Артър Кларк
Песните на далечната земя (42)

41
Среднощен разговор

Много гладко мина, каза си Оуен Флечър. Разбира се, той бе малко разочарован от гласуването, макар че се съмняваше колко точното отразява мнението на екипажа на кораба. В края на краищата той самият бе посъветвал двама от съконспираторите си да гласуват „против“, та да не би да бъде разкрита жалката все още мощ на движението на новоталасите.

Както обикновено, проблемът бе каква да е следващата стъпка. Той бе инженер, не политик, макар че бързо напредваше в тази насока — и не виждаше как би могъл да вербува и други поддръжници, без да се разкрие.

Това означаваше, че има само две възможности. Първата и по-лесната бе да напуснат кораба непосредствено преди старта и да не успеят просто да се върнат навреме. Капитан Бей щеше да бъде прекалено зает, та да ги търси — дори и да искаше, — а ласанските им приятели щяха да ги скрият до отлитането на „Магелан“.

Но това означаваше двойно дезертиране — нещо нечувано в здраво сплотената комуна на сабрите. Той щеше да изостави не само спящите си колеги, но и брат си, и сестра си. Какво ли щяха да си помислят те за него три столетия по-късно, вече на враждебната Сейгън-2, когато научеха, че той е могъл да им отвори вратите на рая, но не го е направил?

Сега вече нямаше време; компютърното симулиране на ускорените програми за вдигане можеше да означава само едно. Наистина не бе я обсъдил е приятелите си, но не виждаше никаква друга възможност за действие.

В мисълта си обаче все още избягваше да я нарече „саботаж“.

Роуз Килиън не бе чувала за Далила и щеше да се ужаси, ако знаеше с кого я бяха сравнили. Тя бе едно обикновено наивно момиче от Северния остров, което — както толкова млади ласани — бе покорено от обаянието на земните гости. Любовната й история с Карл Бозли бе не само нейно, истински дълбоко първо чувствено преживяване, така беше и с него.

И двамата изпадаха в отчаяние при мисълта за раздялата. Късно една нощ, когато Роуз ридаеше на рамото му, той не можа да издържи повече на мъката й.

— Обещай ми, че никому няма да кажеш — прошепна той, като галеше косите й, пръснати по гърдите му. — Ще ти поверя нещо много хубаво. Абсолютно секретно е — още никой не го знае. Корабът няма да продължи. Всички оставаме тук, на Таласа.

Роуз едва не падна от леглото от изненада:

— Не ми ли казваш това само за да ме успокоиш?

— Не! Истина е! Но никому ни дума! Трябва да се запази в пълна тайна.

— Разбира се, скъпи!

Но най-добрата приятелка на Роуз — Мериън, също ридаеше за своя земен любим, затова трябваше да й се каже…

… А Мериън сподели добрата новина с Полийн… която не можа да устои да не каже на Светлана… която съобщи на Кристъл.

А Кристъл бе дъщерята на президента.