Артър Кларк
Песните на далечната земя (27)

26
Вдигане на „снежинка“

Това бе висококвалифицирана работа с дълги периоди на изчакване и отегчение, което даваше възможност на лейтенант Оуен Флечър да има много време за размишления. Всъщност прекалено много време.

Той бе „въдичар“, който трябваше да прибира шесттонен „улов“ с помощта на невъобразимо здрава корда. Веднъж на ден самоуправляващата се захващаща сонда се спускаше до Таласа, размотавайки след себе си кабела по сложна крива, дълга тридесет хиляди километра. Сондата захващаше автоматично подготвения за преместване товар, извършваше необходимите проверки и започваше вдигането.

Най-критичните моменти бяха при изваждането, когато измъкваха „снежинката“ от замразяващата инсталация, и в края — при доближаването на огромния леден блок към „Магелан“, когато той трябваше да бъде спрян само на километър от кораба. Вдигането започваше в полунощ и продължаваше почти шест часа.

Ако доближаването и монтажът се извършваха, когато „Магелан“ лежеше в дневна светлина, най-важното беше леденият блок да се държи на сянка. В противен случай жарките лъчи на талаското слънце щяха да изпарят безценния товар в пространството. Трябваше да се управлява и нагласи така, че да застане зад големия антирадиационен екран. Тогава щипките на роботите телеоператори разкъсваха изолационното фолио, предпазващо леда по време на вдигането му до орбитата.

След това повдигащата люлка се отстраняваше и се връщаше обратно за следващия товар. Понякога огромната метална чиния с форма на шестоъгълен капак на титан, конструирана сякаш от някой ексцентричен готвач, залепваше към леда и тогава, за да се отлепи, се налагаше да бъде внимателно и прецизно нагрята.

Накрая леденият къс с идеална геометрична форма се задържаше неподвижно на сто метра от звездолета и започваше истински сложната работа. Комбинация от шестстотин тона маса с нулево тегло бе напълно извън обхвата на инстинктивните човешки реакции; само компютрите можеха да кажат какви тласъци бяха необходими, и каква посока и в кой момент, за да се положи изкуственият айсберг на място. Но винаги съществуваше вероятност да се появи някаква извънредна ситуация или неочакван проблем извън възможностите и на най-интелигентния робот. Макар че досега не му се беше налагало да се намесва, Флечър беше готов да реагира, ако се случеше нещо.

Помагам да се построи, мислеше си той, гигантска пчелна пита от лед. Първият слой на питата вече бе почти готов, трябваше да се изградят още два. Ако нямаше аварии, щитът щеше да бъде завършен след сто и петдесет дни. Щяха да го изпитат при слабо ускорение, за да се съединят и слепят плътно отделните блокове, и тогава „Магелан“ щеше да поеме последното си пътешествие към звездите.

Флечър все още вършеше работата си съзнателно, но с ума си, не със сърцето си. То вече туптеше за Таласа. Той бе роден на Марс и в нейния свят намери всичко, което липсваше на неговата гола планета. Той бе видял плодовете на труда на много поколения негови предци да се стопяват сред пламъци; защо трябваше да започва всичко отначало в друг гол и жесток свят, а дотогава още толкова векове щяха да минат, когато тук, пред него, беше раят!

А освен това едно момиче го чакаше там долу, на Южния остров…

Той почти бе решил да скочи от кораба, когато му дойдеше времето. Земяните можеха да продължат и без него, нека да изпитват силите и уменията си — а може би и сърцата, и телата си щяха да разбият в студените скали на Сейгън-2 — той им желаеше успех. Изпълнеше ли дълга си, този свят щеше да стане негов дом.

На тридесет хиляди километра по-долу Брант Фолкънър също вземаше съдбоносно решение:

— Заминавам за Северния остров!

Мириса мълчеше. След минута, която се стори на Брант цяла вечност, едва пророни:

— Защо?

В гласа й нямаше учудване, нито съжаление.

Толкова много се промени всичко, помисли си той, но преди да успее да й отговори, тя добави:

— Зная, че не го обичаш.

— Може би там ще ми е по-добре. Както вървят нещата… Тук вече няма място за мен.

— Този дом винаги ще бъде твой!

— Не докато „Магелан“ е в орбита!

В тъмнината Мириса протегна ръка към вече непознатия човек до нея:

— Брант — прошепна тя, — не съм искала. Нито пък Лорън, сигурна съм!

— Това не помага много, нали? Честно казано, не мога да разбера какво намираш в него.

Мириса се усмихна. Колко ли мъже, помисли си тя, са казвали това на колко ли жени през цялата история на човечеството. И колко ли жени са питали „Какво намираш в нея?“

Нямаше какво да отговори, разбира се. Ако се опиташе, щеше да стане още по-лошо. Но понякога за собствено удовлетворение се опитваше да разбере какво бе привлякло нея и Лорън един към друг толкова спонтанно, още от първия миг, когато се срещнаха случайно.

Главното бе тайнствената химия на любовта, извън границите на разумното, необяснима за всеки друг, непосветен в илюзията. Но имаше и други причини, които можеха да се определят съвсем ясно и да се обяснят логично. Добре бе да знае кои бяха те; някой ден (и то много скоро!) това благоразумие може би щеше да й помогне да преодолее момента на раздялата.

Първото бе очарованието от трагичното, което витаеше около всички земяни. Тя не пренебрегваше значението му, но то важеше не само за Лорън. Какво бе това толкова особено у него, което го отличаваше от Брант?

Като любовници не бяха кой знае колко различни, за да предпочете единия или другия; може би Лорън имаше по-богато въображение, но пък Брант бе по-страстен, макар че… не беше ли станал малко небрежен през последните няколко седмици. Тя щеше да е напълно щастлива с всеки един от тях. Не! Не беше това…

А може би търсеше причина, която изобщо не съществуваше… Не можеше да бъде едно отделно качество. По-скоро — комбинацията от всички… Подсъзнателните й инстинкти ги бяха доукрасили и Лорън бе спечелил пред Брант с няколко точки. Нима можеше да е толкова просто?

В едно отношение Лорън със сигурност превъзхождаше Брант: у него имаше стръв, неща толкова редки на Таласа. Той несъмнено бе попаднал сред избраните заради тези си качества; те щяха да му бъдат много необходими през идните векове.

Брант изобщо не беше амбициозен, въпреки че не му липсваше предприемчивост. Незавършеният му още проект за капани за риба бе доказателство за това. Единственото, което той искаше от Вселената, беше да му се предоставят интересни машини, с които да си играе; понякога Мириса си мислеше, че той и нея включва в същата категория.

Лорън, обратно, той бе един от великите изследователи и авантюристи. Той щеше да помогне да се направи историята, не би се оставил само да се подчинява на повелите й. И все пак той можеше да бъде — е… в началото рядко, но сега вече все по-често — и сърдечен, и добър, и човечен. Бе се захванал да заледява моретата на Таласа, а собственото му сърце бе започнало да се топи…

— Какво ще правиш на Северния остров? — прошепна Мириса.

Решението му бе вече окончателно.

— Искат да им помогна при сглобяването на „Калипсо“. Северняците не познават морето истински.

Мириса почувствува облекчение — Брант не бягаше просто така. Имаше работа там.

Работа, която щеше да му помогне да забрави — докато може би дойдеше време да си спомни отново.