Сидни Шелдън
Ако утрото настъпи (2)

Втора глава

Филаделфия

Петък, 21 февруари, 8 часа сутринта

Трейси прекрачи входа на жилищния си блок в сивата лапавица отвън, където върху лъскавите лимузини, карани надолу по Маркет Стрийт от униформени шофьори, както и върху многобройните, оградени с дървени огради къщи, сгушени една до друга в бедните квартали на Северна Филаделфия, падаше суграшица, примесена с дъжда.

Дъждът беше измил лимузините и наквасил отпадъците, струпани на високи камари пред занемарената редица от къщи. Трейси отиваше на работа. Крачеше енергично на изток по Честнът Стрийт към банката и едва се въздържаше да не запее силно. Носеше яркожълт дъждобран, ботуши и жълта шапка, която едва-едва скриваше буйната й бляскава коса. Беше около двадесет и пет годишна, с прекрасно и интелигентно лице, сочни чувствени устни, святкащи очи, които в отделни моменти променяха цвета си от мекия зелен нюанс на мъха до тъмната окраска на нефрита, и със стегната фигура. Цветът на кожата й преливаше в гама от прозрачно бяло до плътно розово в зависимост от това дали беше ядосана, уморена или възбудена. Майка й веднъж й бе казала: „Честна дума, дете мое, понякога не мога да те позная. По теб избиват всички цветове на дъгата.“

Докато Трейси крачеше сега надолу по улицата, хората се извръщаха, усмихнати, изпълнени с благонамерена завист от щастието, което бликаше от нея. И тя на свой ред им се усмихваше.

Не е прилично човек да е толкова щастлив, мислеше си Трейси. Омъжвам се за човека, когото обичам, и ще родя детето му. Какво повече от това мога да желая?

Трейси наближи банката и погледна часовника си. Осем и двадесет. Вратите на „Филаделфия Тръст енд Фиделити Банк“ щяха да се разтворят за служителите след десет минути, но Кларънс Дезмънд, първият вицепрезидент на банката, ръководител на отдела за международни връзки, вече изключваше външната алармена инсталация и отваряше вратата. Трейси винаги наблюдаваше с удоволствие този сутрешен ритуал. Тя стоеше сега под дъжда и чакаше, докато Дезмънд влезе в банката и заключи вратата след себе си.

Всички банки по света имат някакви свои си тайнствени процедури и в това отношение „Филаделфия Тръст енд Фиделити Банк“ не представляваше изключение. Обичайните процедури никога не се променяха, с изключение на сигнала за безопасност, който се променяше всяка седмица. За тази седмица той представляваше спусната наполовина щора, която сочеше на чакащите отвън служители, че в момента се прави проверка, за да се установи със сигурност, че в помещенията няма укриващи се неканени гости, възнамеряващи да вземат служителите за заложници. Кларънс Дезмънд проверяваше тоалетните, килерите, избените помещения и тези около сейфовете на банката. Убедеше ли се напълно, че е сам в банката, едва тогава щората се вдигаше в знак, че всичко е наред.

Пръв в банката пускаха винаги главния счетоводител. Той заставаше до алармената инсталация, докато влязат останалите служители, след което заключваше вратата след тях.

Точно в 8.30 Трейси Уитни влезе в богато украсения хол със своите колеги, свали шапката и ботушите и се заслуша със скрито любопитство в думите на останалите, които сипеха оплаквания от дъждовното време.

— Проклетият вятър отнесе чадъра ми — недоволстваше някой. — Сега съм вир-вода.

— Надолу по Маркет Стрийт срещнах две плаващи гъски — шегуваше се главният касиер.

— Метеоролозите предсказват, че цялата седмица ще е такава. Ех, да бях сега във Флорида! — подхвърли друг.

Трейси се усмихна и се залови за работа. Тя отговаряше за отдела, прехвърлящ парични суми по кабелен път. До неотдавна прехвърлянията на парични суми от една банка на друга и от една държава на друга представляваше бавен и уморителен процес, изискващ попълването на многочислени формуляри и съобразяването с условията на националните и международните пощенски услуги. С настъпването на компютрите положението драматично се измени и сега огромни парични суми можеха да се прехвърлят мигновено от едно място на друго. Служебните задължения на Трейси се свеждаха до това да изважда паричните преводи от предната нощ от компютъра и да ги превежда на други банки. Всички операции бяха кодирани, като кодовете редовно се променяха, за да се предотврати неупълномощен достъп до тях. Ежедневно през ръцете на Трейси преминаваха милиони електронни долари. Прекрасна работа, това беше кръвта, която подхранваше артериите на бизнеса в целия свят, и до появата на Чарлс Станхоуп III в живота на Трейси банковото дело представляваше най-вълнуващото нещо в този свят за нея. „Филаделфия Тръст енд Фиделити Банк“ притежаваше многобройни клонове в чужбина и по време на обедна почивка Трейси и нейните колеги обсъждаха дейността си през изтеклата сутрин. Тези разговори биваха винаги крайно интересни.

Главният счетоводител Дебора съобщи:

— Току-що приключихме заем от сто милиона долара за Турция…

Мей Трентън, секретарка на вицепрезидента на банката, каза доверително:

— На заседанието на Управителния съвет тази сутрин решиха да включат и Перу в новата система за прехвърляне на парични средства. Паричната сума надхвърля пет милиона долара…

Банковият фанатик Джон Крайтън добави:

— Разбирам, че се присъединяваме към комплексния план за спасението на Мексико с петдесет милиона. Тези мексиканци не заслужават и пукната пара…

— Колко интересно — каза замислено Трейси, — страните, които се нахвърлят най-много върху Америка за това, че насочвала прекалено много вниманието си към парите, са после сред първите, които молят за заеми.

Това беше и въпросът, по който тя и Чарлс започнаха да спорят за първи път.

Трейси се запозна с Чарлс Станхоуп III на един финансов симпозиум, на който Чарлс беше поканен за лектор. Ръководеше инвестиционна банка, основана от неговия прадядо, която имаше активни делови връзки с банката, в която работеше Трейси. След лекцията на Чарлс Трейси отиде при него, за да изрази несъгласието си от анализа му на способността на страни от Третия свят да изплащат зашеметяващите суми, които бяха получили в заем от търговски банки из целия свят, както и от западните правителства. Чарлс първо се изненада, а после се заинтригува от разгорещените доводи на прекрасната млада жена пред него. Техният спор продължи по време на обяда в ресторанта на стария Букбайндър.

В началото Чарлс Станхоуп III не направи никакво впечатление на Трейси, макар тя да си даваше ясна сметка, че той се смяташе за най-голямата женска съблазън във Филаделфия. Тридесет и пет годишният Чарлс беше богат и преуспяващ член на една от най-старите фамилии. Висок около метър и осемдесет, с оредяваща, пясъчна на цвят коса, кафяви очи, сериозен и педантичен характер, той напомняше на Трейси скучен богаташ.

Сякаш прочел мислите й, Чарлс се беше навел над масата и й бе казал:

— Баща ми е убеден, че след моето раждане от болницата са му дали друго бебе.

— Защо?

— Защото съм човек с атавистични белези. Аз не мисля, че парите са всичко на този свят, но ви моля да не споменавате и думичка за това пред баща ми.

От него лъхаше такава очарователна непринуденост, че Трейси изпита някаква особена топлота към Чарлс. Чудя се какво ли би било да се омъжиш за някого като него — за човек от върхушката.

Целият живот на бащата на Трейси беше преминал в стремеж да създаде един бизнес, на който семейство Станхоуп би погледнало с пълно пренебрежение. Семейства Станхоуп и Уитни не можеха никога да се свържат, помисли си Трейси. Масло и вода. Семейство Станхоуп бяха маслото. А защо самата аз да се държа като ненормална? Разбърборила съм се за моето аз. Човекът ме покани на обяд и аз вече обмислям намерението си да се омъжа за него. По всяка вероятност ние двамата няма никога да се срещнем отново.

А Чарлс й каза: „Надявам се, че сте свободна утре, за да обядваме заедно?…“

 

 

Филаделфия представляваше зашеметяващ рог на изобилието по отношение възможностите да се види или да се направи нещо. В съботните вечери Трейси и Чарлс ходеха на балет или на концертите на Рикардо Мути. През седмицата изучаваха Ню Маркет и уникалните магазини по Съсайъти Хил. После ядяха печено сирене при Гено на маса, поставена на тротоара, и обядваха в „Кафе Роял“, един от първокласните ресторанти във Филаделфия. Пазаруваха на площад Хед Хауз и накрая ходеха във Филаделфийския музей на изкуствата или в Музея на Роден.

Трейси се спря веднъж пред скулптурата на „Мислителя“. Погледна към Чарлс и се усмихна.

— Това си ти!

Чарлс не се интересуваше от физически упражнения, но Трейси много ги обичаше, ето защо в неделните утрини бягаха за здраве по Уест Ривър Драйв или из мястото за разходки край река Скайлкил. Събота следобед Трейси ходеше на тренировки по „тай чи чуан“ и след час уморена, но възторжена, се срещаше с Чарлс в неговия апартамент. Той беше първокласен готвач и обичаше да приготвя за Трейси и за себе си сложни ястия като мароканска „бастила“, китайски галушки „гуо бу ли“ и „тахин дьо пуле о ситрон“.

Трейси не познаваше по-педантично точен човек от Чарлс. Веднъж тя закъсня петнадесет минути за една вечеря и неговото недоволство й развали цялата вечер. След това си обеща най-тържествено да не закъснява никога на срещи с него.

Трейси не беше опитна в секса, но все й се струваше, че Чарлс се люби така, както и живее: педантично и много прилично. Веднъж реши да се държи смело и необикновено в леглото и това така възмути Чарлс, че тя започна тайно да се подозира, че е сексуална маниачка.

Забременяването дойде съвсем неочаквано и когато се случи, Трейси беше обзета от някаква несигурност. Чарлс не беше повдигал въпрос за женитба, а и самата тя не желаеше да го кара да смята, че е длъжен да се ожени за нея заради детето. Не беше сигурна дали иска да направи аборт, а и другата алтернатива й причиняваше същата болка. Щеше ли да е в състояние да отгледа дете без помощта на неговия баща, а щеше ли това да е честно и спрямо детето?

Една вечер реши да съобщи новината на Чарлс след вечеря. Беше му приготвила „касуле“ в своя апартамент и в обзелата я нервност го прегоря. Когато постави прегорялото месо с фасул пред него, тя забрави внимателно репетираните думи и избухна гневно:

— Съжалявам, Чарлс. Бременна съм.

Настъпи непоносимо дълга тишина и тъкмо когато Трейси се канеше да я наруши, Чарлс каза:

— Естествено ще се оженим.

Чувство на огромно облекчение обзе Трейси.

— Не ми се иска да смяташ, че аз… Знаеш, че не е задължително да се ожениш за мен.

Той вдигна ръка и я възпря.

— Искам да се оженя за теб, Трейси. Ти ще станеш чудесна съпруга. — После бавно добави: — Мама и татко ще останат, разбира се, малко изненадани. — След това се усмихна и я целуна.

— Защо ще останат изненадани? — запита тихо Трейси.

Чарлс въздъхна.

— Скъпа, опасявам се, че не разбираш как ще загазиш. Станхоупови винаги се женят, не забравяй, че поставям думата в кавички, за хора от „своята черга“.

— И вече са ти избрали съпруга? — досети се Трейси.

— Това не струва и пукната пара. Важното е кого аз съм избрал. Следващия петък ще вечеряме с мама и татко. Време е да се запознаеш с тях.

 

 

В девет без пет Трейси долови някаква промяна в степента на шума в банката. Служителите започнаха да разговарят по-припряно и да се движат по-чевръсто. Вратите на банката щяха да се разтворят след пет минути и всичко трябваше да е готово. Трейси виждаше през прозореца как клиентите им се редят вече отвън на опашка по тротоара и чакат под студения дъжд.

Трейси наблюдаваше как служителят от охраната на банката поставя нови вносни бележки и разписки в металните кошчета върху шестте маси, наредени по централната пътека на банката. На редовните клиенти се издаваха вносни бележки с намагнетизиран личен код на дъното, така че при всяко внасяне на суми компютърът автоматично ги вписваше в приходната графа на съответната сметка. Много често обаче клиентите идваха без вносните си бележки и се налагаше да попълват нови.

Служителят от охраната вдигна глава към часовника на стената и когато голямата стрелка се придвижи на 9.00, пристъпи към вратата и най-тържествено я отключи.

Банковият ден започна.

 

 

През следващите няколко часа Трейси беше толкова погълната от работата си над компютъра, че не можеше дори да си помисли за нещо друго. Всеки автоматизиран паричен превод трябваше да се проверява по два пъти, за да е сигурно, че кодът върху него е истинският. Когато една сметка се вписваше в разход, Трейси въвеждаше номера на сметката, размера на сумата и банката, на която трябваше да се прехвърли. Всяка банка притежаваше свой кодов номер, като номерата бяха отпечатани в секретен справочник, съдържащ кодовете на всички големи банки в света.

Сутринта отлетя бързо. Трейси възнамеряваше да отиде на фризьор през обедната почивка, затова си запази час при Лари Бела Боти. Той вземаше скъпо, но си струваше, защото й се искаше родителите на Чарлс да я видят в истинския й блясък. Трябва да ги накарам да ме харесат. Не ме е грижа каква жена са му избрали, помисли си Трейси. Никоя не може да ощастливи Чарлс повече от мен.

В 1.00 часа Трейси влезе с дъждобрана си, когато Кларънс Дезмънд я повика в кабинета си. Дезмънд въплъщаваше образа на тежката изпълнителна власт. Ако банката използваше телевизията за търговски цели, тогава той щеше да е неин незаменим говорител. Облечен скромно, излъчващ нещо солидно и малко старомодно, той приличаше на човек, на когото можеше да се вярва.

— Седнете, Трейси — покани я той. Дезмънд се гордееше с това, че знае малките имена на всички служители в банката. — Ужасно време, нали?

— Да.

— Така е. Независимо от това хората трябва да се занимават с банковите си дела. — Дезмънд започна с обичайния за него приятелски разговор. После се приведе над писалището. — Узнавам, че сте сгодена за Чарлс Станхоуп и ще се жените.

Трейси се изненада.

— Не сме дори и споменавали за това. Как?…

Дезмънд се усмихна.

— Всичко, което правят Станхоупови, представлява новост. Много се радвам за вас. Надявам се, че ще продължите да работите за нас. След медения месец, разбира се. Не бихме желали да ви изгубим. Вие сте една ОТ най-ценните ни служителки.

— С Чарлс обсъдихме въпроса и решихме, че ще се чувствам по-добре, ако продължа да работя.

Дезмънд доволно се усмихна. „Станхоуп и сие“ беше една от важните инвестиционни къщи във финансовия свят и щеше да е чудесна придобивка, ако разполага със солидната им сметка в своя бранш. Той се облегна в креслото.

— Когато се завърнете от медения месец, Трейси, тук ще ви очаква прекрасно ново място със значително повишение на заплатата.

— О, благодаря ви! Това е чудесно!

Трейси знаеше, че го е заслужила, и чувстваше тръпката от гордостта. Изгаряше от нетърпение да съобщи новината на Чарлс. Струваше й се, че боговете сякаш са се съюзили и правят всичко възможно, за да я побъркат от щастие.

 

 

Семейството на Чарлс Станхоуп Старши живееше във внушително старо имение на площад Ритънхауз. То представляваше градска забележителност, край която Трейси често минаваше. А сега, помисли си тя, имението ще представлява част от моя живот.

Трейси се вълнуваше. Красивата й прическа издържа на влажното време. Тя промени четири пъти роклите си. Дали да се облече семпло? Или строго официално? Имаше рокля от Ив Сен Лоран, която си купи след дълго спестяване от Уейнмейкърс. Ако я облека, ще си помислят, че съм екстравагантна. От друга страна, облека ли нещо друго от Пост Хорн, те ще сметнат, че синът им се жени за момиче, стоящо много по-ниско от него. По дяволите, те ще си помислят това във всеки случай, реши Трейси. Най-сетне се спря на обикновена сива вълнена пола и бяла копринена блуза, а на врата си постави тънката златна верижка, подарък от майка й за Коледа.

 

 

Иконом в ливрея отвори вратата на имението.

— Добър вечер, госпожице Уитни! — Икономът знае името ми. Добър знак ли е това? Или лош? — Позволете да взема палтото ви!

Върху скъпия персийски килим се стичаха капки вода от палтото й.

Той я поведе по мраморен коридор, който й се стори два пъти по-голям от този в банката. През ума на Трейси премина ужасяваща мисъл. О, божичко! Облеклото ми е неподходящо! Трябваше да си сложа роклята от Ив Сен Лоран! Щом пристъпи в библиотеката, почувства как по чорапогащника й от глезена нагоре се пусна бримка, в следващия миг се изправи лице в лице с родителите на Чарлс.

Чарлс Станхоуп Старши създаваше впечатление на суров човек, отдавна прехвърлил шестдесетте. Имаше вид на преуспяващ мъж и подсказваше как ще изглежда собственият му син след тридесетина години. Очите му бяха кафяви като на Чарлс, брадичката решителна, косата бяла и Трейси моментално се влюби в него. Изглеждаше идеален дядо за тяхното дете.

От майката на Чарлс лъхаше достолепие. Възниската й понаедряла фигура не й пречеше да изглежда величествена. Изглежда разумна и човек може да разчита на нея, помисли си Трейси. Ще стане великолепна баба.

Госпожа Станхоуп протегна ръка.

— Приятно ни е, че приехте поканата ни, скъпа. Помолихме Чарлс да ни остави за малко насаме. Нали нямате нищо против?

— Защо ще има нещо против? — обади се бащата на Чарлс. — Седнете… Трейси, нали?

— Да, сър.

Двамата седнаха на един диван срещу нея. Защо ме обзема чувството, че съм изправена пред инквизицията? В ушите й прозвучаха думите на собствената й майка: Слушай, рожбо, Господ никога няма да ти предложи нещо, с което да не можеш да се справиш. Разчитай преди всичко на себе си.

Първото, което направи Трейси, бе да се усмихне измъчено, защото почувства как в същия миг бримката плъзна нагоре чак до коляното. Опита се да я прикрие с ръка.

— И така — прозвуча прямият глас на господин Станхоуп, — вие и Чарлс желаете да се ожените.

Думата „желаете“ смути Трейси. Спомни си добре как Чарлс й бе казал направо, че ще се оженят.

— Да — отвърна Трейси.

— Отскоро се познавате с Чарлс, нали? — запита госпожа Станхоуп.

Трейси се опита да не се поддаде на обземащото я смущение. Права бях. Ще бъде истинска инквизиция.

— Все пак достатъчно дълго, госпожо Станхоуп, за да почувстваме, че се обичаме.

— Обич? — промълви господин Станхоуп.

— Ще бъда напълно откровена, госпожице Уитни — каза госпожа Станхоуп, — новината, която ни съобщи Чарлс, подейства на баща му и на мен като същински шок. — Тя се усмихна снизходително. — Убедена съм, че Чарлс ви е уведомил за Шарлот. — Тя долови появилото се върху лицето на Трейси изражение. — Разбирам. Двамата израснаха заедно. Винаги са били много близки, да, честно казано, всички очаквахме, че през настоящата година ще обявят годежа си.

Не беше необходимо да описва Шарлот. Трейси сама можеше да я опише. Живеела до тях. Богата, със същия произход като Чарлс. Учила в най-реномираните училища. Обичала конете, спечелила дори награди.

— Разкажете нещо за вашето семейство — предложи господин Станхоуп.

Божичко, също като на филмите, които прожектират след полунощ, помисли си обзета от силно безпокойство Трейси. Аз съм Рита Хейуърд, която се среща за първи път с родителите на Кари Грант. Имам нужда от някакво питие. В тези стари филми икономът винаги се притичва на помощ с поднос напитки.

— Къде сте родена, скъпа? — запита госпожа Станхоуп.

— В Луизиана. Баща ми беше механик. — Не се налагаше да казва всичко това, но не успя да се въздържи. Да вървят по дяволите тези хора. Тя се гордееше с баща си.

— Механик?

— Да. Създаде малко производствено предприятие в Ню Орлиънс и успя да го развие в доста голяма компания в неговата област. Когато баща ми умря преди пет години, с компанията се зае мама.

— Какво… произвежда тази компания?

— Изпускателни тръби и други автомобилни части.

Господин и госпожа Станхоуп се спогледаха и промълвиха едновременно:

— Разбирам.

Тонът им накара Трейси да застане нащрек. Докога ли ще изпитвам приятни чувства към тях, помисли си Трейси. Тя се взря в двете, станали й вече несимпатични лица и за свой ужас се разбърбори по възможно най-глупавия начин.

— Майка ми наистина ще ви хареса. Красива е, интелигентна и очарователна. Родена е на юг. Много е дребна, почти колкото вас, госпожо Станхоуп… — Думите на Трейси се проточиха и потънаха в потискащата тишина. После тя се изхили глуповато и смехът й заглъхна под втренчения поглед на госпожа Станхоуп.

Тишината бе нарушена от безизразния глас на господин Станхоуп.

— Чарлс ни каза, че сте бременна.

Защо е трябвало да им казва и това! Явно те не одобряваха нищо. Сякаш синът им нямаше нищо общо с това, което се беше случило. Трейси се чувстваше опозорена. Сега вече зная какво трябваше да облека, помисли си тя, червена дреха, символа на греха.

— Просто не мога да разбера как в този ден… — започна госпожа Станхоуп, но не успя да довърши, защото точно в този момент в библиотеката влезе Чарлс. За първи път в живота си Трейси се зарадва така много при вида на друг човек.

— Е — запита Чарлс със сияещ поглед. — Как се чувствате?

Трейси стана и се хвърли в обятията му.

— Прекрасно, скъпи. — Тя го притисна до себе си, а в главата й се въртеше мисълта: Слава богу, че Чарлс не е като родителите си. И никога няма да стане като тях. Те са тесногръди и противни особи.

Зад тях се чу дискретно покашляне и икономът застана с поднос напитки в ръце. Всичко ще се уреди, каза си Трейси. Този филм ще бъде с щастлив край.

 

 

Вечерята преминаваше чудесно, но Трейси не можеше да хапне нищо от прекалена възбуда. После разговаряха много обективно и учтиво за банковото дело, за политиката и за тревожното състояние, в което се намираше светът. Всъщност, никой не заяви гласно: „Вие хванахте сина ни в капан и ще му нахлузите брачния хомот!“ Справедливо е, помисли си Трейси, да се тревожат за сина си. Един ден Чарлс ще наследи фирмата, затова е нужно да има подходяща съпруга. И Трейси си даде обещание: Чарлс наистина ще има такава съпруга!

Чарлс я хвана за ръката, като мачкаше салфетката под масата, усмихна се и леко й намигна. Сърцето на Трейси затуптя силно от радостно вълнение.

— С Трейси предпочитаме скромна сватба — каза Чарлс, — а след това…

— Дума да не става — прекъсна го госпожа Станхоуп. — Нашето семейство никога не е правило скромни сватби, Чарлс. Десетки са приятелите, които ще пожелаят да присъстват на сватбата ти. — Тя огледа Трейси и прецени състоянието на фигурата й. — Може би трябва да се погрижим сватбените покани да бъдат незабавно изпратени. — После сякаш се замисли за нещо друго. — Стига, разбира се, вие да сте съгласни с това.

— Да. Да, разбира се. — Сватба щеше да има. Защо тогава ме гложди съмнение?

Госпожа Станхоуп продължи:

— Някои от гостите ще пристигнат от чужбина. Ще взема мерки да бъдат настанени тук, в къщата.

— Решихте ли къде ще прекарате медения си месец? — попита господин Станхоуп.

Чарлс се усмихна.

— Това е тайна, татко — и стисна ръката на Трейси.

— Колко ще трае меденият ви месец? — заинтересува се госпожа Станхоуп.

— Около четиридесет години — отвърна Чарлс.

Трейси изпита чувство на благоговение към него при тези му думи.

След вечеря се оттеглиха в библиотеката да пият бренди и Трейси огледа великолепната стая, цялата облицована в дъбово дърво и с лавици с наредени по тях книги в кожени подвързии; спря се пред две картини на Карот, една малка от Копли и една от Ренолдс. За нея не би имало особено значение, ако Чарлс изобщо нямаше пари, но дълбоко в себе си признаваше, че този начин на живот щеше да е много приятен.

Наближаваше полунощ, когато Чарлс я закара в малкия и апартамент до парка Феъмаунт.

— Трейси, надявам се вечерта да не е била много мъчителна за теб. Мама и татко понякога се държат малко високомерно.

— Ни най-малко, те са много мили хора — излъга Трейси.

Тя се чувстваше крайно уморена от преживяното напрежение през тази вечер, но когато стигнаха до вратата на нейния апартамент, каза:

— Ще влезеш ли, Чарлс? — Изпитваше нужда да я притисне в обятията си. Искаше й се да каже: „Обичам те, скъпа. В този свят никой не може да ни раздели!“

— Съжалявам, но тази вечер не мога. Утре ме чака тежка сутрин — отвърна той.

Трейси успя да прикрие разочарованието си.

— Да, скъпи, напълно те разбирам.

— Ще ти се обадя утре. — Той я целуна набързо и тя го видя как си тръгва надолу по коридора.

 

 

Апартаментът гореше, оглушителният звън на противопожарната алармена инсталация пронизваше рязко тишината. Замаяна от съня, Трейси се надигна рязко в леглото и се опита да подуши откъде идва пушекът в тъмната стая. Звънът продължаваше и тя постепенно осъзна, че това беше телефонът. Часовникът до леглото й показваше 2.30 след полунощ. В началото й мина паническата мисъл, че нещо се е случило с Чарлс. Тя грабна телефонната слушалка.

— Ало?

Далечен мъжки глас запита:

— Трейси Уитни?

Обхвана я съмнение. Дали не е някакво гадно телефонно обаждане…

— Кой е на телефона?

— Лейтенант Милър от полицейското управление в Ню Орлиънс. Трейси Уитни ли е?

— Да. — Сърцето й заудря лудо в гърдите.

— Страхувам се, че трябва да ви съобщя лоша новина.

Ръката й стисна здраво слушалката.

— Отнася се за майка ви.

— Да не би… да не би да й се е случило нещо?

— Тя е мъртва, госпожице Уитни.

— Не!

Тя просто изкрещя. Какъв отвратителен телефонен разговор! Някой луд се опитва да ме сплаши. Нищо не се е случило с мама. Майка й беше жива. Обичам те много, много, Трейси!

— Неприятно ми е, че ви го съобщавам по този начин — каза гласът.

Значи е истина. Какъв кошмар! Не можа да отрони и дума. Сякаш умът и езикът й се парализираха.

Гласът на лейтенанта продължаваше да звучи в слушалката.

— Ало?… Госпожице Уитни? Ало?…

— Пристигам с първия самолет.

Тя седна в малката кухня на своя апартамент и потъна в мисли за майка си. Не бе възможно да е мъртва. Винаги е била толкова енергична, толкова жива. Отношенията им бяха толкова близки и нежни. Още от малка Трейси обичаше да споделя всичките свои затруднения с майка си, да се съветва за училище, за момчетата, а по-късно и за мъжете. След смъртта на баща й редица хора искаха да купят компанията му и предприеха какви ли не ходове. Предложиха доста пари на Дорис Уитни, с които можеше да преживее сносно остатъка от живота си, но тя най-упорито отказваше да продава. „Баща ти създаде сам тази компания. Сърце не ми дава сега да захвърля целия му тежък труд.“ И бизнесът процъфтяваше в ръцете й.

О, мамо, помисли си Трейси. Толкова много те обичам. Сега вече никога няма да видиш внучета, и се разплака.

Направи си чаша кафе и докато го чакаше да изстине, остана на тъмно. Искаше й се да се обади на Чарлс и да му разкаже за случилото се, да го почувства на своя страна. Погледна часовника в кухнята. Показваше 3.30 след полунощ. Не искаше да го събужда; щеше да му телефонира от Ню Орлиънс. Дали това нямаше да се отрази на сватбените им планове, но веднага изпита вина при тази мисъл. Как можеше да мисли за себе си в подобен момент? Лейтенант Милър й беше казал: „Като пристигнете, вземете такси и елате веднага в полицейското управление.“ Защо пък в полицейското управление? Защо? Какво се беше случило?

Трейси чувстваше, че се задушава в претъпканото летище на Ню Орлиънс, където чакаше куфара си, заобиколена от блъскащи се и нетърпеливи пътници. Опита се да се доближи до багажната лента, но никой не я допускаше до нея. Възбудата й непрестанно нарастваше от ужаса, който й предстоеше да изпита след малко. Непрестанно си втълпяваше, че всичко ще се окаже някаква грешка, но в главата й продължаваха да кънтят думите: Страхувам се, че трябва да ви съобщя лоша новина… Тя е мъртва, госпожице Уитни… Неприятно ми е, че ви го съобщавам по този начин.

Когато най-сетне прибра куфара си, Трейси взе такси и повтори дадения й от лейтенанта адрес:

— Саут броуд стрийт 715, моля!

Шофьорът й се ухили в огледалото за обратно гледане.

— Във Фузвил, а?

Трейси замълча. Не й се говореше. В ума й бушуваше същинска буря.

Таксито се носеше към Лейк Поршартрен козуей.

— За голямото представление ли идвате, госпожице? — опита се отново да я разприказва шофьорът.

Нямаше представа за какво й говореше, но умът й продължаваше трескаво да работи. Не. Идвам за смъртен случай. Тя долавяше монотонния глас на шофьора, но не схващаше думите му. Седеше скована на мястото си, без да забелязва прелитащите край нея познати места. Едва когато наближиха френския квартал, Трейси изведнъж осъзна надигащия се невъобразим шум. Това беше врявата на обхваната от лудост тълпа, в която разпалени хора крещяха някаква безумна древна молитва.

— Ще ви закарам докъдето мога — предупреди я шофьорът.

Едва сега Трейси вдигна глава и видя всичко. Гледката беше неописуема. Стотици хиляди хора с маски, преоблечени като дракони, гигантски алигатори или езически богове, заливаха улиците и тротоарите пред тях и вдигаха страшна какофония. Същински безумен взрив от тела, музика и танци.

— По-добре слезте сега, преди да са преобърнали колата ми — каза шофьорът. — Проклети поклонници на Сирната неделя.

Разбира се. Та нали беше февруари, месецът, в който целият град празнуваше началото на Великите пости. Трейси слезе от таксито, застана на тротоара с куфар в ръка и в следващия миг ревящата и танцуваща тълпа просто я помете оттам. Беше нещо отвратително, някакво черно сборище на вещици, на милиони фурии, които празнуваха смъртта на майка й. Издърпаха куфара от ръката й и той изчезна. Някакъв дебеланко с дяволска маска на лицето я сграбчи и целуна. Животно, наподобяващо елен, я стисна за гърдите, а огромна панда я подхвана отзад и я вдигна във въздуха. Трейси се опита да се възпротиви, да избяга, но това се оказа невъзможно. Заобиколена от всички страни, заклещена като в капан, тя се превърна в частица от пеещото и танцуващо празненство. Понесе се с пеещата тълпа, а по лицето й се стичаха сълзи. Невъзможно беше да се отърве от тях. Когато най-сетне успя да се отскубне и да избяга в една тиха уличка, беше почти обзета от истерия.

Дълго време стоя като вкаменена, подпряна на един електрически стълб, дишаше тежко и едва дойде на себе си. След това се упъти към полицейския участък.

Лейтенант Милър се оказа на средна възраст, измъчен на вид човек със загрубяло лице от дългото стоене на открито, който изпитваше истинско неудобство от ролята, която изпълняваше.

— Съжалявам, че не успях да ви посрещна на летището — обърна се той към Трейси, — но целият град сякаш се е побъркал. Прегледахме нещата на майка ви и вие се оказахте единствената, на която имахме възможност да се обадим.

— Моля ви, лейтенант, кажете ми… какво се е случило с майка ми?

— Самоубила се е.

— Та това е… това не е възможно. Защо да се самоубива? Всичко си имаше. — Гласът й прозвуча дрезгаво.

— Оставила е бележка.

 

 

В моргата беше студено, безлично и ужасно. Поведоха Трейси по дълъг бял коридор до голямо, стерилно празно помещение, но тя внезапно осъзна, че не е празно. Изпълнено беше с мъртъвци. Сред тях се намираше и майка й.

Облечен в бяло служител пристъпи към една от стените, хвана някаква дръжка и издърпа огромно чекмедже.

— Искате ли да погледнете?

Не! Не желая да видя лежащото вътре безжизнено тяло. Искаше й се час по-скоро да излезе от това място. Искаше й се да се върне няколко часа назад, когато звънеше противопожарната уредба. Защо не се оказа истински пожар, а не телефонният звън, след който й съобщиха за смъртта на майка й? Трейси пристъпи бавно напред, всяка крачка я караше да крещи от болка в себе си. После сведе поглед към безжизнените останки от онова тяло, което я беше родило и хранило, което се беше смяло с нея и я беше обичало. Приведе се и целуна майка си по бузата. Бузата беше студена и грапава.

— О, мамо! — простена Трейси. — Защо? Защо го направи?

— Налага се да я аутопсираме — говореше служителят. — Такъв е законът на щата за самоубийците.

Оставената от Дорис Уитни бележка не предлагаше никакъв отговор на случилото се.

„Скъпа Трейси,

Моля те да ми простиш. Провалих се и не мога да ти бъда в тежест. Това е най-доброто разрешение. Обичам те много.

Мама“

Бележката беше лишена от живот и смисъл, както и тялото, което лежеше сега в огромното чекмедже.

 

 

Същия следобед Трейси уреди подробностите около погребението, после взе такси и отиде в родния си дом.

От далечината се чуваше врявата на празнуващите Сирната неделя, която й се струваше като някакво странно и потресаващо пиршество.

Домът на Уитни представляваше къща от викторианския период и се намираше в Гордън дистрикт, елегантен жилищен квартал, известен като „Ъптаун“. Подобно на повечето домове в Ню Орлиънс и тяхната къща беше построена от дърво и нямаше сутерен, понеже районът се намираше под морското равнище.

Трейси израсна в тази къща, изпълнена с топли и приятни спомени. През последната година не си беше идвала у дома и когато таксито намали ход и спря пред къщата, тя се ужаси от поставения на моравата огромен надпис: ЗА ПРОДАН КОМПАНИЯ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ НА НЮ ОРЛИЪНС. Но това не беше възможно! Никога няма да продам тази къща, казваше често майка й. Тук преживяхме толкова щастливи дни заедно.

Обзета от странна и необикновена възбуда, Трейси премина край огромната магнолия и се отправи към входната врата. Имаше собствен ключ от къщата още като ученичка в седми клас и оттогава го носеше винаги със себе си като талисман, напомнящ й за това райско кътче, което я очакваше винаги.

Тя отвори вратата и прекрачи вътре. В следващия миг спря поразена. В стаята нямаше нищо, дори мебели. Всички красиви стари предмети бяха изчезнали. Приличаше на запустял дом, напуснат от всички, които някога са го обитавали. Трейси влизаше от стая в стая и не вярваше на очите си. Сякаш беше връхлетяла неочаквана буря. Втурна се на горния етаж и застана на прага на спалнята, в която беше живяла през по-голямата част от живота си. От нея лъхаше студенина и празнота. О, божичко, какво ли се е случило? Трейси чу звънеца на входната врата и заслиза като изпаднала в транс по стълбите да отвори.

На входа стоеше Ото Шмит. Старият майстор на компания „Уитни“ за производство на автомобилни части. Беше вече възрастен човек с набръчкано лице и слабо тяло, върху което се открояваше само изпъкналият му от изпитата бира корем. Около оплешивялото му теме растеше рядка и посивяла коса.

— Трейси — обърна се той към нея с подчертан немски акцент. — Току-що научих новината. Аз, аз не мога да ти кажа колко съжалявам.

Трейси стисна ръката му.

— О, Ото. Много се радвам, че те виждам. Влез. — Тя го въведе в опразнената всекидневна. — Съжалявам, но няма къде да те поканя да седнеш — извини се тя. — Имаш ли нещо против да седнем на пода?

— Не, не.

Седнаха един срещу друг на пода, а в очите и на двамата се четеше мъка. Ото Шмит работеше в компанията, откакто Трейси го помнеше. Когато майка й наследи бизнеса, Шмит остана да го ръководи от нейно име.

— Ото, не разбирам какво става тук. Полицията твърди, че мама се е самоубила, но ти знаеш, че не е имала причини за това. — Изведнъж я осени една мисъл. — Да не е била болна? Да не е имала някакви затруднения…

— Не. Не е това. Не е. — Той извърна поглед, чувстваше се неловко, от думите му прозираше нещо недоизказано.

— Ти знаеш какво се е случило — каза бавно Трейси.

Ото се вгледа в нея с навлажнен поглед.

— Майка ти не ти е казала какво става напоследък тук. Не е искала да те тревожи.

Трейси смръщи вежди.

— За какво да ме тревожи? Продължавай… моля те.

Отрудените му ръце се свиваха и разпущаха.

— Чувала ли си някога за Джо Романо?

— Джо Романо ли? Защо?

Ото Шмит запремига с очи.

— Преди шест месеца Романо се свърза с майка ти и й съобщи, че има желание да закупи компанията. Тя му отговори, че не е заинтересувана от продажба, тогава той й предложи десет пъти повече от онова, което струваше компанията, и тя се видя принудена да се съгласи. Имаше намерение да вложи парите в облигации, за да може насетне двете да живеете от лихвите, без да се грижите за нищо. Искаше да те изненада. И аз се радвах за нея. Трейси, аз можех да се пенсионирам още преди три години, но сърце не ми даваше да оставя мисис Дорис. Но този Романо… — Ото почти изплю думите от устата си. — Този Романо й даде малка част от сумата. Големите пари, бомбастичните пари трябваше да бъдат изплатени миналия месец.

— Продължавай, Ото. Какво се случи по-нататък? — попита нетърпеливо Трейси.

— Когато Романо пое компанията, той изгони старите работници и доведе на тяхно място свои хора. След това започна да разграбва компанията. Продаде всичките авоари, поръча много нови съоръжения и без да ги плаща, ги разпродаде. Забавянията в плащанията не тревожеха доставчиците, тъй като смятаха, че продължават да сключват своите сделки с майка ти. Когато накрая започнаха да притискат майка ти за парите си, тя отиде при Романо и пожела да разбере какво става. Той й каза, че е решил да развали договора и да й върне компанията. По това време обаче тя не само че не струваше и пукната пара, но имаше и задължения от половин милион долара, които майка ти не можеше да плати. Трейси, уверявам те, че на двамата с жена ми ни беше много тежко, като гледахме как майка ти се бори с всички сили, за да спаси компанията. Нямаше обаче никакъв изход. Принудиха я да банкрутира. Взеха й всичко — бизнеса, къщата, та дори и колата.

— О, божичко!

— Има и друго нещо. Областният прокурор предупреди майка ти, че ще повдигне против нея обвинение за измама и че може да я осъдят на затвор. Струва ми се, че това стана в деня, когато тя умря.

Трейси беше залята от вълна на безсилен гняв.

— Необходимо е било само да им каже истината… да каже какво й е направил този мъж.

Старият майстор поклати глава.

— Джо Романо работи за един човек на име Антъни Орсати. Орсати управлява целия Ню Орлиънс. По-късно успях да разбера, че Романо е постъпвал по този начин и с други компании. Дори майка ти да беше го изпратила пред съда, щяха да минат години, преди да се изясни всичко, а тя не разполагаше с пари, за да започне битка с тях.

— Защо не ми е казала нищо? — Това беше вик от болка, вик от болката на майка й.

— Майка ти беше горда жена. А какво можеше да направиш ти? Никой не може нищо да направи.

Грешиш, помисли си разгневена Трейси.

— Искам да се срещна с този Джо Романо. Къде мога да го намеря?

Шмит беше категоричен в отговора си.

— Забрави за него. Ти нямаш представа колко е силен.

— Къде живее той, Ото?

— Има голяма къща близо до площад Джаксън, но нищо няма да ти помогне, ако отидеш там, Трейси, повярвай ми.

Трейси не отговори. Изпълваше я някакво непознато досега чувство: омразата. Джо Романо ще плати за убийството на майка ми, даде клетва Трейси пред себе си.