Артър Кларк
Песните на далечната земя (19)

18
Кумар

Само една мъка тегнеше на сърцето на осемнадесетгодишния Кумар Лионидас — цял живот щеше да си остане с десет сантиметра по-нисък, отколкото тайно желаеше. Иначе много му отиваше прякорът Малкият лъв, макар че малцина се осмеляваха да му го казват в очите.

За да компенсира височината, той работеше над мускулите си усърдно. Мириса често се заяждаше с него: „Кумар, ако отделиш толкова време за мозъка си, колкото за мускулите, щеше да бъдеш най-великият гений на Таласа!“ Никога не му каза обаче — а едва ли признаваше и пред самата себе си, — че спектакълът на утринната му гимнастика често събуждаше в нея чувства съвсем не сестрински и ревност към обожателките му, които се събираха да го гледат. Макар мълвата, че се е любил едва ли не с всички момичета в Тарна, да бе силно преувеличена, в нея все пак имаше известна истина.

Въпреки интелектуалната пропаст между него и сестра му Кумар не беше тъпак, изтъкан от мускули. Когато нещо го интересуваше истински, заемаше се със стръв и не се чувствуваше удовлетворен, докато не го овладееше напълно, без значение колко време му отнемаше то. Той бе превъзходен моряк и от четири години с помощта на Брант строеше един изящен четириметров каяк. Корпусът вече беше готов, но строежът на палубата се бавеше.

Кълнеше се, че някой ден ще го пусне на вода и тогава всички ще престанат да му се подиграват. А междувременно фразата „Кумаровият каяк“ бе станала нарицателно за всяка недовършена работа в Тарна. А такива имаше много наистина.

Освен обикновената за ласаните склонност към отлагане на работата главният недостатък на Кумар бе любовта му към приключенията и опасните номера. Всички бяха убедени, че това ще му довлече беля някой ден.

Невъзможно бе обаче човек да се ядоса и на най-безобразните му лудории, защото в тях нямаше злоба. Той бе напълно открит по характер, направо прозрачен. Никой не би повярвал, че би могъл да излъже. Затова много неща можеха да му се простят и често му се прощаваха.

Пристигането на земяните, разбира се, бе най-вълнуващото събитие в живота му. Омагьосаха го машините, звуковите, видео– и сензорзаписите, които донесоха; историите, които разказваха — изобщо всичко тяхно. И защото се срещаше с Лорън много по-често, отколкото с другите, се привърза към него.

Това развитие на нещата, общо взето, никак не се нравеше на Лорън: малко братче „ремарке“ около тебе — напаст, по-зла и от постоянното присъствие на нежелан досаден приятел!