко. Пери Поуп седеше мълчаливо, слушаше нейния разказ и не пророни нито дума, докато тя не свърши. После се облегна на стената на килията, по лицето му се изписа мрачно изражение.

— Какво копеле! — процеди тихо той.

— Нищо не разбирам от онова, което говорят. — В очите на Трейси се четеше объркване. — Каква е тази картина?

— Всъщност е много просто. Джо Романо ви пренесе в изкупителна жертва така, както и майка ви. Влезли сте направо в капана.

— И все пак не разбирам нищо.

— Нека ви обясня тогава. Романо ще постави иск за застраховката от половин милион долара за картината на Реноар, която е скрил някъде, и ще си получи парите. После застрахователната агенция ще започне да преследва вас, а не него. Когато нещата позатихнат, той ще продаде картината на някой частен купувач и ще спечели нов половин милион, и то благодарение на вашата самоинициатива. Не се ли досетихте, че признание, получено под дулото на пистолет, няма никаква стойност?

— Допускам… допускам, че е така. Просто си мислех, че ако изтръгна истината от него, тогава някой друг ще се заеме със следствието.

Лулата му беше угаснала. Той отново я запали.

— Как влязохте в неговата къща?

— Позвъних на входната врата и господин Романо ме покани вътре.

— Той обаче твърди друго. От задната страна на къщата има счупен прозорец и той смята, че вие сте се вмъкнали през него. Съобщи на полицията, че ви е хванал, когато сте се измъквали с картината на Реноар, и при опит да ви спре, вие сте стреляли в него и сте избягали.

— Това е лъжа! Аз…

— Да, лъжата е негова и къщата е негова, но пистолетът е ваш. Имате ли представа с кого сте се захванали?

Трейси поклати замислено глава.

— Тогава ще ви разкажа каква е реалната действителност. Този град е хванат много здраво от семейство Орсати. Нищо не може да стане без съгласието на Антъни Орсати. Ако се нуждаете от разрешително за построяване на ограда, за асфалтиране на шосе, ако се интересувате от бизнес с момичета, комар или наркотици, тогава трябва да се оправяте с Орсати. Джо Романо започна кариерата си като негово доверено лице. Сега е водеща фигура в организацията на Орсати. — Той я погледна с удивен поглед. — И вие сте се осмелили да влезете в къщата на Романо и да вдигнете оръжие срещу него!

Трейси седеше мълчаливо, останали без капка сила. Най-сетне успя да запита:

— Вярвате ли в онова, което ви разказах?

Той се усмихна.

— Вие сте ужасно права. Всичко е толкова искрено, че е изключено да не е вярно.

— Можете ли да ми помогнете?

— Ще се опитам — каза бавно той. — Всичко бих дал само и само да можех да ги тикна зад решетките. Те обаче владеят целия град и повечето от съдиите в него. Дадат ли ви под съд, така ще ви натикат в миша дупка, че няма да видите повече бял ден.

Трейси го погледна озадачено.

Ако ме дадат под съд ли?

Поуп се изправи и започна да крачи напред-назад из тясната килия.

— Не искам да ви изправям пред съда, защото, повярвайте ми, това ще бъде негов съд. Има само един съдия, когото Орсати все още не е успял да купи. Казва се Хенри Лорънс. Ако успея да го склоня да гледа вашето дело, тогава съм почти сигурен, че ще мога да направя нещо за вас. Не е много етично, но ще поговоря лично с него. Той мрази Орсати и Романо не по-малко от мен. Сега не ни остава нищо друго, освен да се заемем със съдията Лорънс.

 

 

Пери Поуп успя да издейства телефонен разговор на Трейси с Чарлс. Трейси чу познатия глас на секретарката на Чарлс.

— Кабинетът на господин Станхоуп.

— Хариет. Обажда се Трейси Уитни. Там ли е?…

— О! Знаете ли откога се мъчи да се свърже с вас, госпожице Уитни, но няма никакъв телефонен номер. Госпожа Станхоуп изгаря от нетърпение да обсъди сватбените приготовления с вас. Можете ли да й се обадите при първа възможност…

— Хариет, много ви моля, свържете ме с господин Станхоуп.

— Съжалявам, госпожице Уитни. В момента пътува за Хюстън, където ще има среща. Оставете ми телефонния си номер и тогава съм сигурна, че той сам ще ви потърси веднага щом се освободи.

— Аз… — Нямаше как да я търси в затвора. Поне докато не намери начин да му обясни първо как стоят нещата. — Аз… аз ще го потърся отново. — Постави едва-едва обратно слушалката.

Утре. Мисълта на Трейси течеше бавно и уморено. Утре ще обясни всичко на Чарлс.

Същия следобед преместиха Трейси в по-голяма килия. Поднесоха й чудесна топла вечеря, поръчана в ресторант, а малко по-късно се появиха и свежи цветя с прикачена към тях бележка: ГОРЕ ГЛАВАТА, ЩЕ СВИЕМ ПЕРКИТЕ НА ТОВА КОПЕЛЕ. ПЕРИ ПОУП.

 

 

На следващата сутрин той отново посети Трейси. В мига, в който забеляза усмивката на лицето му, тя разбра, че й носи добри новини.

— Имате късмет — възкликна той. — Току-що идвам от съдията Лорънс и от Топър, областния прокурор. Топър се разкрещя като ужилен, но накрая сключихме сделката.

— Сделка ли?

— Разказах на съдията Лорънс цялата ви история. Съгласи се да приеме тезата, че се признавате за виновна.

Трейси го погледна поразена.

Че се признавам за виновна ли? Но аз не съм виновна…

Той я прекъсна с вдигане на ръка.

— Чуйте ме. Признаете ли се за виновна, спестявате на щата разноските по делото. Убедих съдията, че не сте откраднали картината. Той знае що за човек е Джо Романо и ми повярва.

— Но… ако се призная за виновна, какво ще ми направят тогава? — запита бавно Трейси.

— Съдията Лорънс ще ви осъди на три месеца затвор с…

— Затвор!

— Почакайте малко. Той ще прекрати делото и вие ще получите условна присъда, с право да напуснете щата.

— Но тогава… тогава ще имам полицейско досие.

Пери Поуп въздъхна.

— Ако ви изпратят пред съда за въоръжен грабеж и опит за убийство при извършване на углавно престъпление, тогава съществува опасност да ви осъдят на десет години.

Десет години затвор!

— Решението ще вземете сама — каза той. — Аз мога единствено да ви дам най-добрия съвет. Истинско чудо е, че постигнах това. Те настояват за незабавен отговор. Не сте задължена да се съгласявате. Можете да наемете друг адвокат…

— Не. — Чувстваше се, че този човек е честен. При сегашните обстоятелства и като се вземеше предвид нейното безумно поведение, той беше направил всичко възможно, за да й помогне. Как й се искаше да поговори и с Чарлс! Но те настояваха за незабавен отговор. Може би наистина има късмет и ще се отърве с тримесечна условна присъда. — Добре… добре, съгласна съм — каза Трейси. Произнесе с мъка думите.

— Умно момиче — кимна той.

 

 

Не й разрешиха повече телефонни разговори преди повторното й явяване в заседателната зала. От едната й страна застана Ед Топър, а от другата Пери Поуп. На съдийското кресло седеше изискан на вид мъж, надхвърлил шестдесетте, с опънато и без никакви бръчки лице, с гъста, добре сресана коса:

Съдията Хенри Лорънс се обърна към Трейси.

— Съдът е уведомен, че защитата има желание да промени пледоарията от невинен на виновен. Така ли е?

— Да, ваша светлост.

— Всички страни ли са съгласни?

— Да, ваша светлост — кимна Пери Поуп.

— И щатът е съгласен, ваша светлост — заяви прокурорът.

Съдията Лорънс дълго време не каза нищо. После се приведе напред и погледна Трейси право в очите.

— Една от причините, поради която нашата велика страна се намира в това окаяно състояние е, че улиците гъмжат от паплач, която си въобразява, че може да прави каквото си иска. Това са хора, които се присмиват на законите. Някои съдилища в страната просто разглезват криминалните престъпници. Ние в Луизиана обаче не мислим така. Когато при углавно престъпление някой се опита да извърши хладнокръвно убийство, тогава смятаме, че това лице трябва да понесе и съответното наказание.

Трейси почувства как я обзема тревога. Обърна се към Пери Поуп. Очите му обаче гледаха втренчено съдията.

— Подсъдимата признава, че е направила опит да убие един от изтъкнатите граждани на нашето общество, личност, известна със своето човеколюбие и с добрите си дела. Подсъдимата е стреляла в него в момент, в който е крадяла произведение на изкуството на стойност от половин милион долара. — Гласът му прозвуча по-сурово. — Е добре, този съд ще се погрижи да не се радвате на тези пари, поне през следващите петнадесет години, защото през следващите петнадесет години ще бъдете затворена в женския затвор на Южна Луизиана.

Съдебната зала се завъртя пред погледа на Трейси. Съдията беше като актьор, който не произнася точните реплики от пиесата. Не биваше да казва всичко това. Тя се обърна да обясни на Пери Поуп, но очите му не гледаха към нея. Премяташе някакви папки в куфарчето си. И Трейси едва сега забеляза, че ноктите му са изгризани до месото. Съдията се беше изправил и прибираше книжата си. Трейси стоеше като вцепенена, напълно неспособна да разбере какво става с нея. Към Трейси пристъпи съдебен пристав и я хвана за ръката.

— Хайде!

— Не! — извика Трейси. — Не, моля ви! — Вдигна глава към съдията. — Станала е ужасна грешка, ваше благородие. Аз…

Почувства, че приставът я стисна по-силно за ръката, и разбра, че няма никаква грешка. Бяха я изиграли. Сега щяха да я унищожат.

Както унищожиха и майка й.