Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (25)

Двадесет и пета глава

Всяка година в първата събота на юни граф Де Матини организираше благотворителен бал в полза на детската болница в Париж. Билетът за бала струваше хиляда долара и елитът на обществото се стичаше на него от цял свят.

Замъкът в Матини, на Кай д’Антиб, представлява една от забележителностите на Франция. Грижливо поддържаният парк се намираше в прекрасно състояние, а самият замък датираше от петнадесетото столетие. Вечерта на тържеството голямата и малката бални зали се изпълниха с елегантно облечени гости, а спретнати слуги в ливреи предлагаха безконечни чаши шампанско. Имаше и огромни маси с удивително разнообразие от ордьоври, подредени върху сребърни подноси от времето на крал Джордж.

Трейси, пленителна в бялата си дантелена рокля, с високо вдигната коса, прихваната с диамантена тиара, танцуваше с домакина граф. Де Матини, наближаващ седемдесетте вдовец, дребен и елегантен, с бледи и фини черти. Благотворителният бал, даван всяка година от графа в полза на детската болница, е чиста измама, бе казал Гюнтер Хартог на Трейси. Десет процента от събраните пари отиват при децата, а останалите — в собствения му джоб.

— Танцувате прекрасно, херцогиньо — направи й комплимент графът.

— Заслугата е на моя партньор — усмихна му се Трейси.

— Как така не сме се срещали досега?

— Живея в Южна Америка — обясни му Трейси. — Сред самата джунгла.

— Но защо, за бога?

— Мъжът ми притежава няколко мини в Бразилия.

— Аха! Вашият съпруг тук ли е тази вечер?

— Не. За съжаление, поради служебна заетост му се наложи да остане в Бразилия.

— Колко неприятно за него. Но пък приятно за мен — ръката му прихвана по-здраво Трейси през кръста. — Очаквам с нетърпение да станем много добри приятели.

— И аз също — прошепна Трейси.

През рамото на графа Трейси внезапно зърна Джеф Стивънс. Танцуваше с някаква красива и стройна брюнетка, облечена в червена тафта, притисната всеотдайно до него. В същия миг Джеф също забеляза Трейси и се усмихна.

Този кучи син има всички основания да се усмихва, помисли си мрачно Трейси. През предишните две седмици Трейси най-щателно бе обмисляла два обира. Тя успя да влезе в първата къща и да отвори сейфа, но той се оказа празен. Джеф Стивънс я бе изпреварил. При втория случай Трейси тъкмо се придвижваше през двора към набелязаната къща, когато чу неочаквано форсиране на някаква кола и успя навреме да зърне лицето на Джеф, който отмина бързо. Отново я бе изпреварил. Той просто я вбесяваше. А сега е тук, в замъка, който възнамерява да обере, помисли си Трейси.

Джеф и неговата партньорка сега танцуваха по-близо. Джеф се усмихна и поздрави:

— Добър вечер, графе.

Граф Де Матини също се усмихна.

— А, Джефри. Добър вечер. Много се радвам, че успя да дойдеш.

— Не бих могъл да пропусна този бал. — Джеф посочи сластолюбивата дама, с която танцуваше. — Това е госпожица Уолас. А това е граф Де Матини.

— Enchante! — Графът се обърна към Трейси. — Херцогиньо, мога ли да ви представя госпожица Уолас и господин Джефри Стивънс? Херцогиня Де Лароса.

Джеф повдигна въпросително вежди.

— Извинете. Не чух добре името.

— Де Лароса — произнесе спокойно Трейси.

— Де Лароса… Де Лароса. — Джеф оглеждаше внимателно Трейси. — Това име ми се струва толкова познато. Ами, разбира се. Познавам вашия съпруг. Милият човек, с вас ли е?

— В Бразилия е. — Трейси стисна зъби.

— Колко жалко — усмихна се Джеф. — Обичахме да ходим заедно на лов. Преди нещастието, разбира се.

— Нещастие ли? — заинтересува се графът.

— Да — отвърна опечалено Джеф. — Пушката му случайно гръмна и го простреля в една много чувствителна област. Знаете как стават понякога тези нелепи случайности. — Той се обърна към Трейси. — Има ли надежда да се възстановят нормалните му функции?

— Убедена съм, че скоро ще бъде с такива нормални функции, с каквито сте и вие, господин Стивънс — отвърна глухо Трейси.

— О, радвам се. Предайте му моите най-добри поздрави, когато го видите. Нали ми обещавате, херцогиньо?

Оркестърът спря да свири. Граф Де Матини се извини на Трейси.

— Извинете ме, скъпа, но имам някои задължения като домакин. — Той стисна ръката й. — Не забравяйте, че сте на моята маса.

Когато графът се оттегли, Джеф се обърна към своята партньорка.

— Ангелче, нали носиш аспирин в чантичката си? Би ли ми донесла един? Имам ужасно главоболие.

— О, бедничкият! — Тя го погледна с обожаващ поглед. — Веднага се връщам, мили.

Трейси видя как тя премина през залата.

— Не се ли страхуваш, че ще ти докара някой диабет?

— Сладка е, нали? И как се чувствате напоследък, херцогиньо?

Трейси се усмихна заради хората около тях.

— Това всъщност не те засяга ни най-малко, нали?

— Напротив. Всъщност, Достатъчно много се безпокоя за теб, затова ще ти дам един приятелски съвет. Не се опитвай да ограбваш този замък.

— Защо? Ти ли възнамеряваш да го направиш пръв?

Джеф хвана Трейси за ръка и я заведе на едно място без хора, в близост до пианото, на което един черноок младеж издевателстваше одухотворено над някаква американска мелодия.

На фона на тази музика единствено Трейси чуваше гласа на Джеф.

— Всъщност и аз замислях нещичко, но е твърде опасно.

— Наистина ли? — Този разговор започна да се харесва на Трейси.

Истинско облекчение бе отново да си същият, да престанеш да играеш. Гърците имат точна дума за това, мина през ума на Трейси. Хипъкрит^[1] произлиза от гръцката дума „актьор“.

— Чуй ме, Трейси. — Джеф говореше вече сериозно. — Недей да правиш никакви опити. Преди всичко няма да успееш да преминеш жива през района на замъка. Нощем пускат куче-пазач, обучено да убива хора.

Изведнъж Трейси се заслуша много внимателно. Джеф наистина замисляше да ограби това място.

— Всички прозорци и врати са скачени с алармената инсталация. Тя от своя страна е свързана директно с полицейския участък. Дори и да успееш да се вмъкнеш в сградата, цялото вътрешно пространство е насечено от невидими инфрачервени лъчи.

— Всичко това ми е известно. — Трейси проявяваше известно самодоволство.

— Тогава положително също знаеш, че лъчът не задейства алармената инсталация, когато го пресечеш. Той я задейства, когато се отдръпнеш от него. Лъчът долавя разликата в температурата. Просто няма начин да преминеш обратно през него, без той да задейства алармената инсталация.

Това не й бе известно. Как ли го бе научил Джеф?

— Защо ми разказваш всичко това?

Той се усмихна, а тя си помисли, че никога не бе изглеждал толкова красив.

— Всъщност не ми се иска да те заловят, херцогиньо. Обичам да те виждам наоколо. Знаеш ли, Трейси, ние с теб бихме могли да станем много добри приятели.

— Грешиш — убеди го Трейси. Тя видя забързалата се към тях приятелка на Джеф. — Ето че пристига госпожица Диабет. Приятно прекарване.

Докато се отдалечаваше, Трейси чу приятелката на Джеф да казва:

— Донесох ти и чаша шампанско, с която да си глътнеш аспиринчето, бедно момченце.

Вечерята се оказа великолепна. Всяко блюдо се придружаваше от съответното вино, безупречно поднасяно от лакеи с бели ръкавици. Първото блюдо представляваше местни аспержи с бял сос от трюфели, следвано от бульон със ситно нарязани гъби. После поднесоха агнешко филе с разнообразни зеленчуци от градината на графа. Блюдото след него се оказа хрупкава салата от цикория. За десерт имаше сладолед в различни форми и сребърни фруктиери, напълнени догоре с петифури. Най-накрая поднесоха кафе и бренди. На мъжете предложиха пури, а на дамите подариха парфюми в малки кристални флакончета.

След вечерята граф Де Матини се обърна към Трейси.

— Споменахте, че имате желание да разгледате картините ми. Желаете ли да ги видите сега?

— С най-голямо удоволствие — увери го Трейси.

Картинната галерия се оказа частен музей, пълен с италиански майстори, френски импресионисти и картини от Пикасо. Дългата стена пламтеше от пленителни багри и форми, рисувани от безсмъртни творци. Картини от Моне и Реноар, от Каналето, Гуарди и Тинторето. Имаше по една изящна картина от Тиеполо, Гуерчино и Тициан и почти цяла стена със Сезан. Стойността на колекцията просто не можеше да се измери с пари.

Трейси дълго време не сваляше очи от картините, изпълнена с наслада от тяхната красота.

— Надявам се, че картините са добре защитени — каза тя.

Графът се усмихна.

— Крадци се опитаха на три пъти да обсебят моите съкровища. Единият крадец бе убит от кучето ми, вторият осакатя, а третият излежава доживотна присъда в затвора. Замъкът е превърнат в непревземаема крепост, херцогиньо.

— Много ми е приятно да чуя това, графе.

Отвън проблясна ярка светлина.

— Започва илюминацията с фойерверки — каза графът. — Сигурен съм, че ще ви хареса. — Той хвана меката ръка на Трейси със своята слаба и суха ръка и я изведе от картинната галерия. — Утре сутринта заминавам за Дювил, където имам вила на морския бряг. Поканил съм няколко приятели за следващия уикенд. Струва ми се, че там ще ви хареса.

— Убедена съм в това — отвърна Трейси със съжаление, — но се страхувам, че съпругът ми е започнал да се безпокои. Настоява да се връщам по-скоро.

Илюминацията с фойерверките трая около час и Трейси се възползва от отвлеченото внимание на гостите, за да проучи сградата. Онова, което й бе разказал Джеф, се оказа истина: предохранителните мерки против кражба се оказаха страхотни, но именно поради тази причина Трейси не можеше да устои на това ново предизвикателство. Тя знаеше, че в спалнята на графа на горния етаж има два милиона долара в бижута и половин дузина шедьоври, включително и един от Леонардо.

Замъкът е същинска съкровищница, й бе казал Гюнтер Хартог, и се охранява като такава. Не предприемай нищо, преди да имаш план, гарантиращ твоята пълна безопасност.

Всъщност вече имам разработен план, помисли си Трейси. Дали ще гарантира или не моята пълна безопасност, ще разбера утре.

 

 

Следващата нощ се оказа студена и облачна и високите стени, ограждащи замъка, имаха мрачен и отблъскващ вид. Трейси застана в тъмното, облечена в черен работен панталон, обувки с гумени подметки, меки черни ръкавици от ярешка кожа и преметната през рамо чанта. В едно моментно отпускане в съзнанието на Трейси изплуваха стените на затвора и тя неволно затрепери.

Трейси докара взетата под наем закрита камионетка до каменната стена от задната страна на имението. От другата страна на стената се чу ниско, свирепо ръмжене, което се превърна в яростен лай, когато кучето започна да скача във въздуха и да прави опити да се нахвърли. Трейси си представи мощното и тежко тяло на добермана и смъртоносните му зъби.

Тя подвикна тихичко на някого в камионетката.

— Сега.

Слаб мъж на средна възраст, също облечен в черно и с раница на гърба, излезе от автомобила с женски доберман. Кучето беше в любовен период и лаят от другата страна на стената внезапно спря и се превърна във възбудено скимтене.

Трейси помогна на мъжа да вдигнат женското куче върху покрива на автомобила, който стигаше почти до върха на стената.

— Едно, две, три — прошепна тя.

После двамата метнаха кучето през стената в двора на имението. Чуха се две остри джавкания, последвани от сумтене, след което кучетата побягнаха. Възцари се пълна тишина.

Трейси се обърна към своя съучастник:

— Да вървим!

Мъжът, който се казваше Жан Луи, кимна. Трейси го откри в Антиб. Беше крадец, прекарал по-голямата част от живота си по затворите. Жан Луи не блестеше с някакви умствени качества, но бе гений по отношение на бравите и алармените инсталации, наистина безупречен за този вид работа.

Трейси прекрачи от покрива на автомобила върху стената. Тя разгъна една въжена стълба и я закачи с куки за ръба на стената. После двамата се спуснаха долу на тревата. Имението сега изглеждаше много по-различно, отколкото предишната вечер, когато бе ярко осветено и препълнено с развеселени гости. Сега всичко тънеше в мрак и забрава.

Жан Луи крачеше след Трейси и се оглеждаше боязливо за доберманите.

Замъкът беше обрасъл с вековен бръшлян, достигащ чак до покрива. Трейси бе изпробвала набързо предната вечер бръшляна. Сега, когато се покачи върху него, той издържа тежестта й. Тя започна да се катери и да оглежда мястото под себе си. Кучетата не се виждаха никъде. Дано се занимават по-дълго време, помоли се тя.

Когато стигна върха, Трейси даде знак на Жан Луи и го изчака да се изкачи при нея. На светлината на малкото електрическо фенерче, което запали Трейси, те забелязаха, че на покрива има прозорец, здраво заключен отвътре. Трейси видя как Жан Луи бръкна в раницата си и извади резачка за стъкло. Той измъкна стъклото за по-малко от една минута.

Трейси погледна надолу — пътят им се препречваше от цяла паяжина кабели на алармената инсталация.

— Ще се справиш ли с това, Жан? — прошепна тя.

— Je peux faire ca. Няма проблеми. — Той потърси сред вещите си в раницата и извади къса жица в двата края с щипки. Проследи с бавни движения кабела, намери началото му, оголи го и го хвана с едната щипка, а с другата защипа края на алармената инсталация. После измъкна клещи и преряза внимателно кабела. Трейси следеше напрегната действията му и очакваше всеки момент да чуе дрънченето на инсталацията. Наоколо продължаваше да цари тишина. Жан Луи вдигна глава и се усмихна. — Voila. Fini.

Те си послужиха с втора въжена стълба, с помощта, на която се спуснаха през прозорчето. Досега всичко вървеше добре. Успяха да влязат безпрепятствено в таванското помещение. Трейси изведнъж си представи онова, което им предстоеше, и сърцето й заудря силно в гърдите.

Тя извади два чифта очила с червени лещи и подаде единия на Жан Луи.

— Сложи ги!

Тя бе измислила начин да отвлече вниманието на добермана, но алармената инсталация с инфрачервени лъчи се оказа много по-труден въпрос за разрешаване. Джеф се оказа прав: цялата сграда се пресичаше от невидими лъчи. Трейси пое на няколко пъти дълбоко дъх. Концентрирай енергията си. Отпусни се. Тя наложи на съзнанието си кристална чистота. Когато човек влезе в обсега на лъча, сензорът долавя разликата в температурата и задейства алармената инсталация. Цялата система е така замислена, че да се задейства, преди крадецът да е отворил сейфа, като по този начин не му оставя време да направи каквото и да е до пристигането на полицията.

И точно тук, реши Трейси, се криеше слабостта на системата. Тя трябваше да измисли начин, чрез който да задържи задействането на алармената инсталация до момента след отварянето на сейфа. В 6.30 часа сутринта Трейси намери решението. Обирът беше възможен и Трейси почувства как в нея отново се заражда познатото чувство на възбуда.

Тя си постави инфрачервените очила и в същия миг помещението се огря от някакъв тайнствен червен блясък. Пред вратата на тавана Трейси зърна лъч светлина, който би бил невидим без очилата.

— Пъхни се под него — предупреди я Жан Луи. — Внимателно!

Те пропълзяха под лъча и се озоваха в тъмен коридор, водещ до спалнята на граф Де Матини. Трейси запали фенерчето и тръгна напред. С помощта на инфрачервените очила Трейси забеляза нов лъч, минаващ ниско пред прага на спалнята. Тя внимателно го прекрачи. Жан Луи я следваше плътно.

Трейси започна да осветява стените, върху които стояха окачени великолепните, вземащи просто дъха платна.

Обещай, че ще ми донесеш картината от Леонардо, беше й казал Гюнтер. И бижутата, разбира се.

Трейси свали картината от стената, обърна я и я положи върху пода. После извади грижливо платното от рамката, нави го и го пъхна в окачената на рамото си чанта. Сега оставаше само да се добере до сейфа, поставен в ниша със спусната отпред завеса в най-отдалечения ъгъл на спалнята.

Трейси дръпна завесата. От пода до тавана в нишата се пресичаха четири инфралъча. Невъзможно бе да се постигне сейфа, без да се пресече някой от лъчите.

Жан Луи гледаше слисан лъчите.

— Bon Dien de merde! Няма да успеем да преминем през тях. Едни са твърде ниско, за да се пъхнем под тях, а други твърде високо, за да ги прескочим.

— Искам да правиш само онова, което ти казвам — обърна се Трейси към него. Тя мина зад Жан Луи и го хвана здраво през кръста. — А сега тръгваме заедно. Първо с левия крак.

Двамата направиха крачка към лъчите, после втора. Жан Луи дишаше тежко.

— Alors! Навлизаме в лъчите.

— Точно така.

Навлязоха точно в средата на лъчите, там, където те се пресичаха. Трейси спря.

— А сега слушай внимателно — каза тя. — Тръгвай право към сейфа.

— Ами лъчите…

— Не се безпокой. Всичко е наред.

Тя искрено се молеше да се окаже права.

Жан Луи пристъпи нерешително напред. Всичко продължаваше да тъне в тишина. Той се обърна към Трейси и я погледна с разширени от уплаха очи. Тя стоеше в центъра на лъчите, като температурата на тялото й не позволяваше на сензорите да задействат алармената инсталация. Жан Луи се зае незабавно със сейфа. Трейси стоеше като закована. Тя съзнаваше добре, че в момента, в който направи и най-малкото движение, алармената инсталация щеше да се задейства.

С крайчеца на очите си Трейси видя как Жан Луи извади някакви инструменти от раницата си и започна да се занимава с бравата на сейфа. Трейси стоеше неподвижно и дишаше бавно и дълбоко. Времето спря. Жан Луи сякаш нямаше намерение да свършва. Прасецът на десния крак на Трейси започна да я боли и след малко тя почувства спазми. Трейси стисна зъби. Не смееше да помръдне.

— Колко още? — прошепна Трейси.

— Десет, петнадесет минути.

На Трейси й се струваше, че седи тук от години. Мускулите на левия й крак започнаха да се схващат. Искаше й се да закрещи от болка. Но продължаваше да стои като закована сред лъчите. По едно време чу прещракване. Сейфът се отвори.

— Magnifique! C’est la banque! Всичко ли искаш? — запита Жан Луи.

— Никакви документи. Само бижутата. Каквито пари има, са за теб.

— Merci.

Трейси чуваше как Жан Луи тършува из сейфа и след малко се обърна към нея.

— Formidable! — възкликна той. — Но как ще се измъкнем оттук, без да задействаме алармената инсталация?

— Това няма да стане — съобщи му Трейси.

Той впери поглед в нея.

— Какво?

— Застани пред мен.

— Но…

— Прави каквото ти казвам.

Жан Луи пресече уплашен лъча. Трейси затаи дъх. Нищо не се случи.

— Добре. Сега ще излезем много бавно от спалнята.

— А после? — Очите на Жан Луи изглеждаха огромни зад очилата.

— После ще бягаме, приятелю.

Сантиметър по сантиметър те тръгнаха заднешком през лъчите към завесата, откъдето те излизаха. Когато ги достигнаха, Трейси пое дълбоко дъх.

— Добре. Когато кажа „готово“, ще излезем по пътя, по който влязохме.

Жан Луи преглътна и кимна. Трейси чувстваше как дребното му тяло трепереше.

— Готово!

Те се обърнаха и хукнаха към вратата. Жан Луи я следваше по петите. Алармената инсталация се включи в мига, в който излязоха от лъчите. Звукът беше проглушителен и разтърсващ.

Трейси полетя с всички сили към тавана, а после нагоре по въжената стълба. Жан Луи бягаше непосредствено зад нея. Трейси пребяга през покрива, спусна се по бръшляна и двамата се затичаха през двора към стената, където ги очакваше втората стълба. Миг след това се прехвърлиха върху покрива на камионетката и мигновено се спуснаха долу. Трейси скочи на шофьорското място, а Жан Луи до нея.

Когато камионетката тръгна бързо надолу по страничния път, Трейси забеляза черна кола, паркирана под група дървета. За миг фаровете й осветиха вътрешността на колата. Зад волана седеше Джеф Стивънс, а до него — огромен доберман. Трейси се засмя с цяло гърло и в момента, в който премина бързо край колата, изпрати на Джеф въздушна целувка.

От далечината се чу воят на приближаващи полицейски сирени.