Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трейси Уитни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
If Tomorrow Comes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 190 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)
Допълнителна корекция
Epsilon (2017)

Издание:

ИК „Бард“, 1996

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1996

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от Epsilon

Десета глава

— От утре вече няма да имаш гувернантка — съобщи директор Браниган на жена си.

Сю Елън Браниган вдигна изненадано глава.

— Защо? Джуди се държи много добре с Ейми!

— Зная, но си излежа присъдата. Утре сутринта я освобождаваме.

Те закусваха в удобната къща, която представляваше една от привилегиите на директора на затвора Браниган. Останалите привилегии включваха правото на готвач, прислужничка, шофьор и гувернантка за почти пет годишната им дъщеря Ейми. Цялата прислуга се състоеше от затворнички, на които имаха доверие. Сю Елън Браниган пристигна тук преди пет години и се притесни, че ще живее в района на затвора, но това, че къщата й бе пълна с прислуга от криминални престъпници, я правеше още по-неспокойна.

— Откъде знаеш, че някоя нощ няма да ни ограбят и да ни прережат гърлата? — попита веднъж тя.

— Ако го направят — пошегува се директор Браниган, — моментално ще подам против тях рапорт.

Той убеждаваше безуспешно жена си, че не съществува никаква опасност. Страхът на Сю Елън наистина се оказа неоснователен. Доверените затворнички се стараеха да правят добро впечатление и да съкратят колкото може повече престоя си в затвора, затова проявяваха голяма добросъвестност.

— Току-що се бях утешила с мисълта, че мога да оставям спокойно Ейми на грижите на Джуди — оплака се мисис Браниган.

Тя мислеше доброто на Джуди, но не й се искаше да се раздели с нея. Господ знаеше каква щеше да се окаже следващата гувернантка на Ейми. Такива страхотии се разказваха за безобразията, които вършеха разни непознати с децата.

— Джордж, имаш ли предвид някоя заместничка на Джуди?

Директорът беше размишлявал дълго по този въпрос. Имаше десетина подходящи затворнички за длъжността гувернантка на тяхната дъщеря. Трейси Уитни не му излизаше от ума. Около нейното дело съществуваше нещо, което му се струваше твърде обезпокоително. Работеше като професионален криминалист от цели петнадесет години и се гордееше, че едно от най-големите му достойнства представляваше способна му да преценява достойнствата на затворничките. Някои от поставените под грижите му затворнички бяха закоравели криминални престъпнички, а други се намираха в затвора поради това, че бяха извършили престъпление под влиянието на силни страсти или се бяха поддали на моментно изкушение, но на директор Браниган се струваше, че Трейси Уитни не можеше да се причисли към нито една от тези категории. Не че го разколебаваха нейните уверения в невинност, така се държаха всички осъдени. Безпокояха го хората, които бяха уговорили да изпратят Трейси Уитни в затвора. Директорът беше назначен в този затвор от гражданския комитет на Ню Орлиънс под председателството на губернатора на щата и макар непоколебимо да отказваше да се занимава с политика, познаваше добре всички тези играчи. Джо Романо беше мафиот и помощник на Антъни Орсати. Адвокатът Пери Поуп, защитникът на Трейси Уитни, също бе от тяхното ведомство, както и Съдията Хенри Лорънс. Осъждането на Трейси напомняше силно на техния стил на работа.

Директор Браниган направи своя избор. Той отвърна на жена си: „Да. Имам някого предвид.“

 

 

В кухнята на затвора имаше ниша с малка масичка и три стола, единственото място, където човек можеше да се почувства малко откъснат от всичко. Ърнестин Литълчеп и Трейси седнаха на тази масичка да пият кафе по време на десетминутната им почивка.

— Мисля, дойде време да ми кажеш защо си се забързала толкова да го духнеш оттук — подхвърли Ърнестин.

Трейси се поколеба. Дали да се довери на Ърнестин? Друг избор нямаше.

— Отвън… отвън има хора, които не постъпиха добре с моето семейство и с мен. Трябва да изляза и да ги накарам да си платят за това.

— Така ли? И какво са направили?

Трейси изрече думите, всяка една от тях й причиняваше голяма болка.

— Убиха майка ми.

— Кои са те?

— Не мисля, че имената им представляват някакъв интерес за теб. Джо Романо, Пери Поуп, един съдия на име Хенри Лорънс и Антъни Орсати…

Ърнестин я гледаше опулено с отворена уста.

— Боже господи! Ей, момиче, да не ме будалкаш?

— Чувала ли си за тях? — учуди се Трейси.

— Дали съм чувала? Та кой не е чувал за тях? В Ню Орлиънс не става нищо, преди Орсати или Романо да кажат „да“. Не можеш да се захващаш с тях. Веднага ще ти светят маслото.

— Вече ми го светиха — отвърна Трейси с глух глас.

Ърнестин се огледа да не би някой да чуе разговора им.

— Ти или си смахната, или си най-долнопробната курва, каквато никога не съм срещала. Да говори така за недостижимите! — Тя поклати глава. — Откажи се. И то веднага!

— Не. Не мога. Трябва да се измъкна оттук. Ще стане ли?

Ърнестин дълго време мълча. Най-сетне каза:

— Ще поговорим утре в двора.

 

 

Когато излязоха на другия ден на двора, те се отдръпнаха в един ъгъл, за да останат сами.

— Тук бяха организирани дванадесет бягства — започна Ърнестин. — Две от затворничките бяха разстреляни. — Трейси не каза нищо. — На кулата има денонощна стража, въоръжена с картечници, и всички до един са най-долни копелета. Избяга ли някоя затворничка, стражата ще изгуби службата си, затова не му гледат много и веднага ти теглят куршума. Целият затвор е заграден с телена мрежа и ако успееш да я преминеш и да се отървеш от картечниците, тогава пускат след теб хрътките, които подушват и пръдня от комар. На няколко мили по-нататък има база на националната гвардия и щом оттук избяга затворничка, те изпращат хеликоптер с картечници и прожектори. На никого не му пука дали ще те върнат жива или мъртва. Това кара останалите да не се захващат с такива планове.

— Но въпреки всичко опитват — каза настойчиво Трейси.

— Онези, които бягат, получават помощ отвън, имат приятели, които успяват да пробутат в затвора оръжие, пари и дрехи. Отвън ги чакат и коли. И въпреки това пак ги залавят.

— Мен няма да ме заловят — закле се Трейси.

Приближи се надзирателка. Тя подвикна на Трейси:

— Вика те директорът. И по-живо.

 

 

— Имаме нужда някой да се грижи за малката ни дъщеря — каза директорът Браниган. — Тази работа е доброволна. Ако не желаете, не е задължително да приемате.

Някой да се грижи за малката ни дъщеря. Мозъкът на Трейси трескаво заработи. Това можеше да улесни бягството й. Започнеше ли работа в къщата на директора, тогава вероятно щеше да научава много повече неща за положението в затвора.

— Добре — отговори Трейси. — Съгласна съм да поема работата.

Джордж Браниган остана доволен. Изпитваше някакво странно и нелепо чувство, че дължи нещо на тази жена.

— Добре. Заплатата е по шестдесет цента на час. Парите ще ви бъдат внасяни по сметка в края на всеки работен месец.

На затворничките не се разрешаваше да държат пари в ръка, затова всички натрупани на тяхна сметка средства им се изплащаха при освобождаването.

В края на месеца вече няма да ме има тук, помисли си Трейси, но отвърна гласно:

— Това е чудесно.

— Можете да започнете още утре сутринта. Главната надзирателка ще ви уведоми за подробностите.

— Благодаря ви, господин директоре.

Той погледна Трейси и за миг се изкуши да й каже нещо повече. Не беше съвсем сигурен какво. Вместо това каза:

— Това е всичко.

Когато Трейси съобщи новината на Ърнестин, чернокожата се замисли.

— Това означава, че те приемат вече за доверено лице. Ще се движиш из затвора. Това може да улесни бягството ти.

— И как ще го направя? — запита Трейси.

— Имаш три възможности, но и трите са рисковани. Първата е да се изнижеш незабелязано. Някоя вечер ще използваш дъвка, за да се облепят ключалките на нашата килия и на вратите на коридора. Измъкваш се на двора, мяташ одеяло върху телената мрежа, прехвърляш се и беж да те няма.

С кучета и хеликоптери по петите й! Трейси почувства как куршумите от картечниците на стражата се забиват в тялото й. Цялата потръпна.

— Кои са останалите възможности?

— Втората е да го отпрашиш с оръжие и заложник. Заловят ли те, ще ти лепнат още нещо на задника. — Тя забеляза озадаченото изражение върху лицето на Трейси. — Това означава, че ще увеличат от две до пет години присъдата ти.

— А третата?

— Просто излизаш най-спокойно оттук и си продължаваш пътя. Това се отнася до доверените затворнички, които излизат оттук по служба. Стъпи ли ти веднъж крачето отвън, момиче, продължаваш право напред, без повече да се обръщаш назад.

Трейси се замисли върху това. Без пари, кола и място, където би могла да се укрие, тя не би имала никакви изгледи за успех.

— Още при първата проверка ще разберат, че ме няма, и ще започнат да ме търсят.

Ърнестин въздъхна.

— Идеален план за бягство няма, малката. Затова и никой не е успял да се измъкне досега оттук.

Аз ще успея, закле се Трейси. Ще успея.

 

 

Сутринта, в която отведоха Трейси в дома на директор Браниган, се навършиха точно пет месеца от влизането й в затвора. Тя се чувстваше притеснена от предстоящата среща със съпругата на директора и неговата дъщеричка, понеже ужасно й се искаше да получи тази работа. Тя представляваше пътя й към свободата.

Трейси влезе в голяма и приятна на вид кухня и седна. Чувстваше как се изпотява под мишниците и как капчиците пот започнаха да се стичат надолу по тялото й. На вратата се появи жена, облечена в розова домашна роба.

— Добро утро — поздрави тя.

— Добро утро.

Жената понечи да седне, но промени решението си и остана права. Сю Елън Браниган имаше миловидно лице, руса коса и беше някъде между тридесетте и четиридесетте. Маниерите й бяха малко странни и отвлечени. Слаба и свръхчувствителна, тя никога не знаеше как да се държи със своите прислужнички затворнички. Дали да им изказва благодарност, че й помагат, или просто да им нарежда? Дали да се държи приятелски, или да се отнася с тях като със затворнички? Сю Елън все още не се бе научила да живее сред наркоманки, крадли и убийци.

— Аз съм госпожа Браниган — избърбори набързо тя. — Ейми вече е почти на пет години и можете да си представите колко са буйни децата на тази възраст. Боя се, че непрестанно трябва да бъде под око. — Тя погледна лявата ръка на Трейси. Не носеше халка, но сега това не означаваше нищо. Особено при по-низшите класи, помисли си Сю Елън. След кратко мълчание попита внимателно: — Имате ли деца?

През главата на Трейси мина мисълта за нероденото й дете.

— Не.

— Разбирам. — Сю Елън се смущаваше от тази млада жена. Тя не отговаряше ни най-малко на нейните представи. У нея имаше някаква изисканост. — Сега ще доведа Ейми. — Тя излезе бързо от кухнята.

Трейси се огледа. Доста голямата къща беше чиста и подредена с вкус. На Трейси й се струваше, че от години не е влизала в къща. Това беше частица от друг свят, от външния свят.

Сю Елън се върна в кухнята, повела за ръка малко момиче.

— Ейми, това е… — Дали към затворничките се обръщат с малките им или с фамилните им имена? — Това е Трейси Уитни.

— Здравей — поздрави Ейми. Беше слабичка като майка си и имаше дълбоки и интелигентни очи с цвят на лешник. Не беше красиво дете, но от нея се излъчваше открита и затрогваща дружелюбност.

Няма да й разреша да ме докосне.

— Ти ли си новата ми бавачка?

— Да, ще помагам на майка ти да се грижи за теб.

— Джуди излизаше под честна дума, знаеш ли? И ти ли ще излизаш под честна дума от затвора?

Не, помисли си Трейси и добави гласно:

— Аз ще остана дълго време тук, Ейми.

— Това е добре — каза весело Сю Елън. После поруменя от смущение и прехапа устна. — Исках да кажа… — Тя се завъртя из кухнята и започна да обяснява на Трейси за задълженията й. — Ще се храните с Ейми. Можете да й правите закуската и да се занимавате сутрин с нея. Готвачката ще приготвя обяда тук. Ейми спи следобед, а после обича да се разхожда из района на стопанството. Струва ми се, че за едно дете е полезно да наблюдава как се развиват растенията, нали?

— Да.

Стопанството се намираше от другата страна на главната сграда на затвора и двадесетте акра земя, засадени със зеленчуци и плодни дървета, се обработваха от доверени затворнички. Там имаше и голямо изкуствено езеро, заобиколено от каменна стена, чиито води се използваха за напояване.

 

 

Следващите пет дни бяха като същински нов живот за Трейси. При други обстоятелства тя щеше да се радва, че се откъсва от мрачните стени на затвора, че е свободна да се разхожда из стопанството, но сега тя мислеше единствено за своето бягство. Когато не се занимаваше с Ейми, трябваше да се връща в затвора. Всяка вечер заключваха Трейси в нейната килия, на следващата сутрин се събуждаше с илюзията, че е на свобода. След закуската в трапезарията на затвора тя отиваше в къщата на директора и приготвяше закуската на Ейми. Трейси се бе научила от Чарлс да готви доста добре, затова изобилието от хранителни продукти по рафтовете на директорската кухня я изкушаваше, но Ейми предпочиташе обикновените закуски от овесена каша или тестени храни с плодове. След това Трейси започна да учи Ейми на игрите, които нейната майка беше играла с нея.

Ейми се прехласваше по куклите. Трейси се опита да й направи агънце от стар чорап на директора, но се получи нещо като кръстоска между лисица и патица.

— Мисля, че е прекрасно — каза съчувствено Ейми.

Трейси караше куклата да говори на различни езици: френски, италиански, немски и на езика, който Ейми обожаваше — мексиканския език на Паулита. Трейси гледаше изписващото се удоволствие върху личицето на детето и си мислеше: Не бива да се обвързвам. Тя просто е моето средство, с помощта на което ще се махна от това място.

След като станеше следобед от сън, двете се разхождаха дълго и Трейси правеше така, че да обикалят и онези места, които не беше виждала преди. Тя оглеждаше внимателно всеки изход и всеки вход, колко са пазачите по кулите, кога се сменят. Стана й ясно, че нито един от обсъжданите с Ърнестин планове за бягство не би имал успех.

— Някой опитвал ли е да бяга, като се скрие в камионите, които доставят разни неща в затвора? Виждал съм камиони с мляко и храни…

— Забрави за това — прекъсна я рязко Ърнестин. Всяко превозно средство се претърсва основно при влизане и излизане от затвора.

 

 

Една сутрин на закуска Ейми каза:

— Обичам те, Трейси. Ще ми станеш ли майка?

Думите й прерязаха Трейси като силна болка.

— Една майка е достатъчна. Нямаш нужда от две.

— Имам. Бащата на моята приятелка Сели Ан се ожени втори път и сега Сели Ан си има две майки.

— Ти не си Сели Ан — отвърна остро Трейси. — Изяж си закуската.

Ейми я погледна с наранен поглед.

— Вече не съм гладна.

— Добре, тогава ще ти почета.

Докато четеше, Трейси почувства меката малка ръчичка на Ейми върху своите.

— Може ли да седна на коленете ти?

— Не.

Милувки ще получаваш от твоето семейство, помисли си Трейси. Ти не си мое дете. Тук няма нищо мое.

 

 

Безгрижните дни извън монотонния затворнически живот направиха нощите още по-ужасни. Трейси се отвращаваше от мисълта, че трябва да се прибира в килията, противно й беше да я затварят като животно. Все още не можеше да свикне с писъците, които долитаха от съседните килии в непрогледния мрак. Тя стискаше така силно зъби, че я заболяваха челюстите. Да издържа и тази нощ, налагаше си тя. Трябва да издържа и тази нощ!

Спеше малко, защото мозъкът й непрестанно кроеше планове. Първо щеше да избяга. После щеше да се заеме с Джо Романо, Пери Поуп, съдията Хенри Лорънс и Антъни Орсати. Накрая щеше да дойде ред и на Чарлс. Но дори и мисълта за него й беше болезнена. Ще се заема с него, когато му дойде времето, каза си Трейси.

 

 

Вече ставаше невъзможно да се изпречва на пътя на Голямата Берта. Трейси беше уверена, че огромната шведка я шпионира. Когато Трейси влезеше в залата за почивка, Голямата Берта също се появяваше след няколко минути там; излезеше ли Трейси на двора, миг след това пристигаше и Голямата Берта.

Един ден Голямата Берта приближи до Трейси и й каза:

— Днес си много красива, малката. Умирам вече от нетърпение да сме заедно.

— Махни се от мен — предупреди я Трейси.

Амазонката се ухили.

— И какво ще стане, ако не се махна? Твоята черна кучка излиза вече оттук. Сега уреждам да те преместят в моята килия.

Трейси впери поглед в нея.

Голямата Берта кимна.

— Мога да го направя, сладурче. Повярвай!

Трейси усети внезапно, че нейното време тече много бързо. Налагаше се да избяга преди освобождаването на Ърнестин.

 

 

Любимата разходка на Ейми беше през изпъстрената с разноцветни диви цветя ливада. Наблизо се намираше огромното изкуствено езеро, заобиколено от ниска бетонна стена, от която можеше да се надникне в неговите дълбоки води.

— Хайде да поплуваме — помоли се Ейми. — Моля те, Трейси!

— Тук не може да се плува — отвърна Трейси. — Тази вода е само за напояване.

Видът на студеното и отблъскващо езеро я накара да потръпне.

Баща й я понесе към океана и когато се развика, той й каза: „Не се дръж като малко дете, Трейси“, пусна я в студената вода и когато тя се затвори над главата й, ужасно се изплаши и започна да се задушава…

 

 

Когато научи новината, тя й подейства като удар, макар че Трейси я очакваше.

— Още една седмица след събота и излизам оттук — съобщи й Ърнестин.

От думите й по гърба я полазиха тръпки. Тя не беше казала на Ърнестин за разговора с Голямата Берта. Ърнестин нямаше вече да е тук, за да й помогне. Голямата Берта по всяка вероятност се ползваше с голямо влияние, за да премести Трейси в своята килия. Единственият начин, по който Трейси можеше да избегне това, беше да поговори с директора, но разбираше много добре, че ако го направи, ще умре. Всички затворнички щяха да се опълчат против нея. „Трябва да се бориш, да се отдадеш на любов или да офейкаш.“ Е, добре тогава, ще офейкам.

Двете с Ърнестин отново обсъдиха възможностите за бягство. Нито една от тях не ги удовлетворяваше.

— Нямаш кола, нямаш и човек, който да ти помогне. Положително ще те заловят и тогава ще ти стане по тежко. По-добре да се държиш спокойно и да си излежиш наказанието.

Трейси обаче знаеше, че няма да има никакво спокойствие. И как можеше да има, когато Голямата Берта я преследваше по петите? Мисълта какво си беше наумила за нея огромната лесбийка я караше да изпитва физическа болка.

 

 

Дойде събота и останаха още седем дни до освобождаването на Ърнестин. Сю Елън Браниган беше завела Ейми за края на седмицата в Ню Орлиънс и Трейси се върна в кухнята на затвора.

— Как върви гувернантската ти работа? — заинтересува се Ърнестин.

— Добре.

— Видях момиченцето. Изглежда много сладко.

— Добра е — отвърна с безразличен глас Трейси.

— С удоволствие ще се разкарам оттук. И едно ще ти кажа, кракът ми повече няма да стъпи на това място. Ако има нещо, което Ал или аз бихме могли да направим за теб отвън…

— Дайте път — извика някакъв мъжки глас.

Трейси се обърна. Някакъв човек буташе огромна количка, натоварена догоре с мръсни униформи и бельо. Трейси го наблюдаваше озадачено, докато той се насочваше към изхода.

— Та тъкмо ти казвах, че ако аз и Ал можем да ти помогнем… нали знаеш… да ти изпратим нещо или…

— Ърни, откъде се взе тука тази количка за бельо? Нали затворът има своя пералня?

— О, това са дрехите на надзирателките — засмя се Ърнестин. — По-рано изпращаха униформите си в пералнята на затвора, но след това започнаха да ги връщат без копчета, с разкъсани ръкави, с напъхани вътре ругателни бележки, със свити от прането ризи, а после и платовете започнаха да се цепят по странен начин. Шибан номер, а? Затова надзирателките сега пращат прането си на външна пералня. — Ърнестин прихна да се смее.

Трейси не я слушаше вече.