Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трейси Уитни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
If Tomorrow Comes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 190 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)
Допълнителна корекция
Epsilon (2017)

Издание:

ИК „Бард“, 1996

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1996

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от Epsilon

Седемнадесета глава

Трейси започна да се отпуска едва след тръгването на влака от Пенсилванската гара. Всеки момент бе очаквала върху рамото й да се стовари тежка ръка и някакъв глас да каже: „Вие сте арестувана.“

Тя бе наблюдавала много внимателно качващите се във влака пътници и не забеляза нищо обезпокоително. Въпреки всичко Трейси бе напрегната до краен предел. Непрестанно си повтаряше, че не съществува вероятност за незабавно разкриване на кражбата. Но дори това да станеше, нямаше каквито и да било улики против нея. Конрад Морган я чакаше в Сейнт Луис с двадесет и пет хиляди долара. Пари, с които можеше да прави каквото си пожелае! В банката трябваше да работи цяла година за тези пари. Ще замина за Европа, замисли се Трейси, за Париж. Не. Не за Париж. С Чарлс трябваше да прекараме там медения си месец. Ще замина за Лондон. Там няма да се чувствам като затворничка. Случи се нещо твърде необикновено. Премеждието, през което току-що бе преминала, накара Трейси да се почувства друг човек. Сякаш се прероди.

Тя заключи вратата на купето, извади велурената торбичка й я отвори. В ръцете и заблестяха разноцветни багри. Имаше три огромни диамантени пръстена, смарагдова игла, сапфирена гривна, три чифта обеци и две огърлици — едната с рубини, другата с перли.

Тези бижута сигурно струват повече от един милион долара, смая се Трейси. Докато влакът се движеше, тя се отпусна на седалката и през ума й преминаха събитията от вечерта. Наемането на колата… пътуването до Сий Клиф… спокойствието на нощта… изключването на алармената инсталация и влизането в къщата… отварянето на сейфа… ужасът от задействалата се алармена инсталация, пристигането на полицията. Дори и за миг не им мина през ума, че жената с нощницата и забрадката на главата беше крадецът, когото търсеха.

Сега, седнала в самостоятелното си купе във влака за Сейнт Луис, Трейси доволно се усмихваше. Надхитрянето на полицията й достави голямо удоволствие. Да се намираш на ръба на опасността беше удивително въодушевяващо. Чувстваше се смела, умна и непобедима. Просто се чувстваше прекрасно.

На вратата на купето се почука. Трейси върна бързо бижутата във велурената торбичка и я пъхна в куфара си. После извади билета за влака и отключи на кондуктора.

В коридора на вагона обаче стояха двама мъже в сиви костюми. Единият от тях изглеждаше около тридесетгодишен, а другият десетина години по-стар. По-младият имаше привлекателна външност и атлетично телосложение. Брадата му беше масивна, носеше малки и хубави мустачки, очила с рогови рамки, зад които проблясваха интелигентни сини очи. По-старият беше с голяма глава, черна коса и едро тяло. Кафявите му очи имаха сурово изражение.

— Какво обичате? — запита Трейси.

— Добър ден, госпожице — отвърна по-старият. После извади портфейла си и й показа служебната си карта.

 

ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ. МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО НА САЩ.

 

— Аз съм агент за специални дела Денис Тревър. А това е агентът за специални дела Томъс Бауърс.

Устата на Трейси моментално пресъхна. Едва успя да се усмихне.

— Аз… аз нищо не разбирам. Случило ли се е нещо?

— Опасявам се, че е станало точно така, госпожице — отвърна по-младият. Говореше с мек, южняшки акцент. — Преди няколко минути влакът навлезе в Ню Джърси. Превозването на крадени вещи по държавната железопътна линия се смята за федерално престъпление.

Трейси почувства, че ще припадне. Пред очите й се спусна пелена и замъгли всичко.

Денис Тревър, по-възрастният, тъкмо казваше:

— Отворете куфара, моля.

Това не беше никаква молба, това беше заповед. Единствената й надежда сега бе да се опита да блъфира.

— Нямам намерение да го отварям! Как се осмелявате да се вмъквате по този начин в купето ми! — Гласът й трепереше от възмущение. — Това ли умеете да правите — да безпокоите мирните граждани? Сега ще повикам кондуктора.

— Вече разговаряхме с него — отвърна Тревър.

Блъфът й не хвана много място.

— Имате… имате ли разрешение за обиск?

По-младият отвърна учтиво:

— Ние не се нуждаем от подобно разрешение, госпожице Уитни. Ние ви залавяме по време на извършване на престъпление.

Та те знаеха името й. Хванаха я в капан. Изход нямаше. Никакъв.

Тревър свали куфара й и го отвори. Безполезно беше да прави опит да го спре. Трейси видя как той бръкна вътре и извади велурената торбичка. Отвори я, погледна към партньора си и кимна. Трейси се свлече на седалката, изведнъж почувствала, че краката повече не я държат.

Тревър извади някакъв списък, провери по него съдържанието на торбичката, после я пъхна в джоба си.

— Всичко е тук, Том.

— Как… как разбрахте? — запита напълно отчаяна Трейси.

— Нямаме право да даваме никаква информация — отвърна Тревър. — Вие сте арестувана. Имате право да мълчите и да повикате адвокат, преди да заявите каквото и да е. Всичко, което кажете сега, може да бъде използвано в съда против вас. Разбирате ли?

— Да — гласът й прозвуча като шепот.

— Съжалявам за всичко това. Искам да кажа, че съм запознат с вашия случай, истински съжалявам — каза Том Бауърс.

— За бога — възкликна по-възрастният, — ти да не си дошъл тук на гости?

— Зная, но все пак…

По-възрастният извади белезници.

— Вдигнете ръцете си, моля.

Трейси почувства как сърцето й се сви от ужас. Спомни си летището в Ню Орлиънс, когато също й сложиха белезници, спомни си вперените в нея погледи.

— Моля ви! Необходимо… необходимо ли е и това?

— Да, госпожице.

— Денис, може ли да ти кажа нещо за момент? — обади се по-младият.

Денис Тревър сви рамене.

— Окей.

Двамата мъже излязоха в коридора. Трейси остана на мястото си замаяна и обзета от пълно отчаяние. До ушите й долитаха отделни думи от разговора им.

— За бога, Денис, необходимо ли е да й слагаш белезници? Та тя няма къде да избяга…

— Кога най-после ще престанеш да се правиш на скаут? Когато поработиш в Бюрото колкото мен…

— Хайде, хайде. Остави я. И без това достатъчно се е объркала и…

— Това няма нищо общо с…

Не успя да чуе останалата част от разговора. В следващия миг двамата се върнаха в купето. По-старият изглеждаше ядосан.

— Добре — каза той. — Няма да ви слагаме белезници. На следващата гара ще ви свалим от влака. Сега ще се обадим по радиото да изпратят от бюрото кола. Не бива да напускате купето. Ясно ли е?

Трейси кимна. От отчаяние не можеше да произнесе и дума.

По-младият, Том Бауърс, повдигна съучастнически рамене, сякаш искаше да каже: „Бих желал да направя нещо повече за вас.“

Нямаше какво повече да се направи. Не и сега. Вече беше много късно. Хванаха я почти на местопрестъплението. Полицията някак си я беше проследила и съобщила на ФБР.

Агентите разговаряха отвън с кондуктора. Бауърс посочи Трейси и каза нещо, което тя не успя да чуе. Кондукторът кимна. Бауърс затвори вратата на купето и на Трейси й се стори, че се затръшва вратата на килия.

Отвън прелитаха изгледи от околностите като проблясващи винетки в рамките на прозореца, но Трейси не виждаше нищо от пейзажа. Седеше парализирана от ужас. В ушите й нещо бучеше, но то нямаше нищо общо с тракането на влака. Втора възможност нямаше да й се отдаде. Стана вече набедена престъпничка. Щяха да й дадат максималната присъда, този път нямаше да има директорски дъщери. Не я очакваше нищо друго освен ужасни и безкрайни години в затвора. Ами Голямата Берта? Но как успяха да я заловят? Единственият човек, който знаеше за обира, бе Конрад Морган, а той не би имал абсолютно никаква причина да предава нито нея, нито бижутата на ФБР! Може би някой продавач от магазина бе научил някак си плана и бе подшушнал на полицията. Но какво значение имаше как е станало всичко? На следващата гара тя отново щеше да се отправи към затвора. Щеше да се проведе предварителен разпит, после щеше да има процес, а след това…

Трейси стисна здраво очи и се отказа да мисли какво ще стане по-нататък. Почувства как по страните й потекоха топли сълзи.

 

 

Влакът започна да намалява своя ход. Трейси почувства, че се задушава. Просто не й достигаше въздух. Двамата агенти на ФБР щяха да дойдат всеки момент да я вземат. Показа се гарата и няколко секунди след това влакът спря. Дойде време за тръгване. Трейси затвори куфара, облече си палтото и седна. После втренчи поглед във вратата на затвореното купе в очакване да се отвори. Минутите отминаваха. Двамата мъже не идваха. Какво ли правеха? Тя си спомни думите им: „Ще ви свалим на следващата гара. Ще се обадим по радиото да изпратят кола от Бюрото. Не бива да напускате купето.“

Тя чу кондуктора да казва:

— Всички да се качват!

Трейси изпадна в паника. Да не би да й бяха казали, че ще я чакат на перона? Положително е така. Ако остане във влака, можеха да я обвинят в опит за бягство, а това щеше да усложни нещата. Трейси грабна куфара си, отвори вратата на купето и излезе бързо в коридора.

Кондукторът приближи.

— Тук ли слизате, госпожо? — запита я той. — По-добре побързайте. Нека да ви помогна. Жена във вашето положение не бива да вдига тежки предмети.

Тя учудено го погледна.

— Жена в моето положение ли?

— Не се притеснявайте. Вашите братя ми казаха, че сте бременна, и ме помолиха да ви наглеждам.

— Моите братя?…

— Приятни хора. Наистина изглеждаха разтревожени за вас.

Всичко около Трейси се завъртя и се обърна с главата надолу.

Кондукторът пренесе куфара до края на вагона и помогна на Трейси да слезе. Влакът бавно потегли.

— Знаете ли къде отидоха братята ми? — извика Трейси.

— Не, госпожо. След като слязоха от влака, взеха такси.

Заедно с откраднати бижута за един милион.

Трейси се упъти към летището. Това бе единственото място; което й мина през ума. След като са взели такси, това означаваше, че не са разполагали със собствен превоз и положително са искали да се махнат колкото може по-скоро от града. Тя също нае такси и седна в него, изпълнена от гняв заради онова, което й бяха сторили, пламнала от срам, че успяха така лесно да я изиграят. Но и двамата постъпиха ловко. Дори много ловко. Наистина бяха твърде убедителни. Кръвта нахлу в главата й, като си помисли как се хвана на прастарата въдица за добрия и за лошия полицай.

За бога, Денис, необходимо ли е да й слагаш белезници? Та тя няма къде да избяга…

Кога ще престанеш да се правиш на скаут? Когато поработиш в Бюрото колкото мен…

Бюрото? По всяка вероятност и двамата се криеха от закона. Тя обаче щеше да си върне бижутата. Много неща й минаха през главата, за да се остави да я надхитрят двама изнудвачи. Налагаше се да пристигне навреме на летището.

Тя се приведе от мястото си и каза на шофьора:

— Може ли да побързате, моля?

Двамата стояха на опашката на качващите се в самолета пътници и в началото тя не успя да ги разпознае. По-младият, който се бе представил за Томъс Бауърс, вече не носеше очила, очите му от сини, сега бяха сиви нямаше и мустаци. Другият, Денис Тревър, с гъста черна коса, сега беше напълно плешив. Въпреки всичко тя ги разпозна. Не бяха имали време да си сменят дрехите. Те почти достигнаха изхода, когато Трейси се изравни с тях.

— Забравихте нещо — обърна се Трейси към тях. Двамата се обърнаха стреснати. По-младият се намръщи.

— Какво правите тук? На гарата трябваше да ви чака кола, за да ви отведе. — От южняшкия му акцент сега нямаше и следа.

— Защо тогава да не се върнем заедно да я потърсим? — предложи Трейси.

— Не можем. Възложен ни е друг случай — обясни Тревър. — Налага се да вземем този самолет.

— Първо ми върнете бижутата — настоя Трейси.

— Съжалявам, но не може — отвърна Томъс Бауърс.

— Ще ни послужат като веществени доказателства. Допълнително ще ви изпратим разписка.

— Не. Нямам нужда от вашата разписка. Искам си бижутата.

— Съжалявам — каза Тревър. — Длъжни сме да ги задържим.

Те стигнаха до изхода. Тревър подаде бордната си карта на служителя. Трейси се огледа отчаяно, видя наблизо полицая на летището и извика:

— Полиция! Полиция!

Двамата мъже уплашено се спогледаха.

— Какво правите, по дяволите? — изсъска Тревър. — Всичките ли искате да ни арестуват?

Полицаят се приближи към Трейси.

— Да, госпожице? Случило ли се е нещо?

— О, нищо не се е случило — отвърна весело Трейси. — Тези двама прекрасни господа намериха изгубените от мен ценни бижута и искат да ми ги върнат. Опасявах се, че трябва да се обърна към ФБР.

Двамата се спогледаха с ужасени погледи.

— Те предложиха да ви помоля да ме придружите до някое такси.

— Разбира се. С най-голямо удоволствие.

Трейси се обърна към двамата.

— Сега вече няма никаква опасност да ми върнете бижутата. Този чудесен полицай ще се погрижи за мен.

— Всъщност, много по-добре ще е, ако ние…

— Не, не, настоявам да ми ги върнете сега — упорстваше Трейси. — Зная, че държите да не изпуснете самолета.

Двамата погледнаха полицая, после отново безпомощно се спогледаха. Нямаше какво друго да направят. Том Бауърс бръкна с голямо неудоволствие в джоба си и извади велурената торбичка.

— Благодаря — каза Трейси. — Тя пое торбичката, отвори я и погледна вътре. — Слава богу. Всичко е тук.

Том Бауърс направи последен опит.

— Защо за по-сигурно не я задържим ние, докато…

— Това не е необходимо — отвърна бързо Трейси. Тя отвори чантата си, пъхна вътре торбичката и извади две банкноти по пет долара. Подаде на всеки по една. — Ето ви по един скромен подарък в знак на голямата ми благодарност за онова, което направихте за мен.

Всички останали пътници бяха вече преминали през изхода.

— Последно повикване. Трябва вече да се качвате, господа — покани ги служителят на летището.

— Отново ви благодаря. — Трейси сияеше, когато си тръгна с полицая. — Голяма рядкост е да срещнете честни хора в днешни времена.